БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 1

005082321.jpg

Фархат Габдул–Хамитович Нурутдинов
( превод от руски език Ради Панайотов )
(Статията на Фархат Нурутдинов “Българите и световната цивилизация” е приложение към книгата на Бахши Иман “Джагфар Тарихъ” – свод древнобългарски летописи, издадени в гр. Оренбург през 1993 г. Тази статия е написана през 1979 г. въз основа на откъси от изгубената в началото на 80-те години на ХХ век книга на Мохаммед-Гали “Хон китабъ”.)
Благодарение на някои историци-фантасти у читателя се е изградила представа за българите като народ-домосед, тихо и кротко живял в глухия горски район при сливането на могъщите реки Волга и Кама. Но това мнение представлява дълбока заблуда, нямаща нищо общо с истинската история.
В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхъ и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод “Джагфар тарихъ” (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо “човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много”.
Най-пълно за древните българи, за обичаите и митовете им, е разказал в своята книга “Хон китабъ” великият български поет Мохаммед – Гали (извадки от неговия труд са стигнали до нас в летописа на Гази – Баби Худжи) и затова по-нататък ще се опираме на неговите данни.
Според Кул Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове “ура”, “уран” и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – “замръзнала степ” (от тук – “тундра”), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесо-степ – себер (от тук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум.
Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на Казанския учен Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с “потомците на злите духове” – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините.
Спомен за Ледниковия период българите са съхранили и в мита за добрия дух (диу, див) – алпа (алъпа) Мардукан–Карга (карга на български означава и “грак”, и “гарван”). Веднъж, разказва тази легенда, злите духове – йореги (джинове), начело с господаря на Подземния свят – Албасти (Тама или Тиме-Тархан), решили да погубят хората и издигнали висока стена, закриваща Слънцето. На Земята се възцарили мрак и студ, тя започнала да замръзва и всичко живо на нея – да гине. Тогава добрият алп Мардукан–Карга, заедно със синовете си Сак и Сок, започнал да руши “стената на джиновете”, но след известно време лъчите на близкото Слънце започнали да го обгарят. Тогава той изпратил момчетата в къщи за мед, който можел да ги защитава от изгарянето. Но Сак и Сок се изплашили от опасността и се скрили в нощта. Четиридесет дни ги чакал Карга, а след това сам разбил стената. И пламнал от огъня на Слънцето, но светлината и топлината се върнали върху Земята и я съживили. Жената на Карга – Чак-Чак, проклела децата за измяната към баща им, а Всевишният завинаги ги оставил в света на мрата. Сак и Сок се разкаяли и искат да измолят прошка от майка си, летяща заедно със Слънцето, но не могат да прекрачат границата на мрака и да я догонят. А душата на алп Мардукан, по волята на Твореца от онези времена насам живее в един от гарваните (враните), които всяка година през пролетта долитат във Волго-Урал . . .
Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, “седем – иде, племена – ел”. Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, “маг – цар (ол ~ ал)”, а кучето – емек или оймек – “домашен (е ~ ой) вълк (мек)”. Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – “Черния, Тъмния” (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – “Лунен Чин”, Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – “Лунен Бури”, Мамил (Мамли) – “Хранител” . . .
По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали “ловци” от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв улуг мак – “голям вълк”, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала “чудовище, дракон”).

image018.jpg
С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците.
Между впрочем, алпът Вълк пазел българите. Българската легенда, разказана от Гали, гласи, че веднъж убирите напълно изтребили иделския род богатири – елбирите, които били главните защитници на всички останали по-слаби иделски родове. Единствения оцелял елбир – младия син на вожда на иделците – победителите–людоеди решили да изядат и го хвърлили в газан (казан, котел). Но алпът Бури не допуснал гибелта на момчето. Той дал сила на смъртно ранената му майка и тя със сетно движение бутнала котела със сина си в реката. Реката, по волята на духа на речната вода Су-Анасъ отнесла котела в голямо и непроходимо блато. Тук Су-Анасъ се превърнала в лебед (гъска, патица) и повикала на помощ своя мъж – алпа Бури. Вълкът не успял сам да се добере до котела с детето и затова подгонил в блатото един елен (лос) и му заповядал да докара младенеца. Еленът донесъл момчето, а една вълчица, по волята на Бури, откърмила принца, когото започнали да наричат и Газан, и Магули, Магулъ – “Син на Маг, на Вълка”, и Бурджан – “Вълча Душа”, и Чингиз (Тингиз, Магис) – “Подобен на Вълка”. . .
Газан станал могъщ богатир и възобновил иделския род на елбирите, когото вече започнали да наричат и Бурджан, и Наубури – (“неври”) – “нови вълци”. Тъй като от този род произхождали царете на българите, носещи особени царски шапки дуло, то него го наричали и Дуло (отначало шапката дуло – с полусферична форма и кожена обшивка – била жреческа, но след като станала български царски венец, жреците започнали да носят висока, конусовидна шапка тудуло – “висока дуло”.
Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)– Тархан, удряйки с палицата (боздугана) си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег – глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят. Тогава алпът Бури изгорил и разтопил с огнения си поглед туловището на злия див. Така Вълкът научил българите да пекат глината и да леят метали. В памет на това те започнали да наричат бронза (и изобщо всички метали) айбар ~ абар ~ ибер (от “Айбури”), медта – бакър (от “Бу-Кара” – “Господин Вълк”), а желязото – тимер (от “Тиме”). Пещта за изпичане на кирпич и съдове от глина нарекли курпес – “вълча (кур), пещ (пес)”. А от наименованието на тази пещ произлязла и думата “кирпич”.
В знак на почит и принадлежност към рода на алпа Вълк иделците давали на децата си името Чингиз (Тангиз), правели му изображения – Могун, носели “вълчи шапки” – бурек и изобразявали вълча глава на знамето си, заради което това знаме наричали булгар (балкар) – “черна или вълча (булг ~ балк) глава (ар)”. Когато иделците, придвижвайки се от Урал на запад, достигнали до една голяма река, то и на нея дали названието Булга, което по-късно започнали да осмислят само като “Черна, Тъмна”. От Булга произлязло съвременното название на тази река – Волга (както от арийското булг произлязло руското волк).
Но отначало българите наричали цялата Волго-Камска речна система Ра (Ранга, Раха) или Ас-Туркан. Българите си спомняли за това име до XIII век. Така в ХII век един български град по долното течение на река Волга получил названието Ас-Туркан (по-късно името на този град било преосмислено на “Ас-Тархан” и приело формата “Астрахан”). А в 1203 г. самият Гали споменал в поемата си “Къса-и Юсуф” старинното българско име Раил, означаващо “Волго-Камска земя” и “Волгокамец”. В най-древни времена “Ра” е означавало “Първозданен Океан на Вселената” и “Дух на Първозданния Океан на Вселената”.
След кучето българите опитомили и други животни и станали отлични скотовъдци и занаятчии. Част от разорените през трудни години скотовъдци преминавали към земеделие и живот в селищата и градовете, но цветът на иделците оставал верен на получергарското животновъдство. Скотовъдните станове по Волго-Уралието чергарували само през лятото, а към зимата целият народ отново се събирал в родово-племенните центрове – градчетата.
Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам).
След превръщането на думата “идел” в название на държавата, самоназванието (етнонимът) на иделците станал име на тяхното знаме – булгар, което се обяснявало като “черноглави или вълчи хора” (други фонетични варианти на самоназванието “булгар” са бул, бал, болгар, бояр, балкар, малкар, локър, буляр, боляр, биляр, бухар, бегер, бояр, биер и др. Както виждаме, Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през VII от н. е., получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство.
Царство Идел понякога назовавали с имената на управляващите в него български династии – Ман (Мун, Мен, Май), Хишдек (Иштяк), Куман (Кубан), Сармат (Чирмиш), но територията на държавата неизменно се е казвала Идел. Само в I век от н. е. българската династия Алан направила опит да преименува Идел на “Алан”. За времето на царуване на тази династия (I – средата на II в. от н. е.) названието Идел успяло да стане име на Волго-Камската речна система. Оттогава към името на всяка река се добавяло и общото название на тази система. Река Кама – от извора до устието на р. Бела – започнали да  наричат Чулман (със значение “Северна”) Идел, Булга “Черна” – Кара “Западна, Черна” Идел, реките Бела и Кама – от устието на Бела до Волга (а понякога и Волга – от устието на Кама до Българско море) – наричали Аг (“Източна, Светла, Сребърна”) Идел (до това време българите наричали Агидел Кама – също “Светла”), Вятка – Ботка, “Ледена” Идел (от българското Ботка е произлязло руското название на река Вятка, а още едно българско названи на Вятка – Нукрат – е по-късно и е било прието от IХ – Х век), Сура – Сура Идел, Ока – Ака Идел (от българското ака – “пълноводна река с бързо течение” произлиза руското название на река Ока), Черемшан – Була Идел.
Названието “булгар” завинаги се закрепило към потомците на “седмородците”, поради което започнали да обясняват този етноним по-просто: “черни или вълчи хора” (“бургари”). Даже в ХII век главният корпус на българската войска се е казвал курсъбай – “вълчи”, а черниговско–киевският княз и поет Владимир Святославович в поемата си “Слово о полку Игореве” (ХIII в.) е сравнил българските войни с вълци:
                   Сами препускат в полето,
                   Като сиви вълци,
                   Завоювайки за себе си чест,
                   а за княза – слава.
 
Но култът към Вълка – Синдиу, колкото и външно незабележим, е бил само една малка част от богатата българска култура. Важно място в тази култура са заемали митовете, чиито герои били духове (диви, дивове). Добрите диви българите наричали алпи, а злите – йореги (по-късно – и джинове). Най-любимите алпове на българите били духът на Слънцето Ут (наричали го също Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен, и той се явявал във вид на кон и петел), женският дух на Първозданния Океан на Вселената – Ра, духът на любовта Туран (тя била дъщеря на Ра, а я наричали също Ана – “Прамайка” или Ана Корсак, “Червото на Прамайката”, и тя се явявала в облика на змия и жерав), духът на речната вода Су Анасъ (тя се явявала в образа на лебед, гъска, патица), духът на мълнията, гърмотевичната буря и дъжда, синът на алпа Ута – Кубар (наричали го още Бабай и Биняче), духът на светлината Мардукан (Нардуган) – “Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Мар, Нар), той бил син на алпа Ура и Туран, а се явявал в образа на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж, като фантастичната птица Сенмурв – Симбир и гарвана (враната) Карга, поради което го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и домашното огнище Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога се занимавала с пастирство, поради което я наричали и Сабан – “Овчар”; нейн знак била свастиката – сарман или сурбан, заради което се е казвала също Сарман или Сурбан); духът на урожая, плодородието и изобилието на земни блага Самар (Чумар) или Гюлджимеш – “Цвят (гюл), Плод (джимеш)”, който бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан били родни братя близнаци, но Самар можел да приема също образа на юноша с плитки – символ на житните класове и мъжката сила, на дракона Елбеген, на бика и други домашни копитни животни, поради което се казвал още Тюрк или Улкер – “Великия бик”, Алабуга – “Петнистия бик”; духът на растенията, жената на Самар – Ашна или Гюлджихан – “Цветен (гюл) Венец (джихан)”; духът на юначеството, синът на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите – Боян, наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей – “Биче”); духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су Анасъ и по каприз на майка й се родила неспособна за любов, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя могла да залюби Боян и да роди син – юнака Иджик или Хишдек).
Освен добрите диви – алпите, в българската митология присъствали и зли диви – йореги или джинове: царят на Подземния свят Тама (Тиме)-Тархан (оттук е и заклинанието против зли духове: тиме – “не закачай”); духът на сушата, на всякакви бедствия и на смъртта – Шурале (понякога се явявал във вид на огромно изсъхнало дърво с медни листа и страшна паст – хралупа, за което го наричали също Кувъш – “Хралупопастия”); духът на блудството и разврата – Аждаха . . .
И “добър”, и “суров” дух бил духът на песнта Джир-Каган (буквално – “Царят на песните”), който притежавал необичайно силен глас и бил наричан също Сандургач (“Славей”).
Алпът-бик Тичкан (“Мишка”) отначало била дух на женската свобода, но след това (след приемането на исляма от българите) станал джин на женското блудство и разврата . . .
Кул Гали разказва интересен български мит за Самар-Тюрк, когото изобразявали и като прекрасен юноша – богатир със седем плитки и цвете в ръка. Косата и житните класове българите наричали с думата соб (други фонетични форми – чуб, тоб), означаващо също и “прекрасна козина, кожа”. В началото българите наричали белката собол. По-късно, когато започнали да наричат белката тиен, а първоначалното значение на думата “собол” се позабравило, това название преминало върху самура (от българското собол – руското “соболь”). И понеже най-добрите самури били доставяни на българите от една сибирска река, то нея също нарекли Собол – “Соболина” (оттук – нейното съвременно название Тобол) . . .
Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния водоизточник и Земята била обхваната от суша. Отначало Туран се опитала с мир да уговори Кувъш да освободи източника срещу нещо в замяна, но напразно, защото Шурале искал невъзможното – трона на царя на духовете Ут (Ур). Тогава Ур помолил Кубар да накаже нахалника. Кубар ударил с мълния по Шурале, но само избил един от медните му кучешки зъби. На Кувъш веднага му израстнал нов зъб, а избитият паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик еднорог с медни хълбоци. Еднорогът се нахвърлил върху най-близкия град на елбирите с намерение да го смаже. Тогава се намесил синът на Самар – Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го подхвърлило към небето и решило да наниже богатира на своя рог. А докато Енкей падал, еднорогът стъпкал вълчата шапка на Аудан и с това силно разсърдил алпа Бури. Синдиу се превърнал в невидим и извил рога на чудовището към земята. Аудан се приземил благополучно и насякъл еднорога на части с меча си, след което накачил тези части на свещеното дърво. Научавайки за станалото, Самар възседнал коня си и запрепускал за бой с Шурале. На Гюлджимеш (името му се е осмисляло като “Цъфтящо-Плодоносещ”) му се удало да посече и насече на части Кувъш. Частите на злия див по-късно отново се превърнали в Шурале – не по-малко зловредни, но по-дребни и страхливи. И ето Самар пил по случай това радостно събитие от освободения извор на живота, но той бил отровен от Шурале; и Гюлджимеш заспал. След него пила от извора Туран и също заспала. Аудан изчакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарга с молба за помощ. Гарванът, заедно с жена си Чак-Чак, отнесли юнака в чудесната долина Басан, където той набрал жива трева – просо. От просото Аудан направил питие на живота (“жива вода”) – бузу, с него оживил извора и пробудил от вечния им сън Туран и Самар. Но силата на просото стига на Гюлджимеш само до есента, когато Самар отново заспива. Затова всяка година на есен алпът Гарга и Чак-Чак носят на Самар жива трева и го будят . . .
Живели през суровата ледникова епоха, българите станали не само първите металурзи, но и най-добрите на света майстори кожари и производители на всевъзможни кожени изделия и обувки. Българите също първи започнали да правят сгъваемия стол, когото нарекли курбас (по името на килима, с който го покривали) и го направили трон на своите вождове и царе.
Показател за високото равнище на културата на българите е изобретяването от тях на кирпича (курпес) и парите, чиято роля в началото изпълнявали кожите на ловни животни – най-често катерици и самсари (белки). Кожите като парични знаци били наричани  от българите бил (билге), “знак” и кун – “белег, отметка” (от тук – българската дума кун – “буква” и куниг – “книга”, а от българската куниг имаме руската дума “книга”). Връзка кожи представлявала парична единица и се е наричала туун. Думата туун по-късно приело формата тиен и станало новобългарското название на катеричката. От думата туун произхожда и друга българска дума: джоген – “усукана връв, която се привръзва или прикрепва към нещо или свързва нещо”. Тъй като “джоген”-а привръзвали към удила (мундщука, желязната част от юздата, която конят захапва; бел. прев.) и освен това с “джоген” с прикрепена към него пломба (печат) скрепвали връзките с кожите–парични знаци и свитъците на царските грамоти, то думата “джоген” получила значението “юзда” и “свидетелство”. От българската “джоген” е произлязла и руската дума “закон” (тъй като царските укази–закони били излагани в грамоти, скрепени с “джоген”), затова и досега сред руснаците битува поговорка (непонятна за славянските изследователи): “Държа народа за юздата”, т.е. в рамките на закона.
В много древни времена българите изобретили приспособление за качване, за стабилно седене и повдигане на ездача върху коня – ерме (от българската “ерме” – “повдигам се”). От българското “ерме” е произлязло и руското название на това приспособление – “стремя”.
Българите са изобретили и шашката (думата “шашка” е произлязла от българското сас – “остър”), и сабята (думата “сабя” е произлязла от българското название на това оръжие – саблъ – “рушаща”), топа – туфянг (българското “туфянг” първоначално е означавало и “приспособление за мятане на камъни”), пушката – мълтък (българската дума “мълтък” първоначално е означавала “огнена стрела”).
От своите предци, укриващи се през време на суровия ледников период в планинските пещери на Урал, българите възприели почитта към планините и пещерите. Едно от тези пещерни жилища се е съхранило – това е знаменитата башкортска пещера Шулгенташ или Каповая (от българското кепе – “пещера”), по стените на която предците на българите преди 35 000 години са изрисували първите човешки картини – изображения на мамонти, кон и носорог. Тогава предците на българите започнали да смятат, че Бог ( старобългарските названия на Бога са Ерсу, Тангра, Ас) се появявал по планинските върхове и че на тях Всевишният (Ас) е създал добрите духове – “диви” или “алпи” (от древнобългарското алп – “висок”). Освен това предците на българите смятали, че след смъртта на човека душата му трябвало бързо да се яви пред Божия съд и затова погребвани телата на починалите в планински пещери – по-близо до Бога. Когато иделците се спуснали от Урал във Волго–Камските равнини, то за поклонение пред Бога и духовете, и за погребване на своите вождове започнали да строят подобия на планините – пирамиди с пещери-гробници и храмове вътре в тях. Тези пирамиди с пещери получили названието кепе – “пещера”. Освен това големите пирамиди от пръст в чест на техните вождове българите нарекли с титлите на вождовете: балкан и курган – “вълчи (балк, кур), цар (кан, ган)”, големите каменни пирамиди нарекли – ег кепе – “голяма пещера или пирамида”, или теме (семе), малките пирамиди наричали май юлъ (от тук – “мавзолей”). Понякога българите правели стъпаловидни пирамиди, при което тези кепе най-често били с три до седем “стъпала” – балкони (тъй като седем рода са образували българския народ, числото 7 станало за него свещено). Обикновените българи, нямайки възможност да съберат хора за строителството на пирамиди, погребвали близките си така: в земята изкопавали правоъгълна яма, а в страничната й стена – пещера, след което в тази пещера поставяли тялото на починалия; и “кепе”-то в земята затваряли с дъски или камъни. Както се вижда, и тук е бил спазван главният принцип на българските погребения – тялото на починалия се е затваряло в пещера и не е било засипвано с пръст.

