СЪЗДАВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (VІІ-VІІІ В.)

Споделете страницата!

1. Битката при Онгъла и нейните последици

Византийските хронисти Теофан Изповедник  и патриарх Никифор съобщават, че скоро след като се заселват в Онгъла, Аспаруховите българи започват да нападат византийските земи в днешна Добруджа. През 678 г. те стигат с конницата си до Цариград, възползвайки се от арабската обсада на града. През 680 г. император Константин IV оставя всички важни дела в столицата, прехвърля войскови части от Мала Азия и потегля към устието на р. Дунав. По това време в Константинопол тече Шестият вселенски събор, на който трябва да се решават важни за Империята въпроси.

През лятото на същата година предварително изпратеният в устието на р. Дунав флот прехвърля византийските войски северно от реката. Те се разполагат на лагер срещу добре укрепения стан на Аспарух. В продължение на няколко дни никой не се решава да атакува пръв. После императорът, който страда от подагра, решава да замине в Несебър на лечение. При отпътуването си той заповядва на стратезите си да подмамят прабългарите от техния лагер и да ги разгромят. След неговото заминаване сред войската тръгва слух, че императорът бяга. Това деморализира войниците и те започват самоволно да се изтеглят. Аспарух излиза от укреплението и започва да преследва безредно отстъпващите византийци.

Българите преминават р. Дунав и през есента заемат територията от Шуменските възвишения на запад до Черно море на изток. На север Стара планина става естествена граница. Вероятно тогава Аспарух урежда отношенията си със славяните в Мизия. Според византийските хронисти той сключва съюз с тях, като седемте племена поемат защитата на север и северозапад срещу аварите, а северите – Източна Стара планина – срещу Византия.
През есента на 680 г. аспаруховата конница нахлува в Тракия и стига до дн. Варна. На следната 681 г. император Константин IV е принуден да сключи мир – в края на м. юли или началото на м. август – със задължението да плаща ежегоден данък. Това е своеобразен откуп, срeщу който Аспарух се задължава да не напада византийски територии.
Събитията в Балканския североизток от 680-681 г. са записани в хрониките на съвременниците в различни части на Европа. Една от най-популярните е тази на монаха Зигеберт от земите на днешна Белгия.

Създаденото от Аспарух Българско ханство на Долния Дунав е исторически засвидетелствано продължение на Кубратова България. То следва идеята за българска държавност, която хановете от рода Дуло носят и утвърждават на Балканите.
През следващите двадесет години до управлението на неговия приемник хан Тервел византийските извори не съобщават нищо за българите. Предполага се, че основателят на българската държава в долното течение на р. Дунав загива в сражение с хазарите на североизток. Двадесет години мир са твърде дълъг период за онези времена. По всичко личи, че хан Аспарух посвещава тези години на вътрешното укрепване на новия съюз. Той знае, че неговите съюзници славяните го превъзхождат числено. Самата Византия не успява да се справи с тях. На север и северозапад са аварите, а на североизток – хазарите, от които наскоро е избягал. Първият български владетел притежава достатъчно държавническа мъдрост. От него започва днешна България.

2. Укрепване и териториално разширение

Наследникът на хан Аспарух – хан Тервел от рода Дуло (701-718 г.), управлява България в продължение на 17 години и постига забележителен възход във външната политика. Той мъдро преценява и се намесва в политическата борба в Цариград.
През 695 г. византийският император Юстиниан II Риномет е свален от престола, публично опозорен чрез отрязване на носа  и заточен в Херсон. Оттам той бяга при хазарския хаган и се жени за неговата сестра Теодора. Установява се в хазарската столица Фанагория, откъдето внимателно следи събитията в Константинопол. Юстиниан иска да си върне византийския престол и крои планове за нов преврат. В края на 704 г. той изпраща при българския владетел свой доверен човек с молба за помощ.
През лятото на следващата година хан Тервел с цялата си войска от прабългари и славяни неочаквано се явява пред стените на византийската столица. С помощта на верни привърженици Юстиниан прониква в Константинопол през водопровода и след кратко кръвопролитие си връща престола. За да ликвидира политическите си противници, Юстиниан се нуждае от няколко месеца. Гарант на неговите действия е хан Тервел, който търпеливо изчаква събитията в своя лагер извън стените на града. Той изпълнява блестящо своята половина от договора. Сега е ред на императора да изрази своята благодарност. В един по-късен извор – “Суда” (Свидас, Свида), се изброяват златото и скъпите платове, с които българският владетел е дарен. По този повод византийският хронист Теофан Изповедник съобщава:

“Когато Тервел трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар.”
Текстът на договора между хан Тервел и император Юстиниан II не е запазен. Кратко свидетелство за него е един от частично запазените надписи около Мадарския конник. От други византийски автори е известно, че на България е отстъпена византийската дотогава област Загора, която обхваща земите, заключени между Източна Стара планина и пограничния окоп Еркесия и между днешните градове Сливен и Несебър. Областта е населена със славяни и това е първото излизане на българската държава на юг от Стара планина.
Две години по-късно, в 708 г. Император Юстиниан II прави морски десант при Анхиало (дн. Поморие). Той иска да си върне обратно отстъпената територия. Българите изчакват. Те наблюдават от близките височини как византийците се разполагат около крепостта. Тервел избира подходящ момент за атака и разбива византийците.

В 711 г. нов преврат сваля отново Юстиниан II. Той моли за втори път хан Тервел за помощ. Сега българският владетел му дава само три хиляди войници, но сам не взема участие. Походът е неуспешен, а Юстиниан е убит. През следващите две години хан Тервел организира два похода до стените на Константинопол. По пътя си войниците му опустошават и пленяват всичко, без никой да ги спре.
При поредния преврат в Константинопол на византийския престол сяда Теодосий III. На следната 716 г. по инициатива на Константинопол е сключен мирен договор между България и Византия.  Теодосий III знае възможностите на хан Тервел и желае да си осигури неговия неутралитет.
В 717 г. в Константинопол отново има преврат и на престола идва Лъв III, наречен Исавър. В началото на неговото управление многобройни арабски войски обсаждат византийската столица. Обединени от новата идеология на Мохамед, арабите създават своя държава – халифат. Те притискат Византийската империя в Мала Азия. Отнемат владенията и в Северна Африка. Нахлуват в Пиринейския полуостров.

През месец август на същата 717 г. Константинопол е обсаден по суша и по море от десетки хиляди араби. Лъв III, чиято кариера на военачалник преминава изцяло под знака на борбата с арабите, ликвидира междуособиците и мобилизира империята. И ако в морето той може да разчита само на собствените си кораби, то по суша силите не му достигат. Това го принуждава до помоли хан Тервел за помощ. Българо-византийските отношения са скрепени с договор, който по същество повтаря клаузите от 716 г.
Лъв III знае, че българите внимателно наблюдават събитията в Константинопол. Предположението му, че българският владетел ще разпознае в арабите новия агресор на Балканите, се оказва вярно. Хан Тервел реагира бързо и още през есента арабите са блокирани от българите под стените на византийската столица.
Близо година трае обсадата на Константинопол. През лятото на 718 г. арабите начело с пълководеца Маслама хвърлят всичките си сили да пробият обръча на българите. В решителното сражение те са разбити поголовно . В различните извори сведенията за арабските загуби са различни – от 22 000 до 32 000 души.

Докато трае арабската обсада на Константинопол, сваленият и заточен в манастир Анастасий ІІ се опитва да си върне властта в Константинопол. Чрез свой доверен човек – патриция Сисиний Рендакий, той получава 50 кентария злато (около 3600 номизми – златни византийски монети), отряд конна войска от Куберовите българи и славянски отряди. Император Лъв III научава това и се обръща към българите с молба да му предадат метежника. Вероятно предвид отговорностите, поети от хан Тервел, българите арестуват заговорниците, предават ги на Лъв III и се връщат в своите местоживелища северно от Солун. След това събитие в историческите извори няма друга пряка информация за тези българи.
Последната година от управлението на хан Тервел е 718.  Името на неговия наследник не е известно. Знае се само, че е от рода Дуло. Той управлява до 721 г., на поради липса на информация в изворите този период е изключително неясен.
Днес разполагаме с оскъдна информация за политическия живот в България през последвалите няколко десетилетия – до средата на 50-те години на VIII в. По всичко личи, че за този период в българо-византийските отношения се установява траен мир. Мирът обяснява мълчанието на византийските хронисти, чийто традиционен интерес е ориентиран в сферата на политиката. Фрагментарно запазените надписи около Мадарския конник свидетелстват, че византийците плащат на българите ежегоден данък.

