Морското дъно пази легенди за несметни съкровища.

Историите за съкровищата на Лизимах и Черния рицар се носят от уста на уста

Разказ, основан на кратко изречение от древен историк, предизвиква вълна от златна треска

Морското дъно пази легенди за несметни съкровища Морското дъно пази легенди за несметни съкровища

Балканът пази своите тайни, гласи изречение в популярна тв реклама. Не по-малко са тайните, които крие Черноморското ни крайбрежие, убедих се в разговор с подводния археолог от варненския Исторически музей Теодор Роков. Най-интересна според него е легендата за съкровището на Лизимах. „Има исторически сведения от античен автор, който казва, че Лизимах, наследникът на Александър, е криел в пещерите на нос Калиакра своите богатства“, разказва Роков. Доста дълго време обикновени водолази, дори и военни се опитвали да разберат дали има зрънце истина в това. „Все пак е писано от историк, а не някой обикновен писател, който създава митове“, подчертава служителят на музея. Във връзка с Лизимах е публикуван и полуприключенски разказ от един от основателите на подводния спорт в страната ни – Цончо Родев. „В този разказ точно се описва как един водолаз влиза в тази пещера, намира съкровищата и народната милиция започва да го следи. Всичко е описано много реалистично“, казва Роков. След публикуването на творбата става нещо нечувано. Основан на кратко изречение от древен историк, той предизвиква истинска вълна от златна треска. Английският кораб „Черният принц“, потънал около Шабла, е друго предание, превърнало се в любима история на много рибари и водолази. На борда на товарния кораб имало множество богатства. „Принцът“ обаче, както и имането на Лизимах все още не са открити от учените. Роков е роден през 1976 г. във Варна. Завършил е археология в СУ „Св. Кл. Охридски“. В момента е уредник в един от музейните отдели в морската столица.

Закони на половин век регламентират дейността

Подводната археология в страната ни датира от 60-те години на миналия век. „Тогава у нас се провежда първият курс за инструктори леководолази“, разказва Теодор Роков. Ако се броят не само музейните работници и служители на Института по океанология, се предполага, че в момента всеки водолазен клуб извършва и подводни проучвания. „Търсенето на находки под вода е строго регламентирано. Все още се осланя на остаряло законодателство от 60-те години на миналия век за търсене и изваждане на ценности“, отбелязва Роков. Той изрази надежда, че ако бъде приет през т.г. новият Закон за паметниците на културата, нещата ще се променят към по-добро. „Там проучванията под вода са обособени в отделна глава. Контролът им се поема от центъра по подводна археология в Созопол. До момента той се извършваше от Института по археология в София“, казва музейният работник. Според него до момента е имало специалисти, чиято функция е била силно ограничавана. Новият закон обаче дава правомощия в Созопол да се концентрира работата по издаване на всички разрешения за проучвания под вода и концентриране на цялата информация.

Най-големият музей се крие под вълните

„Какви тайни крие морето? Както е казал Кусто: най-големият музей се крие под морските вълни. Последните години станахме свидетели на грандиозни открития на сушата – гробници, маски, златни накити. На сушата много по-лесно се извършват такива разкопки, отколкото под вода. Световната практика показва, че не по-малко интересни находки има и на морското дъно“, казва Теодор Роков.

Уникален слитък от сребро и злато е изваден случайно

Сред най-интересните находки, открити по нашето крайбрежие, Теодор Роков отбелязва изваждането на метален слитък край нос Калиакра. Слитъкът представлява сплав от сребро, злато и мед. „Уникален е. До момента в света друг такъв не е открит“, подчертава уредникът на отдел „Археология“ във варненския Исторически музей. Предметът е намерен през 1972 г. от инж. Сергей Коприянов. През 1972 г. се извършват подводни проучвания в района на Балчик. „В спомените си инженерът пише, че в събота и неделя, когато не са били ангажирани с експедицията, той е ходил сам да се гмурка в района на Калиакра, когато открива слитъка“, казва Роков.

Четири дървени платнохода лежат на дъното край Китен

Четири дървени платнохода от 19-и век лежат на дъното край Китен, става ясно от разказа на Теодор Роков. „Миналото лято имах спускания, едновременно и тренировъчни за повишаване степента на квалификация. Правехме оглед на потъналите кораби. Интересното е, че най-вероятно те са местно производство. Поне така твърдят специалистите от центъра в Созопол. Правен е анализ на дървото, от което са изработени, и се оказва, че това е странджански дъб. Единият от платноходите е напълно проучен при съвместна българо-американска експедиция през 2002 – 2003 г. От него са извадени интересни предмети, използвани от екипажа. Има стъклени чаши, цървули от кожа, дървени кутийки, керамични лули турска изработка. Предполага се, че плавателният съд е бил на български корабособственик, понеже в него е намерено голямо парче свинска кожа, а мюсюлманите избягват досега до нея. Да се гради цяла хипотеза на едно парче кожа, не е достатъчен факт, но е интересно“, казва Роков. Останалите три платнохода все още не са проучени. Всички се намират на сравнително малка дълбочина – около 7 – 8 метра.

Пазим каменни котви от 2000 г. пр.н.е.

Каменни котви с датировка 2000 г. пр.н.е., над десет медни слитъка, открити край Маслен нос, са сред другите интересни находки, до които са се добрали подводните археолози. Слитъците са били домонетни форми, преди да се появи монетата в класическия си вид. Те били разменяни срещу животни, платове, амфори с вино. Котвената тежест от края на бронзовата епоха пък била открита през 1983 г. във Варненското езеро в близост до едно от потъналите селища. Интересна е историята и около друга котва, долната част на която е отчупена. Тя е имала още два отвора, в които са се поставяли заострени колове, които трябвало да се забият при спускането й в дъното. „Тази котва не е намерена под водата, а при разкопки в Евксиноград. Този предмет беше открит в гроб на мъж от 13-и век. Предполага се, че е използвана като надгробен паметник, върху който е издълбан кръст, който личи и до днес“, казва археологът.

Интерес за науката представляват потънали селища край Ахтопол

Друг перспективен обект, който предстои да бъде проучен, са потъналите селища в залива на Ахтопол, става ясно от думите на Теодор Роков. „Имаме сведения за тях, но до момента няма целенасочено проучване. Институтът по океанология периодично извършва наблюдение на кораб с амфори, който се намира източно от нос Калиакра. При траленето голяма част от амфорите са начупени. Една от целите на подводните археолози е да се наблюдава състоянието на този обект. Той е на доста голяма дълбочина. Трудно е да се спуснат леководолази със стандартното оборудване. Затова наблюдението се извършва с мини подводница и дистанционно управляеми камери“, разяснява Роков.

Ценни антични предмети отишли в частни колекции

Не малка част от античните предмети, открити по нашето крайбрежие, са влезли в частни колекции. „ Имаше години, когато особено активна дейност развиваха рапанджиите. Те действаха в широк периметър. Чувал съм за доста интересни неща, открити от тях по дъното. Почти никога не са ги давали на музеите“, казва Роков. До 1970 – 1980 г. множество находки е имало в крайбрежната зона до 20 м. С развитието на леководолазния спорт и подводната археология тази зона е напълно проучена.

Справянето с иманярите е трудна задача

„От чисто техническа гледна точка е трудно да се справим с подводните иманяри. Един добре оборудван леководолаз, независимо дали рапанджия или целенасочено тръгнал да търси нещо по дъното, може да се спусне на една точка и да отиде на 200 – 300 м разстояние от първоначалното спускане“, казва Роков. Почти невъзможно било да се засече кой какво прави по дъното. „Имаше обсъждания с Военноморския флот за новия водолазен правилник и как да бъде регламентирано спускането под вода. Той беше насочен за обучението по леководолазна дейност и полигоните за тренировка. Трябваше да се уточнят местата, които да бъдат използвани само за тази цел. Разгледан бе и правилникът, по който да се извършва излизането на оборудван кораб за леководолази. Той трябва да се съобщава в съответната морска администрация във Варна или Бургас, така че граничните служби да знаят местоположението на всеки плавателен съд“, разказва Роков.

Обектите под вода – туристическа атракция

Подводните обекти може да се превърнат в туристическа атракция. В страни като Гърция, Израел и Египет това вече е направено, така че страната ни няма да открие „топлата вода“. „Мои приятели са ми разказвали, че в Гърция се знае за всяко едно място, където има потънал обект. Прави се малка група от 4-ма души и винаги с тях има двама придружаващи леководолази. Спускат се на метър-два над обекта. Всеки може да гледа и снима, но без да пипа“, казва Роков. Целта на двамата водолази била освен да преведе безопасно групата до обекта, и да съблюдава за сигурността й. „При добра воля от страна на държавата и водолазните клубове е напълно възможно и при нас да се случи. В момента са направени първите стъпки чрез новия Закон за опазване на културното наследство. Може би в момента належащото е да се изработи ефективно действаща система за контрол на достъпа до тези обекти. Представям си го като маркирани зони, на които се знаят координатите“, допълва Роков.

Пушка носи знак от микенската писменост

Каменна пушка, открита от археолозите, носи кръстовиден знак от микенската писменост. „Проф. Михаил Лазаров определя находката като прототип на металните, с които се завързват корабите по кейовете“, казва Теодор Роков и отбелязва, че в произведението „Одисея“ е описано използването на такъв вид каменни пушки. „В една от песните се описва как Одисей се качва на кораба и отвързва въжето от пробития камък. Съдим, че това е такъв тип камък“, допълва археологът. Не са малко потъналите кораби от Първата и Втората световна война. Една част от тях са отишли на дъното при военни действия, други – при корабокрушения.

Сероводородният слой консервирал „призраци“ от Византия

„Опитно доказано и признато от международни учени и специалисти е, че Черно море е един вид облагодетелствано с този сероводороден слой, който има, тъй като той действа като консервант“, казва Роков. Всякакъв органичен предмет – дърво, кожа, труп – се запазва непроменен, тъй като не се развива процес на гниене поради липсата на кислород. „Дори наскоро даваха филм по телевизията на проф. Робърт Балард, озаглавен „Призраци от Черно море“. По време на експедицията си той засне няколко кораба със своята техника, които са напълно запазени и датират от византийската епоха“, добавя Роков.

Атлас събира всичко открито

Съществува частна инициатива за създаване на атлас, който да събере всичко, открито на дъното на Черно море. В момента разкази за открити находки са описани в различни издания и книжки. „Лошото е, че информацията е разпръсната“, казва Теодор Роков. Той обаче е запознат, че се подготвя книга, в която ще се съберат на първо време всички данни за потънали съвременни кораби.

www.narodnodelo.bg

Мистерията на скалните ниши

Мистерията на скалните ниши

Нова теория допуска, че преди 9000 г. нашите предци са оставили в Родопите код към мините за злато, мед и полускъпоценни камъни

Той гледа. Свъсил е вежди. Устните му са здраво стиснати под идеално правилния нос. Огромен е – лицето му е по-високо от триетажна сграда. Издялано е на отвесна скала в Източните Родопи. В района има поне още 7 такива. Сред тях и едно на девойка. В зависимост от това как пада светлината, девойката гледа или закачливо, или строго, или направо зловещо. Поне 3 от тези лица са изцяло човешка направа.

Огромните човешки лица са само единият вид скални структури, които археолози проучват вече няколко сезона. Най-многобройни са трапецовидните скални ниши. Те вървят в комплект с пещера, естествена или дълбана от човешка ръка. Някои от тези пещери са във форма на човешки очи, които гледат към небето. Десетки са наблюдателниците – специални площадки на труднодостъпни места, от които се открива широка панорама. В района има и множество стълбища, които започват сякаш от нищото и свършват пак там. И огромен брой вдълбани в хоризонтални скали басейни с всевъзможна форма, големина и в най-разнообразни конфигурации. (Археолозите се съгласяват да ги наричаме шарапани, но само ако е в кавички, защото са убедени, че не са служили за приготвяне на вино.)

Двете археоложки - вляво е Ана Радунчева, вдясно - Стефанка Иванова. Има и нещо, за което изследователите са категорични, че е свързано с астрономията. Може би календар – врязани в кръг концентрични линии с радиално присичащи ги лъчи върху хоризонтална скала с почти идеално кръгла форма и ясно белязан център.

Тези скални структури винаги са групирани. Няма случай на едната скала да е изсечено нещо, а на съседната – не. Винаги между тях има и пряка видимост – от една структура могат да се наблюдават поне още две. Паметниците са повече от 200.

Кой, кога и защо е направил тези мистериозни скални изсичания? Теориите, които се възприемаха досега, бяха няколко (Виж карето – бел. ред.) До тях вече достойно застава още една – на археоложките праисторички Ана Радунчева и Стефанка Иванова от Археологическия институт с музей при БАН и геофизичката инж. Мария Златкова.

Вече няколко сезона трите дами проучват скалните структури в Източните Родопи. Според тях тези структури са система от светилища, която започва да се оформя още през неолита (седмо-шесто хилядолетие пр.Хр.) и достига разцвета си през халколита (пето-първа третина на четвърто хилядолетие пр.Хр.) Дело е на земеделска общност, която обитава равнините и притежава забележителни металургични и астрономически познания.

„Избрана група от тази общност се качва високо в планината за специфичен интелектуален труд, свързан с духовни нужди. Извършват го жреци учени. Там са им светилищата. Но там е и златото, а добивът му е свещено дело – златото се дава на боговете, за да се поддържа връзка с тях. И в други култури златодобивът е обожествявана дейност, която се осъществява от затворена група, за да се пази в тайна познанието. Скалните ниши са всъщност форма на шифроване на тази информация. Ако са си служили с пиктограми, всеки е щял да може да ги разбира“, обяснява Стефанка Иванова.

Освен на злато Източните Родопи са богати и на мед, и на полускъпоценни камъни. (Впрочем някои бижута във Варненския халколитен некропол са изработени от благородни камъни от Източните Родопи). През халколита тези находища вече са били известни и разработени.

Изкуствени пещери с форма на човешки очи“Знаем, че определен брой ниши в дадено съчетание означава наличие на рудна жила. Установихме го, защото едно и също съчетание на три различни места ни заведе до следи от металодобив. Често се повтаря

конфигурацията 4-3-1 ниши, която показва рудник

Под една така белязана скала попаднахме на две вертикални галерии, едната дълбока 26 метра. Рудникът е бил наблюдаван – до него има пряка видимост от входа на пещера, в която открихме 2 цели халколитни съда един в друг и вътре – полирана брадвичка. Белязан е не само рудникът, но и религиозните практики, свързани с неговата експлоатация. Със сигурност са маркирани и скали, в които има жили на благородни камъни“, твърди Иванова.

Според нея нишите в различна конфигурация означават различни неща – богатство на находището, на кой род принадлежи залежът, кой го е открил. Т.е. те са и исторически запис за общността.

Повече от 1200 са скалните ниши в района, екипът е успял да установи около 1000 различни комбинации, в които са групирани. За да ги дешифрират, са влезли във връзка с криптографа Мария Златкова, инженер геофизик, която също смята, че

скалните ниши са запис на данни

“Хората от онази епоха са имали знанията и уменията да откриват, добиват и преработват метали. Разработвали са много рудници, владеели са сложни технологии за металодобив, защото са умеели да контролират огъня и да постигат високи температури за топене на рудата. Използвали са и геофизични методи – търсенето на вода и метал с багети не е изобретение на нашата цивилизация“, казва тя. Според нея нишите нарочно са правени на такива места, че да се виждат от далече – на вертикални скали по поречията на реките, по които са се придвижвали хората. Изработвали са ги и с идеята да бъдат трайни – с полирани стени, за да не се задържа вода в грапавините, което би улеснило ерозията, и под скална козирка. Ако не е имало естествен навес, са го издялвали.

