БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 2

Споделете страницата!

omurtaggudjenov2.jpg 

Върху пирамидите, в техните пещери, около тях и по тях поставяли скулптурни изображения на покойни управници, родоначалници и герои – балбал или на духове – синташ и др.
Свои обичаи, митове и достижения българите разнесли по целия свят, тъй като широко, в епичен мащаб, се разселили по цялата земя. Около 12 000 години пр.н.е., след идването на карите (фино-угри) от изток в Идел, сред българското общество избухнала гражданска война. Враждуващите групировки били оглавени от родните братя Алмъш и Хазан. В края на краищата Хазан отстъпил трона и заедно със своите привърженици и част от подвластните му кари бил принуден да напусне Идел или стария Туран.
Едни от хората му, заедно с карите, се отправили на изток – в Цантрална Азия, където населили Алтай, Уйгурия, Монголия, Северен Китай и се прехвърлили дори в Америка. Съседите им често наричали българите по името на тачения от тях Дух на Вълка – Синдиу (Синби) или Хон – синди (инди), сянбийци, хуни (от “Хон”) и т. н. Затова великите държави, създадени на изток от българите, са известни като хунски, сянбийски (в Северен Китай, Монголия и Алтай) и т. н. В Алтай българите започнали да леят желязо. В Северен Китай основали не малко градове, продължили да създават пещерни пирамидални храмове в планините, мавзолеи и стъпаловидни пирамиди – пагоди, въвели обичая да се носи коса (в Манджурия), разпространили мита за Вълка – спасител на българския принц, дали име на р. Хуанхъ (от българското Кубан-су – “Жълта река”), на пустинята Гоби (от българското куба или кума – “жълт, песъчлив”, “пустиня”). В Монголия българите дали име на тази страна (“Монгол” – от българското Магол), разпространили мита за спасения от Вълка български принц Чингиз и др. Манджурците, киргизите, уйгурите, фино-угрите и другите народи оценили майсторството на българските занаятчии и започнали да наричат най-хубаво обработените кожи и обувките булгар (булгари). В Америка потомците на българите майя (от българските названия на духа на Слънцето Май и рода Май), ацтеки (от названието на българския род Иштяк) и инки (от названието на българския род Еней) също построили много градове, големи пирамиди, разпространили българския мит за Карга, донесъл на Земята топлина, и много български думи (индианската цилан – от българската джилан – “змей”, индианската Куба – от българската куба ~ кума и т.н.) . . .
Другата част от българите на Хазан се придвижила на юг. В Казахстан и Средна Азия от основната маса на българите се отделили масагетите и кушаните, които българите наричали също сак и сок. След това от българите се отделила още една част, която под названието на своя тотем – Синдиу (Хиндиу) отишла в Индия и завоювала тази страна. В Индия българите синдийци дали названието на своя тотем на цялата страна (“Индия” – от Синдиу, Хиндиу) и на всичките й жители (от синдиу – названието “индийци”), на няколко реки – на Ганг (от бълг. анг – “пълноводна река”), на Инд (от синдиу) и др, основали не малко градове, разпространили мита за българския принц Газан – Магули, спасен от Вълка (от българското Магули произлязло индийското “Маугли”), започнали добив и производство на метали, направили популярен българския символ на земната радост и щастието – “свастиката” . . .  Интересно е, че и по-късно, през XVI – ХIХ век, индийската държава е носило българско название “Империя на Великите Моголи” (от българското название на духа на Вълка – Магол). Още една група българи, останала в Средна Азия, основала града Бухара (форма на етнонима “булгар”), Самара (съвременния Самарканд) и други.
Но част от българите, водена от легендарния дух Самар в образа на огромен бик – Тюрк, се придвижила през Средна Азия на Запад, където подчинила целия Близък Изток (територията на Балканите, Мала Азия, Северен Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Задкавказието, Западен Иран) и образувала там в памет на духа Самар държавата Самар (Шумер, Шумерстан). Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак, когото българите нарекли Сувар – “Междуречие” (оттук – гръцкото название на Ирак е “Месопотамия” – “Междуречие”). Първата столица на Самар бил южносуварският град Ат-Атлан, по името на който някои източници наричали цялата българска близкоизточна държава Атлантида. Българите дали свои названия и на всички други области на Самар: на Финикия (от българското бейнек – “кораб от свързани тръстикови снопи”), на Балканския полуостров (от българското балкан – “планини, подобни на могили, хълмове”), на остров Крит (от българското креш – “борчески”), на Мала Азия (тези области българите с обич наричали Яна Идел – “Нов Идел”, от което се получило “Анатолия”, “Анадол”); на областите на Задкавказието (Иберия – от българското абар ~ ибер – “метал”; Армения – от българското арман – “земя по склона на планина”; Албания – “Високопланинска” – от алъп – “висок”; Елбрус – “Богатирски (елбир) връх (ас)”; Месхетия – от българското мосха – “крава”; Ереван – от българското ер евен – “войнишка вишка”, “застава”; Муганска степ – от българското Могун; Кавказ – от българското Куб Каш – “Бяла планина” и др.), на Палестина (от българското Бал-и Стан – “Област на българите”, на Египет (от българското Ег кепе (“Голяма Каменна Пирамида”); по-късно – българското название на Египет – “Мамил”) и на други.