От 721 г. до 738 г. България се управлява от хан Кормесий (Кормисош) от рода Дуло. След него е хан Севар до 753 г. Той е последният представител на ханския род Дуло.
В 741 г. на византийския престол идва Константин V Копроним – син на Лъв III, който потвърждава договорните отношения с българите. Той продължава политиката на баща си за подчинение на славяните в Македония. Принуден от обстановката, той преселва в Тракия сирийци и арменци от малоазийските провинции. Те са еретици – павликяни, които трябва да служат като буфер срещу българите и да помогнат за стабилизирането на византийската власт в съседна Македония.
Константин V обновява крепостите в Тракия и усилва гарнизоните в тях. Междувременно, възползвайки се от военната ангажираност на Византия в Мала Азия, българите заемат всички проходи по Стара планина. Те отблизо следят събитията в Тракия. Укрепването на местните гарнизони заедно с малоазийските преселници предизвиква основателна тревога в България. В 753 г. на власт идва хан Кормисош от рода Вокил (Укил). Той управлява България до 756 г.

Смята се, че хан Кормисош премества столицата на своето ханство от Онгъла в Плиска, където са неговите родови владения. Първата грижа на новия хан е да изпрати в Константинопол хора, които да вземат ежегодния данък и да разберат целта на строежите в Тракия. Константин V прогонва пратениците. Хан Кормисош започва военни действия. В 756 г. българите нахлуват в Тракия и достигат Константинопол, но са отблъснати и принудени да се оттеглят. Същата година хан Кормисош умира. Властта му е наследена от неговия зет хан Винех от същия род. В отговор на българската военна инициатива през 758 г. император Константин V навлиза в Северна и Западна Тракия и налага властта си над местните славяни.
През 760 г. Константин V организира поход срещу България. Флот от 500 кораба навлиза по р. Дунав, а в Тракия византийците разбиват българите при крепостта Маркели (дн. Карнобат). Ситуацията става критична за българите и хан Винех преговаря за мир. Споразумението с византийците ликвидира всички придобивки, извоювани при хан Тервел. Областта Загора отново е византийска. Границата с Византия минава по Стара планина.
Успехът срещу българите дава възможност на Константин V да обърне поглед към славяните в Македония. Той вижда тяхната естествена връзка със славяните в България. За да ги подчини окончателно, императорът предприема успешен поход в Югозападна Македония. Земите на славяните са разорени. Взети са много пленници. През 759-760 г. императорът потегля към България. В Ришкия проход войската му е поголовно разбита. В плен попадат знатни византийски сановници. Византийците се оттеглят позорно, като захвърлят оръжието си.

3. Период на вътрешнополитическа нестабилност

Хан Винех не успява да се възползва от успеха на българското оръжие и това е повод той да бъда свален насилствено. В 760 г. начело на българската държава застава хан Телец от рода Угаин.
Византийските хронисти са единодушни, че в България е извършен преврат. Свалянето на хан Винех е първото документирано вътрешнополитическо действие, засвидетелствано в българската история. Причините за преврата не са известни. Някои историци виждат в това действие резултат от дейността на две политически течения. Едното, поддържано от славянските вождове, е за по-умерена политика спрямо Византия. Второто, поддържано от прабългарската аристокрация, е за по-радикална външна политика. Най-вероятно хан Винех е следвал първото. Тази теза се потвърждава косвено от факта, че непосредствено след преврата в Плиска една голяма група славяни се изселва доброволно в Мала Азия. Това е най-ранното сведение за наличието на политическа емиграция в нашата история.