Според Стефанка Иванова при изработването на нишите халколитните хора са се ръководили от умисъл, който обаче няма нищо общо с удобството. Напротив – вдълбавали са ги на изключително трудни места.

„Правихме опити с алпинисти, които се спускат от върха на скалата със специалното си оборудване. Стигат на нивото на нишите и увисват пред тях, но заради обратния „Обсеваторията“ - ясно личат концентричните кръгове и радиалните лъчи, издялани в скалата.наклон на скалата или заради надвеса не ги стигат, защото по хоризонтала разстоянието е 3-4 метра. Ако пък нишите са правени със скеле – колко високо трябва да е било, при положение, че в онзи район никога не е имало големи дървета. А и как са го издигали, когато под скалата има такава стръмнина, че то просто няма къде да стъпи“, чуди се Иванова. (Отговор на този въпрос дава пещернякът Минчо Гумаров в следващия текст – бел. ред.)

Вторият най-разпространен тип скални врязвания след нишите са „шарапаните“. Има такива и от неолита, и от бронзовата епоха, и от времето на траките, но и от наши дни. Според археолозите е крайно погрешно да се твърди, че всички са за производство на вино.

„Една част от тях са използвани за металодобив. Те имат антропоморфен вид, наподобяват идол – с глава, телце и крака, ако се гледат отгоре. Главата не е функционална, само е оформена в скалата. Горната част е като тава с нисък ръб и легло за кухо стъбло, през което е пускана вода. В тавичката е поставяна ситно надробена руда, водната струя е отмивала златото, което се е събирало в долния от скачените съдове“, смята Стефанка Иванова.

Наблюдателните места са на най-високите върхове, така че над тях да е само небе.

„На това при с. Дъждовница най-отгоре има тронче, а под него – басейнче с 5 последователни каскадно свързани преливника“, дава пример Иванова. Според ния въобще не е изненадващо, че древните хора са имали обсерватории, тъй като за земеделската общност е много важно да знае кога да сее. „Вероятно селяните от равнината редовно са се качвали в планината, за да получат заръки от жреците. Каменните структури от типа светилище или астрономическа обсерватория имат стълби. Някои свършват на средата на скалата. Явно са ползвани за ритуал.“

Част от структурите обаче

са видими само от въздуха

Археолозите ги забелязали, докато облитали района с вертолет. „Някой би казал, че онези хора няма как да са имали такава гледна точка. Но защо да ги подценяваме? А митът за Икар от нищото ли е дошъл?“, пита риторично Иванова.

Стълбище, което не води за никъде, използвано за ритуали.Тя няма никакво съмнение, че каменните структури са дело на цивилизация, живяла преди 7000 г. Навсякъде около скалните изсичания екипът открива керамика от халколита – красива и богато декорирана. Отломките са от съдове, редени край скалите.

„Хората са се качвали в планината, за да се срещнат със своите богове. В края на четвъртото хилядолетие, когато мрежата от светилища е била най-плътна, са идвали от целия Балкански полуостров, даже отвъд Дунава. Доказва го намерената керамика“, смята и Ана Радунчева.

Според археоложките каменните комплекси са градени от същата общност, която е погребвала своите мъртъвци във Варненския некропол. „Тези хора са създали висока цивилизация. В тогавашното родово общество има профилиране по занаяти, специализирано производство, добив на стратегическа суровина край Провадия – сол, процъфтяваща търговия. Духовният им живот е на много високо ниво. Наблюдавали са всичко и са били в състояние да предвиждат много неща“, казва Стефанка Иванова. И малко тъжно добавя: Но това са хора, които никога няма да разберем напълно.

http://www.ossem.eu

Уникално място посещавано от император Гай и Александър Македонски

Жребичко е много старо селище. Охранявали са го запазените и до днес стени на Малкото и Голямото Иванкови калета и крепостта Коринград. Най–старият документ за селото е от 1451 г. когато султан Мохамед I го включва в списъка на селата ,дарени на неговия пръв везир Халил паша.Според преданията старото му местонахождението е било в местността Бачище но името му се свързва с легендата за изгубено жребче което стопаните намерили на мястото на сегашното село след тежка зима. Тази легенда отново насочва към древните траки най-изкусните коневъди в античния свят. Известни са десетки археологически находки с изображението на тракийски конник -монети мраморни скулптурни барелефи рисунки.Началото на просветата се счита към 1840г като за първи училищни помещения служили частни къщи а след това черковната килия която заедно с църквата била съградена в 1850 г.

Културни и природни забележителности: Множество факти сочат, че в околностите на с. Жребичко се е намирало тракийското светилище на Дионисий — бог на младостта, растителната сила и виното. Според записките на Светоний, то е било посетено от Александър Македонски и Гай — баща на император Октавиан Август. Също така там се намира и параклисът посветен на Свети Илия, построен през 1886 от Никола Кузев за здравето на сина му Стефан.

Жребичко-5649965

Жребичко-5649781

Жребичко-5649780

Пирамиди в океана

Древни пирамиди с разнообразни размери се намират не само в Египет и Южн Америка, но и в Бирма, и Китай. Може би най-интересно откритие от такъв вид са руините, открити на морското дъно до остров Йонагуни, в най-западната част на Японския архипелаг. Островът е разположен на 300 километра, югозападно от Окинава.

Съоръжението е стъпаловидно, наподобяващо вавилонските зикурати. Стените на блоковете са прецизно обработени и идеално гладки. Площта на основата е почти колкото площта на Хеопсовата пирамида, а височината – около 30 метра. Горната площадка е едва на 5 метра под морската повърхност. Това откритие станало веднага обект на ожесточени спорове, в които взели участие археолози, историци и геолози. Независимо от гладките плоскости, правилните дъги и идеално правите ребра на елементите, съставящи комплекса, изцяло изсечен в скалите, много от спорещите наричали упорито находката „причудлива игра на природата“. По най-груби сметки, този комплекс се е издигал над морската повърхност преди не по-малко от 10000 години. Тогава нивото на световния океан било по-ниско от сегашното с около 40 метра. Доктор Роберт Скоч, археолог от Бостънския университет смята, че това е естествено образувание, обработено допълнително от неизвестни каменоделци. Някои изследователи предоставили снимки, показващи сходството на подводните тераси с високопланинските храмови комплекси в Южна Америка и по-точно с тези в Кенко, изцяло изсечени в скалите на перуанските Анди. Споровете биха могли да бъдат безкрайни, ако не било намерено потвърждение за изкуствения произход на японския подводен комплекс. Аквалангисти от изследователска група, изпратена от телевизионната компания „Discovery Channel“, открили на дъното скулптурно изображение на човешка глава.

При това, ясно се виждали украшения от пера, характерни за скулптурите в Централна Америка. Но приликите не свършват до тук. Изяснило се, че съоръжението в дълбините до остров Йонагуни е изградено от многотонни каменни блокове, както и високопланинските светилища на инките. Били установени безспорни прилики в конструктивните решения. И тук и там, при изграждането на съседни стени, строителите използвали „Г“-образни каменни блокове, обезпечавайки „безшевно“ съединение. Остава пълна загадка, как култура, зародила се в Южноамериканските Анди е оставила такива следи за себе си край бреговете на друг континент! http://docho.hit.bg

БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 3

avitohol.jpgАбстрахирайки се от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер, част от тях след преврата на Саргон все пак последвала своите оскърбени вождове в Яна Идел и вдигнала своите хетски сродници-тюрки на борба за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетското благородничество, побългарило се до толкова, че царете носели български имена (като например царят на хетите Мурсилис, името на когото произлязло от българския израз Мар джълът – “сгрят от Мар – Слънцето”), охотно поддържало своите огузо-тюркски съграждани и започнало война срещу афразийците за отвоюване на българските земи от афразийските династии. Около 1600 година пр.н.е. хетско-българска войска предприела съкрушително нахлуване в Сувар, а на границата между ХIV и ХIII в. пр.н.е. – в Египет. Но не успяла да удържи отвоюваните български близкоизточни земи.
Но в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят съвместно. В VII в. пр.н.е. знаменитият български цар на Волго-Уралска Идел – Буртас Сармат (афразийските шумери-асирийци го наричали Партатуа), женен за дъщерята на асирийския цар на Шумер Асархадон (680 – 669 г. пр.н.е.), се намесил в разпрата между двете най-силни сакски групировки в Казахстан – кипчаките (от българското кипчак произлиза европейското название на кипчако-масагетите – “скити”) и масгутите (масагетите) на страната на кипчаките с намерение с тяхна помощ да завладее Южен Казахстан (Северен Казахстан вече влизал в Древнобългарската държава). Скитите-кипчаки обаче претърпели пълно поражение и помолили Буртас да ги засели далеч от масгутите. Отзивчивият Буртас помолил причерноморските кимерийци да дадат на българската Идел – за заселване на скитите – половината от Кара–Саклан (Причерноморската степ). Кимерийците необмислено и прибързано отказали, и тогава скитите на сина на Буртас – Маджи, с поддръжката на българския отряд, се втурнали в Кара–Саклан. Кимерийците били напълно разбити и побягнали през Кавказ към своите малоазийски сродници – хетите, а Украйна влязла в състава на древнобългарската държава Идел.
Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртас (шумерите наричали Идел “Арал”, т.е. Урал) да му помогне да отвоюва българските земи от другите близтоизточни афразийци. За Буртас тъстът му бил от “своите шумери” и затова му изпратил на помощ своя син Маджи със скитите, желаещи да услужат на българите за подареното им Причерноморие. Задкавказката държава Мидия се опитала да попречи на похода на българите, но Маджи, успял вече да получи за разгрома на кимерийците почетното прозвище Камир–Батир, Батър, Батар (“Победител на кимерийците”), в 653 г. пр.н.е. разбил напълно мидийската войска и се съединил с шумерските братя. По това време част от земите на яна-иделските (анатолийските) българи били завзети от афразийската държава Урарту, а обидите на Асархадон към съседите му станали особено нетърпими и скито-българите на Маджи започнали да громят наред всички близтоизточни неприятели – своите и асархадоновите. Библията достатъчно ясно предава ужаса, който обхванал афразийски свят след нахлуването на българската войска на Маджи: “Ето, идва народ от северната страна . . . държи лък и късо копие, жесток е той, няма да се смилят! Гласът им реве като море, препускат на коне, строени като един човек . . . Само като чуем вест за тях, ръцете ни се отпускат, тъга и горест ни обхваща . . . вражеският меч носи ужас от всички страни.”
Тюрко-българите от Турция и Задкавказието се присъединили с възторг към волго-уралските си съплеменници. Скито-българската конница на Маджи разгромила напълно Урарту и Палестина, и настъпила към Египет. Египетският фараон едва смогнал да умилостиви Маджи с дарове. Не по-малко от 28 години българите отново господствали над Близкия Изток. Но поради безотговорността на скитските вождове в 625 г. пр.н.е. Мидия разгромила главните сили на скитите и Маджи отвел своята войска обратно във волго-уралска Идел. Заедно със северните българи заминала и част от българите на Шумер – Сувар. Връщайки се у дома и ставайки български цар, Маджи разделил централните земи на Идел на три големи области: Булгар (междуречието на реките Волга и Бела), Буртас (десните брегове на река Волга) и Сувар (долното Поволжие и Волжко-Яикското междуречие). Очевидно в Сувар са били заселени българските преселници от Шумер. А техните сродници, останали в Турция, изпитали властта на персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.
В III в. пр.н.е. аристокрацията на причерноморските скити отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор българската войска разорила скитските земите и същевременно се опитала да присъедини към Идел и Турция. Във II в. пр.н.е. българските войски нахлули в Армения, но поредна династическа разпра им попречила да развият успеха си . . .  След това българските владетели от I и II хунска династия (II – IV в. сл. н.е.) предприели още няколко опита да завладеят Турция, но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи . . .
В началото на VI в. сл. н. е. иделският цар Булгар (II хунска династия) отново се опитал да присъедини българската Турция към Древнобългарската държава. В 516 г. суваро-българското опълчение настъпило през Дербент и разгромявавайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало византийците от Кападокия (Централна Турция), Галатия (областта около Анкара) и Понт (Северна Турция). Този успех бил постигнат благодарение на поддръжката на турските българи. Но тогава се възвисил средноазиатският Тюркски (Новотурански) каганат, образуван отчасти от турските българи, преселени от персийските владетели от Турция в средноазиатските райони. Новотуранските владетели кагани заставили Идел да им плаща данък, а в 522 г. сключили съюз с Византия. Под натиска на новотуранците българската войска наново отстъпила Турция на Византия. В 527 г. Булгар умира и на власт дошла неговата жена – суварката Бояр-Къз (Боарикс), основала нова древнобългарска династия – Суварската, и жестоко наказала участниците в похода срещу Византия. Но за масата от българския народ по-важна била съдбата на своите сродници в Турция. Затова в 559 г. българите направили още един опит да проникнат в Турция през Армения. Но тук в степите се появили аварите и новият поход бил прекъснат.
В края на VI в. на власт в Древнобългарската държава дошла династията Булгар и Идел най-после – и завинаги – получава името на господстващия в нея североогузки български народ – булгар (България). В началото на VII в. българите владеят територията от Дунав до Енисей. Наистина, в края на VII в. България отстъпва част от своите долноволжки и причерноморски земи на II Новотурански (Хазарски) каганат, но охотно взема участие във всички походи на хазарите към Задкавтазието, с цел да се доберат до своите турски братя. В 737 г. българите започват да приемат исляма и недоволни от това, хазарските кагани – под натиска на Византия – развалили съюза си с Българската държава. Тогава българските владетели присъединили в годините 960 – 970 територията на Хазарския каганат към Българската държава и възобновили опитите си да стигнат до Турция през Кавказ. Българският историк от XII в. Якуб Ибн Нугман отбелязал, че българският емир Талиб, веднага след ликвидирането на Хазария, решил да опита да се добере до Турция през Средна Азия. В края на Х в. един от най-богатите огузо-български феодали – Селджук II – с отряд български войни направил набег на Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен и южните огузи – туркмените, признават Селджук II за свой вожд, а неговите потомци – Селджукидите, овладяват в Х до средата на ХI в. Средна Азия, Иран, Афганистан и Сувар (Ирак), и създават още една огузка империя. В 1071 г. византийската армия до българския град Мен-Чокър (Манцикерт) преградила пътя на войската на Селджукидите, движеща се към него в Турция. В разгорялата се битка селджукските войски отначало били отблъснати и дори мислели за отстъпление. Но тогава младият български принц емир Адам, помолил селджукския султан Алип (Алп)–Арслан да придвижи напред своя български отряд, който наполовина бил съставен от конниците на волго-донските огузи на хан Дугар. Когато българите се вдигнали в атака, намиращите се във византийската армия турски българи видели родните червени български знамена с полумесец на дръжките и незабавно преминали на страната на Адам. След това трогателно обединение между братя съплеменници византийците се стъписали и отстъпили, а селджукската армия с цялата си мощ поддържала настъплението на българския полк. Врагът бил разгромен напълно и голяма част от Турция накрая отново преминала под властта на своите родни огузо-български владетели в лицето на селджукските султани.
За тази поддръжка огузо-селджуките помогнали на Адам в 1076 г. да отвоюва българския трон от съперника си.
Гражданските войни в България и нашествието на китайците и оймеките (които заели част от скитските земи и също получили за това българското прозвище “кипчаки”) попречили на българските канове (царе) да овладеят Задкавказието и да съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но въпреки това, северноогузката българска държава (Ак Булгар Йортъ) и огузо-селджукските султани (също северни огузи по произход) били в постоянен съюз и даже заедно се опълчвали срещу китайците в Средна Азия (средата на XII век) и срещу кипчаците в Крим (1221 г.). Огузо-българите в Турция, живеещи там от Шумерско време и дали на тази страна името Турция, заедно с южните огузи, доведени тук от Селджукидите, образували една огузо-турска нация. Тъй като езикът на турците се формирал върху основата на българския тюрки, то литературата на двете държави – България и Турция – винаги се е смятала за тяхно общо достояние. В Турция се разпространявали дастаните на българските поети (“Кисекбаш китабъ” на Абдаллах ибн Микаил Башту, “Къса-и Юсуф” на Гали и др.), а в учебниците на българските ученици били включвани произведения на най-крупните турски писатели. Българската и турската архитектурни школи също били толкова близки, че каненето на български строители и архитекти за строителството на джамии и дворци в Турция било нещо обичайно. А откриването през 20-те години на нашето столетие на един от преписите на “Записките” на българския учен от Х в. Ахмед ибн Фадлан станаха общ празник на тюрко-българските народи . . .
Но нека у читателя на остава впечатлението, че българската държава е проявявала активност само на юг. Българските владетели настойчиво са се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това българите успешно използвали своя флот. Ако от Шумер българските кораби бейнеки и платноходите кеме ~ кебе (“плаващи срещу течението”) плавали до Магун (древнобългарското название на Индия) и до Мил-Аку (българското название на Нил, а понякога и на цяла Африка, буквално означаващо “Черна река”), то в Идел българските учкуи (от уч каек – “три лодки” – съд, побиращ товара на три лодки) господствали без конкуренция по Дон, във Волго-Камската речна система и в Българското (Каспийско) море. В Сакланско (Черно) и Румско (Средиземно) морета ужас предизвиквали българските платноходи  “олгети” (от тази българска дума е произлязла руската оладя – “ладия”). В крайния Север подвижните български морски съдове – кочи (от българското коч – “пресичам, преминавам, прехвърлям се, премествам се”, “сгазвам, прегазвам, смазвам, смачквам, “въртя се”) отдавна плували от устието на Бий-су (Печора) до Енисей на изток и до Атлантическия океан (“Садум или Фаранг дингезе”) на запад. На българите били добре известни Кара Арал (Ирландия), Кара Садум (Англия), Ессе Ил – “Горещата страна” (Исландия), Галидж или Фаранг (Франция), Алман (Германия), Анатъш (Дания), Ег Садум (Норвегия), Бисте Садум (Швеция) Артан (цяла Прибалтика, понякога – Естония, Латвия и Литва), Байлак (Полша).
Източниците отбелязват, че още през епохата на Римската империя морски съдове от Западна Европа плавали до страната в Крайния Север – Тел (т.е. Идел). По-късно в страните от Скандинавия и в Англия наричали България още и Биярма (от българо-финското Бияр – “Българска” и ма – “земя”). Тези плаванията ставали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че част от Северния морски път – от устието на Печора в Идел (България) до Западна Европа – е бил основан от българите съвместно с норвежци. Този път е съществувал до края на ХIII век, когато морските съобщения на България със страните от Западна Европа били прекъснати от татарските нашествия. За активността на българите по море свидетелстват и географските названия: Испания (от българското название на местния маяк Ас Баган – “Божествен или Висок стълб”), проливът Дарданели (от българското Тартанул – “Канал”, “Провлак”) и др.
По суша връзките на българите със Западна Европа били не по-малко здрави и активни. През V в., в епохата на II Хунска династия, българските войски завзели територии от Франция до Карпатите и главната квартира на българския цар Айбат Атила (така той се е наричал сам в чест на своята родна страна – Идел–Атил) била в центъра на Германия. Част от германските родове започнали да дават войници в българските охранителни части – англи (охранявали крайбрежието,  затова названието им произхожда от българската дума анг – “вода”, “подводна река” и означава “хора, охраняващи до вода или водещи наблюдение по крайбрежие”) и сакчи (охранявали пътищата и други обекти във вътрешността на Хуно-Българската държава). В края на краищата българските думи англи и сакчи (тази българска дума означава “охранител”) се превърнали в названия на две части от германците – “англи” и “сакси”. След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в трудно положение: нали съседите им се отнасяли към тях враждебно заради служенето им на хуно-българските царе. Затова англите заедно част от сакчите (саксите) се преселили в Кара Садум и я нарекли със своето българско служебно име Англия (от “англи”), а другата част от саксите заминала в глъбините на Германия.