Следва продължение ….

СЪКРОВИЩА УБИВАТ ИМАНЯРИ И АРХЕОЛОЗИ

tomb_sveshtari2.jpg

Напоследък в България пламна истинска “златна треска”. Археолози се надпреварват да откриват през месец златни предмети от времето на траките, като всеки рекламира находката си с единственото прилагателно: “уникална”. Увлечени в ръшкането на тракийските могили, родните индианаджоунсовци забравят за поверията, че който разкопае сакрален обект, рано или късно го настига прокоба. Поразеният се поболява и умира, без да има видима причина за смъртта.

Подробности за такива трагични инциденти, обвити в мистерия, трудно се процеждат в медиите. А случаите съвсем не са малко. Като почнем от Царичина, където се говори, че било открито златно имане, минем през Мишкова нива в Странджа и стигнем до т. нар. Долина на тракийските царе в Казанлъшко. Зачестиха и случаите на загинали иманяри, пробвали късмета си в местността Беглик Таш край Приморско, където според поверието било заровено несметното съкровище на Вълчан войвода.

Ако има някакво правило, то е, че най-много жертви дават т. нар. секретни разкопки. Наскоро на българския пазар се очаква да излезе сензационно изследване за гробницата на фараонката Бастет в Странджа, което претендира да разбули всички загадки около печално известното ровичкане в граничната зона под егидата на Людмила Живкова.

trakiiskagrobnitzastrelcha1.jpg

КАКВО СТАВА В ДОЛИНАТА НА ТРАКИЙСКИТЕ ЦАРЕ

Ето един от най-пресните примери, свързан с Долината на тракийските царе. Става въпрос за търсенето на древен тракийски град от ранга на Севтополис. Шеф на експедицията е археологът Домарацки. Когато започва разкопките, той е в цветущо здраве. Ненадейно обаче смъртта го настига и работата остава недовършена. И тъй като археолозите “по света и у нас” са суеверно племе, тайно се договорили да не продължават търсенията, докато проклятието не се “изчисти”. Кога ще стане това, никой не може да каже със стопроцентова точност. Наскоро казанлъшкият скулптор Спас Мавров, който се прочу и като изследовател на паранормалното, лансира тезата, че селището Оструша е естествен енергиен генератор, свързан с пирамидите в Гиза, и че могилите освен археологически находки и атракция, са и мощен енергиен излъчвател, който понякога има вредно въздействие върху хората. Българският Шлиман – проф. Георги Китов, също сподели любопитни размисли по въпроса. Включително и това, че се е свързал със… Световния съвет на екстрасенсите във връзка с гробницата в Старосел.
“Аз съм дълбоко убеден, че траките са били в някои отношения много по-досетливи, с нюх са усещали къде нещата са благоприятни и къде не. Колкото до енергията в тракийските храмове, има, изглежда, нещо такова, защото много хора, влезли в тях, смутени от тяхната архитектура, стихийно се зареждат. Почти е доказано това за Старосел и от Световен съвет на екстрасенсите, които са провели там свое заседание.

ЕНЕРГИЯТА ОТ ТРАКИЙСКИТЕ ХРАМОВЕ ДЕЙСТВАЛА ОТРИЦАТЕЛНО

За енергията има значение и психическото състояние на човека. Но съм чувал и другата крайност за тракийските храмове – че действали отрицателно…”, призна Китов. Преди името й да нашуми с находката край Златиница, неговата колежка от НИМ проф. Даниела Агре разкрива, че едно от най-ценните съкровища по нашите земи – от Скравена, Ботевградско, е задигнато. Според местни спецове археоложката силно преувеличавала, защото много по-ценна била находката от друго село в района – Боженица, където се намира крепостта “Боженишки урвич”. Златните предмети и антики, открити там и датиращи от IV в. пр. н. е. , били разграбени до шушка от иманярска банда. При подялбата на плячката обаче се стигнало до кървава разправа. Двама от търсачите на съкровища били заклани от своите ортаци, а труповете им – захвърлени в изоставен рудник.

Не е по-радостна и участта на единия от водолазите, гмуркал се нееднократно край нос Калиакра, за да дири т. нар. златен град на Лизимах, прочут пълководец от свитата на Александър Македонски. След смъртта на императора всички негови пълководци – т. нар. диадохи, си поделили наследството му.

НА ЛИЗИМАХ СЕ ПАДНАЛА РАЗМИРНАТА ТРАКИЯ

Според античния географ Страбон Лизимах основал своя резиденция в крепостта Тиризис, чиито развалини и днес се намират на полуостров Калиакра. Пак според Страбон имен но там претендентът за владетел на Тракия държал своята хазна и съкровища. Това кратко сведение и досега не дава мира на българските иманяри. Не един и двама водолази, алпинисти, пещерняци, а така също и обикновени “ентусиасти” са опитвали късмета си на легендарния полуостров. За един от тях обаче се знае със сигурност, че загива при пътен инцидент – и то на равен и прав участък на шосето за Балчик, малко след поредното гмуркане. А неговият брат бил натиснат от семейни неволи и се обесил само година след катастрофата. По времето на Тато секретни разкопки стартирали в местността Мурсалица над родопското село Мугла, което до 1989 г. е било в граничен район и до него се е стигало само с открит лист.

Мурсалци твърдят, че били наследници на древен и богоизбран свят. Преди 10 години на няколко души от местните, цанили се за работници в разкопките, им се случили нещастия – раждат им се мъртви деца, пожари изпепеляват къщите им, падат от скали, удря ги мълния… “Това е отмъщението на божеството!”, шепнат суеверно мурсалци и гледат да избягват мястото на разкопките.

ОТКРИВАТЕЛИТЕ НА ПЕРПЕРИКОН СЪЩО НЕ СА СРЕД ЖИВИТЕ

Светилището на Дионис все пак е открито – макар и след доста години, от проф. Николай Овчаров на каменния хълм Перперикон на 15 км североизточно от град Кърджали. Навремето от ДС мислели, че там има голямо златно съкровище. Впрочем хората, ръководили експедицията за търсенето му, също не са между живите.

“Първите разкопки се проведоха през 1970-1982 г. от двама днес покойни археолози – проф. Стамен Михайлов от Археологическия институт и Иван Балкански, уредник в музея в Кърджали, разказва Николай Овчаров. Те се правеха под някаква много страшна секретност и затова около Перперикон тръгна една легенда, която днес още съществува сред местното население. Това беше времето, когато от Държавна сигурност бяха полудели на тая тема и все търсеха разни съкровища, като на Вълчан войвода например. Те отцепиха района на около 3-4 км, докато учените копаеха. Хората, които виждат отдалече как се спускат военни хеликоптери и вдигат някакви сандъци, заговориха за открито имане…”

Според бивши служители на ДС съкровище наистина е имало, но съдбата му и към днешна дата продължава да е неизвестна. Предполага се, че е изтъргувано за покриване на дългове на България. Част от агентите за специални поръчки, взели участие в сделката, после остават в странство като представители на смесени фирми-перачници. Проклятието обаче ги настига и далеч от родината. В средите на бившите разведки се говори за банкрути, отвличания и обири, както и за мистериозни “африкански” вируси, покосили някои от агентите и техните близки.

15.jpg

Невероятно, но факт – мумията на Амон Ра била заровена в… Пиринско, разтръбиха преди време екстрасенси от района. Според шамана от Сандански Костадин Тренчовски енергийният триъгълник между Сандански и селата Никудин и Кърналово бил образуван от “вибрациите” на мумията. Затова Пиринският край щял да бъде ударен от страшни катаклизми. Някои от тях се сбъднаха. Неотдавна “гневът” на египетското божество “изсипа” върху главите на горките хорица кален дъжд. До края на лятото, пророкува още Тренчовски, можело да се очаква мокър сняг, който след няколко часа щял да премине в “библейски потоп”.

Зла поличба настигнала и иманярите и изследователите на известната джамия на Осман Пазвантоглу във Видин. Наскоро тя бе реставрирана, за да се пресекат набезите на търсачите на антики. За нея се знае, че е единствената в ислямския свят джамия, която на върха си вместо полумесец има сърце. То било символ на независимия дух на Осман, чиято майка била българка. Самата джамия била построена в чест на посечения от турските власти баща на Пазвантоглу. А библиотеката до нея била издигната в името на майка му.

Но легендата, че в темелите на джамията и библиотеката имало закопано имане – златни турски махмудии, години наред разпалвала чивиите на иманярите. Те подкопали стените, унищожили ценни архитектурни детайли, обърнали и изпочупили надгробните плочи. Ясновидските видения обаче им обещават смъртоносно проклятие до девето коляно – болести, разорение и липса на мъжка челяд щели да налегнат родовете на иманярите. Страшната турска магия нямала разваляне, категорични са нашенските окултисти.

ВОЕНАЧАЛНИЦИ И СЪЮЗНИЦИ КУМАНИ, ТАТАРИ И АЛАНИ ВЪВ ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

biliwar.jpgЕдна от най-интересните страни от външната политика на Второто българско царство е привличането на съюзни и наемни войски от степите на Северното Черноморие. Ако използваме остроумния израз на големия познавач на средновековните номади, руският задграничен (белогвардейски) учен Димитрий Расовски, то и българските царе, подобно на средновековните владетели в Русия, Унгария и Византия, имали своята „степна политика“. Тази политика била най-успешна при първите Асеневци, особено в периода 1186-1241 г., когато основен съюзник на нашите царе са куманите. Българо-куманският военен и политически съюз няма аналог не само в средновековната, но и в цялата ни история. Тази недостатъчно позната страна от външната политика на Петър, Асен, Калоян, отчасти на Борил, Иван Асен II и Михаил II Асен заслужава извънредно висока оценка. Кумани идват на българска служба дори в края на XIII и първите десетилетия на XIV в., макар тогава те вече да са татарски поданици.
 
 След разгрома на „Кумания“ (протодържавната „степна империя“ на куманите в степите на дн. Украйна и Южна Русия), както и с попадането на Второто българско царство под хегемонията на татарската „Златна Орда“, заела мястото на „Кумания“, нещата се променят в отрицателна посока. На мястото на отлично познатия, добре „овладян“ от българската политика съюзник, идва една номадска „суперсила“, от която треперят руските княжества, държавите в Кавказ, далечните ни роднини от Волжска България, народите в Средна Азия и т.н. Въпреки всичко българските владетели търсят начини да обвържат и новите господари на степта, страшните татари, със своята външна политика. Определени успехи в това отношение имат царете Константин Тих-Асен (докъм 1274 г.), царицата „Смилцена“ и зет й деспот Алдимир Тертер (вж. очерка за него в тази книга), царете Теодор Светослав, Михаил III Асен Шишман, Иван Александър.
 
 Аланите, прадедите на днешните кавказски осетинци, също неведнъж имали своето място в българска войска. Този средновековен народ заемал много по-обширна територия от днешните си потомци, негова (индоевропейска) кръв „се вляла“ във вените на периодично менящите се степни господари – хуни, Кубратови българи, хазари, печенези, кумани… Разпръснато на различни „анклави“ в степите, в Крим, дори в днешна Молдова, аланското население (най-вече т.нар. аси/яси) пазело своята самобитност даже и през XIV в. Наред с аланите сред номадите присъствали и други ираноезични групи – такива вероятно били част от прабългарите, ираноезичието било присъщо за халисите, както и за кангарите в печенежката общност. Представители на такива етноси поне донякъде периодично усилвали аланското степно население, вливайки се в него. Мнозина алани служели във Византия, други били увличани от номадските „вълни“ към Балканите, трети сами или заедно с номадите ставали съюзници на българските царе.
 
 Както стана дума, най-успешен за българската държава бил съюзът й с куманите. Особено впечтляваща винаги е била числеността на куманските подкрепления. Още през 1187 г. според Никита Хониат на българска страна срещу Исак II Ангел (1185-1195) се сражавали не по-малко от 7 хиляди кумани; в един недатиран надпис от Велики Преслав става дума за 10 300 души; в решителното сражение на цар Калоян (1196/7-1207) край Одрин (13-14 април 1205 г.) те броели 14 хиляди, а по други извори – даже 23 хиляди! Неведнъж съвременниците, на първо място споменатият византийски историк и държавник Никита Хониат, разказват за „пчелни рояци“ и „мравешки множества“ от „безчислени“ по броя си кумани. Българските царе намерили начин да привлекат номадите, лишавайки Византия от един опасен съюзник в българския тил. Калоян бил женен за една знатна куманска принцеса (може би царица Анна/Анисия от Бориловия Синодик), която би трябвало да произлиза от някой от върховните кумански династични родове – например Олберли, Кай, Тертероба, Бурджогли, Итогли. Най-вероятно е да става дума за Бурджогли или Итогли, стоящи начело на куманските племена по р. Днепър, с които България била най-тясно свързана. От друга страна, владетелите в Търново успявали да държат под контрол „варварите“ – обикновено съюзните сили на Балканите били под командването на второстепенни ханове и вождове, което вероятно било част от споразуменията с върховните владетели на „Кумания“.
 