Хан Телец започва набези в Източна Тракия. В отговор император Константин V организира голям поход. Той изпраща в устието на р. Дунав конница от 9600 души, натоварена на 800 кораба. Сам той потегля по крайбрежието на Черно море към Анхиало (Поморие). Византийците се разполагат на лагер под стените на града. На 30 юни 763 г. българската войска атакува византийците в равнината. Битката продължава през целия ден. Българите са разбити и хан Телец бяга с оцелелите.
Поражението на хан Телец е повод той да бъде свален и убит.  За нов хан е избран Сабин е от рода Вокил. Решен да ликвидира българската опасност, Константин V организира нов грандиозен поход. През лятото на 765 г. кораби, натоварени с конници, потеглят към Несебър и Поморие. Императорът с пехотата навлиза в Тракия. Положението става наистина критично. Но се случва нещо, което обърква плановете на византийския император. В морето се надига буря, която хвърля корабите върху крайбрежните скали. Удавниците са толкова много, че се налага да ги събират с мрежи, за да бъдат погребани по християнски. Покрусен от станалото, Константин V спира похода и се връща в Константинопол.

Хан Сабин преценява, че времето е удобно за преговори, и изпраща в Константинопол пратеничество за мир. Недоволството от неговата инициатива е голямо. През 766 г. боилите свалят Сабин и избират за хан Умар (Умор) от същия род Вокил. Сабин бяга през Несебър в Константинопол.
Новият хан също се оказва привърженик на идеята за преговори с Византия. Той управлява само 40 дни и на свой ред е свален. На негово място боилите избират хан Токту, който управлява около година.
В 767 г. България има нов хан – Паган, който започва преговори с Константинопол. Той се среща лично с Константин V. На срещата присъства и избягалия по-рано Сабин. Мирът формално е възстановен. Веднага след това обаче византийският император изпраща тайна мисия в Тракия. Целта й е да се плени Славун – вождът на славянското племе севери. Още от Аспарухово време северите пазят проходите в Източна Стара планина.
Стратегическата инициатива на Константин V е успешна. Славун е заловен и екзекутиран публично. Византийците преминават проходите и нахлуват североизточно от Стара планина. Те опожаряват няколко прабългарски военни лагера, като достигат до р. Тича (дн. Камчия). По-нататък обаче срещат сериозна съпротива и се изтеглят.
След византийското нахлуване северно от Стара планина положението на хан Паган става неудържимо. Той бяга към Варна, но политическите му противници го настигат и убиват. В 768 г. боилите издигат на българския престол хан Телериг.

4. Преодоляване на вътрешнополитическата криза

Две десетилетия продължава политическата криза в България. Честата смяна на ханове от различни родове е предизвикана от неуспешната външна политика спрямо Византия. Никъде в изворите няма информация за участие на славянски вождове в борбата за надмощие между отделните прабългарски родове. Те едва ли са били съвсем безучастни, но мястото им в организацията на държавното управление явно не допуска пряко участие в централната власт. Най-вероятно отношенията към владетелската власт са така регламентирани от времето на хан Аспарух, че те нямат никаква възможност да излъчат свой представител в борбата за централната власт.
Политическата криза в България от 50-те – 70-те години на VII в. свидетелства за несъвършенствата на прабългарския модел за държавност в новите обществени условия. В основата са противоречията сред боилските родове. Очевидно е, че прабългарската аристокрация е твърде силна и има големи права при определяне на външната политика. Всичко това свидетелства, че прабългарската идея за държавна организация започва да изчерпва своите възможности.

В 774 г. Константин V отстранява временно арабската заплаха и обръща поглед към България. Той отново предприема голяма военна експедиция по суша и по море към България. Когато корабите достигат варненското крайбрежие, неочаквано императорът заповядва флотът да се върне в Константинопол. България и Византия подписват договор за ненападение и в отношенията им настъпва привидно затишие.
През есента на същата година хан Телериг изпраща във византийската столица пратеничество за уточняване на мирния договор. Едновременно с това потегля дванадесетхилядна войска на запад към земите на славянското племе берзити. Те населяват земите около днешните градове Битоля, Прилеп и Велес и формално са под византийска власт. Според Теофан Изповедник целта на похода е берзитите да бъдат преселени в България. По-вероятно е хан Телериг да е търсил нови съюзници, защото заедно с войската заминава и група боили. Славяните в югозападната част на Балканите са крайно нестабилни поданици на Византия. Те често се бунтуват. Византийската власт тук се крепи само на гарнизоните в градовете. На практика славяните, които населяват огромни гористи пространства, не могат да бъдат контролирани. Това ги прави естествен съюзник на българската държава в честите войни с Византия.