byzim_12a.jpg
Немският народ е съхранил спомен за господството на България в Западна Европа и е направил Атила герой на своя епос “Песен за нибелунгите”.
През IV – VII в. групи българи, спасявайки се от междуособиците на своите управници, нееднократно се разселвали по териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира град Магдебург, названието на който се е получило от българското Маг – “Вълк” и немското бург – “град”. Между другото, именно близо до този град се е намирала известната в Германия светиня “Вълчият камък”, свързана очевидно с българския култ към духа на Вълка.
Интересно е, че и названието Франция произхожда от българското название на реката Рейн – Фаранг “Равнинна (фар) река (анг)”, тъй както българите наричали фаранги пиринейските германци, преселили се по-късно във Франция (от българското фаранг е произлязло франк, а от франк – “Франция”, “французин”).
Древното название на Испания – “Иберия” означава на български “Богата на метали”. Българската дума билге – “знак, маяк” звучи и в названието на Белгия . . .
В Европа представителите на II хунска династия Дуло, управлявали в България от IV в. от н.е. до 1584 г., основали цяла поредица държави. В началото на VII в. по-младият брат на българския цар Курбат – Кубрат (потомък на Атила) – бек Шамбат Кий (неговото име е получил градът Киев) основал на териториите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Задкарпатска Украйна и част от южнославянските, австрийски и немски земи огромната държава Дулоба – “Страна на Дуло”. В Западна Европа наричали Шамбат “Само”, а държавата му – или Само, или Дулеб(а). Според Гали, от Шамбат водели родословието си владетелите на Байлак (Полша) и Маруба (Чехия, Моравия). След разпадането на Дулоба, част от българите на Шамбат отишла в Прусия, където се запазила в качеството на особен род под името семби (“семб” – от Шамбат, Само). През VII до XIII век сембите постоянно служили във войските на България. От този род произлезли основателите на литовската държава.
В същия този VII век част от българите, начело с малкия син на цар Кубрат – Аспарух, отделила от България нейната придунавска част и провъзгласила тази територия за отделна Дунавско–Българска държава (днес – държавата България със столица София).
В 894 г. по-големият син на българския цар Алмъш Джафар (потомък на Кубрат) – Арбат (Арпад), с част от българите и унгарците (мадяр) излязъл от България към Средния Дунав и основал Унгарското кралство. Българите основали град Будапеща – днешната столица на Унгария – и до ХIV в. заемали в тази държава видни постове, запазвайки при това своята ислямска вяра.
В 922 г., според съобщение на Гали, друг български принц, братовчед на цар Алмъш Джафар – Угър Лачини (по-късната руска летопис от ХII в. е предала името му като “Игор Рюрикович”), основал отделно от България украинската държава Рус със столица Киев. Впоследствие от украинската Рус се отделило Суздалското княжество. Още по-късно Суздалското княжество започва да се нарича Московия (Московско–Руска държава, Русия). Но и в Украинската, и в Московската държава управлявали потомците на същия Угър Лачини – “Рюриковичите”. Не случайно национален символ на Украйна станал гербът на българския род Дуло –     (“тризъбец”), а столица на Московията – град Мосха, основан от българския цар Ахад Мосха в 1088 г. (по данни на Гали) и получил неговото име (в Суздалско названието Мосха добива формата Москва и вече от Москва произлязло названието на Московска държава).
В средата на XIII в. преселници от България (сред които бил Бейбарс) основали в Египет Мамлюкската династия . . .
За размаха на икономическите връзки на Идел (България) с други страни по света свидетелстват фактите за чести находки в България на предмети от шумерското, древноримското, германското, украинското, скандинавското, китайското, хорезмийското, иранското, кавказкото, близкоизточното и египетското производства. От друга страна, огромно количество български монети и други вещи са намирани в Германия, Норвегия, Швеция, Полша, Балтика, Молдова, Украйна, Русия, Унгария, Италия и други страни. Източниците неведнъж отбелязват пристигането в България на посланици търговци и пътешественици от Испания, Норвегия, Швеция, Унгария, Италия, Франция, Ирак, Египет, Иран, Средна Азия, Турция, Афганистан, Индия, Исландия, Китай, Монголия, Кавказ и други страни.
В много езици по света звучат български думи: армия – от българската урма (“всеобщо опълчение”), бригада (от българската бриг – “областно опълчение”), солдат (от българската солдаш – “наемен войн”), казак (от българската казак – “доблестен рицар, сражаващ се без защитно снаряжение в знак на пренебрежение към смъртта и дал обет да не се жени, докато не извърши редица войнски подвизи”), улан (от българската улан – “тежко въоръжен рицар, гвардеец”), хусар (от българската хузар – “леко въоръжен кавалерист”), шеренга (от българската чериг – “войска, подготвяща се за започване на война или бой”) и т.н. Българите са подарили на народите по света не по-малко от две хиляди свои думи – като се започне от думата “чугун” (от българската чуен) и се стигне до думата “олимпиада” – (от българската алам – “знаме”).
Героите на българските митове живеят в легендите, приказките, обрядите и поемите на индийците, французите, китайците, гърците, арабите, италианците, иранците, евреите, монголците, украинците, русите, грузинците, исландците, скандинавците, англичаните, индианците, а също и в ислямските и християнските предания.
Географската област Перм (това българо-финско название означава “Българска земя”), български по произход са названията на градовете Казан (Газан), Хлинов (Колън), Набережние Челни (Яр Чаллъ), Елабуга (Алабуга), Самара (Самар), Симбирск (Симбир), Саратов (Саратау), Царицин (Саръчин), Харков (Харка), Полтава (Балтавар), Курск (Хурса), Мангазея (Менхаз), Тюмен (Тюмен), Омск (Омек), Пенза (Кибензай), Воронеж (Борън Инеш) и други – напомнят за миналото на Българската държава.
Названията ненци и ерзи означават “жители на България”, а имената на народите чуваши и черемиси, чермиши (марийци) са образувани от названието на социални слоеве в Българската държава: “чуваш” – от българското субаш – “държавен селянин”, “чермис” – от българското чирмъш – “войн, опълченец”.
Но днес целият свят равнодушно гледа на това, как именно този български народ от 1920 г. е подложен на безчовечна дискриминация. В Русия и Татарстан на българите е забранено да се наричат със собственото си име “българи” и милицията насила ги заставя да получават документи (паспорти и др.), в които са записани названията на други народи – руснаци, татари, башкорти и т.н. На българите са отнети всички национални права, даже правото да знаят собствения си език “тюрки”, своята история и култура. Българите вече не знаят “тюрки”, лишени са от възможността да четат произведенията на български автори (те не се издават), да бъдат избирани в органите на властта, да имат свои учреждения за образование, наука и култура. Протестиралите срещу безправното положение на своя народ българи бяха унищожени в епохата на сталинизма. През 20-те – 70-те години дискриминаторите унищожиха хиляди български книги, джамии и други паметници на българската култура, а шедьоврите на българското изкуство и съкровищата на българските царе – националното достояние на българския народ – скриха в тайниците на московските и ленинградските музеи. Кое може да бъде по-страшно от гнета, при който народът е лишен от абсолютно всякакви права и бива безнаказано избиван, при който мъчителите изпращат на 10-годишна гибелна каторга само за четене на забранена български приказки, при който пред очите на живите с трактори и танкове биват прегазвани хилядолетни български гробища и разрушавани джамии, при който народът е подложен на унизителни расистко-шовинистични експертизи, имащи за предмет “етническата чистота”.
Какво е това? – отплата на човечеството за приноса на българите в световната цивилизация?
Едва ли това е отплата на самите народи на Земята. Та нали на света няма добри и лоши народи, а има добри и лоши хора. Но ако това е отплата на народите, то нека тогава те намерят възможност да спрат невиждания геноцид над българите от Волго-Урал. Нека те изкажат своите чувства на правителствата си, които не чуват воплите на изтерзания български народ. Нека най-накрая падне траурният флаг “алам” и да свърши страшната епоха на расистко-шовинистичната дискриминация на българите в Русия и Татарстан.

БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 2

omurtaggudjenov2.jpg 

Върху пирамидите, в техните пещери, около тях и по тях поставяли скулптурни изображения на покойни управници, родоначалници и герои – балбал или на духове – синташ и др.
Свои обичаи, митове и достижения българите разнесли по целия свят, тъй като широко, в епичен мащаб, се разселили по цялата земя. Около 12 000 години пр.н.е., след идването на карите (фино-угри) от изток в Идел, сред българското общество избухнала гражданска война. Враждуващите групировки били оглавени от родните братя Алмъш и Хазан. В края на краищата Хазан отстъпил трона и заедно със своите привърженици и част от подвластните му кари бил принуден да напусне Идел или стария Туран.
Едни от хората му, заедно с карите, се отправили на изток – в Цантрална Азия, където населили Алтай, Уйгурия, Монголия, Северен Китай и се прехвърлили дори в Америка. Съседите им често наричали българите по името на тачения от тях Дух на Вълка – Синдиу (Синби) или Хон – синди (инди), сянбийци, хуни (от “Хон”) и т. н. Затова великите държави, създадени на изток от българите, са известни като хунски, сянбийски (в Северен Китай, Монголия и Алтай) и т. н. В Алтай българите започнали да леят желязо. В Северен Китай основали не малко градове, продължили да създават пещерни пирамидални храмове в планините, мавзолеи и стъпаловидни пирамиди – пагоди, въвели обичая да се носи коса (в Манджурия), разпространили мита за Вълка – спасител на българския принц, дали име на р. Хуанхъ (от българското Кубан-су – “Жълта река”), на пустинята Гоби (от българското куба или кума – “жълт, песъчлив”, “пустиня”). В Монголия българите дали име на тази страна (“Монгол” – от българското Магол), разпространили мита за спасения от Вълка български принц Чингиз и др. Манджурците, киргизите, уйгурите, фино-угрите и другите народи оценили майсторството на българските занаятчии и започнали да наричат най-хубаво обработените кожи и обувките булгар (булгари). В Америка потомците на българите майя (от българските названия на духа на Слънцето Май и рода Май), ацтеки (от названието на българския род Иштяк) и инки (от названието на българския род Еней) също построили много градове, големи пирамиди, разпространили българския мит за Карга, донесъл на Земята топлина, и много български думи (индианската цилан – от българската джилан – “змей”, индианската Куба – от българската куба ~ кума и т.н.) . . .
Другата част от българите на Хазан се придвижила на юг. В Казахстан и Средна Азия от основната маса на българите се отделили масагетите и кушаните, които българите наричали също сак и сок. След това от българите се отделила още една част, която под названието на своя тотем – Синдиу (Хиндиу) отишла в Индия и завоювала тази страна. В Индия българите синдийци дали названието на своя тотем на цялата страна (“Индия” – от Синдиу, Хиндиу) и на всичките й жители (от синдиу – названието “индийци”), на няколко реки – на Ганг (от бълг. анг – “пълноводна река”), на Инд (от синдиу) и др, основали не малко градове, разпространили мита за българския принц Газан – Магули, спасен от Вълка (от българското Магули произлязло индийското “Маугли”), започнали добив и производство на метали, направили популярен българския символ на земната радост и щастието – “свастиката” . . .  Интересно е, че и по-късно, през XVI – ХIХ век, индийската държава е носило българско название “Империя на Великите Моголи” (от българското название на духа на Вълка – Магол). Още една група българи, останала в Средна Азия, основала града Бухара (форма на етнонима “булгар”), Самара (съвременния Самарканд) и други.
Но част от българите, водена от легендарния дух Самар в образа на огромен бик – Тюрк, се придвижила през Средна Азия на Запад, където подчинила целия Близък Изток (територията на Балканите, Мала Азия, Северен Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Задкавказието, Западен Иран) и образувала там в памет на духа Самар държавата Самар (Шумер, Шумерстан). Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак, когото българите нарекли Сувар – “Междуречие” (оттук – гръцкото название на Ирак е “Месопотамия” – “Междуречие”). Първата столица на Самар бил южносуварският град Ат-Атлан, по името на който някои източници наричали цялата българска близкоизточна държава Атлантида. Българите дали свои названия и на всички други области на Самар: на Финикия (от българското бейнек – “кораб от свързани тръстикови снопи”), на Балканския полуостров (от българското балкан – “планини, подобни на могили, хълмове”), на остров Крит (от българското креш – “борчески”), на Мала Азия (тези области българите с обич наричали Яна Идел – “Нов Идел”, от което се получило “Анатолия”, “Анадол”); на областите на Задкавказието (Иберия – от българското абар ~ ибер – “метал”; Армения – от българското арман – “земя по склона на планина”; Албания – “Високопланинска” – от алъп – “висок”; Елбрус – “Богатирски (елбир) връх (ас)”; Месхетия – от българското мосха – “крава”; Ереван – от българското ер евен – “войнишка вишка”, “застава”; Муганска степ – от българското Могун; Кавказ – от българското Куб Каш – “Бяла планина” и др.), на Палестина (от българското Бал-и Стан – “Област на българите”, на Египет (от българското Ег кепе (“Голяма Каменна Пирамида”); по-късно – българското название на Египет – “Мамил”) и на други.
В Самар, както и навсякъде другаде, българите издигнали много пирамиди (в Египет, Турция, Ирак и в други области), основали металургично производство, създали голям брой градове: Ъстамбул – “Мраморен Пролив или Град”, Могун и Евен (от българското евен ~ овин – “ловна примка, капан, клюса”, “бедна къщурка, колиба, хижа”) на Балканите (по-късно тях започнали да ги наричат съответно Стамбул, Микена и Атина); Атряч в Мала Азия (с европейско произношение Троя); Ерсу Булем (съвременния Йерусалим в Палестина) – “Град (булем) на Бога (Ерсу)”; Джир Каган (по-късния Йерихон в Палестина) – “Дух на песента”; Унук или Урук в Сувар (унук или урук на български значи “род”); Киш в Сувар (от българското киш или кеш – “участък, парцел земя”); Ур (на български значи “поселище, квартал”); Бай Авлан в Сувар (по-късният Вавилон) – “Велика (Прекрасна) Ливада”. Някои градове са съхранили отзвуци от българските митове, свързани с техните названия. Например, Джир Каган (Йерихон). Мохаммед Гали пише, че хората от един български град се опитали да се усъмнят в силата на гласа на алпа Джир-Каган и тогава алпът Сандугач със силата на своя глас съборил стените на цитаделата. От тогава и нарекли този град “Джир Каган”. В руските билини Джир каган е навлязъл като Соловей–разбойник, чието пеене (“свирене, свистене, пищене”) рушало всичко наоколо . . .
Не малко реки в Близкия Изток запазили българските си названия: Йордан (от българското ирдан – “влажна низина”, Булгар-чай (в Муганската степ), Ефрат (от българското кобуртка – “брод през река”) и др.
През 3182 г. пр. н.е. значителна част от Сувар била залята от водите на невиждан по сила потоп, който след това нарекли Всемирен Потоп. Тогава загинал главният, българският център на държавата Самар – градът Ат-Алан със значителна част от българското население на Сувар. Според преданието част от българите се спасили на върха на една от шумерските планини, която българите започнали да наричат Урарат – “Връх, обкръжен от вода” или Урарату – “Планина, обкръжена от вода” (от тук и европейското название на тази планина – Арарат и наименованието на държавата Урарту). Потопът подкопал могъществото на българите – Древния Шумер.
През 3000 г. пр. н.е. българите загубили Северен Египет, завзет от етиопски афразийци (българите наричали Африка – Етиопия, а афразийците – кара оба – “род, област на черните, т.е. на чернокожите хора”, от което се образувала думата хараб – “араб”). Но египетските афразийци възприели от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското оба – “племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското барън – “царска слава”), имената на духовете – Ра, Амон (от българското куман – “жълт”), наименованието на Синайския полуостров (от Син – “Вълк”), високите български шапки (те станали корона на фараона), българския мит за спасението на принца Магис (наистина, българският котел се превърнал у афразийците в кошница, а името Магис – в “Моисей”) . . .
Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или хетите (до нас е дошло насмешливото българско прозвище на кимерийците – камърлар, буквално – “хора от тесто”). По сведенията на Кул Гали те били предци на редица немски племена от Скандинавия и Германия, съхранили техните названия: готи, кимври и т.н. Възползвайки се от безпомощността на българската династия след Потопа и напора на афразийците от юг към Шумерстан, кимерийците овладели почти целия Яна Идел (Мала Азия), с изключение на областта около град Атряч, наричана Рум (от българското рум ~ рям – “хълм, покрит с ниска растителност, храсталак”). Издръжливостта на Атряч – Троя се обяснява с това, че градът бил едновременно и център на цялата българска Мала Азия – Яна Идел. Хетите обаче скоро се помирили с малоазийските българи, възприели тяхната висока култура и им предоставили в държавата си равни с хетите права. Българските отряди станали ударна сила на хетските царе. Даже областите на Хетското царство в Яна Идел запазили българските си названия: Бриг – “Областно опълчение” в Централна Анатолия (Анадол) (от тук – по-късното гръцко “Фригия”), Кепе Даг – “Пирамидалните (Пещерни) Планини” в Централна Анатолия (от тук по-късното гръцко “Кападокия”), Басан – “Голяма Долина” в Източна Анатолия и т.н. В хетската част на Яна Идел се запазили почти всички български градове: Каръш – “Отпор”, наречен така в памет на отпора на гражданите му срещу опитите на кимерийците да превземат града със сила; от Каръш е по-късното му название Карс), Мен-Чокър – “Голяма Клисура, Теснина, Пролом, Дефиле или Вдлъбнатина, Хлътналост, Яма, Кухина” (по-късна форма на това наименование е Манцикерт) и др.
Все пак загубата на независимостта изострила националното чувство у яна-иделските българи и затова не е никак случайно, че именно в техните среди възникнал обичаят да се наричат тюрки, а своята земя – Турция, в памет на славното придобиване от българите на Самарската държава благодарение на духа Самар – Тюрк. За пръв път второто българско наименование на Яна Идел – Турция (във формата Турукку) се среща в хетските източници две хилядолетия пр. н.е.
Към това трябва да добивам и това, че мнозинството българи в Яна Идел – Турция още от самото начало са били огузоезични българи,  затова огузкият език станал главен език на тюркската етническа група българи в Мала Азия. Тези българи – тюрки станали основа на тюркската (турската) нация, образуването на която някои несведущи хора отнасят към по-късните времена. Затова езиците на тюркското население в Яна Идел (Анатолия, Турция) и на тюрко-българите от Волго-Урал (Булгар) не са просто близки, а представляват фактически един и същи по произход огузо-български език – “тюрки”, който само във Волго-Урал наричат “български тюрки”, а в Турция – “анатолийски тюрки”. След 1917 г. болшевишкото ръководство на Русия закри българските училища и българите бяха лишени от възможността да изучават своя литературен език “тюрки”. Но това углавно вмешателство на болшевиките в етническото им развитие, това насилствено отнемане от българите на техния роден “тюрки” не можа да скрие факта за изначалната огузоезичност и кръвната родственост между българите от Волго-Урал и турците в Турция (потомци на яна-иделските българи от Древношумерската епоха).
Завоюването на почти цялата Мала Азия от хетите още повече отслабило Шумерстан и разрушило връзката на балканските, критските и атрячските (троянските) българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските (древногръцките) племена, в съюз с причерноморските кимерийци през второто хилядолетие в. пр. н.е., завоювали Балканите и остров Крит. След това, в 1200 г. пр. н.е., дорийците (на български тирляр) и наетите от тях причерноморски кимерийци нападнали българския Атряч – Троя. След 10-годишна война Атряч бил разгромен, но част от атрячите доплавала на българските кораби бейнеки до Апенинския полуостров . . .
Но самите дорийци се оказали покорени от българската култура. Така гърците възприели от българите традицията да живеят на родове, общини в градове-държави (или с развито самоуправление и автономия), много митове (митът за Икар, например, е гръцка преработка на мита за Мардукан – Карга), названия на техните градове, някои обичаи (българската борба – спартанската борба, българските възпоменателни състезания за спускане на траурния флаг “алама” – гръцките Олимпийски игри и т.н.), редица думи (гръцката “акро” – от българската югаръ – “висок” и др.), географски наименования (названието на Егейско море – от българското название на това море – Ек дингез – “Море със силни течения”), названието на гръцките планини “Тайгос” – от българското Тайга – “Планина, покрита с високи, непроходими гори”) . . .  Интересно е, че и превземането на Атряч древногръцкият поет Омир е изобразил във вида на българския празник нардуган. Участниците в нардугана правели снежен град и се разделяли на две групи, едната от които защитавала града, а другата го щурмувала с огромно чучело кон. Точно така, с помощта на конско чучело в поемата на Омир “Илиада” гърците завладели град Атряч (Троя)! Възможно е самият Омир да е бил по произход атрячки кимериец (за това говори и фактът, че името му напомня българското название на кимерийците – камър) и затова е построил своята поема “по сценария” на любимия български празник . . .
Даже гръцкото название на Гърция – Елада – произхожда от древнобългарското елам – “страна”.
Онези атрячи, които отплавали към Апенините, населили редица райони на полуострова и създали своя апенинска държава под предишното българско название Идел. От названието Идел (по думите на Гали даже на царя на българите – Атила, жителите на Апенините “говорили за своето идване тук от бреговете на Идел, за да не воюва с тях”) възникнало името на съвременната държава Италия. Самите атрячи били наричани от съседите им етруски (изопачено “атряч”), а те наричали своите съседи алтънбашци – “златоглави” (от българското алтънбаш произхожда древното название на италианците – латиняни). По думите на Гали българите са основали в Идел – Италия известните градове Сере или Цера (от старобългарското сере – буквално “тронен килим”, в преносен смисъл – “столица”), Болоня (от българското болън – “заливна ливада”, “ливада, заливана от пролетните води”), Венеция (от българското Биняче – “Дух или господар на Водата”), Рим (от българското рям ~ рум или от названието на областта Рум, чийто център бил град Атряч – Троя), Генуа (от названието на българския род Еней), Равена (от българското авен ~ овин) и още един голям град (без да отбелязваме другите по-малки), са дали са име на италианските области Лигурия (“лигур” – от “локър” – форма на етнонима “булгар”) и Тоскана (от старобългарското “тюш ~ туз” – “блато със силни изпарения”), на моретата – Лигурийско и Тиренско (от българското “тирен” – “дълбоко”) и т.н. Атрячко–етруските царе са седели на тронни столове – курбаси, етруските занаятчии основали в Италия металургично производство, етруските скулптори са ни оставили великолепни балбали – ваяния на скулести и кривогледи италиански българи–огузи, етруските жреци са носели български жречески шапки тудуло. Етруските се прекланяли пред щастливото число седем (седемте хълма на Рим), пред българските духове Туран, Адонис (от  Утен) и на Тигез (една от формите на името Таргиз), и предавали от поколение на поколение българския мит за спасението на момчето от Вълка (под формата на легенда за основаването на Рим), а на Рим – от крясъците на гъските. От българския език в италианския са навлезли думите “тиран” и “трон” (от български “трун” – “царска власт”, капитолий (от българското “кепе дуло” – “храм на хълма”) . . . На основата на българо-етруската цивилизация възникнали римската и италианската цивилизации . . .
След загубата на Северен Египет българите загубили и Палестина (но върху част от нейната територия се е закрепил българският символ – “знакът на Тангра” – шестолъчната звезда). В самия Сувар, от който е останало само името Самар – Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската култура, получило българско гражданство и вече след Потопа започнало да доминира числено в страната. През 2316 г. пр.н.е. афразийският слуга на един от българските владетели – Саргон, с помощта на афразийското мнозинство, завзел властта над Сувар. Започнала историята на Късния (афразийския) Шумер. Все пак афразийско-шумерските царе продължавали да гледат на българите и на местните афразийци като на единен шумерски народ, грижливо съхранявали (до персийското завоюване през VI в. пр.н.е.) писмените източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от “черноглавия народ” (т.е. от българите), българо-шумерския език и българо-шумерската култура. Например, афразийците продължавали да строят българските триетажни и седеметажни пирамиди (зиккурати). В афразийския вариант българският мит за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се преименува в “Гилгамеш”, Енкей (Боян) – в “Енкиду”, Шурале (Кувъш) – в чудовищното дърво “Хувава”. Мардукан навлязъл в афразийските варианти на българските митове под името “Мардука” (от него е и еврейското име Мордехай), Тама-Тархан – с името “Тиамат” и т.н. Българският епитет за Бога – Йогби, Йохби (Велик, Величествен, Съвършен) станал у афразийците название на Бога във формата “Яхве”. В края на декември всяка година афразийците продължавали да празнуват българския празник в чест на сина на Мар – мардукан (нардуган), чийто главен момент бил щурмът на снежно градче, карнавалът около украсено дърво (по клоните му провесвали жертвоприношения и разноцветни ленти) и пирът със задължителното изяждане на жертвена гъска. Една от афразийските секти, основала християнството, превърнала българския празник на “родения от Мар”, в чест на алпа Мардукан, в “Рождество Христово”. Остава да добавим, че на “своето” рождество християните също ядат гъска, веселят се около украсена елха и прославят майката на Христа – Мария . . .