 В българо-унгарската война през 1202-1203 г. съюзниците кумани били начело с някой си „Губан“, както стана ясно от един унгарски документ, въведен в нашата историография от Г. Николов. Този вожд всъщност бил известният от руските летописи хан Кобан „Урособич“, вождът на рода Урусоба, подчинен на днепърската „династия“ Бурджогли. През 1205 г. Никита Хониат сочи като командир на 14-те хиляди кумани в Калояновата армия при Одрин някой си „Коча“. Тук, както често става във византийските, руските и унгарските извори, родовото име погрешно е сметнато за лично. Най-вероятно става дума за вожда Бегбарс „Кочаевич“, споменат в руските летописи през 1190 г., въобще за предводителя на рода Кочоба, свързан с посочения по-горе Кобан от Урусоба, подчинен отново на Бурджогли. През 1213 г. във Видин избухнал бунт срещу цар Борил (1207-1218), който бил подкрепен от трима кумански ханове. Знаем името само на един от тях, Карач, като го дължим на една унгарска кралска грамота. Тези кумански вождове, достатъчно добре известни в руските княжества и Унгария, безспорно имали своите заслуги за победите на българското оръжие над ромеи, латинци, унгарци, сърби.
 
 Най-известното куманско име в нашата история е Манастър, убиецът на цар Калоян пред стените на Солун през есента на 1207 г. Манастър бил не командир на съюзни сили или наемници, а преминал на българска служба, покръстен, „българизиран“ в една или друга степен кумански аристократ. Калоян, който основателно се опасявал от болярски заговори (той разкрил една такава конспирация през 1205 г., а и съдбата на братята му Петър и Асен го държала винаги нащрек!), предпочел да издигне един чужденец до най-високите постове в своята армия. Най-вероятно Манастър бил „велик воевода“ (главнокомандващ сухопътните сили) или „протостратор“ (командващ царската конница), а доверието на царя към него било изключително високо. Както знаем от съответното „Чудо на св. Димитър Солунски“, палатката на Манастър била разположена до самата царска шатра, Манастър имал право на свободен достъп при царя по всяко време през деня или нощта и т.н. Това му позволило да го убие посред нощ, часове преди планираната атака срещу градските стени.
 
 Такъв подход (издигане на „господин никой“, както се казва жаргонно, на много висок пост) съвсем не е нещо необичайно в политическия живот, особено пък през Средните векове. Примерите във византийската история са достатъчно много, а някои вече бяха споменати – най-приближени на император Никифор III Вотаниат (1078-1081) били българите Борил и Герман, личен телохранител на Алексий I Комнин (1081-118) бил българският павликянин Травъл, доверен военачалник на същия ромейски василевс бил покръстеният „сарацин“ (арабин или селджукски турчин) Татикий и т.н. Такива случаи имало и в България – както стана дума, протостратор на Михаил Шишман и Иван Александър бил руснакът Иван. Така и Калоян издигнал един емигрирал или останал в България знатен куманин. Разбира се, такива хора, нямащи своите „корени“ в една чужда страна, били лично предани на издигналия ги владетел. В крайна сметка обаче с течение на годините те се „вливали“ в местната среда, а ускорената им българизация можела да ги прати в лагера на болярската опозиция.
 
 Българо-куманският съюз имал последните си отблясъци през петдесетте години на XIII в., когато все още една част от „Кумания“ запазвала някаква автономия, плащайки данъци на татарите. Тези кумани, живели най-вероятно между Днепър и Днестър, били ръководени от хан Тегак. Те подкрепили Михаил II Асен във войната му срещу Никейската империя, нахлувайки на нейна територия през зимата на 1256 г. „Скитите“-кумани обаче били разбити от ромеите, в чиято армия също имало техни съплеменници – част от преселническата куманска „вълна“ на Балканите през 1237 г. И по-късно, но с разрешението на татарите, кумани идвали на българска служба. С такава помощ разполагали браничевските български боляри Дърман и Куделин, както и видинският господар Шишман, самите те от българо-куманско потекло. Това станало през 1291-1292 г., когато тези български боляри повели война със сръбско-унгарския наместник, бившият крал Драгутин, и брат му, крал Стефан Милутин. Куманите в техните войски идвали с разрешението на могъщия татарски хан Ногай. Дори и през 1321 г. една група от две хиляди конници кумани дошла със съгласието на „скитския цар“ (татарският хан Узбек) на служба в Сърбия, а после във Византия.
 
 Във Второто българско царство имало и „собствени“ кумани. Някои от тях останали като заселници още от византийско време, други се установили в страната в резултат на съюза с Асеневци, но най-значимите „вълни“ от заселници били предизвикани от татарска експанзия в Източна и Централна Европа през 1236-1242 г.
 
 Заселването на номадите кумани в страна с уседнало по тип стопанство, с изграден държавен механизъм и развита християнска култура съвсем не протичало гладко. Съществуват данни (Георги Акрополит, добавката към хрониката на египетския летописец Ибн Тагри-Бирди) за конфликт между Иван Асен II и заселниците кумани през 1237 г. Тази „орда“, се съюзила в 1240 г. с латинците, а година по-късно преминала на страната на Никейската империя. Едва ли е минало без сътресения и при идването на куманската „вълна“ от Унгария в българския северозапад през 1241 г. Тези нови пришълци напуснали унгарското кралство, опустошавайки южните му райони след конфликт с тамошните „магнати“, при който бил убит куманския хан Котян от Тертероба.
 
 Обикновено се смята, че усядането и българизацията на куманите протекли сравнително бързо. Има достатъчно основания да се приеме, че тези процеси, подобно на аналогичните най-вече в Унгария, а и във Византия, мамлюкски Египет и, разбира се, в „Златната Орда“ били сложни и продължителни. Присъствието на неизяснени напълно като етническа основа тюркоезични групи българско население векове наред (християните гагаузи и „сургучи“, мюсюлманите „гаджали“) с предполагаем поне отчасти кумански произход или куманско наслояване върху по-стара прабългарска (при гагаузите), печенежка или узка основа свидетелства за сложността на тази симбиоза по нашите земи. Топонимията от сигурен или предполагаем кумански произход също показва продължителното съществуване на „неразтворени“ кумански заселници. При това става въпрос за първоначални кумански селища в близост с такива важни центрове като столицата Търново (няколко селищни названия „Куманите“ в Дряновско и Габровско), Дръстър (дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката), Видин (о-в Кумане и др.), Никопол (селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунава), Русе-Гюргево (с. Комана по пътя за Букурещ), Ловеч (с. Дерманци, несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица), Средец/София (с. Куманци, Алдимировци и др.), гр. Куманово по пътя от София за Скопие и т.н. При очертаващата се картина е ясно, че куманските поданици на българските царе и особено техните предводители не може да не са се включвали във вътрешнополитическия живот на българското царство.
 
 През втората половина на XIII в. във византийската армия, особено докато столица била Никея (до 1261 г.), съществувал специален кумански корпус, т.нар. „скити“, който разполагал с влияние в двореца (вж. и тук по-горе). Куманите в 1259 г. подкрепили Михаил VIII Палеолог в борбата за регентството и престола, те участвали във всички важни военни и политически събития на онази епоха. Техните първенци като Клеопа, Сичиган, Сиргиан и др. станали част от византийската аристокрация. „Скитският Арес“ Сиргиан не бил далеч от мисълта за византийската корона. Видни кумански благородници съставлявали близкото обкръжение на унгарските крале Стефан (Ищван) V и Ладислав (Ласло) IV „Куман“ през втората половина на същото XIII столетие.
 
 Какво е било точното положение на куманите в България и столицата Търново не може да се каже със сигурност, но издигането на един куманин на царския престол вече е интригуващо. Георги I Тертер (1280-1292), потомък на изконния за къпчакските тюрки династичен род Тертероба, бил пръв български „стратег“ („велик воевода“). За да укрепи властта си, византийският поставеник Иван Асен III (1279-1280) се опитал да привлече на своя страна този виден военачалник. Той омъжил сестра си Кира-Мария за Тертер, като му дал високата титла „деспот“. Вероятно това се е дължало и на присъствието на значими кумански части в столичния гарнизон и царската армия още във времето преди въстанието на Ивайло (т.е. преди 1277 г.). Много вероятно е в българската армия да имало някакъв специален кумански корпус, подобен на онзи във Византия още от „никейската епоха“.
 
 Особен интерес буди твърдението на византийския историк Георги Пахимер, че „… българският народ бил много привързан“ към куманина Георги Тертер, нещо повече – „…българите го величаели.“ Тези думи показват, че изборът на куманския аристократ за български цар, подкрепата, с която той се ползвал в кроежите си да свали Иван Асен, имали добра почва. Това било свързано преди всичко със съпротивата срещу византийската намеса във вътрешните работи на страната. То обаче може би е имало и други акценти. Възможно е изборът на Георги Тертер да е имал известна връзка с българо-унгарските отношения. На власт в тази българска съседка тогава бил Ладислав IV „Куман“ ( или Ласло „Кун“), който по майчина линия също бил от „клана“ Тертероба. Според мен не бива да се изключва една „куманска връзка“ и с въстанието на Ивайло в самата България. В изследванията върху въстанието на Ивайло подобна връзка въобще не се допуска. Тя обаче е много правдоподобна, въпреки че можем да я търсим само под формата на хипотеза. Куманските заселници в България въпреки християнизацията им и социалните различия в собствената им среда могли да бъдат и навярно са били мощно оръжие в ръцете на онази част от българската аристокрация, която е била най-непримирима към политиката на „селския цар“ Ивайло. Няколкото десетилетия, откакто те живеели вече в страната, съвсем не са били достатъчни за свързването им с българското селячество и неговите проблеми. Етническата им обособеност все още била много голяма, а поне една сериозна по числеността си маса от куманите явно получили статут на военни колонисти от типа на т.нар. стратиоти и акрити във Византия. В тази епоха това военно население е имало най-често прониарски права, т.е. издържало се е за сметка на зависими селяни. В Унгария куманската знат влязла в състава на висшата и средната аристокрация, а обикновените воини били смятани за дребни дворяни. Навярно подобен бил статутът и на българските кумани. В османотурски документи от XV в. част от т.нар. потомствени тимариоти-християни (т.е. най-вече бивши български прониари) имат тюркски имена: Балика, Доган, Душман, Ногой, Турто, Шишман и др. Такива имена се срещат и сред военачалниците на цар Иван Шишман (1371-1395): Карач, Алдимир и др. Поне някои от тези хора са били кумански потомци.
 
 Татарите или „монголите“, както официално се наричали техните владетели (в руската историография „татаро-монголите“ или „монголо-татарите“), поставили България в тежка данъчна и известна политическа зависимост през 1242-1243 г. Тогава техните войски, прегазвайки Унгария, Полша, част от Германия, Хърватско, отчасти Босна и Сърбия, се завърнали в степите край Волга през земите на Второто българско царство. Правителството на малолетния Калиман I Асен (1241-1246) нямало особен избор, още повече, че степните завоеватели разорили редица български градове (Преслав, Червен, Дръстър/Силистра, Килия в Дунавската делта и др.). Българските царе обаче се опитвали да лавират, обръщайки бедата в полза… През 1265 г. цар Константин Тих-Асен (1256-1277) умело използвал татарския поход против Византия, за да нанесе тежък удар на усилилата се след 1261 г. империя. Тогава на българска страна участвал най-вероятно татарският темник Бурундай, управител на югозападните земи на „Златната Орда“ (част от дн. Украйна и Молдова). Около 1274 г. обаче Византия се съюзила с могъщия татарски хан-сепаратист Ногай, установил се в същите тези земи. Набезите на Ногаевите татари дестабилизирали страната, а единствено селският цар Ивайло (1277-1280) се осмелил да се сражава с „господарите на света“ и дори имал известни успехи срещу тях. Най-накрая обаче и Ивайло бил принуден да признае върховенството на Ногай, а византийските интриги предизвикали гибелта му по време на един пир в двора на могъщия татарин…
 
 Във времето на Ивайловото движение в България се появил един донякъде загадъчен за нас военачалник, т.нар. „Касим бег“. Повечето автори го смятат за покръстен във Визатия татарин, който станал протостратор на византийското протеже Иван Асен III (1279-1280). Приема се също, че той изведнъж преминал на страната на Ивайло, защото бил убит заедно с него, когато в пристъп на „лошо пиянство“ Ногай заповядал да убият българския селски цар. Всъщност този човек не се е казвал „Касим“ (име, което византийските автори пишат правилно!), нито пък е бил татарин. Най-вероятно името му било „Джасим бег“,“паша“ (или нещо подобно), както може да се мисли от изписването „Цасимпаксин“ у Георги Папимер. Това ни кара да мислим, че той бил покръстен селджукски турчин или „туркопул“. Такива хора имало във Византия по същото време и е съвсем естествено един малоазийски „динат“ („болярин“), какъвто бил преди Ивайловото въстание Иван Асен, да бил свързан с подобни личности. По всяка вероятност т.нар. „Касим бег“ си оставал Иван-Асенов протостратор и при „визитата“ в двора на Ногай. Вярно е, че тогава той бил убит заедно с Ивайло, но и самият Иван Асен III насмалко щял да сподели участта им, ако не го била спасила Ефросина – „византийската“ съпруга на Ногай, чийто зет се явявал Иван Асен…
 
 Вече стана дума за бълагаро-татарските връзки в края на XIII и началото на XIV в. (вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав). При цар Теодор Светослав татарската хегемония в България била донякъде преодоляна. Става въпрос обаче най-вече за пряката татарска намеса в българските вътрешни работи. Иначе и България, и Византия продължавали „да изпращат подаръци…“ и „да ухажват…“ татарските ханове, както четем в тогавашните египетски летописи. Нещо повече, през XIV в. в повечето български военни кампании участвали съюзни татарски контингенти – обикновено около 2-3 хиляди души, какъвто бил съставът на един (непълен) татарски тумен. Наред с това българските власти предоставяли „коридор“ за самостоятелни татарски нападения, в повечето случаи съвпадащи с интересите на царете в Търново.
 
 Най-масирани били трите татарски нападения в Източна Тракия в периода 1320-1324, във времето, когато българо-византийските отношения били враждебни. Особено опустошителен бил последният поход, ръководен от „стратезите-автократори“ (темниците) Тетах и Тоглу Торган. Наред с тях Йоан Кантакузин споменава и някой си „Тазпугас“, който, както изглежда, ръководел цялата акция. Именно той разговарял със съимператора Андроник III Млади, който така и не посмял да даде сражение на татарите. Този знатен татарин, чието име почти съвпада с онова на Ногаевият зет Таз (Таз-Буга), вероятно бил негов наследник, тъй като самият Таз вече не бил между живите. Таз обаче имал пряко отношение към района на Долни Дунав и още през 1299 г. заедно с темника Тонгуз според ан-Нувайри ръководил „грабителски поход в земята на власите“, която за египетския автор е идентична с България. Ако се обърнем към топонимията на Пруто-Днестърското междуречие, там ще открием топонима Тазлъу (както и Тонгузен – по името на Тонгуз! – вж. очерка за Алдимир и Теодор Светослав), които според специалистите отразяват възникването на татарски владения в дн. Молдова. Ако това е действително така, то именно Таз и наследниците му били сред най-близкостоящите и поддържащи връзки с България татарски управници. Естествено, именно чрез такива личности българските царе поддържали своите контакти с „Ордата“, а обичайните татарски подкрепления в армиите на Михаил III Асен Шишман (1323-1330) и Иван Александър (1331-1371) били осигурени чрез тях, под командването им и т.н. Тъй като споменатите три татарски похода съвпадат с активната политика на Теодор Светослав (1300-1321), Георги II Тертер (1321-1322) и, особено, на възцарилия се през 1323 г. Михаил Шишман, то те очевидно са съгласувани с Търново. „Татарският страх“ във Византия според съвремениците Григора и Кантакузин продължавал да се шири и през 1327 и 1334 г., което също надали е без връзка с политиката на България.
 
 Най-вероятно през 1341 г. по византийско внушение айдънският турски бей Умур със своята флота опустошил българското Черноморие, като достигнал и разграбил град Килия в Дунавската делта. Скоро след това, както научаваме от едно писмо на известния византийски интелектуалец и „еретик“ от български произход Григорий Акиндин, „скитския цар“ (хан Узбек) заплашил империята с наказателен поход и дори с превземането на Константинопол! Той готвел за целта 60 хилядна армия. Византийското правителство веднага изпрaтило в Сарай мисия, която успяла да разубеди хана и да възстанови мира. И все пак, през същата 1341 г. една татарска армия жестоко опустошила византийска Тракия, като избивала или отвличала в робство срещнатите тук турски банди. Според Григора тази наказателна акция била наказание за неизплащането на обичайния византийски данък към „Ордата“.
 