В Самар, както и навсякъде другаде, българите издигнали много пирамиди (в Египет, Турция, Ирак и в други области), основали металургично производство, създали голям брой градове: Ъстамбул – “Мраморен Пролив или Град”, Могун и Евен (от българското евен ~ овин – “ловна примка, капан, клюса”, “бедна къщурка, колиба, хижа”) на Балканите (по-късно тях започнали да ги наричат съответно Стамбул, Микена и Атина); Атряч в Мала Азия (с европейско произношение Троя); Ерсу Булем (съвременния Йерусалим в Палестина) – “Град (булем) на Бога (Ерсу)”; Джир Каган (по-късния Йерихон в Палестина) – “Дух на песента”; Унук или Урук в Сувар (унук или урук на български значи “род”); Киш в Сувар (от българското киш или кеш – “участък, парцел земя”); Ур (на български значи “поселище, квартал”); Бай Авлан в Сувар (по-късният Вавилон) – “Велика (Прекрасна) Ливада”. Някои градове са съхранили отзвуци от българските митове, свързани с техните названия. Например, Джир Каган (Йерихон). Мохаммед Гали пише, че хората от един български град се опитали да се усъмнят в силата на гласа на алпа Джир-Каган и тогава алпът Сандугач със силата на своя глас съборил стените на цитаделата. От тогава и нарекли този град “Джир Каган”. В руските билини Джир каган е навлязъл като Соловей–разбойник, чието пеене (“свирене, свистене, пищене”) рушало всичко наоколо . . .
Не малко реки в Близкия Изток запазили българските си названия: Йордан (от българското ирдан – “влажна низина”, Булгар-чай (в Муганската степ), Ефрат (от българското кобуртка – “брод през река”) и др.
През 3182 г. пр. н.е. значителна част от Сувар била залята от водите на невиждан по сила потоп, който след това нарекли Всемирен Потоп. Тогава загинал главният, българският център на държавата Самар – градът Ат-Алан със значителна част от българското население на Сувар. Според преданието част от българите се спасили на върха на една от шумерските планини, която българите започнали да наричат Урарат – “Връх, обкръжен от вода” или Урарату – “Планина, обкръжена от вода” (от тук и европейското название на тази планина – Арарат и наименованието на държавата Урарту). Потопът подкопал могъществото на българите – Древния Шумер.
През 3000 г. пр. н.е. българите загубили Северен Египет, завзет от етиопски афразийци (българите наричали Африка – Етиопия, а афразийците – кара оба – “род, област на черните, т.е. на чернокожите хора”, от което се образувала думата хараб – “араб”). Но египетските афразийци възприели от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското оба – “племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското барън – “царска слава”), имената на духовете – Ра, Амон (от българското куман – “жълт”), наименованието на Синайския полуостров (от Син – “Вълк”), високите български шапки (те станали корона на фараона), българския мит за спасението на принца Магис (наистина, българският котел се превърнал у афразийците в кошница, а името Магис – в “Моисей”) . . .
Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или хетите (до нас е дошло насмешливото българско прозвище на кимерийците – камърлар, буквално – “хора от тесто”). По сведенията на Кул Гали те били предци на редица немски племена от Скандинавия и Германия, съхранили техните названия: готи, кимври и т.н. Възползвайки се от безпомощността на българската династия след Потопа и напора на афразийците от юг към Шумерстан, кимерийците овладели почти целия Яна Идел (Мала Азия), с изключение на областта около град Атряч, наричана Рум (от българското рум ~ рям – “хълм, покрит с ниска растителност, храсталак”). Издръжливостта на Атряч – Троя се обяснява с това, че градът бил едновременно и център на цялата българска Мала Азия – Яна Идел. Хетите обаче скоро се помирили с малоазийските българи, възприели тяхната висока култура и им предоставили в държавата си равни с хетите права. Българските отряди станали ударна сила на хетските царе. Даже областите на Хетското царство в Яна Идел запазили българските си названия: Бриг – “Областно опълчение” в Централна Анатолия (Анадол) (от тук – по-късното гръцко “Фригия”), Кепе Даг – “Пирамидалните (Пещерни) Планини” в Централна Анатолия (от тук по-късното гръцко “Кападокия”), Басан – “Голяма Долина” в Източна Анатолия и т.н. В хетската част на Яна Идел се запазили почти всички български градове: Каръш – “Отпор”, наречен така в памет на отпора на гражданите му срещу опитите на кимерийците да превземат града със сила; от Каръш е по-късното му название Карс), Мен-Чокър – “Голяма Клисура, Теснина, Пролом, Дефиле или Вдлъбнатина, Хлътналост, Яма, Кухина” (по-късна форма на това наименование е Манцикерт) и др.
Все пак загубата на независимостта изострила националното чувство у яна-иделските българи и затова не е никак случайно, че именно в техните среди възникнал обичаят да се наричат тюрки, а своята земя – Турция, в памет на славното придобиване от българите на Самарската държава благодарение на духа Самар – Тюрк. За пръв път второто българско наименование на Яна Идел – Турция (във формата Турукку) се среща в хетските източници две хилядолетия пр. н.е.
Към това трябва да добивам и това, че мнозинството българи в Яна Идел – Турция още от самото начало са били огузоезични българи,  затова огузкият език станал главен език на тюркската етническа група българи в Мала Азия. Тези българи – тюрки станали основа на тюркската (турската) нация, образуването на която някои несведущи хора отнасят към по-късните времена. Затова езиците на тюркското население в Яна Идел (Анатолия, Турция) и на тюрко-българите от Волго-Урал (Булгар) не са просто близки, а представляват фактически един и същи по произход огузо-български език – “тюрки”, който само във Волго-Урал наричат “български тюрки”, а в Турция – “анатолийски тюрки”. След 1917 г. болшевишкото ръководство на Русия закри българските училища и българите бяха лишени от възможността да изучават своя литературен език “тюрки”. Но това углавно вмешателство на болшевиките в етническото им развитие, това насилствено отнемане от българите на техния роден “тюрки” не можа да скрие факта за изначалната огузоезичност и кръвната родственост между българите от Волго-Урал и турците в Турция (потомци на яна-иделските българи от Древношумерската епоха).
Завоюването на почти цялата Мала Азия от хетите още повече отслабило Шумерстан и разрушило връзката на балканските, критските и атрячските (троянските) българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските (древногръцките) племена, в съюз с причерноморските кимерийци през второто хилядолетие в. пр. н.е., завоювали Балканите и остров Крит. След това, в 1200 г. пр. н.е., дорийците (на български тирляр) и наетите от тях причерноморски кимерийци нападнали българския Атряч – Троя. След 10-годишна война Атряч бил разгромен, но част от атрячите доплавала на българските кораби бейнеки до Апенинския полуостров . . .
Но самите дорийци се оказали покорени от българската култура. Така гърците възприели от българите традицията да живеят на родове, общини в градове-държави (или с развито самоуправление и автономия), много митове (митът за Икар, например, е гръцка преработка на мита за Мардукан – Карга), названия на техните градове, някои обичаи (българската борба – спартанската борба, българските възпоменателни състезания за спускане на траурния флаг “алама” – гръцките Олимпийски игри и т.н.), редица думи (гръцката “акро” – от българската югаръ – “висок” и др.), географски наименования (названието на Егейско море – от българското название на това море – Ек дингез – “Море със силни течения”), названието на гръцките планини “Тайгос” – от българското Тайга – “Планина, покрита с високи, непроходими гори”) . . .  Интересно е, че и превземането на Атряч древногръцкият поет Омир е изобразил във вида на българския празник нардуган. Участниците в нардугана правели снежен град и се разделяли на две групи, едната от които защитавала града, а другата го щурмувала с огромно чучело кон. Точно така, с помощта на конско чучело в поемата на Омир “Илиада” гърците завладели град Атряч (Троя)! Възможно е самият Омир да е бил по произход атрячки кимериец (за това говори и фактът, че името му напомня българското название на кимерийците – камър) и затова е построил своята поема “по сценария” на любимия български празник . . .