Очаквайте продължение…

БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 1

005082321.jpg

Фархат Габдул–Хамитович Нурутдинов
( превод от руски език Ради Панайотов )
(Статията на Фархат Нурутдинов “Българите и световната цивилизация” е приложение към книгата на Бахши Иман “Джагфар Тарихъ” – свод древнобългарски летописи, издадени в гр. Оренбург през 1993 г. Тази статия е написана през 1979 г. въз основа на откъси от изгубената в началото на 80-те години на ХХ век книга на Мохаммед-Гали “Хон китабъ”.)
Благодарение на някои историци-фантасти у читателя се е изградила представа за българите като народ-домосед, тихо и кротко живял в глухия горски район при сливането на могъщите реки Волга и Кама. Но това мнение представлява дълбока заблуда, нямаща нищо общо с истинската история.
В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхъ и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод “Джагфар тарихъ” (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо “човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много”.
Най-пълно за древните българи, за обичаите и митовете им, е разказал в своята книга “Хон китабъ” великият български поет Мохаммед – Гали (извадки от неговия труд са стигнали до нас в летописа на Гази – Баби Худжи) и затова по-нататък ще се опираме на неговите данни.
Според Кул Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове “ура”, “уран” и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – “замръзнала степ” (от тук – “тундра”), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесо-степ – себер (от тук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум.
Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на Казанския учен Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с “потомците на злите духове” – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините.
Спомен за Ледниковия период българите са съхранили и в мита за добрия дух (диу, див) – алпа (алъпа) Мардукан–Карга (карга на български означава и “грак”, и “гарван”). Веднъж, разказва тази легенда, злите духове – йореги (джинове), начело с господаря на Подземния свят – Албасти (Тама или Тиме-Тархан), решили да погубят хората и издигнали висока стена, закриваща Слънцето. На Земята се възцарили мрак и студ, тя започнала да замръзва и всичко живо на нея – да гине. Тогава добрият алп Мардукан–Карга, заедно със синовете си Сак и Сок, започнал да руши “стената на джиновете”, но след известно време лъчите на близкото Слънце започнали да го обгарят. Тогава той изпратил момчетата в къщи за мед, който можел да ги защитава от изгарянето. Но Сак и Сок се изплашили от опасността и се скрили в нощта. Четиридесет дни ги чакал Карга, а след това сам разбил стената. И пламнал от огъня на Слънцето, но светлината и топлината се върнали върху Земята и я съживили. Жената на Карга – Чак-Чак, проклела децата за измяната към баща им, а Всевишният завинаги ги оставил в света на мрата. Сак и Сок се разкаяли и искат да измолят прошка от майка си, летяща заедно със Слънцето, но не могат да прекрачат границата на мрака и да я догонят. А душата на алп Мардукан, по волята на Твореца от онези времена насам живее в един от гарваните (враните), които всяка година през пролетта долитат във Волго-Урал . . .
Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, “седем – иде, племена – ел”. Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, “маг – цар (ол ~ ал)”, а кучето – емек или оймек – “домашен (е ~ ой) вълк (мек)”. Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – “Черния, Тъмния” (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – “Лунен Чин”, Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – “Лунен Бури”, Мамил (Мамли) – “Хранител” . . .
По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали “ловци” от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв улуг мак – “голям вълк”, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала “чудовище, дракон”).

image018.jpg
С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците.
Между впрочем, алпът Вълк пазел българите. Българската легенда, разказана от Гали, гласи, че веднъж убирите напълно изтребили иделския род богатири – елбирите, които били главните защитници на всички останали по-слаби иделски родове. Единствения оцелял елбир – младия син на вожда на иделците – победителите–людоеди решили да изядат и го хвърлили в газан (казан, котел). Но алпът Бури не допуснал гибелта на момчето. Той дал сила на смъртно ранената му майка и тя със сетно движение бутнала котела със сина си в реката. Реката, по волята на духа на речната вода Су-Анасъ отнесла котела в голямо и непроходимо блато. Тук Су-Анасъ се превърнала в лебед (гъска, патица) и повикала на помощ своя мъж – алпа Бури. Вълкът не успял сам да се добере до котела с детето и затова подгонил в блатото един елен (лос) и му заповядал да докара младенеца. Еленът донесъл момчето, а една вълчица, по волята на Бури, откърмила принца, когото започнали да наричат и Газан, и Магули, Магулъ – “Син на Маг, на Вълка”, и Бурджан – “Вълча Душа”, и Чингиз (Тингиз, Магис) – “Подобен на Вълка”. . .
Газан станал могъщ богатир и възобновил иделския род на елбирите, когото вече започнали да наричат и Бурджан, и Наубури – (“неври”) – “нови вълци”. Тъй като от този род произхождали царете на българите, носещи особени царски шапки дуло, то него го наричали и Дуло (отначало шапката дуло – с полусферична форма и кожена обшивка – била жреческа, но след като станала български царски венец, жреците започнали да носят висока, конусовидна шапка тудуло – “висока дуло”.
Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)– Тархан, удряйки с палицата (боздугана) си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег – глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят. Тогава алпът Бури изгорил и разтопил с огнения си поглед туловището на злия див. Така Вълкът научил българите да пекат глината и да леят метали. В памет на това те започнали да наричат бронза (и изобщо всички метали) айбар ~ абар ~ ибер (от “Айбури”), медта – бакър (от “Бу-Кара” – “Господин Вълк”), а желязото – тимер (от “Тиме”). Пещта за изпичане на кирпич и съдове от глина нарекли курпес – “вълча (кур), пещ (пес)”. А от наименованието на тази пещ произлязла и думата “кирпич”.
В знак на почит и принадлежност към рода на алпа Вълк иделците давали на децата си името Чингиз (Тангиз), правели му изображения – Могун, носели “вълчи шапки” – бурек и изобразявали вълча глава на знамето си, заради което това знаме наричали булгар (балкар) – “черна или вълча (булг ~ балк) глава (ар)”. Когато иделците, придвижвайки се от Урал на запад, достигнали до една голяма река, то и на нея дали названието Булга, което по-късно започнали да осмислят само като “Черна, Тъмна”. От Булга произлязло съвременното название на тази река – Волга (както от арийското булг произлязло руското волк).
Но отначало българите наричали цялата Волго-Камска речна система Ра (Ранга, Раха) или Ас-Туркан. Българите си спомняли за това име до XIII век. Така в ХII век един български град по долното течение на река Волга получил названието Ас-Туркан (по-късно името на този град било преосмислено на “Ас-Тархан” и приело формата “Астрахан”). А в 1203 г. самият Гали споменал в поемата си “Къса-и Юсуф” старинното българско име Раил, означаващо “Волго-Камска земя” и “Волгокамец”. В най-древни времена “Ра” е означавало “Първозданен Океан на Вселената” и “Дух на Първозданния Океан на Вселената”.
След кучето българите опитомили и други животни и станали отлични скотовъдци и занаятчии. Част от разорените през трудни години скотовъдци преминавали към земеделие и живот в селищата и градовете, но цветът на иделците оставал верен на получергарското животновъдство. Скотовъдните станове по Волго-Уралието чергарували само през лятото, а към зимата целият народ отново се събирал в родово-племенните центрове – градчетата.
Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам).
След превръщането на думата “идел” в название на държавата, самоназванието (етнонимът) на иделците станал име на тяхното знаме – булгар, което се обяснявало като “черноглави или вълчи хора” (други фонетични варианти на самоназванието “булгар” са бул, бал, болгар, бояр, балкар, малкар, локър, буляр, боляр, биляр, бухар, бегер, бояр, биер и др. Както виждаме, Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през VII от н. е., получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство.
Царство Идел понякога назовавали с имената на управляващите в него български династии – Ман (Мун, Мен, Май), Хишдек (Иштяк), Куман (Кубан), Сармат (Чирмиш), но територията на държавата неизменно се е казвала Идел. Само в I век от н. е. българската династия Алан направила опит да преименува Идел на “Алан”. За времето на царуване на тази династия (I – средата на II в. от н. е.) названието Идел успяло да стане име на Волго-Камската речна система. Оттогава към името на всяка река се добавяло и общото название на тази система. Река Кама – от извора до устието на р. Бела – започнали да  наричат Чулман (със значение “Северна”) Идел, Булга “Черна” – Кара “Западна, Черна” Идел, реките Бела и Кама – от устието на Бела до Волга (а понякога и Волга – от устието на Кама до Българско море) – наричали Аг (“Източна, Светла, Сребърна”) Идел (до това време българите наричали Агидел Кама – също “Светла”), Вятка – Ботка, “Ледена” Идел (от българското Ботка е произлязло руското название на река Вятка, а още едно българско названи на Вятка – Нукрат – е по-късно и е било прието от IХ – Х век), Сура – Сура Идел, Ока – Ака Идел (от българското ака – “пълноводна река с бързо течение” произлиза руското название на река Ока), Черемшан – Була Идел.
Названието “булгар” завинаги се закрепило към потомците на “седмородците”, поради което започнали да обясняват този етноним по-просто: “черни или вълчи хора” (“бургари”). Даже в ХII век главният корпус на българската войска се е казвал курсъбай – “вълчи”, а черниговско–киевският княз и поет Владимир Святославович в поемата си “Слово о полку Игореве” (ХIII в.) е сравнил българските войни с вълци:
                   Сами препускат в полето,
                   Като сиви вълци,
                   Завоювайки за себе си чест,
                   а за княза – слава.
 
Но култът към Вълка – Синдиу, колкото и външно незабележим, е бил само една малка част от богатата българска култура. Важно място в тази култура са заемали митовете, чиито герои били духове (диви, дивове). Добрите диви българите наричали алпи, а злите – йореги (по-късно – и джинове). Най-любимите алпове на българите били духът на Слънцето Ут (наричали го също Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен, и той се явявал във вид на кон и петел), женският дух на Първозданния Океан на Вселената – Ра, духът на любовта Туран (тя била дъщеря на Ра, а я наричали също Ана – “Прамайка” или Ана Корсак, “Червото на Прамайката”, и тя се явявала в облика на змия и жерав), духът на речната вода Су Анасъ (тя се явявала в образа на лебед, гъска, патица), духът на мълнията, гърмотевичната буря и дъжда, синът на алпа Ута – Кубар (наричали го още Бабай и Биняче), духът на светлината Мардукан (Нардуган) – “Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Мар, Нар), той бил син на алпа Ура и Туран, а се явявал в образа на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж, като фантастичната птица Сенмурв – Симбир и гарвана (враната) Карга, поради което го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и домашното огнище Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога се занимавала с пастирство, поради което я наричали и Сабан – “Овчар”; нейн знак била свастиката – сарман или сурбан, заради което се е казвала също Сарман или Сурбан); духът на урожая, плодородието и изобилието на земни блага Самар (Чумар) или Гюлджимеш – “Цвят (гюл), Плод (джимеш)”, който бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан били родни братя близнаци, но Самар можел да приема също образа на юноша с плитки – символ на житните класове и мъжката сила, на дракона Елбеген, на бика и други домашни копитни животни, поради което се казвал още Тюрк или Улкер – “Великия бик”, Алабуга – “Петнистия бик”; духът на растенията, жената на Самар – Ашна или Гюлджихан – “Цветен (гюл) Венец (джихан)”; духът на юначеството, синът на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите – Боян, наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей – “Биче”); духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су Анасъ и по каприз на майка й се родила неспособна за любов, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя могла да залюби Боян и да роди син – юнака Иджик или Хишдек).
Освен добрите диви – алпите, в българската митология присъствали и зли диви – йореги или джинове: царят на Подземния свят Тама (Тиме)-Тархан (оттук е и заклинанието против зли духове: тиме – “не закачай”); духът на сушата, на всякакви бедствия и на смъртта – Шурале (понякога се явявал във вид на огромно изсъхнало дърво с медни листа и страшна паст – хралупа, за което го наричали също Кувъш – “Хралупопастия”); духът на блудството и разврата – Аждаха . . .
И “добър”, и “суров” дух бил духът на песнта Джир-Каган (буквално – “Царят на песните”), който притежавал необичайно силен глас и бил наричан също Сандургач (“Славей”).
Алпът-бик Тичкан (“Мишка”) отначало била дух на женската свобода, но след това (след приемането на исляма от българите) станал джин на женското блудство и разврата . . .
Кул Гали разказва интересен български мит за Самар-Тюрк, когото изобразявали и като прекрасен юноша – богатир със седем плитки и цвете в ръка. Косата и житните класове българите наричали с думата соб (други фонетични форми – чуб, тоб), означаващо също и “прекрасна козина, кожа”. В началото българите наричали белката собол. По-късно, когато започнали да наричат белката тиен, а първоначалното значение на думата “собол” се позабравило, това название преминало върху самура (от българското собол – руското “соболь”). И понеже най-добрите самури били доставяни на българите от една сибирска река, то нея също нарекли Собол – “Соболина” (оттук – нейното съвременно название Тобол) . . .
Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния водоизточник и Земята била обхваната от суша. Отначало Туран се опитала с мир да уговори Кувъш да освободи източника срещу нещо в замяна, но напразно, защото Шурале искал невъзможното – трона на царя на духовете Ут (Ур). Тогава Ур помолил Кубар да накаже нахалника. Кубар ударил с мълния по Шурале, но само избил един от медните му кучешки зъби. На Кувъш веднага му израстнал нов зъб, а избитият паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик еднорог с медни хълбоци. Еднорогът се нахвърлил върху най-близкия град на елбирите с намерение да го смаже. Тогава се намесил синът на Самар – Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го подхвърлило към небето и решило да наниже богатира на своя рог. А докато Енкей падал, еднорогът стъпкал вълчата шапка на Аудан и с това силно разсърдил алпа Бури. Синдиу се превърнал в невидим и извил рога на чудовището към земята. Аудан се приземил благополучно и насякъл еднорога на части с меча си, след което накачил тези части на свещеното дърво. Научавайки за станалото, Самар възседнал коня си и запрепускал за бой с Шурале. На Гюлджимеш (името му се е осмисляло като “Цъфтящо-Плодоносещ”) му се удало да посече и насече на части Кувъш. Частите на злия див по-късно отново се превърнали в Шурале – не по-малко зловредни, но по-дребни и страхливи. И ето Самар пил по случай това радостно събитие от освободения извор на живота, но той бил отровен от Шурале; и Гюлджимеш заспал. След него пила от извора Туран и също заспала. Аудан изчакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарга с молба за помощ. Гарванът, заедно с жена си Чак-Чак, отнесли юнака в чудесната долина Басан, където той набрал жива трева – просо. От просото Аудан направил питие на живота (“жива вода”) – бузу, с него оживил извора и пробудил от вечния им сън Туран и Самар. Но силата на просото стига на Гюлджимеш само до есента, когато Самар отново заспива. Затова всяка година на есен алпът Гарга и Чак-Чак носят на Самар жива трева и го будят . . .
Живели през суровата ледникова епоха, българите станали не само първите металурзи, но и най-добрите на света майстори кожари и производители на всевъзможни кожени изделия и обувки. Българите също първи започнали да правят сгъваемия стол, когото нарекли курбас (по името на килима, с който го покривали) и го направили трон на своите вождове и царе.
Показател за високото равнище на културата на българите е изобретяването от тях на кирпича (курпес) и парите, чиято роля в началото изпълнявали кожите на ловни животни – най-често катерици и самсари (белки). Кожите като парични знаци били наричани  от българите бил (билге), “знак” и кун – “белег, отметка” (от тук – българската дума кун – “буква” и куниг – “книга”, а от българската куниг имаме руската дума “книга”). Връзка кожи представлявала парична единица и се е наричала туун. Думата туун по-късно приело формата тиен и станало новобългарското название на катеричката. От думата туун произхожда и друга българска дума: джоген – “усукана връв, която се привръзва или прикрепва към нещо или свързва нещо”. Тъй като “джоген”-а привръзвали към удила (мундщука, желязната част от юздата, която конят захапва; бел. прев.) и освен това с “джоген” с прикрепена към него пломба (печат) скрепвали връзките с кожите–парични знаци и свитъците на царските грамоти, то думата “джоген” получила значението “юзда” и “свидетелство”. От българската “джоген” е произлязла и руската дума “закон” (тъй като царските укази–закони били излагани в грамоти, скрепени с “джоген”), затова и досега сред руснаците битува поговорка (непонятна за славянските изследователи): “Държа народа за юздата”, т.е. в рамките на закона.
В много древни времена българите изобретили приспособление за качване, за стабилно седене и повдигане на ездача върху коня – ерме (от българската “ерме” – “повдигам се”). От българското “ерме” е произлязло и руското название на това приспособление – “стремя”.
Българите са изобретили и шашката (думата “шашка” е произлязла от българското сас – “остър”), и сабята (думата “сабя” е произлязла от българското название на това оръжие – саблъ – “рушаща”), топа – туфянг (българското “туфянг” първоначално е означавало и “приспособление за мятане на камъни”), пушката – мълтък (българската дума “мълтък” първоначално е означавала “огнена стрела”).
От своите предци, укриващи се през време на суровия ледников период в планинските пещери на Урал, българите възприели почитта към планините и пещерите. Едно от тези пещерни жилища се е съхранило – това е знаменитата башкортска пещера Шулгенташ или Каповая (от българското кепе – “пещера”), по стените на която предците на българите преди 35 000 години са изрисували първите човешки картини – изображения на мамонти, кон и носорог. Тогава предците на българите започнали да смятат, че Бог ( старобългарските названия на Бога са Ерсу, Тангра, Ас) се появявал по планинските върхове и че на тях Всевишният (Ас) е създал добрите духове – “диви” или “алпи” (от древнобългарското алп – “висок”). Освен това предците на българите смятали, че след смъртта на човека душата му трябвало бързо да се яви пред Божия съд и затова погребвани телата на починалите в планински пещери – по-близо до Бога. Когато иделците се спуснали от Урал във Волго–Камските равнини, то за поклонение пред Бога и духовете, и за погребване на своите вождове започнали да строят подобия на планините – пирамиди с пещери-гробници и храмове вътре в тях. Тези пирамиди с пещери получили названието кепе – “пещера”. Освен това големите пирамиди от пръст в чест на техните вождове българите нарекли с титлите на вождовете: балкан и курган – “вълчи (балк, кур), цар (кан, ган)”, големите каменни пирамиди нарекли – ег кепе – “голяма пещера или пирамида”, или теме (семе), малките пирамиди наричали май юлъ (от тук – “мавзолей”). Понякога българите правели стъпаловидни пирамиди, при което тези кепе най-често били с три до седем “стъпала” – балкони (тъй като седем рода са образували българския народ, числото 7 станало за него свещено). Обикновените българи, нямайки възможност да съберат хора за строителството на пирамиди, погребвали близките си така: в земята изкопавали правоъгълна яма, а в страничната й стена – пещера, след което в тази пещера поставяли тялото на починалия; и “кепе”-то в земята затваряли с дъски или камъни. Както се вижда, и тук е бил спазван главният принцип на българските погребения – тялото на починалия се е затваряло в пещера и не е било засипвано с пръст.