 Ако се вгледаме в обстановката, едва ли българските владетели са останали безучастни. По всяка вероятност добруджанският владетел Балик, а защо не и самият цар Иван Александър (заплашван през 1341 г. от Кантакузин с флотска акция към Видин през морето и по течението на Дунав!), потърсили закрилата на Узбек. Татарите очевидно били подразнени от турската намеса в регион, смятан от тях за собствена сфера на влияние. И през 1342 г. татарски орди нахлули в Източна Тракия, нанасяйки удари на ромеите, което косвено обслужвало интересите на Иван Александър за териториално разширение в южна посока.
 
 Идвали ли са татарски заселници в средновековна България? Без съмнение такива случаи е имало, както ги е имало и преди това с куманите. Най-интересен е епизодът с Ногаевия внук Каракишек (син на хан Чака), с когото свързали съдбата си и татарските вождове Джерик-Темир и Юлукутлу. Те бягали от гнева на могъщия Токту, рязярен особено от бунта на Турай, третият син на Ногай, съответно чичо на Каракишек. Това станало през 1302 г., а бегълците намерили убежище „…в земята на Шишемен“, която се наричала „Будул“ и била съседна с Унгария. Въпреки колебанията на някои ориенталисти, явно става дума за Бдин/Видин и за българския видински владетел Шишман. Трите хиляди татарски конници, водени от Каракишек, усилили армията на този местен владетел, като респектирали съседните сърби и унгарци.
 
 Последната татарска „вълна“ в средновековна България дошла през 1399 г., водена от Актав. Татарите бягали от могъщия монголски завоевател Тимур/Тамерлан, който мечтаел да възкреси „световната империя“ на Чингис хан. През 1395 г. той разорил жестоко Сарай на Волга, столицата на „Златната Орда“, оплячкосал Крим, стигнал до Киев… Хората на Актав тръгнали към Долни Дунав, искайки да се заселят в богатата равнина „Исраяка“, т.е. Тракия, както е изопачил името й един персийски летописец. Средновековна България по онова време била в руини, голямата част от нея вече била завладяна от османците, а „татарите на Актав“ (трайно название в османските извори!) нанесли гибелен удар на последните остатъци от държавицата на добруджанския деспот Иванко. Именно те превзели и разорили Варна, след което градът попаднал под турска власт. „Татарите на Актав“ били трудно усмирени от османската власт, като се наложило да ги разселят на различни места в България. Една тяхна група дала името на гр. Татар-Пазарджик (дн. Пазарджик).
 
 Както бе казано още в началото, заедно с номадите кумани и татари в българските военни действия участвали и уседнали жители на степите. Това били русите-бродници (вж. очерка за тях) и аланите. Според украинския учен Олег Бубенок може би става въпрос дори за едно и също, напълно или отчасти, население! Според теорията на Бубенок бродниците били русифицирани алани, но в тази посока се изискват още доказателства.
 
 Още в навечерието на въстанието на Петър и Асен във византийския гарнизон на Солун имало и българи, и алани. Може би някои от тези алани да са преминали на българска страна, но преки данни за подобно нещо няма. През 1207 г. обаче в Калояновата армия, където ръководна роля играел Манастър, за когото стана дума по-горе, имало контингенти от кумани, гърци, руси и алани. Тези алани, подобно на русите-бродници, идвали на Балканите заедно с куманите. Може би алани имало и в куманската „вълна“, заселила се в България през 1241 г., бягайки от Унгария. Знаем със сигурност, че сред хората на хан Котян „Сутоевич“ Тертер имало яси/алани. Техните потомци, наричани „язиги“, днес са една интересна етнографска група в състава на модерната унгарска нация.
 
 Нова аланска „вълна“ дошла пред българските граници през 1301 г. Тези алани били в състава на най-верните Ногаеви войски и се страхували от гнева на Токту. Теодор Светослав също изпитвал опасения да ги приеме на своя територия и ги оставил през България да отидат във Византия. Андроник II Палеолог и неговия съвладетел Михаил IX решили да използват аланите против турците, но акцията не се увенчала с успех. Аланите участвали и в каталанската експедиция (вж. разказа за Хранислав в очерка „Съратници и последователи на Ивайло“), но били в крайно лоши отношения с водача й Роже дьо Флор. На 30 април 1305 г. Роже намерил смъртта си в Одрин, където го нападнали и убили хората на аланския предводител Гиркон. След ожесточени боеве около Галиполи аланите и техните съюзници ромеи и туркопули били разбити от каталаните. Преследвани от тях и разочаровани от Византия, през 1307 г. остатъците от тази аланска общност поискали убежище от цар Теодор Светослав. Каталонецът Рамон Мунтанер разказва как след поредното поражение в Тракия, при което загинал вождът им Гиркон, аланите заживели при „императора на Загора [=България]“. Византийските автори допълват, че при отиването си в България аланите били охранявани от българска войска. Тези „най-добри конници на Изтока“ (Мунтанер), които били възприели много черти от военното изкуство, тактиката и дори от бита на своите някогашни господари, татарите, вече били намалели чувствително. Според цитирания каталонски водач и хронист от три хиляди конници и шест хиляди пехотинци оцелели не повече от 300 души… Вероятно тези твърдения са силно преувеличени, тъй че българската държава в лицето на аланите се сдобила с поне две-три хиляди опитни и смели войници.
 
 Аланите се заселили неизвестно къде в България (според Мунтанер на 12 дни път от Галиполи, т.е. на шест-седем от Одрин!), получавайки статут на военизирано население. През 1323 г. няколкостотин алански конници, водени от вождовете си Итил („Волга“) и Темир („Желязо“), бранели Пловдив под командването на Иван Русина. Тюркските имена на водачите показват влиянието на тюркоезичната, най-вече куманска среда върху иначе ираноезичните алани. Те обаче от векове били православни християни и навярно сравнително бързо се интегрирали в българската народностна среда. Оставащите в татарската „степна империя“ техни сънародници не винаги удържали под натиска на утвърждаващия се в „Златната Орда“ ислям. През 1365 г., както научаваме от един унгарски извор, във войската на видинския цар Иван Срацимир (1356-1397) имало „яси измаелити“, т.е. мюсюлмани.
 
 Много интересен е въпросът за т.нар. „Господство Яшко“, което, ако се съди по името на гр. Яш (рус. Яси, рум. Яши), се е намирало в днешната румънска част на Молдова. Според сръбски извори тези алани били съюзници на Михаил III Асен Шишман във войната със Стефан Дечански през 1330 г. Този алански „господин“ вероятно бил в някакви съюзнически или даже „васални“ връзки с царете Теодор Светослав и Михаил Шишман. Ако съдим от случая с болярската фамилия Прочелници (Стоян Прочелник и неговите потомци) в средновековната молдовска държава през XV в., то следите от някогашната българска власт могат да бъдат търсени и в далечния на пръв поглед район на Яш. С други думи, българо-аланските връзки през XII-XIV в. били твърде разнопосочни, но като цяло със сравнително висока „плътност“. Последният извод изисква тяхното по-сериозно проучване и популяризиране.
 
 Както личи от всичко казано дотук, много от събитията в историята на Второто българско царство не биха били разбрани напълно, ако игнорираме участието в тях на съюзниците или наемните отряди от кумани, татари и алани. Няма спор обаче, че сред тях най-съществен принос за българската историческа съдба през XII-XIV в. имат куманите. Този интересен, в някои отношения дори „загадъчен“ народ дал на България не само своята съюзна помощ, бележити военачалници, династичните родове на Тертеровци и Шишмановци, но е оставил свои следи и в българската традиционна култура. 

Пламен Павлов
 
 

Религия на Траките

Херос
thracian_hero_1.jpgТраките вярвали в много богове, но нямали конкретни представи за техните образи. Те били безлични. Едва най-бележития гръцки скулптор ги представил в завършен вид и като такива те изпълнили пантеона на траките. От всичките им богове, Тракийският конник, или Херос, е всемогъщ с покровителството си над различни страни от живота им. Това се потвърждава от огромния брой обредни паметници, изработвани повече през римската епоха и открити по нашите земи. В Археологическият музей – Монтана се пазят три негови мраморни изображения, които са намерени при разкопките и две изчезнали в миналото. Едното от запазените представлява почти статуарно изображение на Херос и по размери е от най-големите в нашата страна. Известна е обредна плочка на Херос от Лесковец, а един надпис от Монтана е посветен нему.

Бендида, Сбелсруд, Дионис
Дълбоко вярвали траките във Великата майка богиня, представите за която се покривали с тези за Бендида. Тя е изобразена върху една от каните на Рогозенското съкровище и то с лъка като неин символ. Култът на Бендида се слял по-късно с този на Артемида или Диана, „господарка на животните“, богиня на лова, домашното огнище и раждането. Затова и даровете, които й поднасяли „увивали с пшеничена слама“. Като бог на събуждащата се природа и на опиянението от творческия унес, почитали с невъздържани оргии бог Дионис. Върховен бог, който се слял със Зевс, е бил бог Сбелсруд. За култа към тях, повече знаем от времето след идването на римляните и то от откритите паметници.

Като почитали различните богове, траките боготворели висши природни сили и в своите философски виждания, те ги претворявали в антроморфни персонификации, т.е. си ги представяли в образи на богове. Боготворели дървета, които смятали за реализация на силите на природата, или змии, свързани с представата за отвъдното царство (понеже излизали изпод земята) и затова ги изобразявали върху паметници, посветени на Херос. Вярвали, че демони живеят в пещери, от които често бликат извори. Светилищата им обикновено са до извори, където очистителната сила на водата нашият народ запазил през вековете и до ден днешен. Като измивали умрелия вярвали, че го очистват от лошия демон – смъртта, та като отиде в онзи свят, да стане безсмъртен, т.е. вярвали в безсмъртието на човека.

cup3.jpg 

Сабазий
Изтъкна се, че почитта към слънцето е от най-стари времена. На дъното на керамична чаша от ранножелязната епоха, е изобразено слънце с пръскащи се от него лъчи. По-късно този култ се е преплитал с култа към събуждащата се природа и затова може би се сливал с този на Дионис и се обединявал с култа на смятания за един от главните тракийски богове – Сабазий. За религиозните представи на траките от нашия край съдим от паметници, свързани с почитта към Дионис и Диана (Артемида), както и към други богове. Те са открити в светилища около извори, най-голямото от които е това в Монтана, развило се през римската епоха.

Багачина
В местността „Багачина“ бе открит изключителен по обхват на време и територия тракийски култов център. Намира се на 2 км югоизточно от с. Сталийска махала. Височината Багачина представлява висока тераса близо до р. Лом. На нея е съществувало селище от каменно-медната епоха в продължение на хилядолетие. Върху неговите културни пластове, траките вдълбавали култови ями. В едно от частично незасегнатите от ямите жилище от каменно-медната епоха, бяха намерени две огромни керамични култови маси на 4 крака (с размери 70 х 50 х 30 см), най-големите от известните досега в нашата страна. Те дават основание да се предполага, че още през петото и четвърто хилядолетие пр.н.е. тук са се извършвали религиозни обреди, които през следващите векове са продължили, за да прерасне мястото в голям тракийски култов център. От по-късни епохи бе открита сграда с апсидален план, стълб-чета, използвана вероятно като храм. Култовите ями, като съдим по находките в тях, са изкопавани в периода от бронзовата епоха до установяване на римското владичество или най-много до приемане на християнството като официална религия.

На хълма, който има форма на пресечен конус (неслучайно са избрали тази височина, чиято форма наподобява тази на ямите), върху цялата му площ от около 5 дка. бяха разкрити множество култови ями. Те имат кошеровидна или крушовидна форма и са дълбоки от 1 до 2,5 м. Вдълбани са в дебел льосов пласт и по стените им личат провлечените пръсти на тези, които са ги заглаждали. Някои от пресечено конусовидните ями, вдълбани в земята, наподобяват по форма и размери Казанлъшката гробница, правена по същото време. На дъното на ямите са палени огньове, затова загладените им стени са опушени. Вероятно запаленият огън на кръглото дъно в ямата символизирал слънцето или е негово отражение. При извършване на обредите в ямите са хвърляни жертвени дарове – счупени повече керамични и малко метални съдове. Преобладават кости от кози, овце, свине, които показват участието на широки народни маси в култовите обреди, поднасяли тези жертви. Малкото човешки и такива от коне доказват участието и от князе, чиито царствени жертви са били коне и хора. По количеството на керамиката и други находки личи, че най-интензивно са се извършвали обредите през късно-желязната епоха.

Задгробен живот
ткритите на този култов център голям брой тракийски чаши с различна големина доказват, че култовите обреди са били всенародни, с участието на възрастни и деца. Чашите са използвани като кандилници или светилници. Може би, чрез запалените огньове в ямите и изгарянето в тракийските чаши на благовония и билки, траките почитали върховното божество – слънцето и вярвали, че ще се очистят от лоши демони, или се приготвят за приобщаване към безсмъртните богове и обожествени предци, като поддържали култа към тях.

Вярата на траките в задгробния живот най-ясно личи в погребалните обичаи. Херодот пише, че около умрелия колели всякакви животни и се угощавали. За да отиде в отвъдния свят освободен от грехове – безсмъртен и слят с вечността, те го очиствали с вода и огън, оплакали го, а след това погребвали или изгаряли. Костите на кремирания събирали в урна. Поставяли му и необходимите неща: съдове, оръжия, храна. Князете се нуждаели и от колесници, а до нея убивали и коне. Изглежда, че чест е било за любимата му жена да го последва в гроба, което личи и от тракийското погребение във Враца. Върху гроба на знатните насипвали могила и устройвали игри и състезания. Насипването на могили е и от практически съображения, да не се разграбват вложените боогати дарове.

В нашия край са проучени малко надгробни могили. До Лесковското градите са разкрити няколко такива, където като гробни дарове има груби керамични съдове от ранно и късножелязната епоха и една златна обеца. До античната вила №1 при Монтана са разкопани две надгробни могили, издигани от едри речни камъни и землен насип. След ограбването им в миналото, бе останал железен колан за окачване на меч, както и фрагменти от същия вид груба керамика. При разораване на надгробни могили до с. Бистрилица бе намерен един железен меч „келтеки тип“, а при с. Николово – два големи железни върха от копия. От находките личи, че тук са били погребвани първенци и военни. Слабото проучване на могилите не ни дава възможност да говорим с повече подробности за погребалните обичаи на траките в нашия край.

Народът изявявал духовни преживявания чрез масови веселия – буйните празници на Дионис, Диана (Артемида), Тракийският конник и Орфей през пролетта, когато се чувствало събуждането на природата, или есен, след прибиране на гроздето. Тогава траките, облечени в кожи или татуирани, изпадали в екстаз и буйства. Игрите съпровождали с песни и поетични веселия. Те давали възможност за цялостна и пълна изява на духовната същност на тракиеца. От тях е останало и богатството на техния духовен мир, отразен в предания, легенди и обичаи. Преживяванията и представите, свързани с всичко това, заедно със стремежите и дълбоката вяра в безсмъртието, са отразени в изкуството – те, заедно с него, представляват същността на тракийската култура.

Тракийското писмо е декодирано?

gradeshnica.jpgНа 16.06.2006 г. в гр. Варна се състоя представяне на книгата на д-р Стефан Гайд “Тракийското писмо декодирано”. В книгата си автора представя не просто поредния опит за декодиране на тракийските плочици от село Караново (4 хилядолетия преди Н.е) и село Градешница, Врачанско (5 хилядолетия пр. Н.е). Според него пред нас е пълното и окончателно научно декодиране на всеки един писмен знак върху плочиците и резултатът – преведеният текст – е безпрецедентен и сензационен.

Оборва се тезата на някои учени-траколози, че траките не са имали писменост, и категорично се доказва, че надписите на тези плочки (разликата във възрастта на които е 1000 години) принадлежат на една и съща писменост – древното тракийско пиктографско (образно) писмо. Обаче тази писменост е с 2000 години по древна от шумерска и египетската! Нещо повече, за да бъдат разтълкувани текстовете на плочиците, автора използва древноегипеткото пиктографско писмо, което се оказва идентично на това от плочиците от Градешница и Караново. Идентично дотам, че всеки египтолог би могъл да разчете текста върху тези плочици, твърди д-р Стефан Гайд!!!