Даже гръцкото название на Гърция – Елада – произхожда от древнобългарското елам – “страна”.
Онези атрячи, които отплавали към Апенините, населили редица райони на полуострова и създали своя апенинска държава под предишното българско название Идел. От названието Идел (по думите на Гали даже на царя на българите – Атила, жителите на Апенините “говорили за своето идване тук от бреговете на Идел, за да не воюва с тях”) възникнало името на съвременната държава Италия. Самите атрячи били наричани от съседите им етруски (изопачено “атряч”), а те наричали своите съседи алтънбашци – “златоглави” (от българското алтънбаш произхожда древното название на италианците – латиняни). По думите на Гали българите са основали в Идел – Италия известните градове Сере или Цера (от старобългарското сере – буквално “тронен килим”, в преносен смисъл – “столица”), Болоня (от българското болън – “заливна ливада”, “ливада, заливана от пролетните води”), Венеция (от българското Биняче – “Дух или господар на Водата”), Рим (от българското рям ~ рум или от названието на областта Рум, чийто център бил град Атряч – Троя), Генуа (от названието на българския род Еней), Равена (от българското авен ~ овин) и още един голям град (без да отбелязваме другите по-малки), са дали са име на италианските области Лигурия (“лигур” – от “локър” – форма на етнонима “булгар”) и Тоскана (от старобългарското “тюш ~ туз” – “блато със силни изпарения”), на моретата – Лигурийско и Тиренско (от българското “тирен” – “дълбоко”) и т.н. Атрячко–етруските царе са седели на тронни столове – курбаси, етруските занаятчии основали в Италия металургично производство, етруските скулптори са ни оставили великолепни балбали – ваяния на скулести и кривогледи италиански българи–огузи, етруските жреци са носели български жречески шапки тудуло. Етруските се прекланяли пред щастливото число седем (седемте хълма на Рим), пред българските духове Туран, Адонис (от  Утен) и на Тигез (една от формите на името Таргиз), и предавали от поколение на поколение българския мит за спасението на момчето от Вълка (под формата на легенда за основаването на Рим), а на Рим – от крясъците на гъските. От българския език в италианския са навлезли думите “тиран” и “трон” (от български “трун” – “царска власт”, капитолий (от българското “кепе дуло” – “храм на хълма”) . . . На основата на българо-етруската цивилизация възникнали римската и италианската цивилизации . . .
След загубата на Северен Египет българите загубили и Палестина (но върху част от нейната територия се е закрепил българският символ – “знакът на Тангра” – шестолъчната звезда). В самия Сувар, от който е останало само името Самар – Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската култура, получило българско гражданство и вече след Потопа започнало да доминира числено в страната. През 2316 г. пр.н.е. афразийският слуга на един от българските владетели – Саргон, с помощта на афразийското мнозинство, завзел властта над Сувар. Започнала историята на Късния (афразийския) Шумер. Все пак афразийско-шумерските царе продължавали да гледат на българите и на местните афразийци като на единен шумерски народ, грижливо съхранявали (до персийското завоюване през VI в. пр.н.е.) писмените източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от “черноглавия народ” (т.е. от българите), българо-шумерския език и българо-шумерската култура. Например, афразийците продължавали да строят българските триетажни и седеметажни пирамиди (зиккурати). В афразийския вариант българският мит за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се преименува в “Гилгамеш”, Енкей (Боян) – в “Енкиду”, Шурале (Кувъш) – в чудовищното дърво “Хувава”. Мардукан навлязъл в афразийските варианти на българските митове под името “Мардука” (от него е и еврейското име Мордехай), Тама-Тархан – с името “Тиамат” и т.н. Българският епитет за Бога – Йогби, Йохби (Велик, Величествен, Съвършен) станал у афразийците название на Бога във формата “Яхве”. В края на декември всяка година афразийците продължавали да празнуват българския празник в чест на сина на Мар – мардукан (нардуган), чийто главен момент бил щурмът на снежно градче, карнавалът около украсено дърво (по клоните му провесвали жертвоприношения и разноцветни ленти) и пирът със задължителното изяждане на жертвена гъска. Една от афразийските секти, основала християнството, превърнала българския празник на “родения от Мар”, в чест на алпа Мардукан, в “Рождество Христово”. Остава да добавим, че на “своето” рождество християните също ядат гъска, веселят се около украсена елха и прославят майката на Христа – Мария . . .

Очаквайте продължение…

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.