Следва продължение ….

СЪКРОВИЩА УБИВАТ ИМАНЯРИ И АРХЕОЛОЗИ

tomb_sveshtari2.jpg

Напоследък в България пламна истинска “златна треска”. Археолози се надпреварват да откриват през месец златни предмети от времето на траките, като всеки рекламира находката си с единственото прилагателно: “уникална”. Увлечени в ръшкането на тракийските могили, родните индианаджоунсовци забравят за поверията, че който разкопае сакрален обект, рано или късно го настига прокоба. Поразеният се поболява и умира, без да има видима причина за смъртта.

Подробности за такива трагични инциденти, обвити в мистерия, трудно се процеждат в медиите. А случаите съвсем не са малко. Като почнем от Царичина, където се говори, че било открито златно имане, минем през Мишкова нива в Странджа и стигнем до т. нар. Долина на тракийските царе в Казанлъшко. Зачестиха и случаите на загинали иманяри, пробвали късмета си в местността Беглик Таш край Приморско, където според поверието било заровено несметното съкровище на Вълчан войвода.

Ако има някакво правило, то е, че най-много жертви дават т. нар. секретни разкопки. Наскоро на българския пазар се очаква да излезе сензационно изследване за гробницата на фараонката Бастет в Странджа, което претендира да разбули всички загадки около печално известното ровичкане в граничната зона под егидата на Людмила Живкова.

trakiiskagrobnitzastrelcha1.jpg

КАКВО СТАВА В ДОЛИНАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ

Ето един от най-пресните примери, свързан с Долината на тракийските царе. Става въпрос за търсенето на древен тракийски град от ранга на Севтополис. Шеф на експедицията е археологът Домарацки. Когато започва разкопките, той е в цветущо здраве. Ненадейно обаче смъртта го настига и работата остава недовършена. И тъй като археолозите “по света и у нас” са суеверно племе, тайно се договорили да не продължават търсенията, докато проклятието не се “изчисти”. Кога ще стане това, никой не може да каже със стопроцентова точност. Наскоро казанлъшкият скулптор Спас Мавров, който се прочу и като изследовател на паранормалното, лансира тезата, че селището Оструша е естествен енергиен генератор, свързан с пирамидите в Гиза, и че могилите освен археологически находки и атракция, са и мощен енергиен излъчвател, който понякога има вредно въздействие върху хората. Българският Шлиман – проф. Георги Китов, също сподели любопитни размисли по въпроса. Включително и това, че се е свързал със… Световния съвет на екстрасенсите във връзка с гробницата в Старосел.
“Аз съм дълбоко убеден, че траките са били в някои отношения много по-досетливи, с нюх са усещали къде нещата са благоприятни и къде не. Колкото до енергията в тракийските храмове, има, изглежда, нещо такова, защото много хора, влезли в тях, смутени от тяхната архитектура, стихийно се зареждат. Почти е доказано това за Старосел и от Световен съвет на екстрасенсите, които са провели там свое заседание.

ЕНЕРГИЯТА ОТ ТРАКИЙСКИТЕ ХРАМОВЕ ДЕЙСТВАЛА ОТРИЦАТЕЛНО

За енергията има значение и психическото състояние на човека. Но съм чувал и другата крайност за тракийските храмове – че действали отрицателно…”, призна Китов. Преди името й да нашуми с находката край Златиница, неговата колежка от НИМ проф. Даниела Агре разкрива, че едно от най-ценните съкровища по нашите земи – от Скравена, Ботевградско, е задигнато. Според местни спецове археоложката силно преувеличавала, защото много по-ценна била находката от друго село в района – Боженица, където се намира крепостта “Боженишки урвич”. Златните предмети и антики, открити там и датиращи от IV в. пр. н. е. , били разграбени до шушка от иманярска банда. При подялбата на плячката обаче се стигнало до кървава разправа. Двама от търсачите на съкровища били заклани от своите ортаци, а труповете им – захвърлени в изоставен рудник.

Не е по-радостна и участта на единия от водолазите, гмуркал се нееднократно край нос Калиакра, за да дири т. нар. златен град на Лизимах, прочут пълководец от свитата на Александър Македонски. След смъртта на императора всички негови пълководци – т. нар. диадохи, си поделили наследството му.

НА ЛИЗИМАХ СЕ ПАДНАЛА РАЗМИРНАТА ТРАКИЯ

Според античния географ Страбон Лизимах основал своя резиденция в крепостта Тиризис, чиито развалини и днес се намират на полуостров Калиакра. Пак според Страбон имен но там претендентът за владетел на Тракия държал своята хазна и съкровища. Това кратко сведение и досега не дава мира на българските иманяри. Не един и двама водолази, алпинисти, пещерняци, а така също и обикновени “ентусиасти” са опитвали късмета си на легендарния полуостров. За един от тях обаче се знае със сигурност, че загива при пътен инцидент – и то на равен и прав участък на шосето за Балчик, малко след поредното гмуркане. А неговият брат бил натиснат от семейни неволи и се обесил само година след катастрофата. По времето на Тато секретни разкопки стартирали в местността Мурсалица над родопското село Мугла, което до 1989 г. е било в граничен район и до него се е стигало само с открит лист.

Мурсалци твърдят, че били наследници на древен и богоизбран свят. Преди 10 години на няколко души от местните, цанили се за работници в разкопките, им се случили нещастия – раждат им се мъртви деца, пожари изпепеляват къщите им, падат от скали, удря ги мълния… “Това е отмъщението на божеството!”, шепнат суеверно мурсалци и гледат да избягват мястото на разкопките.

ОТКРИВАТЕЛИТЕ НА ПЕРПЕРИКОН СЪЩО НЕ СА СРЕД ЖИВИТЕ

Светилището на Дионис все пак е открито – макар и след доста години, от проф. Николай Овчаров на каменния хълм Перперикон на 15 км североизточно от град Кърджали. Навремето от ДС мислели, че там има голямо златно съкровище. Впрочем хората, ръководили експедицията за търсенето му, също не са между живите.

“Първите разкопки се проведоха през 1970-1982 г. от двама днес покойни археолози – проф. Стамен Михайлов от Археологическия институт и Иван Балкански, уредник в музея в Кърджали, разказва Николай Овчаров. Те се правеха под някаква много страшна секретност и затова около Перперикон тръгна една легенда, която днес още съществува сред местното население. Това беше времето, когато от Държавна сигурност бяха полудели на тая тема и все търсеха разни съкровища, като на Вълчан войвода например. Те отцепиха района на около 3-4 км, докато учените копаеха. Хората, които виждат отдалече как се спускат военни хеликоптери и вдигат някакви сандъци, заговориха за открито имане…”

Според бивши служители на ДС съкровище наистина е имало, но съдбата му и към днешна дата продължава да е неизвестна. Предполага се, че е изтъргувано за покриване на дългове на България. Част от агентите за специални поръчки, взели участие в сделката, после остават в странство като представители на смесени фирми-перачници. Проклятието обаче ги настига и далеч от родината. В средите на бившите разведки се говори за банкрути, отвличания и обири, както и за мистериозни “африкански” вируси, покосили някои от агентите и техните близки.

15.jpg

Невероятно, но факт – мумията на Амон Ра била заровена в… Пиринско, разтръбиха преди време екстрасенси от района. Според шамана от Сандански Костадин Тренчовски енергийният триъгълник между Сандански и селата Никудин и Кърналово бил образуван от “вибрациите” на мумията. Затова Пиринският край щял да бъде ударен от страшни катаклизми. Някои от тях се сбъднаха. Неотдавна “гневът” на египетското божество “изсипа” върху главите на горките хорица кален дъжд. До края на лятото, пророкува още Тренчовски, можело да се очаква мокър сняг, който след няколко часа щял да премине в “библейски потоп”.

Зла поличба настигнала и иманярите и изследователите на известната джамия на Осман Пазвантоглу във Видин. Наскоро тя бе реставрирана, за да се пресекат набезите на търсачите на антики. За нея се знае, че е единствената в ислямския свят джамия, която на върха си вместо полумесец има сърце. То било символ на независимия дух на Осман, чиято майка била българка. Самата джамия била построена в чест на посечения от турските власти баща на Пазвантоглу. А библиотеката до нея била издигната в името на майка му.

Но легендата, че в темелите на джамията и библиотеката имало закопано имане – златни турски махмудии, години наред разпалвала чивиите на иманярите. Те подкопали стените, унищожили ценни архитектурни детайли, обърнали и изпочупили надгробните плочи. Ясновидските видения обаче им обещават смъртоносно проклятие до девето коляно – болести, разорение и липса на мъжка челяд щели да налегнат родовете на иманярите. Страшната турска магия нямала разваляне, категорични са нашенските окултисти.

ВОЕНАЧАЛНИЦИ И СЪЮЗНИЦИ КУМАНИ, ТАТАРИ И АЛАНИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

biliwar.jpgЕдна от най-интересните страни от външната политика на Второто българско царство е привличането на съюзни и наемни войски от степите на Северното Черноморие. Ако използваме остроумния израз на големия познавач на средновековните номади, руският задграничен (белогвардейски) учен Димитрий Расовски, то и българските царе, подобно на средновековните владетели в Русия, Унгария и Византия, имали своята „степна политика“. Тази политика била най-успешна при първите Асеневци, особено в периода 1186-1241 г., когато основен съюзник на нашите царе са куманите. Българо-куманският военен и политически съюз няма аналог не само в средновековната, но и в цялата ни история. Тази недостатъчно позната страна от външната политика на Петър, Асен, Калоян, отчасти на Борил, Иван Асен II и Михаил II Асен заслужава извънредно висока оценка. Кумани идват на българска служба дори в края на XIII и първите десетилетия на XIV в., макар тогава те вече да са татарски поданици.
 
 След разгрома на „Кумания“ (протодържавната „степна империя“ на куманите в степите на дн. Украйна и Южна Русия), както и с попадането на Второто българско царство под хегемонията на татарската „Златна Орда“, заела мястото на „Кумания“, нещата се променят в отрицателна посока. На мястото на отлично познатия, добре „овладян“ от българската политика съюзник, идва една номадска „суперсила“, от която треперят руските княжества, държавите в Кавказ, далечните ни роднини от Волжска България, народите в Средна Азия и т.н. Въпреки всичко българските владетели търсят начини да обвържат и новите господари на степта, страшните татари, със своята външна политика. Определени успехи в това отношение имат царете Константин Тих-Асен (докъм 1274 г.), царицата „Смилцена“ и зет й деспот Алдимир Тертер (вж. очерка за него в тази книга), царете Теодор Светослав, Михаил III Асен Шишман, Иван Александър.
 
 Аланите, прадедите на днешните кавказски осетинци, също неведнъж имали своето място в българска войска. Този средновековен народ заемал много по-обширна територия от днешните си потомци, негова (индоевропейска) кръв „се вляла“ във вените на периодично менящите се степни господари – хуни, Кубратови българи, хазари, печенези, кумани… Разпръснато на различни „анклави“ в степите, в Крим, дори в днешна Молдова, аланското население (най-вече т.нар. аси/яси) пазело своята самобитност даже и през XIV в. Наред с аланите сред номадите присъствали и други ираноезични групи – такива вероятно били част от прабългарите, ираноезичието било присъщо за халисите, както и за кангарите в печенежката общност. Представители на такива етноси поне донякъде периодично усилвали аланското степно население, вливайки се в него. Мнозина алани служели във Византия, други били увличани от номадските „вълни“ към Балканите, трети сами или заедно с номадите ставали съюзници на българските царе.
 
 Както стана дума, най-успешен за българската държава бил съюзът й с куманите. Особено впечтляваща винаги е била числеността на куманските подкрепления. Още през 1187 г. според Никита Хониат на българска страна срещу Исак II Ангел (1185-1195) се сражавали не по-малко от 7 хиляди кумани; в един недатиран надпис от Велики Преслав става дума за 10 300 души; в решителното сражение на цар Калоян (1196/7-1207) край Одрин (13-14 април 1205 г.) те броели 14 хиляди, а по други извори – даже 23 хиляди! Неведнъж съвременниците, на първо място споменатият византийски историк и държавник Никита Хониат, разказват за „пчелни рояци“ и „мравешки множества“ от „безчислени“ по броя си кумани. Българските царе намерили начин да привлекат номадите, лишавайки Византия от един опасен съюзник в българския тил. Калоян бил женен за една знатна куманска принцеса (може би царица Анна/Анисия от Бориловия Синодик), която би трябвало да произлиза от някой от върховните кумански династични родове – например Олберли, Кай, Тертероба, Бурджогли, Итогли. Най-вероятно е да става дума за Бурджогли или Итогли, стоящи начело на куманските племена по р. Днепър, с които България била най-тясно свързана. От друга страна, владетелите в Търново успявали да държат под контрол „варварите“ – обикновено съюзните сили на Балканите били под командването на второстепенни ханове и вождове, което вероятно било част от споразуменията с върховните владетели на „Кумания“.
 