Но тракийските плочици са с поне 1000-2000 години по стари от най-ранните познати египетски надписи, което недвусмислено ни води до извода, че писмото на египтяните е производно на тракийското. Открито е поредното доказателство за древността на културата по нашите земи, която става първоизвор на културата и цивилизацията в целия древен свят.

Самият превод на текстовете от плочиците е не по-малко интересен – напротив – дори би могъл да предизвика истинска сензация в научните и религиозните кръгове, спрямо която превода на Евангелието на Юда направо бледнее. Поради факта, че писмото е пиктографско (образно) са възможни няколко сходни прочита на неговите символи. Ето какво гласи превода на д-р Гайд на текста на оброчната плочка от с. Градешница, датирана от 5-то хилядолетие пр. Н.е.

gradeshnica1.jpg

Последователност на декодирането на тракийското писмо [1]

“Триединният Бог (или боговете) обхожда (обитава в) Тракия, (или, Боже, който си в територията на Тракия)

Говоря истината (обещавам) да дам (давам)
дарове на великия Божий син

Прославям великия Бог
(да прославя великия Бог)

Храмът на Бога е велика крепост (скривалище), или
(Боже, който си в храма, бъди ми крепост и защита)” [2]

Интересен текст, със смисъл подобен на молитвите, които и днес мълвят милиони! Подобен текст откриваме във Стария завет, псалом 91:

“Който живее под покрива на Всевишнаго,
ще пребивае под сянката на Всемогъщаго.
Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя,
Бог мой, на него ще се надея” [3]

Още по интересен е надписа от плочката от с.Караново, чийто превод на д-р Гайд гласи:

“Който е преминал през Мистерията на Смъртта и Възкресението,
той е новороден и е с Ново Божествено Естество.
Той е оставил лъжата и е познал Истината
и царува с короната и жезъла на Правдата в този свят и в отвъдния.”[2]

karanovo.jpg

Плочката от с. Караново

Подобен текст, изразяващ същата идея можем да открием в на много места в Новия Завет, например в Посланието на апостол Павел към римляните, глава 6:

“6:3 Или не знаете, че ние всички, които се кръстихме да участвуваме в Исуса Христа, кръстихме се да участвуваме в смъртта Му?
6:4 Затова, чрез кръщението ние се погребахме с Него да участвуваме в смърт, тъй щото, както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот.
6:5 Защото, ако сме се съединили с Него чрез смърт подобна на Неговата, ще се съединим и чрез възкресение подобно на Неговото;
6:6 като знаем това, че нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха.”[4]

В своята книга д-р Гайд прави още една недвусмислена връзка между тракийския орфизъм и християнството. В оригинала на Откровението на Йоан, глава 19, стих 15 гласи:

“Из устата Му излизаше тракийски меч двуост и остър, за да порази с него народите, и Той ще ги управлява с желязна тояга” [2]

В познатия ни превод на Библията е записано “из устата му излизаше остър меч”, но в гръцкия оригинал е записано „romfaia distomos“[5] – Ромфея Дистомос – а „ромфеята е била хладно оръжие за близък бой, употребявано от тракийските племена още около 400 г. пр. Хр.“ [6]

По нататък в книгата си автора разкрива тайната касаеща връзката между Тракия и Християнството, която е скрита в тракийския меч, излизащ от Божиите уста.

В заключение д-р Стефан Гайд казва:

“Траките са имали писменост преди египтяните и шумерите и може да се окажат първият етнос, който е имал писменост в историята. Нещо повече, най-древното писмо на траките е било пиктографско (образно), а не фонетично (звуково), което означава че всеки друг народ е можел да го приеме от тях, независимо какъв диалект и език е говорел, защото при това писмо се изписват идеите, а не произношението на думите” [2]

Доколко твърденията на д-р Гайд са верни и истинни можете да проверите само, като се запознаете с доказателствената част, изложена в неговата книга “Тракийското писмо декодирано”, която може да се намери на книжния пазар.

Кирил Стойчев

За автора на книгата „Тракийското писмо декодирано“
Д-р Стефан Гайд е роден през 1960 г. в сърцето на Древна Тракия (днешна България). От края на 80-те години живее със семейството си предимно в Калифорния, САЩ, където се занимава с психиатрия, психоанализа, лингвистика и древни езици, философия и религия.

Село Караново
Селото се намира на 7 км. северозападно от Нова Загора.
В западната част на селото се намира известната Карановска могила, в която са запазени останки от живот отпреди 8000 години. Тя е един от най-значителните исторически обекти на Балканите и в Европа. Могилата е висока 13 м, дължина 250 х 150м, с дебелина на културните напластявания 12,40 м. Тук са застъпени всички праисторически епохи – от новокаменната до бронзовата включително. Общо могилата е била населявана в продължение на около 3000 г. Тук са провеждани археологически разкопки в периодите 1936-37, 1946-57 и от 1984г. до сега. От 1984 г. разкопките са с международно участие, съвместно със Залцбургския университет – Австрия

Тракийска писменост няма, траките са безписмен народ.

num_mg_1244.jpg

Проф. Кирил Йорданов, директор на Института по тракология „Проф. Александър Фол“

Проф. Кирил Йорданов е роден на 21 октомври 1946 г. в Мездра. През 1971 г. завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност древна история. Защитава дисертация на тема „История на гетските племена през VІ–ІІІ в. пр. Хр.“ (1975) и докторска дисертация „Политически отношения между Македония и тракийските държави (359–281 пр. Хр.)“ (1998). Професор в Нов български университет. През 1992–1994 г. е временно изпълняваш, а от ноември 1994 г. – директор на Института по тракология. Член на Генералната асамблея на БАН (1992).

Председател на научния съвет на Института по тракология и член на Международния съвет по индоевропейски и тракийски науки, както и на редакционните колегии на Thracia; Studia Thracica; Seminarium Thracicum; Thracia Antiqua; Древни автори: приложение към източниците за Тракия и траките и др. Специализира в Румъния, Югославия, Русия и Полша. Владее френски, руски, английски, гръцки и латински език.

Проф. Йорданов, разкажете ни за Института по тракология. Кога е създаден и от кого?
Институтът по тракология е създаден като нов, самостоятелен институт на БАН с решение на Министерския съвет от 12 май 1972 г. Основател е покойният проф. Александър Фол, чиято идея е оформянето на научно направление при БАН, което да изследва историята и културата на Европейския югоизток в древността, с акцент върху историята и културата на древните траки.

Без да се залага на количественото разрастване, вече 34 години в института работят 26 специалисти с насоченост към различни области – извори, език, културна история, политическа история, демографска характеристика, предримска епоха, класическа древност – т. нар. елинизъм, римска епоха, късна древност, културно-историческа приемственост между античност и ранно средновековие. До 1983 г. към института работеха и няколко археолози, които преминаха по-късно към Археологическия институт с музей, с цел там да се създаде специална секция по тракийска археология. Те са лицензирани да провеждат сондажи и разкопки. Непрестанно организираме общи конгреси, симпозиуми, конференции, семинари, разкопки и проучвания. Координираме дейностите и правим съвместни издания и публикации, които представяме в света.

Институтът по тракология е най-голямата специализирана научна организация за проучване на древната история и култура на траките на Балканите. Има ли и други центрове?
Има, но ние сме най-големият център. До преди година и половина имаше румънски институт по тракология. Той бе създаден 4–5 години след нашия – по огледално подобие. В него работеха предимно археолози, а 90% от изследванията им бяха насочени към праисторията. Закриха го, защото се оказа недостатъчно ефективен.

Друг малък център, създаден наскоро, е към университета в Одрин. Европейска Турция е ядро на тракийската история. Това е регионът на Константинопол, където връзките с Мала Азия и тракийския свят са още от края на ІІ хил. пр. Хр. Днешното Мраморно море е наречено още от Омир Тракийско море – водите му мият бреговете на Тракия. С турските колеги от 2–3 години правим съвместни експедиции и проучвания по западночерноморския бряг при Мидия, античния Салмидесос. Сериозно проучваме този регион, защото според една наша хипотеза – преди там да се заселят гърците в края на VІІ и началото на VІ в. пр.Хр – е имало тракийски град или поне селище.

Инстититутът по тракология е постоянно седалище на Секретариата на Международния съвет по индоевропейски и траколожки изследвания още от създаването му. Международният съвет е главен организатор и координатор на световните конгреси по тракология. Разкажете ни повече за това.

През октомври 2005 г. се състоя Х международен конгрес по тракология в Комотини и Александруполи в Гърция. На него получихме голямо международно признание от университетски центрове и от академичната общност, занимаваща се с историята и културата на древността, включително Древния изток и Древна Елада. По инициатива на проф. Ал. Фол бе създаден Международен съвет по индоевропейски и траколожки изследвания, в който членуват 40 учени и вече 13–14 години той се събира всеки 4 години. По този повод започнахме издаването на сп. „Орфеус“ – негов печатен орган. То излиза на европейски езици, включително на руски, с цел да запознае международната научна и културна общественост с постиженията и откритията в областта на тракологията.

Следващият конгрес по тракология – октомври 2009 г. – по предложение на турските колеги ще се проведе в Одрин или в Истанбул.

Институтът има богата издателска програма. Бихте ли посочили по-значимите заглавия? Как съумявате в това трудно време?
С добър ред и организация, с малко спонсори и в малък тираж от 300–350 бр. Сключихме договор с издателска къща „Рал Колобър“, помещаваща се в нашата сграда – вместо да плаща наем, да издава книгите ни. Тази договорка направихме през 1992 г. и досега имаме повече от 10 издания.

Търсим спонсори, участваме в конкурси, Министерството на културата също ни подпомага частично, имаме и подкрепата на БАН, сътрудничим си с колеги от други институти, какъвто е Археологическия институт с музей, подпомагаме ги при оформянето на материалите по откритията и др. Публикуваме материалите в нашите издания и ги представяме на конгреси и симпозиуми. Издаваме ги и на английски език и така стават достъпни за обществеността в Европа – научни институти, големи университетски центрове и библиотеки.

В последните 15 години много активно работим в областта на международното научно сътрудничество и международния обмен. А от няколко години започнахме да издаваме поредицата „Антични автори към изворите за Тракия и траките“. От нея излязоха 5 тома – последният е „Павзаний – описание на Елада“. Това е изключително важен автор – античният гид върху културни паметници в Древна Елада. Книгите съдържат оригиналния текст и преводния български вариант – паралелно. А всички места, където са споменати траки, тракийска култура и всичко свързано с тях, са отбелязани със специален шрифт.

Издадохме 9 монографии на колеги – „Студиа Трацика“. На 2–3 години имаме обобщено издание, в което систематизираме направеното от колегите.

Сред интересните заглавия са книгите на проф. Ал. Фол „Човекът във видовете време“, „История и култура на българските земи в древността“, „Тракийският Дионис“ – в 3 тома, последната му книга „Орфика – Магика“. Друг добър автор е Калин Порожанов – „Общество и държавност у траките“. Аз се занимавам много активно с политическа история на Древна Тракия. Излезе моята докторска дисертация „Политическите отношения между Македония и тракийските държави 359–281 г. пр. Хр.“, т.е. по времето на Филип ІІ, Александър Велики и наследниците му. Имаме и множество други специализирани издания.

Кои са големите имена в тази наука и какъв е техният принос?
За съжаление повечето от тях са вече покойници. Освен проф. Ал. Фол, със своя цялостен принос, такъв е проф. Георги Михайлов – най-добрият епиграфист, автор на петтомника „Гръцки надписи, намерени в България“. Друго голямо име е покойният проф. Иван Венедиков, всестранен учен с огромен диапазон на изследвания, проф. Христо Данов, който повече от 30 години води Катедрата по стара история и тракийска история и култура в Историческия факултет на Софийския университет. През 1962 г. издаде книга, която влезе като част в световната поредица „Реална енциклопедия за класическата древност“, която стана настолно четиво за специалистите до края на 70-те години; проф. Велизар Велков, археолог, културен историк, може би най-добрият специалист по история на Европейския югоизток през Римската епоха, завършил кариерата си като зам.-председател на БАН. И разбира се, много други.

Кои са основните приоритети и задачи пред института днес?
В дългосрочен план залагаме на нашите проучвания, защото всеки от колегите има свой научен интерес и следва неговата проблематика. Най-малко 2 пъти в годината провеждаме т.нар. Тракийски семинар, където дискутираме научните теми, върху които всеки от нас работи, а дискусионният материал се оформя в книжка. Играем роля на научен координатор и понякога издател на всички открития на колегите, без да се намесваме в приоритетите или авторските им права, за да може тези открития или постижения да се покажат. Работим екипно за една кауза, за една наука и нейното развитие.

Какво е вашето лично мнение и коментар като специалист за последните открития по отношение на тракийската писменост? Има ли основателни доказателства за това твърдение?
Вероятно имате предвид д-р Гайд, който от дълги години работи в САЩ и очевидно е един научен спекулант. Много ми е неприятно да казвам това, но той очевидно иска да хвърли бомба в науката с твърдението си за най-ранната писменост в света, разчетена в плочка от Градешница. На тази плочица, намерена през 1969 г. от Богдан Николов и представляваща малка плоска паничка, има 20 чертички, драски и някаква стилистична човешка фигура в знак на поклонение може би пред боговете или небесните сили. Датировката на плочицата първоначално беше 3500г. пр. Хр., а сега стана 4000 г. пр. Хр. и то посредством свръхнови изследвания. Как да говорим за писменост от преди 7 хил. години? Освен това не може култура като тракийската да се самопознае и да се самоназове. И след това в отрязък от 2000–2500 години да изчезне, за да може траките да бъдат познати и назовани чрез странични наблюдатели – Омировия епос, а преди това в т.нар. линеар Б-криптограми – условно да ги наречем прото- или ранноеладска писменост в Крит и Микена, която е от ХVІ–ХІV в. пр. Хр. – върху които има надписи за търговски отношения и само незначителен брой имена на хора, местности, реки и др., които лингвистите и криптографите вече 50 години възпроизвеждат през Омировия гръцки и класическия гръцки език. Това, което са открили и доказали учените, е сигурно, докато при д-р Гайд всичко е пълна мистификация. Той продължава да твърди, че тази писменост е пренесена в Египет и египетските жреци посредством нея изграждат своя език и култура, което е повече от абсурдно. Бащата на историята Херодот пише история в 9 книги. В 5 от тях описва най-големия световен конфликт между Изтока и Запада. Цялата му втора книга е посветена на Египет – той е бил там, говорил е с техни жреци чрез гърци, които знаят местния език, обаче нищо не споменава за траките. В четвъртата си книга обаче им посвещава подробен разказ. Ако е имало траки в Египет, той нямаше да ги отмине току-тъй, нали?

Траки има в Египет, но по-късно, когато участват в армията на Александър Велики и дори дават своя принос в изкуството на войната с нововъведението на късото копие и лекия щит. Има и тракийски роби в елинските полиси (градове-държави), но пак късно, не през ІІІ–ІІ хил. пр. Хр., а около средата на І хил. пр. Хр.

Според мен тракийска писменост няма, още по-малко пък тя е дала основата на египетската. Траките са безписмен народ, но това не намалява техния принос в историята и културата на Европейския югоизток.

от Антония Витанова   

Съдбата на Казанското ханство

След разпадането на Златната Орда на мястото на старата държава БУЛГАРИЯ възниква Казанското ханство. Казан е пряк наследник на Великия Булгар и първоначалното му име е Булгар ал-Джадид (Новият Булгар). Както пише Гайнетдин Ахмеров, известен казански историк от ХIХ век – „макар че традиционно се смята, че България и Казан са две държави…историческо сравнение и изучаване лесно може да открие тяхната пряка наследственост: в Казанското ханство живеел същият „тюрко“ -български народ, запазил и развил всичките си предишни традиции и обичаи, занаяти и занимания. Едва ли не цялата разлика между тези две държави била в пренасянето на столицата на друго място- от Велики Булгар в Казан. Ненапразно руските летописци първоначално наричали казанския народ „казански българи“. Затова московският княз Иван III след превземането на Казан в 1487 г. побързал да добави към своята титла званието „Цар Български“, макар че „българското царство“ като такова по това време отдавна вече не съществувало. Много по-късно в титлите на великодържавните руски царе задължително влиза и „княз Български“.