Инициативата на българския владетел да спечели нови съюзници сред славяните извън българските граници става известна в Константинопол. Византийският император изпраща осемдесетхилядна армия, за да прогони малобройната българска войска. Хронистите съобщават, че той научил за действията на българите от свои “тайни приятели”. Това е първото сведение за разузнавателни действия в нашата история. Константин V потегля към България, но в близост до Несебър се развихря морска буря и византийският флот се връща.
През 777 г. хан Телериг бяга от България и търси политическо убежище в Константинопол. Причините за това бягство не са известни. Може той да е разбрал, че държавата му е слаба поради политически двойствения й характер. Може би се е опитал да се опре на славянските вождове, но в действителност е бил в пълна зависимост от своите боили. Император Лъв IV посреща видния политически емигрант по достойнство. В Константинопол Телериг приема християнството и се жени за братовчедка на императрицата.
На мястото на хан Телериг боилите издигат Кардам (777-803 г.) Първите десетина години от неговото управление преминават в укрепване на вътрешнополитическия живот на страната. Обстановката на Балканите е благоприятна, защото византийците са заети на изток с арабите. В 780 г. на константинополския престол сяда синът на Лъв IV – Константин VI. Той е малолетен и съдбините на империята се поемат от майка му – императрица Ирина. Византия има сериозни проблеми със славяните, населяващи северните части на днешна Гърция, Елада и Пелопонес.

Есента на 783 г. пълководецът Ставракий повежда голяма войска към Солун и оттам на юг до Коринт. Походът продължава до началото на следната 784 г. и неговата главна цел е да внуши респект сред местните славяни. Края на VІІІ в. те са преобладаващото население в тези земи, но тяхната племенна организация и несговорчивост не им позволяват да обединят усилията си срещу Византия, чиято власт е стабилна само в градовете между Драч и Одрин. Византийските хроники представят втория по големина град в империята Солун като остров в огромно славянско море. Империята хвърля всички възможни средства – от християнската проповед на кръста до силата на меча – за да подчини славяните и да ги направи свои данъкоплатци. Българските владетели в Плиска смятат тези славяни за свои съюзници в борбата с Византия. Те разчитат и на Куберовите българи, живеещи северно от Солун. Двубоят за надмощие в северните земи на днешна Гърция и съвременна Македония продължава с постоянна интензивност и в началото на ХІ в. Резултатите от него имат важна историческа перспектива.
Поредната византийска военна демонстрация в Струмската област през 789 г. завършва катастрофално. Един български отряд се спуска по течението на р. Струма и напада византийския военен лагер. Загиват стратегът на Тракия Филит и голяма част от неговите войници.  Две години по-късно при крепостта Проватон (дн. с. Пъръвади, Одринско) войските на хан Кардам обръщат в бягство войниците на император Константин VІ.  България и Византия започват подготовка за решително сражение.

На 20 юли 792 г. българи и византийци се срещат при крепостта Маркели. Войските на хан Кардам заемат околните височини.  Константин VI атакува пръв, но без успех. Според Теофан византийското поражение е страшно. Освен войниците в битката загиват множество висши сановници и стратези. Българите взимат “обоза, пари, коне и императорската палатка с цялата нейна прислуга”. Император Константин VI е принуден да подпише договор, в който се задължава да плаща годишен данък на българите. Само няколко години по-късно – в 796 г., Константин VI се отмята от поетото задължение. Двете страни започват подготовка за нова война. Константин VI разполага войските си в крепостта Версиникия (дн. с. Маламирово, Ямболско), Хан Кардам заема околните височини. В продължение на 17 дни никой не рискува да нападне пръв. Накрая българи и византийци се оттеглят, без да се стигне до сражение. Вероятно поради проявената нерешителност хан Кардам губи престола, но може и да е починал в мир. След тази година името му не се споменава в хрониките.

Хан Кардам отделя внимание на вътрешното укрепване на българската държава. Той оставя своята държава укрепнала политически. След неговото управление България е готова да посрещне предизвикателствата на новия IX в. В историята на Европа това е столетието, в което се формират повечето от съвременните държави на континента.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.