 В българо-унгарската война през 1202-1203 г. съюзниците кумани били начело с някой си „Губан“, както стана ясно от един унгарски документ, въведен в нашата историография от Г. Николов. Този вожд всъщност бил известният от руските летописи хан Кобан „Урособич“, вождът на рода Урусоба, подчинен на днепърската „династия“ Бурджогли. През 1205 г. Никита Хониат сочи като командир на 14-те хиляди кумани в Калояновата армия при Одрин някой си „Коча“. Тук, както често става във византийските, руските и унгарските извори, родовото име погрешно е сметнато за лично. Най-вероятно става дума за вожда Бегбарс „Кочаевич“, споменат в руските летописи през 1190 г., въобще за предводителя на рода Кочоба, свързан с посочения по-горе Кобан от Урусоба, подчинен отново на Бурджогли. През 1213 г. във Видин избухнал бунт срещу цар Борил (1207-1218), който бил подкрепен от трима кумански ханове. Знаем името само на един от тях, Карач, като го дължим на една унгарска кралска грамота. Тези кумански вождове, достатъчно добре известни в руските княжества и Унгария, безспорно имали своите заслуги за победите на българското оръжие над ромеи, латинци, унгарци, сърби.
 
 Най-известното куманско име в нашата история е Манастър, убиецът на цар Калоян пред стените на Солун през есента на 1207 г. Манастър бил не командир на съюзни сили или наемници, а преминал на българска служба, покръстен, „българизиран“ в една или друга степен кумански аристократ. Калоян, който основателно се опасявал от болярски заговори (той разкрил една такава конспирация през 1205 г., а и съдбата на братята му Петър и Асен го държала винаги нащрек!), предпочел да издигне един чужденец до най-високите постове в своята армия. Най-вероятно Манастър бил „велик воевода“ (главнокомандващ сухопътните сили) или „протостратор“ (командващ царската конница), а доверието на царя към него било изключително високо. Както знаем от съответното „Чудо на св. Димитър Солунски“, палатката на Манастър била разположена до самата царска шатра, Манастър имал право на свободен достъп при царя по всяко време през деня или нощта и т.н. Това му позволило да го убие посред нощ, часове преди планираната атака срещу градските стени.
 
 Такъв подход (издигане на „господин никой“, както се казва жаргонно, на много висок пост) съвсем не е нещо необичайно в политическия живот, особено пък през Средните векове. Примерите във византийската история са достатъчно много, а някои вече бяха споменати – най-приближени на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) били българите Борил и Герман, личен телохранител на Алексий I Комнин (1081-118) бил българският павликянин Травъл, доверен военачалник на същия ромейски василевс бил покръстеният „сарацин“ (арабин или селджукски турчин) Татикий и т.н. Такива случаи имало и в България – както стана дума, протостратор на Михаил Шишман и Иван Александър бил руснакът Иван. Така и Калоян издигнал един емигрирал или останал в България знатен куманин. Разбира се, такива хора, нямащи своите „корени“ в една чужда страна, били лично предани на издигналия ги владетел. В крайна сметка обаче с течение на годините те се „вливали“ в местната среда, а ускорената им българизация можела да ги прати в лагера на болярската опозиция.
 
 Българо-куманският съюз имал последните си отблясъци през петдесетте години на XIII в., когато все още една част от „Кумания“ запазвала някаква автономия, плащайки данъци на татарите. Тези кумани, живели най-вероятно между Днепър и Днестър, били ръководени от хан Тегак. Те подкрепили Михаил II Асен във войната му срещу Никейската империя, нахлувайки на нейна територия през зимата на 1256 г. „Скитите“-кумани обаче били разбити от ромеите, в чиято армия също имало техни съплеменници – част от преселническата куманска „вълна“ на Балканите през 1237 г. И по-късно, но с разрешението на татарите, кумани идвали на българска служба. С такава помощ разполагали браничевските български боляри Дърман и Куделин, както и видинският господар Шишман, самите те от българо-куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези български боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. Куманите в техните войски идвали с разрешението на могъщия татарски хан Ногай. Дори и през 1321 г. една група от две хиляди конници кумани дошла със съгласието на „скитския цар“ (татарският хан Узбек) на служба в Сърбия, а после във Византия.
 
 Във Второто българско царство имало и „собствени“ кумани. Някои от тях останали като заселници още от византийско време, други се установили в страната в резултат на съюза с Асеневци, но най-значимите „вълни“ от заселници били предизвикани от татарска експанзия в Източна и Централна Европа през 1236-1242 г.
 
 Заселването на номадите кумани в страна с уседнало по тип стопанство, с изграден държавен механизъм и развита християнска култура съвсем не протичало гладко. Съществуват данни (Георги Акрополит, добавката към хрониката на египетския летописец Ибн Тагри-Бирди) за конфликт между Иван Асен II и заселниците кумани през 1237 г. Тази „орда“, се съюзила в 1240 г. с латинците, а година по-късно преминала на страната на Никейската империя. Едва ли е минало без сътресения и при идването на куманската „вълна“ от Унгария в българския северозапад през 1241 г. Тези нови пришълци напуснали унгарското кралство, опустошавайки южните му райони след конфликт с тамошните „магнати“, при който бил убит куманския хан Котян от Тертероба.
 
 Обикновено се смята, че усядането и българизацията на куманите протекли сравнително бързо. Има достатъчно основания да се приеме, че тези процеси, подобно на аналогичните най-вече в Унгария, а и във Византия, мамлюкски Египет и, разбира се, в „Златната Орда“ били сложни и продължителни. Присъствието на неизяснени напълно като етническа основа тюркоезични групи българско население векове наред (християните гагаузи и „сургучи“, мюсюлманите „гаджали“) с предполагаем поне отчасти кумански произход или куманско наслояване върху по-стара прабългарска (при гагаузите), печенежка или узка основа свидетелства за сложността на тази симбиоза по нашите земи. Топонимията от сигурен или предполагаем кумански произход също показва продължителното съществуване на „неразтворени“ кумански заселници. При това става въпрос за първоначални кумански селища в близост с такива важни центрове като столицата Търново (няколко селищни названия „Куманите“ в Дряновско и Габровско), Дръстър (дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката), Видин (о-в Кумане и др.), Никопол (селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунава), Русе-Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При очертаващата се картина е ясно, че куманските поданици на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство.
 
 През втората половина на XIII в. във византийската армия, особено докато столица била Никея (до 1261 г.), съществувал специален кумански корпус, т.нар. „скити“, който разполагал с влияние в двореца (вж. и тук по-горе). Куманите в 1259 г. подкрепили Михаил VIII Палеолог в борбата за регентството и престола, те участвали във всички важни военни и политически събития на онази епоха. Техните първенци като Клеопа, Сичиган, Сиргиан и др. станали част от византийската аристокрация. „Скитският Арес“ Сиргиан не бил далеч от мисълта за византийската корона. Видни кумански благородници съставлявали близкото обкръжение на унгарските крале Стефан (Ищван) V и Ладислав (Ласло) IV „Куман“ през втората половина на същото XIII столетие.
 
 Какво е било точното положение на куманите в България и столицата Търново не може да се каже със сигурност, но издигането на един куманин на царския престол вече е интригуващо. Георги I Тертер (1280-1292), потомък на изконния за къпчакските тюрки династичен род Тертероба, бил пръв български „стратег“ („велик воевода“). За да укрепи властта си, византийският поставеник Иван Асен III (1279-1280) се опитал да привлече на своя страна този виден военачалник. Той омъжил сестра си Кира-Мария за Тертер, като му дал високата титла „деспот“. Вероятно това се е дължало и на присъствието на значими кумански части в столичния гарнизон и царската армия още във времето преди въстанието на Ивайло (т.е. преди 1277 г.). Много вероятно е в българската армия да имало някакъв специален кумански корпус, подобен на онзи във Византия още от „никейската епоха“.
 
 Особен интерес буди твърдението на византийския историк Георги Пахимер, че „… българският народ бил много привързан“ към куманина Георги Тертер, нещо повече – „…българите го величаели.“ Тези думи показват, че изборът на куманския аристократ за български цар, подкрепата, с която той се ползвал в кроежите си да свали Иван Асен, имали добра почва. Това било свързано преди всичко със съпротивата срещу византийската намеса във вътрешните работи на страната. То обаче може би е имало и други акценти. Възможно е изборът на Георги Тертер да е имал известна връзка с българо-унгарските отношения. На власт в тази българска съседка тогава бил Ладислав IV „Куман“ ( или Ласло „Кун“), който по майчина линия също бил от „клана“ Тертероба. Според мен не бива да се изключва една „куманска връзка“ и с въстанието на Ивайло в самата България. В изследванията върху въстанието на Ивайло подобна връзка въобще не се допуска. Тя обаче е много правдоподобна, въпреки че можем да я търсим само под формата на хипотеза. Куманските заселници в България въпреки християнизацията им и социалните различия в собствената им среда могли да бъдат и навярно са били мощно оръжие в ръцете на онази част от българската аристокрация, която е била най-непримирима към политиката на „селския цар“ Ивайло. Няколкото десетилетия, откакто те живеели вече в страната, съвсем не са били достатъчни за свързването им с българското селячество и неговите проблеми. Етническата им обособеност все още била много голяма, а поне една сериозна по числеността си маса от куманите явно получили статут на военни колонисти от типа на т.нар. стратиоти и акрити във Византия. В тази епоха това военно население е имало най-често прониарски права, т.е. издържало се е за сметка на зависими селяни. В Унгария куманската знат влязла в състава на висшата и средната аристокрация, а обикновените воини били смятани за дребни дворяни. Навярно подобен бил статутът и на българските кумани. В османотурски документи от XV в. част от т.нар. потомствени тимариоти-християни (т.е. най-вече бивши български прониари) имат тюркски имена: Балика, Доган, Душман, Ногой, Турто, Шишман и др. Такива имена се срещат и сред военачалниците на цар Иван Шишман (1371-1395): Карач, Алдимир и др. Поне някои от тези хора са били кумански потомци.
 
 Татарите или „монголите“, както официално се наричали техните владетели (в руската историография „татаро-монголите“ или „монголо-татарите“), поставили България в тежка данъчна и известна политическа зависимост през 1242-1243 г. Тогава техните войски, прегазвайки Унгария, Полша, част от Германия, Хърватско, отчасти Босна и Сърбия, се завърнали в степите край Волга през земите на Второто българско царство. Правителството на малолетния Калиман I Асен (1241-1246) нямало особен избор, още повече, че степните завоеватели разорили редица български градове (Преслав, Червен, Дръстър/Силистра, Килия в Дунавската делта и др.). Българските царе обаче се опитвали да лавират, обръщайки бедата в полза… През 1265 г. цар Константин Тих-Асен (1256-1277) умело използвал татарския поход против Византия, за да нанесе тежък удар на усилилата се след 1261 г. империя. Тогава на българска страна участвал най-вероятно татарският темник Бурундай, управител на югозападните земи на „Златната Орда“ (част от дн. Украйна и Молдова). Около 1274 г. обаче Византия се съюзила с могъщия татарски хан-сепаратист Ногай, установил се в същите тези земи. Набезите на Ногаевите татари дестабилизирали страната, а единствено селският цар Ивайло (1277-1280) се осмелил да се сражава с „господарите на света“ и дори имал известни успехи срещу тях. Най-накрая обаче и Ивайло бил принуден да признае върховенството на Ногай, а византийските интриги предизвикали гибелта му по време на един пир в двора на могъщия татарин…
 
 Във времето на Ивайловото движение в България се появил един донякъде загадъчен за нас военачалник, т.нар. „Касим бег“. Повечето автори го смятат за покръстен във Визатия татарин, който станал протостратор на византийското протеже Иван Асен III (1279-1280). Приема се също, че той изведнъж преминал на страната на Ивайло, защото бил убит заедно с него, когато в пристъп на „лошо пиянство“ Ногай заповядал да убият българския селски цар. Всъщност този човек не се е казвал „Касим“ (име, което византийските автори пишат правилно!), нито пък е бил татарин. Най-вероятно името му било „Джасим бег“,“паша“ (или нещо подобно), както може да се мисли от изписването „Цасимпаксин“ у Георги Папимер. Това ни кара да мислим, че той бил покръстен селджукски турчин или „туркопул“. Такива хора имало във Византия по същото време и е съвсем естествено един малоазийски „динат“ („болярин“), какъвто бил преди Ивайловото въстание Иван Асен, да бил свързан с подобни личности. По всяка вероятност т.нар. „Касим бег“ си оставал Иван-Асенов протостратор и при „визитата“ в двора на Ногай. Вярно е, че тогава той бил убит заедно с Ивайло, но и самият Иван Асен III насмалко щял да сподели участта им, ако не го била спасила Ефросина – „византийската“ съпруга на Ногай, чийто зет се явявал Иван Асен…
 
 Вече стана дума за бълагаро-татарските връзки в края на XIII и началото на XIV в. (вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав). При цар Теодор Светослав татарската хегемония в България била донякъде преодоляна. Става въпрос обаче най-вече за пряката татарска намеса в българските вътрешни работи. Иначе и България, и Византия продължавали „да изпращат подаръци…“ и „да ухажват…“ татарските ханове, както четем в тогавашните египетски летописи. Нещо повече, през XIV в. в повечето български военни кампании участвали съюзни татарски контингенти – обикновено около 2-3 хиляди души, какъвто бил съставът на един (непълен) татарски тумен. Наред с това българските власти предоставяли „коридор“ за самостоятелни татарски нападения, в повечето случаи съвпадащи с интересите на царете в Търново.
 
 Най-масирани били трите татарски нападения в Източна Тракия в периода 1320-1324, във времето, когато българо-византийските отношения били враждебни. Особено опустошителен бил последният поход, ръководен от „стратезите-автократори“ (темниците) Тетах и Тоглу Торган. Наред с тях Йоан Кантакузин споменава и някой си „Тазпугас“, който, както изглежда, ръководел цялата акция. Именно той разговарял със съимператора Андроник III Млади, който така и не посмял да даде сражение на татарите. Този знатен татарин, чието име почти съвпада с онова на Ногаевият зет Таз (Таз-Буга), вероятно бил негов наследник, тъй като самият Таз вече не бил между живите. Таз обаче имал пряко отношение към района на Долни Дунав и още през 1299 г. заедно с темника Тонгуз според ан-Нувайри ръководил „грабителски поход в земята на власите“, която за египетския автор е идентична с България. Ако се обърнем към топонимията на Пруто-Днестърското междуречие, там ще открием топонима Тазлъу (както и Тонгузен – по името на Тонгуз! – вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав), които според специалистите отразяват възникването на татарски владения в дн. Молдова. Ако това е действително така, то именно Таз и наследниците му били сред най-близкостоящите и поддържащи връзки с България татарски управници. Естествено, именно чрез такива личности българските царе поддържали своите контакти с „Ордата“, а обичайните татарски подкрепления в армиите на Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) били осигурени чрез тях, под командването им и т.н. Тъй като споменатите три татарски похода съвпадат с активната политика на Теодор Светослав (1300-1321), Георги II Тертер (1321-1322) и, особено, на възцарилия се през 1323 г. Михаил Шишман, то те очевидно са съгласувани с Търново. „Татарският страх“ във Византия според съвремениците Григора и Кантакузин продължавал да се шири и през 1327 и 1334 г., което също надали е без връзка с политиката на България.
 