800px-kazan-khanate-map.jpg

 Например, известно е, че митрополитът казански (1675-1688 г.) наречен от казанските мохамедани „Айтусак“, се наричал „митрополит Казански и Български“ (Ахмеров, с. 62).

Столицата на Казанското ханство Казан отначало се казвала Яна Казан (Нови Казан), защото унаследила това име от града още от времето на Велика България – Иске Казан (Стари Казан). За последен път Иске Казан се споменава в руските летописи в 1399 г., когато била разорена до основи от московския княз Василий. Стратегическото и търговско значение на Казан е нараснало и се утвърдило в източна Европа след окончателното разоряване на Булгар от Тимур и след това от руската войска (в 1399 и 1431 г.). Казан е унаследил величието на Велики Булгар и на Сарай (столица на Златната Орда). Както отбелязва Г. Ахмеров, Казан става и татарска столица, тук се преселват татарските ханове, и продължава да бъде опора на исляма в цяла източна Европа. В продължение на 150г. Казан задържа агресивния устрем на Москва към Изтока“ (Ахмеров, с. 72). Според руските летописи Казанското ханство на север е граничело с пермските и новгородските владения, на юг – с киргизите и Ногайската Орда, на изток – границите стигали до Урал (Башкирия е влизала в състава на ханството), а на запад – до Рязанското и Суздалското княжества. С качването на казанския престол на знаменития златоордински владетел Олуг Мухаммед хан започва историята на Казанското ханство. Той се качва на сарайския престол в 1419 г., но бил изгонен от Сарай от сина на Тимур Кутлуг – хан Кечи Мухаммед в 1437 г. Московския княз Василий II не пожелал да помогне на Олуг и той след разорението на град Белев отива в Казан, където няколко години се занимава със строителство на отбранителни съоръжения. През 1444- 1445 г. той води ожесточени битки с руските войски. Окупира Нижни Новгород. Синовете му успешно воюват с Василий II и го пленяват на 6 юли 1445 г., което силно подронва основите на Московската държавност. На 1 октомври същата година Олуг Мухаммед освобождава княз Василий срещу невероятно висока контрибуция, изплащана на Казан 17 години, и с този политически акт на спасението на руската династия на Рюриковичи българите обричат собствената си държава на изчезване. На нас ни остава само да се чудим, защо казанските владетели са били толкова великодушни към руските князе и толкова жестоки към своите роднини? Та Олуг загива от ръката на собствения си син Махмут, загива и другият син на Олуг – Юсуф.

Въпреки непрекъснатата заплаха от руско нашествие и загуба на своята независимост казанците продължават величествените художествени традиции на Булгар. Голяма заблуда за много съвременни историци е, че Волжка България се е претопила в „кипчакско море“, а българите изчезват като народ. Дори самите руски историци и изкуствоведи признават Казан като наследник на Велика България, т.е. признават честно това, което отричат някои български историци.

Известно е, че през ХV век Московският Кремъл бил проектиран и построен по образец на Казанския Кремъл. През ХVI-ХVII в. това строителство било продължено, като дървените сгради се заменят с каменни. Собакината кула на Московския Кремъл повтаря архитектурата на кулата на Сююмбике в Казанския. Това показва жизнеността на българското изкуство, или както пише С. М. Червонная „изкуството на Казанското царство се е сформирало на древнобългарска основа и в много области творчеството е непосредствено продължение на художествените традиции на Волжка България.

Столетия по-късно изследователите ще нарекат това време – Казански Ренесанс по модела „гератски …, тимуридски…, арменски…, китайски Ренесанс“. Поразява ни хармонията на това изкуство… „синкретизмът на тази художествена култура, хармоничното развитие на науката, философията (суфизма), литературата, поезията, епиграфиката, ръкописна калиграфия, най-старите зачатъци на книгопечатане и печатна миниатюра…“

Особено важна духовна роля през тази епоха играела личността на гениалният поет, философ, езотерик и държавник Мухамедяр. Той се родил в 1502 г. в семейството на казанския аристократ хан Мохамед-Амин, но се възпитавал в друго семейство, защото родителите му криели неговото раждане, за да му спасят живота (той бил реален претендент за Казанския престол). От 1517 до 1536 г. Мохамедяр живее в Персия като изгнаник. Но в 1538 г. се връща в Казан и подарява на Казанския университет „Мохаммад-Аламия“ огромна няколкохилядитомна библиотека, впоследствие вероятно изчезва по време на превземането на Казан от руската войска. В Казан Мохамедяр създава своите гениални поеми „Тухвай мардан“ (Дар за мъжете) и „Нуръ садур“ (Светлина на сърцата), проявявайки се в тях като изтъкнат хуманист. Фархат Нурутдинов пише че, Мохамедяр бил избран за ръководител на българското суфистко братство „Ел-Хум“. Това общество действало в съответствие с древните тангриански традиции, като поддържало идеята за изначалното равенство на всички хора и за справедливото разпределение на благата между тях. Тези идеи се въплътили в творчеството на Мохамедяр. Както подчертава Ф. Нурутдинов „българската суфистка идеология запазила редица демократически идеи на тангрианството и затова станала фундамент на българския ислям, който забележимо се отличава от исляма на другите страни по света“.

Във вековете е останало името и на последната българска царица СЮЮМБИКЕ (от „сюю“-любов и „бике“-госпожа, т.е. „любима госпожа“). Тя била съпруга на трима поредни казански ханове. Най-много, 14 години, е живяла с втория си любим съпруг Сафа-Гирей. Когато той починал в 1549 г., тя останала с двегодишния си син Утямъш-Гирей на казанския престол. Но в 1551 г. Москва въвежда в Казан руски военен отряд, оглавяван от Шах-Гали и кара казанските власти да й предадат царицата и сина й. До нас е стигнала известната „Казанска история“ (1565 г.), фактически русифицирана преработка на книгата на сибирския хан Тахтагул „Сказанието за Казанския ил“. „Казанска история“ описва покъртителната епопея на напускането на Казан от Сююмбике. Първо тя сваля своята висока златна царска шапка и се сбогува в мавзолея с покойния си съпруг Сафа-Гирей: Досега аз бях ханска съпруга – ридае тя – а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!“ Летописецът съобщава, че богатствата на Сююмбике натоварват на 12 огромни кораба – те са пълни със злато и сребро, сребърни и златни съдове, с царски дрехи, оръжие. Сбогувайки се с любимия си Казан, Сююмбике го оплаква и проклина: „О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!“

С тези думи Сююмбике предрича трагичната гибел на Казан станала на 2 октомври 1552 г. Казанският РЕНЕСАНС загива под бруталния ботуш на Иван Грозни! Български майстори и много богати родове се преселват в Московската държава, а много граждани бягат в Урал и Сибир. Казанското население с неголям гарнизон успява само 40 дни да устои на 150-хилядната руска армия. То не искало да се предаде в ръцете на неверниците и затова било избито изцяло. „Казанска история“ посочва, че в тази неравна война са загинали седемстотин хиляди волжки българи. Русия слага своята ръка върху пътя по река Волга и получава достъп до несметните богатства на Урал и Сибир. Обаче Източна България -Башкирия – била покорена едва в 1584 г. Красноречив факт е, че краят на държавата Волжка България съвпада с края на династията РЮРИКОВИЧИ, т.к. в 1584 г. умира Иван Грозни. Синът му цар Феодор (1584-1598 г.) предава цялото управление на Борис Годунов, който разширил руската територия до р. Енисей и я запазил.

Многовековното съперничество между Булгар и Москва завършва с победата на Москва, сигурно защото тя по-трайно е усвоила уроците на монголо-татарските ханове от Златната Орда с техните мегаломански стремежи да бъдат обединителите на Азия. По-цивилизован и по тая причина по-крехък и по-уязвим българският етнос се подчинил на силата. Както отбелязва Ф.Л. Гримберг „вследствие на разпадането на Златната Орда държавата на волжките българи също се освободила от ординската власт, както и Московската Рус. Но… попаднала под московската власт“ (Гримберг, с. 293).

Друга причина за падането на Казан, според Г. Ахмеров, е била непрекъснатите конфликти на хановете за власт, които били унаследени от Златната Орда и които в края на краищата погубили държавата. Както отбелязва Нурутдинов „ако Москва била единна държава, в която господствало самодържавието на московските князе, то в България имало два равни по силата си, съперничещи си феодални лагера…,война между които разцепвала единството на България. То ва правило България по-слаба държава, отколкото единната Москва (Нур., 1995, с. 60). Времето на Казанското ханство е период на разцвета на българската архитектура, представа за която частично дава „Храмът на Васили Блажени“ на Червения площад в Москва. Както пише М. Г. Худяков „…паметник, който представлява най-близка аналогия на този храм, можем да посочим тъкмо в казанското изкуство: със своите архитектурни форми Васили Блажени най-много напомня джамията на Кул-Шериф в Казан, с нейните 8 минарета, …“ Макар, че тази епоха е времето на противостоене на Москва, търговската и културната обмяна дори се засилват. В Москва освен прочутия Арбатски базар се открива и Балчугският. Руската култура попива достиженията на българите (както ВОЛЖСКИ, така и БАЛКАНСКИ) в бижутерското изкуство, оръжейното майсторство, кожарството, архитектурата, литературата и религията от дунавска България и др. Завоеванието на Казан, а по-късно на Астраханското и Сибирското ханства завинаги останало в руския герб, в образа на трите царски корони над двуглавия орел, като най-голямата централна корона съответства на Астраханското царство.

Списък на казанските ханове:

1. Алтън-бек (ибн Габдулла, Булгари)
2. Галим-бек (ибн Габдулла, Булгари)
3. Олуг Мухаммед (ибн Тимер), 1437-1445, идва от Сарай ал-Джадид (Навия Сарай)
4. Махмут (ибн Олуг Мухаммед),1445-1464
5. Халил (ибн Махмут), 1464-1467
6. Ибрагим (ибн Махмут),1467-1479
7. Илгам (ибн Ибрагим), 1479-1487
8. Мухаммед-Емин, (ибн Ибрагим), 1487-1496
9. Мамук, 1496-1498 (от Сибир)
10. Абдул-Латиф (ибн Ибрагим),1497-1502
11. Мухаммед-Емин, повторно, 1502-1518
12. Шейх-Гали, (ибн Аллаяр), 1519-1521, от Астрахан
13. Сахиб-Гирей (ибн Менгли-Гирей), 1521-1524
14. Сафа-Гирей (ибн Кетч-Гирей), 1524-1531, от Крим
15. Джан-Гали (ибн Аллаяр), 1531-1536, от Астрахан
16. Сафа-Гирей (повторно), 1536-1546
17. Шейх-Гали (повторно), 1546
18. Сафа-Гирей, (за трети път), 1546-1549
19. Утямъш-Гирей, (ибн Сафа-Гирей), 1549-1551
20. Шейх-Гали (за трети път), 1551-1552
21. Ядгар (ибн Касим), 1552, от Астрахан. Цар Иван Грозни завладява Казан.

Добавка (б.с.): Ето няколко интересни цитата на А. Дугин. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. Москва, 1997 г. (по Ярулина): „сливането на българо-тюркските и славянските племена е дало начало на формирането на дунавско-българския и рускоукраинския етнос на славянска езикова основа“ … „евразийската държава Русия е основана на съчетанието на славянския и тюркския елемент, които всъщност са формирали великоруския етнос, станал ос
на „континенталната държава“ … „в по-нататъшното си развитие тези два етноса – славяни и тюрки – …остават стълбове на евразийската геополитика“ на Русия. И Т. Ярулина добавя: „Време е това, което признават руските политици и историци, да го разберат и съвременните български дейци. В днешната неовъзрожденска ситуация, която за българската народност има всеобхватен, глобален характер, засягайки и западните, и източните българи, всяко отричане на роднинските връзки, всяко информационно затъмнение за собствените ни братя по кръв, по мисия и дух е есправедливо и непростимо.“
Б.с.: Тук единственото грешно допускане на Дугин е, че българите са от тюркски произход, а не отделен и по-древен етнос – той не е знаел.

Доц. Татяна Ярулина ал Булгари

Литература:

Ахмеров Г. Избрани трудове . Казан.1998.
Гримберг, Ф. Л. Рюриковичи или семисотлетие „вечных вопросов“. М.
изд.“Московский лицей“, 1997.
Нурутдинов Ф. Родиноведение. Казан.1995.
Худяков, М. Г. Очерки по истории Казанского ханства. Казан,1923.
Червонная, С. М. Искусство Татарии. М.1987.

Древните загадъчни народи – Етруски и Пеласги

По книгите на Божидар Динков „Етруската загадка“, изд. на БАН, С.1984, 126 с. и Асен Чилингиров „Готи и Гети“, изд. „Зиези екс куо Вулгарес“, С.2005, 232 с.

494px-etruscan_civilization_map.png

Древността е пълна със загадки, забулени в митични тайни и легенди, замъглени с различни религии и вярвания. Но ИСТОРИЯТА не може без тях и постоянно дълбае и капка по капка търси истината.

„Етруските са били онзи древен загадъчен народ, който е населявал част от Централна и Северна Италия още през края на II хил. пр.Хр. и е играл първостепенна роля не само в Италийския полуостров, но и в басейна на цялото Средиземно море. Те са притежавали високоразвита градска култура (особено през VIII-VII в. пр.н.е.) в сравнение с останалите народи и племена на полуострова и твърде много са се отличавали от тях по език, религия, изкуство и начин на живот. Етруската култура оказва изключително влияние върху формирането на римската култура, която е една от основните съставки на европейската култура.“ (Следват цитати по Динков).

Етруските са заемали основно областта Етрурия (днешна Тоскана) между реките Тибър на юг и Арно на север, Тиренско море на запад и Умбрия на изток „Етруските градове през VII-VI в. пр.Хр. израстват като мощни средища на материална и духовна култура… водели са оживена търговия със съседните италийски племена умбри, оски и латини, с гръцките градове-колонии,.. и с Картаген.“ … „Повечето римски държавноправни и частноправни институции, … длъжности, ритуали и др., са имали етруски произход…“

„Непосредственото влияние на етруската култура върху Рим трае доста време. Според преданията и римските историци от 590 до 490 г. пр.Хр. в Рим управляват етруски царе…, когато се създава Римската империя, оказваща силно влияние върху целия тогавашен свят, много културни ценности, наследени от етруските, преминават у другите европейски народи. В това се състои и историческата заслуга на етруските и приносът им в създаването на европейската култура. През III-I в. пр.н.е. Етрурия попада постепенно под владичеството на Рим. Етруските се сливат с римляните. Векове наред ще се говори само за Рим, за римска култура и латински език и едва в ХVII в., к гато започват археологическите разкопки откриват съществуването на тоя народ.

В края на II хил. пр.Хр. (малко преди етруските) в Италия пристига „нова“ група пришълци и поставят началото на желязната епоха, получила названието Виланова (по името на селището). Те обаче са били на много по-ниска степен на развитие в сравнение с културите на Изтока – Египет, Месопотамия, империята на хетите и траките на Балканския полуостров. В края на II и началото на I хил. пр.Хр. се открива (с разкопките) високата култура на етруските – градове, писменост, изкуство. Дълго време те доминират над Тиренско, Адриатическо и Средиземно морета. Те владеят и Рим от основаването му (754-753 г. пр.Хр.) до 509 г. пр.Хр., когато латините, подстрекавани от гърците, постигат независимост. Привлечени от богатствата на Етрурия от север нахлуват галите, Рим от юг, гърците (сиракузките-384 г. пр.Хр.) завладяват основните пристанища и островите Елба и Корсика, и към 350 г. пр.Хр. ЕТРУРИЯ вече не съществува. Скоро след това Рим ще завладее всичко – Елада, Зап. Европа, Тракия, Мала Азия и др.

Откриването на над 5250 етруски гробници само от Леричи за 10 години говори за мащабите на етруската култура.

Съществуват няколко хипотези от къде идват в Италия етруските и какви са те, включително, че са оцелели жители на Атлантида (заедно с баските). Това говори за големият им престиж и високата оценка на културата им.

Херодот писал, че етруските имат лидийски произход. Източният им произход подкрепят още Страбон, Плиний Стари и др. В подкрепа на тази теза учените намират сведенията на античните автори за „пеласгите-тирсени – предгръцки народ, обитавал някога Пелопонес и Тесалия преди идването на Гърците.“ Е. Потие допуска преселване на пеласги от Гърция през Адриатическо море в Италия. Тукидид нарича пеласгите тиренци, други „Тирсени“.
„Етруските се различавали по език от всички други народи в Италия. Дешифрирането на езика им е дело на акад. Владимир Георгиев (1970 г.). Той научно обосновава троянския произход на етруските (1936 г.) и че в легендата за Еней се крие действително историческо събитие.“ Етруски и хетски са най-сродни помежду си и са два диалекта (източен и западен) на един и същ език. Лидийският е родствен с хетския. Хетите са създали третата могъща държава в Древния Изток наред с Египет и Вавилон (II хил. пр.н.е.). През VIII в. пр.Хр. асирийският цар Саргон I покорява отслабената (от ударите на „морските народи“) хетска империя.

„Преди да се появят гърците и римляните на историческата сцена (много преди Омировата епоха), в Мала Азия, на Балканския полуостров и в Егейския свят са живели народи с висока култура, като хети, траки, фригийци, троянци, лидийци, карийци, говорещи на езици от индоевропейски произход“. И Пеласги, като по-късно се установява, че те са първите известни обитатели на Балканите, дори преди тракийците. „Етруската архитектура се основава на същите онези твърде високи астрономически, геометрически и религиозни познания, които са твърде характерни за хетите и за народите на Месопотамия“…“… цялата космогонична и астрологична система на етруските се отличава значително от гръцката и римската… тя разкрива общи черти само с хетската и халдейската“.

ПЕЛАСГИТЕ са още един древен и загадъчен народ. Някои древни автори считат, че тирените (етруските) са били пеласги. „Хеланик от Лесбос (V в. пр.н.е.) казва, че тиренците се наричали по-рано пеласги; те били прогонени от гърците и след като се заселили в Италия, приели името етруски“. Това съобщават и др. гръцки автори – Тукидид, Страбон и др. и твърдят, че 17 поколения преди Троянската война (1184 г. пр.н.е.) пеласгите са се преселили в Италия (около 1750 г. пр.н.е.). „Херодот обаче никъде не споменава за пеласги в Италия“…“Със сигурност… те не са били гърци, защото, както съобщава Омир в „Илиада“, на страната на троянците като техни съюзници и против гърците са воювали пеласгите: …“ Вл. Георгиев и др. учени считат, че народът на о-в Крит през неолита (6000-2600 г. пр.н.е.) е бил пеласгийски. Преди нахлуването на древните гърци в Егея на Балканския полуостров са живели родствени народи – пеласги, траки, термили, лелеги и др. и езикът на пеласгите е родствен на тракийския.“ Трябва да се отбележи нещо много любопитно: Пеласгите са споменати в Библията под името филистимляни, а земите по поречието на р. Струма са се наричали в Древността Палестина, както и Стара планина се е наричала Кавказки планини (по Владимир Цонев). При това никак не е изключено пеласги от Лемнос заедно с родствени на тях народи, като лидийци, троянци, дарданци и др., да са създали началото на етруската култура… Традицията свързва дарданите като троянски народ, който се преселва в Етрурия. Вожд на дарданците е цар Еней, син на Анхиз и богинята Афродита“.

„Хеланик… вижда Лациум и Рим като издънка на Троя. Тимей от Тавраменион (352-246) дава на легендата по-завършен вид, като съобщава, че Еней след преселването си в Лациум съградил най-напред гр. Лавиний, а после Рим“…“…най-старата версия на преданието за Еней е била етруска. Еней и троянците дошли първоначално като приятели и съюзници на етруските, като техни далечни роднини. Това проличава от поемата на Вергилий“, работил 10 години по нея. Родният град на Вергилий Мантуа е от етруски произход. По-късно етруското предание за Еней се присвоява от римляните. „Юлий Цезар, Меценат и император Октавиан Август, които са били римляни от етруски произход, са извеждали своето родословие от троянците и се смятали за потомци на Еней“. …“От „Илиадата“ и „Енеиадата“ е известно, че Еней е бил цар на дарданците“, тракийско племе дало името на пролива „Дарданелите“ около който живеели.

Акад. Вл. Георгиев твърди, че тирсените-етруски са самите троянци, т.е. траки. „За родствената връзка между троянците и траките вече може да се съди не само от сведенията на египетските и асирийските текстове, не само от гръцките автори, но и от археологическите данни, както и от проучванията на езиковедите… За далечната етническа родствена връзка между траки и етруски пише австрийският учен Александър Ранда в книгата си „Балканите – ключово пространство към световната история“. (Randa, A. Der Balkan Schlusselraum der Weltgeschichte. Wien,1949) „Тази етническа близост между етруски и траки се очертава в резултат на присъствието на тракийски и особено на фригийски племена в Северна Мала Азия“.

Според Херодот „…(траките) носят много имена – всеки според областта си, но всички те се ползват от еднакви закони за всички неща…“ (Следват цитати по А. Чилингиров.) „За Херодот (I.57) и езикът на пеласгите, т.е. на завареното от гърците местно население, е „варварският“, а не някои от варварските, както би се изразил, ако считаше, че съседите говорили на различаващи се помежду си езици“. Ще приведа един интересен цитат от Чилингиров (с. 51-52): „Със своята бележка в края на статията си, предназначена за чуждестранния читател, акад. Дечев (статия за българи и чужденци, б.м.) иска да се презастрахова от евентуални обвинения, че нарушава всеобщо приетата от европейските историци и филолози конвенция, според която между „тракийския“ и „славянския“ етноси връзка няма и не може да има“. Чилингиров обаче веднага твърди нещо противно: „…наличието на често употребявани „славянски“ думи и лични имена в „тракийския“ език, и то още от най-ранната засвидетелствувана от писмените извори историческа епоха, също не ни дава никакви основания да приемем, че така наречените „славяни“ и „траки“ са два различни етноса, говорещи на разни езици, а не един етнос, проявяващ се в два твърде близки по своя физически тип варианта, чиито езици явно са наречия на един общ език“ (с.52). Виж сп. М.З. бр. 9- 10, 2005 г.

Славянските нахлувания на Балканите започват от втората половина на VI век, но „…изследванията на „славянските“ топоними в Гърция, Албания, Сърбия и България показват, че те са съществували много столетия, ако не и хилядолетия, по-рано – т.е., че трябва да са свързани с някакво население, живяло по тези места още в най-далечни времена, много преди идването на гърците, и чиито език е съдържал много думи, считани за „славянски“. Най-куриозното в случая е, че тези „славянски“ топоними в югозападната, но също в централната и северната част на Балканския полуостров, не дават никакви указания за народностното име на „славяните“, а твърде често са във връзка, по думите на прочут немски славист, (Макс Вазмер, б.м.) с „племенното название на едно разположено по долното течение на река Дунав турко-татарско племе“ – т.е. българите. Това обстоятелство е необяснимо за изследователите, а те са предимно руски и чешки слависти, както необяснимо е и странното обстоятелство, че така нареченото „славянско“ население в югозападната част на Балканския полуостров на север и изток от Далмация никога в миналото не е считало себе си нито за македонско, нито за славянско, а само за българско. Но и много от „славянските“ топоними в целия този район, голяма част, от които никога не е била включена в българската държава, не могат да се изговорят правилно нито от гърци, нито дори от други „славяни“ – примери за това има много, за да бъдат тук подробно изброени, те се срещат многократно във всяка околия, и то не само в югозападната час на Балканския полуостров: Българец, Търново, Кожани, …, А също тъй необяснимо е, че голям брой такива топоними се срещаха – преди да бъдат преименувани от гърците след Балканската воина – също и в някои много труднодостъпни и изолирани райони в Пелопонес и Централна Гърция, за които е трудно да се допусне, че са били заселени от „емигранти-славяни“, познаБългарите ти като ловци и рибари. При това преди преименуването на „славянските“ топоними, в тяхна близост не се срещат другоезични топоними, които биха показали наличието и на друг етнос, оставил там следи от своето съществувание.“

Не е ли това странно? Кой народ ги е оставил? – Отговорът идва логически от писаното по-горе в това кратко есе. Само траките са живели тук хилядолетия пр.н.е. и дори преди потопа около Черно Море, а преди тях са били пеласгите.

Много днешни народи сме, по-малко или повече, потомци на пеласгите и траките – преди всичко Балканите (с Румъния), части от Мала Азия, Русия и др.

„… траките косвено участвуват във формирането и на етруската цивилизация, която по-късно чрез Рим ще послужи като основа на бъдещата европейска цивилизация. Въз основа на най-новите научни открития етруските или тирсените, троянците, или турша (трусе), и пеласгите излизат от легендите и преданията, за да заемат своето място в страниците на историята“ (Динков).

Бинони

bulgari.info

Готи и Гети – германци или траки

gate.jpg

По сборника „ГОТИ и ГЕТИ“, съставител Асен Чилингиров, Издател „Зиези екс куо Вулгарес“, София, 2005, 232 с.

Настоящата статия (есе) е посветена на своеобразна дискусия в историческата литература по темата „ГОТИ“. През 2003 година излезе книга със заглавие: ГОТИТЕ и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи със съставител д-р Росен Милев… „Изд. Балканмедия, 2003, 120 с., по „проект на Балканската медийна академия“… „финансира (се) от европейски фондации, а изданието на книгата е осъществено с помощта на Посолството на Кралство Норвегия в София“. Автори са, освен Р. Милев, още 4 професори и 6 доктори. Естествено авторският колектив утвърждава германския произход на Готите. Така плащат, а и много германски учени го твърдят. И наистина Готите къде ли не са били! Под името Гети на Балканите, на север отвъд Дунав и в Крим (но германците твърдят, че там били Готи и създали държавата на Херманарих), а под името Готи в Панония, Италия, Испания и дори в Африка. Много удобно племе, за да бъде германско, за германската експанзия през ХIХ и ХХ век. Хитлеристите „В самото начало на Втората световна война новозавладеният полски пристанищен град на Балтийско море Гдиния е преименуван в Готенхафен и се готви преименуването на Крим в „Готенланд“, и Симферопол – в „Готенбург“ и Севастопол – в „Теодериххафен“, което става по-късно тема за Нюрнбергския процес.“

Да, но пустите му древни историци не са знаели, че е трябвало да пишат още тогава, че Готите са древно германско племе, а не, че били Гети – едно от големите тракийски племена.

Но нали става въпрос и за Крим, първите критични бележки по този въпрос се появяват в руската литература в статии на Д. Иловайски, в Рускiй вестник, ноябрь/декабрь 1871 и събрани в книгата му „Разысканiя о началы Руси“, Москва, Астрель.

Рано реагира и големият български историк Ганчо Ценов. „Едновременно със засилилите се през миналия век манипулации на германските историци по „готския въпрос“, възниква и обширна научна литература срещу тях, сред която почетно място, както по отношение на изчерпателната аргументация на критиката срещу необоснованите и фантастични твърдения на германските автори, така и поради нейната актуалност и приоритета й при разглеждането на „готския въпрос“, принадлежи на българския историк д-р Ганчо Ценов (1870-1952), който с цяла поредица публикации на тази тема дава насоките за изясняването на нейните проблеми…“ „На първо място са неговите монографии: Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква, София, 1910, репринт Варна, 2002…“ и др.-виж „Гоги и Гети“, с. 23.
В книгата-сборник „Готи и Гети“, в частта на Г. ЦЕНОВ (с.107-120) „Готи и Германци. За германци или за траки е превел Улфила библията?“ Ценов пише: „Изхождайки от Йордан…, според когото готите първоначално живеели в Скандинавия, историците ги считат за германци. И понеже били германци, имената на техните крале, като Видимир, Валамир и Теодорих се считат за германски имена, а готският епископ Улфила бил превел за готите-германци Библията. Понеже ме упрекват, че съм направил от германците траки или българи, трябва да се изкажа по този въпрос. Аз съм изучавал историятя на гетите и не познавам нито един германист, който счита гетите за германци… Германистите считат гетите за траки и биха се изсмели на всеки, който ги счита за германско племе. Ако това е така, не разбирам какви противоречия могат да възникнат между мен и германистите, като казвам, че гетите или старите траки не са германци. Както вече беше доказано, легендата за преселването на готите от Скандинавия е само една легенда, която се отнася до произхода на гетите, а не до германските скандинавци. Гетите се били изселили от Скандинавия, пише Йордан, който е озаглавил своята история при това „За произхода и делата на гетите“.

Йордан е гет-гот и той постоянно пише в своята история за гетите-готите ту едното, ту другото име. Ценов обяснява как звука „е“ преминава в „о“ и съответно след векове „гети“ става „готи“. Древните историци потвърждават: „Така Павел Орозий пише през IV век: „…онези гети, които сега се наричат готи“, а Филисторг пише: „…скитите отвъд Дунава, които старите автори наричаха гети, а сегашните – готи“… „Клавдий Клавдиан, който е бил съвременник на Аларих, съобщава, че Аларих начело на гетите нападнал Италия. Според Касиодор гетския крал Витиг(ес) наричал готския народ „geticus populus“ и мн. др. подобни доказателства.

„Но не само от името на гетите, а и от съдържанието, което Йордан влага в него в своята История на гетите, се подразбира, че той има предвид именно гетите, дори когато пише за „готи“. Троянския герой Телефус той нарича „гот“. Гетската кралица Томирис за него също е и готска кралица. Споменатият от Херодот и Страбон тракийски философ и божество Залмоксис се подвизавал според Йордан при готите… Йордан явно описва старите гети, които нарича готи, при което обаче винаги изтъква разликата между готите и германците. Но Йордан съвсем не е единственият, който под готи разбира гети, тъй като още Евсевий (Еusebius,+, 340) пише в своята хроника, че „готите наричали Залмоксис свое божество“. Значи античните писатели разбирали под готи старите тракийски гети“.

Чилингиров пояснява: „За етническите особености на народите, населяващи района в долното течение на Дунав през първи век сл.Хр. и техния език ни предоставя много сведения също и римският поет Овидий, прекарал последното десетилетие от живота си в заточение по тези места. Той нарича тези народи гети, сармати и траки, без да прави разлика между тях, научава езика им и дори пише стихове на него. И името гети не се замества в първите векове на нашата ера в областта северно от Дунав с названието „даки“, което твърдение читателят често ще срещне в историческата литература – в паметния надпис за решителната победа на Траян в Дакия, след която територията отвъд Дунав се присъединява към Римската империя, победеният народ не се нарича „даки“, а „гети“ … – все пак, ако не друг, то поне римският император и неговият военачалник би трябвало да знаят кой народ са победили и как този народ се е наричал… Но понятието „гети“ се дублира, а през средновековието и отчасти се заменя с „мизи“ или „мизийци“, което произлиза от понятието-етноним „беси“ и се употребява като название за същото население и на същата територия. От това понятие произлиза обаче и понятието „визи“ или „вези“-готи – под това име авторите, съвременници на събитията, обозначават населението на териториите намиращи се на североизток от границите на Римската империя, за разлика от така наречените „остро“-готи, които пък населяват териториите разположени западно от тях. Тези две имена съвременните германски автори „превеждат“ като „вестготи“, т.е. източни готи, макар че „източните“ готи живеели на запад и „западните“- на изток! А под названието „готи“ разбират германци“.