 Най-вероятно през 1341 г. по византийско внушение айдънският турски бей Умур със своята флота опустошил българското Черноморие, като достигнал и разграбил град Килия в Дунавската делта. Скоро след това, както научаваме от едно писмо на известния византийски интелектуалец и „еретик“ от български произход Григорий Акиндин, „скитския цар“ (хан Узбек) заплашил империята с наказателен поход и дори с превземането на Константинопол! Той готвел за целта 60 хилядна армия. Византийското правителство веднага изпрaтило в Сарай мисия, която успяла да разубеди хана и да възстанови мира. И все пак, през същата 1341 г. една татарска армия жестоко опустошила византийска Тракия, като избивала или отвличала в робство срещнатите тук турски банди. Според Григора тази наказателна акция била наказание за неизплащането на обичайния византийски данък към „Ордата“.
 
 Ако се вгледаме в обстановката, едва ли българските владетели са останали безучастни. По всяка вероятност добруджанският владетел Балик, а защо не и самият цар Иван Александър (заплашван през 1341 г. от Кантакузин с флотска акция към Видин през морето и по течението на Дунав!), потърсили закрилата на Узбек. Татарите очевидно били подразнени от турската намеса в регион, смятан от тях за собствена сфера на влияние. И през 1342 г. татарски орди нахлули в Източна Тракия, нанасяйки удари на ромеите, което косвено обслужвало интересите на Иван Александър за териториално разширение в южна посока.
 
 Идвали ли са татарски заселници в средновековна България? Без съмнение такива случаи е имало, както ги е имало и преди това с куманите. Най-интересен е епизодът с Ногаевия внук Каракишек (син на хан Чака), с когото свързали съдбата си и татарските вождове Джерик-Темир и Юлукутлу. Те бягали от гнева на могъщия Токту, рязярен особено от бунта на Турай, третият син на Ногай, съответно чичо на Каракишек. Това станало през 1302 г., а бегълците намерили убежище „…в земята на Шишемен“, която се наричала „Будул“ и била съседна с Унгария. Въпреки колебанията на някои ориенталисти, явно става дума за Бдин/Видин и за българския видински владетел Шишман. Трите хиляди татарски конници, водени от Каракишек, усилили армията на този местен владетел, като респектирали съседните сърби и унгарци.
 
 Последната татарска „вълна“ в средновековна България дошла през 1399 г., водена от Актав. Татарите бягали от могъщия монголски завоевател Тимур/Тамерлан, който мечтаел да възкреси „световната империя“ на Чингис хан. През 1395 г. той разорил жестоко Сарай на Волга, столицата на „Златната Орда“, оплячкосал Крим, стигнал до Киев… Хората на Актав тръгнали към Долни Дунав, искайки да се заселят в богатата равнина „Исраяка“, т.е. Тракия, както е изопачил името й един персийски летописец. Средновековна България по онова време била в руини, голямата част от нея вече била завладяна от османците, а „татарите на Актав“ (трайно название в османските извори!) нанесли гибелен удар на последните остатъци от държавицата на добруджанския деспот Иванко. Именно те превзели и разорили Варна, след което градът попаднал под турска власт. „Татарите на Актав“ били трудно усмирени от османската власт, като се наложило да ги разселят на различни места в България. Една тяхна група дала името на гр. Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик).
 
 Както бе казано още в началото, заедно с номадите кумани и татари в българските военни действия участвали и уседнали жители на степите. Това били русите-бродници (вж. очерка за тях) и аланите. Според украинския учен Олег Бубенок може би става въпрос дори за едно и също, напълно или отчасти, население! Според теорията на Бубенок бродниците били русифицирани алани, но в тази посока се изискват още доказателства.
 
 Още в навечерието на въстанието на Петър и Асен във византийския гарнизон на Солун имало и българи, и алани. Може би някои от тези алани да са преминали на българска страна, но преки данни за подобно нещо няма. През 1207 г. обаче в Калояновата армия, където ръководна роля играел Манастър, за когото стана дума по-горе, имало контингенти от кумани, гърци, руси и алани. Тези алани, подобно на русите-бродници, идвали на Балканите заедно с куманите. Може би алани имало и в куманската „вълна“, заселила се в България през 1241 г., бягайки от Унгария. Знаем със сигурност, че сред хората на хан Котян „Сутоевич“ Тертер имало яси/алани. Техните потомци, наричани „язиги“, днес са една интересна етнографска група в състава на модерната унгарска нация.
 
 Нова аланска „вълна“ дошла пред българските граници през 1301 г. Тези алани били в състава на най-верните Ногаеви войски и се страхували от гнева на Токту. Теодор Светослав също изпитвал опасения да ги приеме на своя територия и ги оставил през България да отидат във Византия. Андроник II Палеолог и неговия съвладетел Михаил IX решили да използват аланите против турците, но акцията не се увенчала с успех. Аланите участвали и в каталанската експедиция (вж. разказа за Хранислав в очерка „Съратници и последователи на Ивайло“), но били в крайно лоши отношения с водача й Роже дьо Флор. На 30 април 1305 г. Роже намерил смъртта си в Одрин, където го нападнали и убили хората на аланския предводител Гиркон. След ожесточени боеве около Галиполи аланите и техните съюзници ромеи и туркопули били разбити от каталаните. Преследвани от тях и разочаровани от Византия, през 1307 г. остатъците от тази аланска общност поискали убежище от цар Теодор Светослав. Каталонецът Рамон Мунтанер разказва как след поредното поражение в Тракия, при което загинал вождът им Гиркон, аланите заживели при „императора на Загора [=България]“. Византийските автори допълват, че при отиването си в България аланите били охранявани от българска войска. Тези „най-добри конници на Изтока“ (Мунтанер), които били възприели много черти от военното изкуство, тактиката и дори от бита на своите някогашни господари, татарите, вече били намалели чувствително. Според цитирания каталонски водач и хронист от три хиляди конници и шест хиляди пехотинци оцелели не повече от 300 души… Вероятно тези твърдения са силно преувеличени, тъй че българската държава в лицето на аланите се сдобила с поне две-три хиляди опитни и смели войници.
 
 Аланите се заселили неизвестно къде в България (според Мунтанер на 12 дни път от Галиполи, т.е. на шест-седем от Одрин!), получавайки статут на военизирано население. През 1323 г. няколкостотин алански конници, водени от вождовете си Итил („Волга“) и Темир („Желязо“), бранели Пловдив под командването на Иван Русина. Тюркските имена на водачите показват влиянието на тюркоезичната, най-вече куманска среда върху иначе ираноезичните алани. Те обаче от векове били православни християни и навярно сравнително бързо се интегрирали в българската народностна среда. Оставащите в татарската „степна империя“ техни сънародници не винаги удържали под натиска на утвърждаващия се в „Златната Орда“ ислям. През 1365 г., както научаваме от един унгарски извор, във войската на видинския цар Иван Срацимир (1356-1397) имало „яси измаелити“, т.е. мюсюлмани.
 
 Много интересен е въпросът за т.нар. „Господство Яшко“, което, ако се съди по името на гр. Яш (рус. Яси, рум. Яши), се е намирало в днешната румънска част на Молдова. Според сръбски извори тези алани били съюзници на Михаил III Асен Шишман във войната със Стефан Дечански през 1330 г. Този алански „господин“ вероятно бил в някакви съюзнически или даже „васални“ връзки с царете Теодор Светослав и Михаил Шишман. Ако съдим от случая с болярската фамилия Прочелници (Стоян Прочелник и неговите потомци) в средновековната молдовска държава през XV в., то следите от някогашната българска власт могат да бъдат търсени и в далечния на пръв поглед район на Яш. С други думи, българо-аланските връзки през XII-XIV в. били твърде разнопосочни, но като цяло със сравнително висока „плътност“. Последният извод изисква тяхното по-сериозно проучване и популяризиране.
 
 Както личи от всичко казано дотук, много от събитията в историята на Второто българско царство не биха били разбрани напълно, ако игнорираме участието в тях на съюзниците или наемните отряди от кумани, татари и алани. Няма спор обаче, че сред тях най-съществен принос за българската историческа съдба през XII-XIV в. имат куманите. Този интересен, в някои отношения дори „загадъчен“ народ дал на България не само своята съюзна помощ, бележити военачалници, династичните родове на Тертеровци и Шишмановци, но е оставил свои следи и в българската традиционна култура. 

Пламен Павлов
 
 

Религия на Траките

Херос
thracian_hero_1.jpgТраките вярвали в много богове, но нямали конкретни представи за техните образи. Те били безлични. Едва най-бележития гръцки скулптор ги представил в завършен вид и като такива те изпълнили пантеона на траките. От всичките им богове, Тракийският конник, или Херос, е всемогъщ с покровителството си над различни страни от живота им. Това се потвърждава от огромния брой обредни паметници, изработвани повече през римската епоха и открити по нашите земи. В Археологическият музей – Монтана се пазят три негови мраморни изображения, които са намерени при разкопките и две изчезнали в миналото. Едното от запазените представлява почти статуарно изображение на Херос и по размери е от най-големите в нашата страна. Известна е обредна плочка на Херос от Лесковец, а един надпис от Монтана е посветен нему.

Бендида, Сбелсруд, Дионис
Дълбоко вярвали траките във Великата майка богиня, представите за която се покривали с тези за Бендида. Тя е изобразена върху една от каните на Рогозенското съкровище и то с лъка като неин символ. Култът на Бендида се слял по-късно с този на Артемида или Диана, „господарка на животните“, богиня на лова, домашното огнище и раждането. Затова и даровете, които й поднасяли „увивали с пшеничена слама“. Като бог на събуждащата се природа и на опиянението от творческия унес, почитали с невъздържани оргии бог Дионис. Върховен бог, който се слял със Зевс, е бил бог Сбелсруд. За култа към тях, повече знаем от времето след идването на римляните и то от откритите паметници.

Като почитали различните богове, траките боготворели висши природни сили и в своите философски виждания, те ги претворявали в антроморфни персонификации, т.е. си ги представяли в образи на богове. Боготворели дървета, които смятали за реализация на силите на природата, или змии, свързани с представата за отвъдното царство (понеже излизали изпод земята) и затова ги изобразявали върху паметници, посветени на Херос. Вярвали, че демони живеят в пещери, от които често бликат извори. Светилищата им обикновено са до извори, където очистителната сила на водата нашият народ запазил през вековете и до ден днешен. Като измивали умрелия вярвали, че го очистват от лошия демон – смъртта, та като отиде в онзи свят, да стане безсмъртен, т.е. вярвали в безсмъртието на човека.

cup3.jpg 

Сабазий
Изтъкна се, че почитта към слънцето е от най-стари времена. На дъното на керамична чаша от ранножелязната епоха, е изобразено слънце с пръскащи се от него лъчи. По-късно този култ се е преплитал с култа към събуждащата се природа и затова може би се сливал с този на Дионис и се обединявал с култа на смятания за един от главните тракийски богове – Сабазий. За религиозните представи на траките от нашия край съдим от паметници, свързани с почитта към Дионис и Диана (Артемида), както и към други богове. Те са открити в светилища около извори, най-голямото от които е това в Монтана, развило се през римската епоха.

Багачина
В местността „Багачина“ бе открит изключителен по обхват на време и територия тракийски култов център. Намира се на 2 км югоизточно от с. Сталийска махала. Височината Багачина представлява висока тераса близо до р. Лом. На нея е съществувало селище от каменно-медната епоха в продължение на хилядолетие. Върху неговите културни пластове, траките вдълбавали култови ями. В едно от частично незасегнатите от ямите жилище от каменно-медната епоха, бяха намерени две огромни керамични култови маси на 4 крака (с размери 70 х 50 х 30 см), най-големите от известните досега в нашата страна. Те дават основание да се предполага, че още през петото и четвърто хилядолетие пр.н.е. тук са се извършвали религиозни обреди, които през следващите векове са продължили, за да прерасне мястото в голям тракийски култов център. От по-късни епохи бе открита сграда с апсидален план, стълб-чета, използвана вероятно като храм. Култовите ями, като съдим по находките в тях, са изкопавани в периода от бронзовата епоха до установяване на римското владичество или най-много до приемане на християнството като официална религия.

На хълма, който има форма на пресечен конус (неслучайно са избрали тази височина, чиято форма наподобява тази на ямите), върху цялата му площ от около 5 дка. бяха разкрити множество култови ями. Те имат кошеровидна или крушовидна форма и са дълбоки от 1 до 2,5 м. Вдълбани са в дебел льосов пласт и по стените им личат провлечените пръсти на тези, които са ги заглаждали. Някои от пресечено конусовидните ями, вдълбани в земята, наподобяват по форма и размери Казанлъшката гробница, правена по същото време. На дъното на ямите са палени огньове, затова загладените им стени са опушени. Вероятно запаленият огън на кръглото дъно в ямата символизирал слънцето или е негово отражение. При извършване на обредите в ямите са хвърляни жертвени дарове – счупени повече керамични и малко метални съдове. Преобладават кости от кози, овце, свине, които показват участието на широки народни маси в култовите обреди, поднасяли тези жертви. Малкото човешки и такива от коне доказват участието и от князе, чиито царствени жертви са били коне и хора. По количеството на керамиката и други находки личи, че най-интензивно са се извършвали обредите през късно-желязната епоха.

Задгробен живот
ткритите на този култов център голям брой тракийски чаши с различна големина доказват, че култовите обреди са били всенародни, с участието на възрастни и деца. Чашите са използвани като кандилници или светилници. Може би, чрез запалените огньове в ямите и изгарянето в тракийските чаши на благовония и билки, траките почитали върховното божество – слънцето и вярвали, че ще се очистят от лоши демони, или се приготвят за приобщаване към безсмъртните богове и обожествени предци, като поддържали култа към тях.

Вярата на траките в задгробния живот най-ясно личи в погребалните обичаи. Херодот пише, че около умрелия колели всякакви животни и се угощавали. За да отиде в отвъдния свят освободен от грехове – безсмъртен и слят с вечността, те го очиствали с вода и огън, оплакали го, а след това погребвали или изгаряли. Костите на кремирания събирали в урна. Поставяли му и необходимите неща: съдове, оръжия, храна. Князете се нуждаели и от колесници, а до нея убивали и коне. Изглежда, че чест е било за любимата му жена да го последва в гроба, което личи и от тракийското погребение във Враца. Върху гроба на знатните насипвали могила и устройвали игри и състезания. Насипването на могили е и от практически съображения, да не се разграбват вложените боогати дарове.

В нашия край са проучени малко надгробни могили. До Лесковското градите са разкрити няколко такива, където като гробни дарове има груби керамични съдове от ранно и късножелязната епоха и една златна обеца. До античната вила №1 при Монтана са разкопани две надгробни могили, издигани от едри речни камъни и землен насип. След ограбването им в миналото, бе останал железен колан за окачване на меч, както и фрагменти от същия вид груба керамика. При разораване на надгробни могили до с. Бистрилица бе намерен един железен меч „келтеки тип“, а при с. Николово – два големи железни върха от копия. От находките личи, че тук са били погребвани първенци и военни. Слабото проучване на могилите не ни дава възможност да говорим с повече подробности за погребалните обичаи на траките в нашия край.

Народът изявявал духовни преживявания чрез масови веселия – буйните празници на Дионис, Диана (Артемида), Тракийският конник и Орфей през пролетта, когато се чувствало събуждането на природата, или есен, след прибиране на гроздето. Тогава траките, облечени в кожи или татуирани, изпадали в екстаз и буйства. Игрите съпровождали с песни и поетични веселия. Те давали възможност за цялостна и пълна изява на духовната същност на тракиеца. От тях е останало и богатството на техния духовен мир, отразен в предания, легенди и обичаи. Преживяванията и представите, свързани с всичко това, заедно със стремежите и дълбоката вяра в безсмъртието, са отразени в изкуството – те, заедно с него, представляват същността на тракийската култура.

Нумизматика, филателия, археология и история