„Както вече беше споменато, античните автори посочват многократно, че това местно население, което те наричат със сборното понятие „траки“, „гети“ и „скити“ или с имената на някои отделни племена или племенни групи като „трибали“ или „беси“ (респективно „визи“ или „мизи“), неколкократно търси спасение от вражески нападения отвъд Дунава. Това става и при похода на Дарий (V в. пр.Хр.), и при похода на Александър Македонски (IV в. пр.Хр.), и при многобройните походи на Рим през I и II в. сл.Хр. В повечето случаи след преминаването на опасността то се връща обратно в родината си.“
„От историческите извори научаваме, че същият този народ, който по-рано се наричал „гети“, а от II в. сл. Хр. е известен под названието „готи“, имал духовен учител и епископ на име Урфил(а), който го връща отново в родината му на юг от Дунав и превежда на неговия език Библията.“

Сергей Лесной (с. 121-184) в частта си „Кои са гетите“ пише: „…след разгрома на дако-гетската държава от Траян (107 г. сл. Хр.) гетите отстъпват в северното черноморско крайбрежие… След по-малко от 100 години същите тези гети отново се появяват в сферата на западната политика, при което обаче тях вече ги наричат не само гети, но и готи.“

„Явно, че не е имало никакви прекъсвания в историята на древния народ гети, имало е само време, когато са ги наричали и готи, по-късно предимно готи, а всичко свършило с това, че накрая пак започнали да ги наричат гети … Никакво странстване на цяла група германски племена начело с готи не е имало, не е имало и завладяване на северното черноморско крайбрежие – имало е възраждане на старата държава на гетите и богата със събития история на същия народ през следващите векове. По такъв начин се отстранява и археологическата загадка: защо готите, ако са дошли от Прибалтика, не са донесли макар и най-слаби следи от своята култура? Та нали това е народът, който е разклатил римската империя и я разгромил?… Как е възможно готите, които са управлявали Италия, Галия, Испания, Северна Африка и т.н., да не са оставили нищо от своята писменост, достигаща според някои автори такива висоти, че Библията била преведена на готски език? Къде са паметниците, сградите, надгробните плочи с готски надписи? Къде са другите ръкописи на готски…“

„Важно е, че Йордан винаги разграничава готите от германците… Очевидно историкът на готите, сам гот по произход, знаел, че има разлика между готите и германците… Значи древните жители на левия бряг на Дунав се наричали преди сармати, меланхлеми (чернодрешковци), гети, а сега (началото на VI в.) готи. Следва да попитаме привържениците на прогерманската теория: кога в историята германците са се наричали сармати или меланхлени?“

„Едно е несъмнено: още от времето на Херодот на Балканите и в Причерноморието е живял голям народ с дълга предистория, носещ името ГЕТИ. Държавата на гетите е съществувала в продължение на много столетия и е имала доста висока култура. Историците са отбелязали, че още преди началото на нашата ера гетите приличали по-скоро не на „варварите“, а на гърците, тъй като имали знаменити философи, особена и доста своеобразна религия с вяра в безсмъртието на душата и т.н. Тази могъща държава е влизала в сериозни сблъсъци с Персийската империя и е излизала от военните изпитания победителка.

Фердо Шишич (с.188) пише: „За някаква по-слаба гото-славянска традиция в Дукля говори и факта, че в средновековна Сърбия името „гот“ е означавало българин, а не славянин. Така синът на Стефан Неман, крал Стефан Първовенчани…, в биографията на своя баща пише: „Един отстъпник от същото племе готи, наричано и българско, на име Стрез, се отцепи на запад от моята държава (т.е. от Сърбия)“.

Георги Сотиров (с. 218-230) пише: „Според една общоприета теория, готският език бил германски. Изследването на ранни готски имена разкрива обаче странни особености, които не се съгласуват лесно с това виждане. По същия начин някои готски думи, срещащи се в документи от V, VI и Х век проявяват определено не-германски черти“. Основните източници, които изследва Сотиров са Готската история на Йордан (VI в.), История на войните от Прокоп и История на франките на Григорий от Тур. В този период се е писало предимно на латински и затова Сотиров сравнява основно готските имена с хунски, трако-македонски, славянски и германски: Валамир, Мирко, Божил, Атила и т.н. Германски подобия няма. В седемте намерени готски думи също няма германски подобия.

В този кратък материал не може да се отрази, дори и в резюме достатъчно пълно доказателствения материал за това, че Готите са Гети, съответно Траки и Българи. Не отричам твърдението на С. Лесной, че част от Даките, Гетите и съответно Траките са славяни. На с.155 четем една интересна фраза: „Един от следващите крале бил Филимер. В древността голяма част от славянските имена завършвали на „мер“ и „мир“, като при това едно и също име се употребявало и в двата варианта: Владимир и Владимер и т.н. Това не доказва, че всички готи са били славяни, но няма съмнение, че славяните са били част от някаква бъркотия с готите.“ Аз бих отговорил, но нали всички и още много други (балкански, черноморски и др.) племена произхождат от пеласгите, които са по-древни от траките и елините. Херодот пише (виж с.53 и с.96 заб.55) точно това за пеласгите.

Чилингиров пише (с.52): „… наличието на често употребявани „славянски“ думи и лични имена в „тракийския“ език, и то още от най-ранната засвидетелствувана от писмените извори историческа епоха, също не ни дава никакви основания да приемем, че така наречените „славяни“ и „траки“ са два различни етноса, говорещи на разни езици, а не един етнос, проявяващ се в два твърде близки по своя физически тип варианта, чиито езици явно са наречия на един общ език.“ Вероятно тоя на пеласгите.

Това обяснява и близостта на българските езикови наречия с тия на славяните и това, че милиони българи в древността са се влели край р. Волга в руската народност и около Киев и Крим в Украинската. Над 500 руски фамилии, князе и дворяни са от българо-„татарски“ произход, като Суворов, Кутузов, Глинка, Тухачевски, цар Борис Годунов, Тургеневи и мн.др. (Виж Татяна Ярулина и книгата на Алфред Х. Халиков „500 руских фамилий булгаро-татарского происхождения“, Изд. ТАНГРА, София, 2005, 160 с.) Пред нашите историци стоят много задачи за проучване на историческите сведения за пеласгите, готите, гетите, иделците, троянците и мн. др. хипотези, загадки и легенди.

Бинони

Гробът на Омуртаг – гробницата на Демир баба при с. Севар, Разградско

Владимир Цонев, академик на МАБИК
Из книгата му “Древните българи – прадеди на траките”, изд. “Литера Прима”, София, 2007, с. 142. Представяме ви раздела “Пелгари, траки, българи, къзълбаши и гробът на Омуртаг”, с. 123-137

omurtag1.jpg

През IV в. Римската империя се разделя на Западна и Източна (Византия), като непрекъснато расте ролята на последната, включваща земите на Тракия. На практика Византия е представлявала сбор от различни народи, наричани християни или ромеи – римляни. Според изследователя Здравко Даскалов от общо управляващите 14 династии 6 са български, а от 87 императора различни сведения говорят, че 41 имат наше, българско потекло. За съжаление повечето от източните ромейски императори с българска кръв забравят родовия си корен и служат предимно на интересите на Византия.

Както първата династия, така и последната на Палеолозите е от български произход. Коренът на Палеолозите е древна Фригия. Това е народът, известен на Балканите като бриги, живял в района около днешна Македония. Самата му съставка „Пал“ / „Бал“ показва, че това са древните българи пелазгите (пелгарите). В Мала Азия бригите стават известни като фриги.

Съпоставителният анализ до голяма степен показва, че между бриги (фриги) и пелгари можем да сложим знак на равенство.

Подобно на управляващите в Атлантида фризийците (фригите) са бели, високи хора, със сини очи и светли коси. В „Oera Linda“ -древен документ, който съдържа аналите на този морски народ, съществувал преди Потопа (потъването на Атлантида – 9570 г. пр. н. е.), се разказва как тяхната жрица-войн Минерва слиза на бреговете на днешна Гърция и основава първата Атина.

Фригите са населявали и Египет. Тяхното пристигане в поречието на Нил е изобразено върху дръжка на нож от Гебел-ал-Арак, датирана от архаичната епоха. Тези хора с високоразвита култура се появяват на кораби с високи носове, доста различни от местните. Наричат ги Шамсу-Хор, което може да се преведе като „последователи на Хор“ или „деца на Хор“. Те налагат традицията живият фараон да носи името Хор. Към края на IV хил. пр. н. е. последователите на Хор формират господстваща раса, която управлява цял Египет. Неслучайно хроника, фиксираща същия период, говори за борбата за власт в поречието на Нил между братята пелазги Египт и Данай.

Друго важно сведение, сочещо сходството между пелгари (пелазги) и бриги (фриги) е появата на името „Пелопонес“ – страната на аркадийските пелазги. Нейн кръстник е Пелопс, син на фригийския цар Тантал. Географът Страбон пише по този повод: „Пелопонес преди да дойдат елините, бил населяван от варвари. Но също цяла Гърция била някога населена с варвари, ако човек сам съди по преданията. Пелопс доведе от Фригия народ в названия на негово име Пелопонес.“ (Забележка: Варвари са наричани всички неелински племена.)

С изграждането на Константинопол като столица на Източната Римска империя започват важни процеси на урбанизация в Тракия. Появява се необходимостта от строежи на нови крепости по северните граници и обособяването на важни колонии от федерати, които от IV до VI в. са главно готи, гети, хуни и славяни (всички те от български произход).

Започва процес на славянизация на Тракия, който се движи от север на юг. Тракийските имена показват устойчивост, което говори, че традициите не са забравени. И все пак новото постепенно се налага. Конникът – основно божество при траките, продължава да има свои светилища до V в., когато те са подложени на унищожение от християнството.

Сътрудничеството обаче между гети (траки), славяни, хуни и българи остава, защото имат единен родов корен. И това най-добре проличава при въстанието на Виталиан през 513-518 г. Той е командир на войските от федерати – наемници на ромейска служба.

Прокопий сочи, че фоедератите (федерати) никога не са побеждавани от Византия. От тях не са събирали данъци, а им се давали големи възнаграждения, за да се заселват с родовете си и да пазят границите на Източната Римска империя.

С армията си Виталиан успява да овладее Тракия, Скития и Македония. Важни сведения за войската му дава историкът Джон Бъри: „Виталиан е заемал поста на маркиз на фоедератите, които са били на станове в Тракия, и тези войски били съставени предимно от българи.“

Вгледаме ли се в плочки с тракийски конник и сравним ли ги с Мадарския конник, ще установим твърде голямо сходство и в коня, и в конника, и в изобразените куче, лъв и орел. Не може да бъде случайно, че точно край Мадара са намерени 14 плочки с Тракийския конник, те се откриват и в цяла Североизточна България – територия, обитавана от гетите (северните траки).

Всъщност голямата роля на коня в живота на древните българи е добре известна. Не по-малко значима е тя и при траките. Като важен слънчев символ конят е бил погребван заедно със своя господар.

Заслужава внимание и шлемът на Тервел (реконструиран по негов печат), който е идентичен с парадните шлемове при гетите.

Множество проучвания на селища и крепостни стени в днешна Североизточна България показват, че в ранната българска (за официалната наука) селищна система земите, обитавани от гетите, заемат ключово място. Открита е могила, насипана през VIII-IХ в. от българите, по начин абсолютно сходен с гетския.

От това време е и колоната, завещана от Омуртаг:
„Кан сюбиги Омуртаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунава и като измери (разстоянието) между двата всеславни дома, направи по средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега, и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всeславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис да си спомни за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг, кан сюбиги. Нека Бог го удостои да преживее сто години.“

Надписът е познат в историята като Търновският надпис. Открит е при цар Иван Асен II. По негово нареждане той е пренесен в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Издълбан е върху колона с височина 4 м, която се превръща в опорна колона на църквата.

В сравнение с други надписи, този е по-особен, защото оповестява, че е издигната могила. От текста проличава и кратък размисъл за смисъла на живота и смъртта – явяващи се две неразривно свързани неща от вечния кръговрат във Вселената.

За нас представлява интерес къде се намира всеславната могила на Омуртаг. Свещената земя на гетите – Голямата Свещарска могила, като най-висока в Североизточна България, отдавна привлича погледите ни. Още повече, че тя се намира на почти еднакви разстояния от Плиска и р. Дунав.

Но по-късно започва да надделява мнението на специалистите за Демир баба теке. Твърдението се подкрепя първоначално от изследователите К. Шкорпил и Фр. Бабингер.

Важен момент в текста за определяне местоположението на гроба на Омуртаг играе думата „могила“ (в оригинала „тумба“). Според проф. В. Златарски авторът на надписа говори по-скоро не за могила, а за гробница. В тази посока ни отпраща и смисълът на текста, ако се опитаме да го разтълкуваме. С думата „тумба“, чието значение е „гробница“, стават излишни по-нататъшни обяснения за същността на построеното. В надписа заслужава внимание и използването на „направи“, а не на „издигна“, което ни навежда на мисълта за възможността построеното да е гробница.

Издигането на военностратегическа могила по онова време едва ли е било толкова наложително, защото вече е съществувала Голямата Свещарска могила (висока 21 м). Очевидно, че посочената „всеславна“ могила е имала друго предназначение. Както вече отбелязахме, в надписа се говори за преходността на човешкия живот и определено напомня за надгробен надпис.

Интересни са разсъжденията на В. Златарски и звучат съвсем логично. Той забелязва, че в текста се споменава за две части, които построил Омуртаг между двата всеславни дома (дворците). В оригинала се сочи „тумбион“ – „гроб“, както и „тумба“ – гробницата“, където се намирал самият „гроб“. По всяка вероятност е бил построен цял комплекс с гробница (мавзолей) и гроб. За това ни напомня и изразът „от средата на тази могила“.

Продължават споровете къде се е намирал дворецът на българския владетел Омуртаг край Дунава. Едни смятат, че той трябва да се търси при Силистра, а други – на наносния остров на Дунава (в земите на днешна Румъния) – Пъкуюл луй Соаре. Последният се намира на около 18 км западно от Силистра.

Направените проучвания доведоха до любопитни резултати. Разстоянието от Голямата Свещарска могила до Плиска е приблизително 50 км. То е равно на разстоянието от същата могила до посочения остров – Пъкуюл луй Соаре.

Естествено вече споменахме, че Голямата Свещарска могила не може да се смята за мястото, където е погребан Омуртаг. Свидетелство за това са и направените разкопки от унгареца Геза Фехер, които не откриха древнобългарски следи.

Така погледите отново се насочват към Демир баба теке. Разстоянията от него до Плиска и до румънския наносен остров не са напълно еднакви (съответно 52 и 50 км), но са достатъчно близки. Още повече, че в миналото те са се определяли не по права линия, а с помощта на построените пътища.

Нека разгледаме текето (манастира) и постройките около него. В двора му има сграда, която е използвана от местното население къзълбаши (алиани) за религиозни цели. Под скалите, във вътрешния двор на манастира, се издига мавзолеят. В него, според предания, е погребан къзълбашкият светец Демир баба.

Мавзолеят (тюрбето) е разположен в посока изток-запад. Състои се от допълнително изградено антре, островърхо предверие и помещение със седем стени. Характерно за това помещение е различната големина на стените – от 4,32 м до 5,10 м. Използвани са сравнително неголеми, светли и изгладени каменни блокове.

В центъра на мавзолея се намира дървен саркофаг (лъжлив) със зидан гроб под него. До саркофага са поставени железни еминии (обувки), тежки 3-4 кг, както и джобно ножче.

Проучванията сочат, че манастирът „Демир баба“ е строен около средата на XVI в. Но съществуват някои следи, които ни навеждат на мисълта, че тук е имало по-древен градеж.

В двора на манастира се намира част от стара колона, корниз, както и почти заровена основа на колона. Открити са и шест стъпала, изсечени в скалата. На практика те не водят наникъде и свършват в стената на мавзолея. Очевидно те са принадлежали към древна постройка, издигаща се над скалата.

Самата гробница е изградена от различни камъни. В долната й част те са по-големи, а нагоре – по-малки. И това е явен белег, че горната част е строена допълнително.

Предполага се, че след разрушаването на по-старата постройка и издигането на втората, при оформянето на оградата, над вратата към вътрешния двор е поставен камък, наподобяващ саркофаг. Целта е била да се обозначи, че в ограденото място е имало гробница. Съществувал е и надпис върху този камък, но той очевидно е заличен и на негово място е поставена плочка с арабски надпис.

Днес сред местното население като че ли няма данни за старата постройка. Но ако се вгледаме в каменните блокове на оградата, ще забележим две изображения. Първото се явява джамия, докато второто не прилича нито на мюсюлмански, нито на езически или християнски храм. От двете страни на постройката все още ясно се виждат по 6 стъпала, като стъпалата отдясно поразително напомнят за тези, които са изсечени във вградената в гробницата скала.

Нумизматика, филателия, археология и история