БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 1

Споделете страницата!

005082321.jpg

Фархат Габдул–Хамитович Нурутдинов
( превод от руски език Ради Панайотов )
(Статията на Фархат Нурутдинов “Българите и световната цивилизация” е приложение към книгата на Бахши Иман “Джагфар Тарихъ” – свод древнобългарски летописи, издадени в гр. Оренбург през 1993 г. Тази статия е написана през 1979 г. въз основа на откъси от изгубената в началото на 80-те години на ХХ век книга на Мохаммед-Гали “Хон китабъ”.)
Благодарение на някои историци-фантасти у читателя се е изградила представа за българите като народ-домосед, тихо и кротко живял в глухия горски район при сливането на могъщите реки Волга и Кама. Но това мнение представлява дълбока заблуда, нямаща нищо общо с истинската история.
В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхъ и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод “Джагфар тарихъ” (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо “човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много”.
Най-пълно за древните българи, за обичаите и митовете им, е разказал в своята книга “Хон китабъ” великият български поет Мохаммед – Гали (извадки от неговия труд са стигнали до нас в летописа на Гази – Баби Худжи) и затова по-нататък ще се опираме на неговите данни.
Според Кул Гали още преди 35 хиляди години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове “ура”, “уран” и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – “замръзнала степ” (от тук – “тундра”), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесо-степ – себер (от тук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум.
Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на Казанския учен Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с “потомците на злите духове” – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините.
Спомен за Ледниковия период българите са съхранили и в мита за добрия дух (диу, див) – алпа (алъпа) Мардукан–Карга (карга на български означава и “грак”, и “гарван”). Веднъж, разказва тази легенда, злите духове – йореги (джинове), начело с господаря на Подземния свят – Албасти (Тама или Тиме-Тархан), решили да погубят хората и издигнали висока стена, закриваща Слънцето. На Земята се възцарили мрак и студ, тя започнала да замръзва и всичко живо на нея – да гине. Тогава добрият алп Мардукан–Карга, заедно със синовете си Сак и Сок, започнал да руши “стената на джиновете”, но след известно време лъчите на близкото Слънце започнали да го обгарят. Тогава той изпратил момчетата в къщи за мед, който можел да ги защитава от изгарянето. Но Сак и Сок се изплашили от опасността и се скрили в нощта. Четиридесет дни ги чакал Карга, а след това сам разбил стената. И пламнал от огъня на Слънцето, но светлината и топлината се върнали върху Земята и я съживили. Жената на Карга – Чак-Чак, проклела децата за измяната към баща им, а Всевишният завинаги ги оставил в света на мрата. Сак и Сок се разкаяли и искат да измолят прошка от майка си, летяща заедно със Слънцето, но не могат да прекрачат границата на мрака и да я догонят. А душата на алп Мардукан, по волята на Твореца от онези времена насам живее в един от гарваните (враните), които всяка година през пролетта долитат във Волго-Урал . . .
Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, “седем – иде, племена – ел”. Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, “маг – цар (ол ~ ал)”, а кучето – емек или оймек – “домашен (е ~ ой) вълк (мек)”. Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – “Черния, Тъмния” (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – “Лунен Чин”, Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – “Лунен Бури”, Мамил (Мамли) – “Хранител” . . .
По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали “ловци” от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв улуг мак – “голям вълк”, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала “чудовище, дракон”).

image018.jpg
С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците.
Между впрочем, алпът Вълк пазел българите. Българската легенда, разказана от Гали, гласи, че веднъж убирите напълно изтребили иделския род богатири – елбирите, които били главните защитници на всички останали по-слаби иделски родове. Единствения оцелял елбир – младия син на вожда на иделците – победителите–людоеди решили да изядат и го хвърлили в газан (казан, котел). Но алпът Бури не допуснал гибелта на момчето. Той дал сила на смъртно ранената му майка и тя със сетно движение бутнала котела със сина си в реката. Реката, по волята на духа на речната вода Су-Анасъ отнесла котела в голямо и непроходимо блато. Тук Су-Анасъ се превърнала в лебед (гъска, патица) и повикала на помощ своя мъж – алпа Бури. Вълкът не успял сам да се добере до котела с детето и затова подгонил в блатото един елен (лос) и му заповядал да докара младенеца. Еленът донесъл момчето, а една вълчица, по волята на Бури, откърмила принца, когото започнали да наричат и Газан, и Магули, Магулъ – “Син на Маг, на Вълка”, и Бурджан – “Вълча Душа”, и Чингиз (Тингиз, Магис) – “Подобен на Вълка”. . .
Газан станал могъщ богатир и възобновил иделския род на елбирите, когото вече започнали да наричат и Бурджан, и Наубури – (“неври”) – “нови вълци”. Тъй като от този род произхождали царете на българите, носещи особени царски шапки дуло, то него го наричали и Дуло (отначало шапката дуло – с полусферична форма и кожена обшивка – била жреческа, но след като станала български царски венец, жреците започнали да носят висока, конусовидна шапка тудуло – “висока дуло”.
Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)– Тархан, удряйки с палицата (боздугана) си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег – глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят. Тогава алпът Бури изгорил и разтопил с огнения си поглед туловището на злия див. Така Вълкът научил българите да пекат глината и да леят метали. В памет на това те започнали да наричат бронза (и изобщо всички метали) айбар ~ абар ~ ибер (от “Айбури”), медта – бакър (от “Бу-Кара” – “Господин Вълк”), а желязото – тимер (от “Тиме”). Пещта за изпичане на кирпич и съдове от глина нарекли курпес – “вълча (кур), пещ (пес)”. А от наименованието на тази пещ произлязла и думата “кирпич”.
В знак на почит и принадлежност към рода на алпа Вълк иделците давали на децата си името Чингиз (Тангиз), правели му изображения – Могун, носели “вълчи шапки” – бурек и изобразявали вълча глава на знамето си, заради което това знаме наричали булгар (балкар) – “черна или вълча (булг ~ балк) глава (ар)”. Когато иделците, придвижвайки се от Урал на запад, достигнали до една голяма река, то и на нея дали названието Булга, което по-късно започнали да осмислят само като “Черна, Тъмна”. От Булга произлязло съвременното название на тази река – Волга (както от арийското булг произлязло руското волк).
Но отначало българите наричали цялата Волго-Камска речна система Ра (Ранга, Раха) или Ас-Туркан. Българите си спомняли за това име до XIII век. Така в ХII век един български град по долното течение на река Волга получил названието Ас-Туркан (по-късно името на този град било преосмислено на “Ас-Тархан” и приело формата “Астрахан”). А в 1203 г. самият Гали споменал в поемата си “Къса-и Юсуф” старинното българско име Раил, означаващо “Волго-Камска земя” и “Волгокамец”. В най-древни времена “Ра” е означавало “Първозданен Океан на Вселената” и “Дух на Първозданния Океан на Вселената”.
След кучето българите опитомили и други животни и станали отлични скотовъдци и занаятчии. Част от разорените през трудни години скотовъдци преминавали към земеделие и живот в селищата и градовете, но цветът на иделците оставал верен на получергарското животновъдство. Скотовъдните станове по Волго-Уралието чергарували само през лятото, а към зимата целият народ отново се събирал в родово-племенните центрове – градчетата.
Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам).
След превръщането на думата “идел” в название на държавата, самоназванието (етнонимът) на иделците станал име на тяхното знаме – булгар, което се обяснявало като “черноглави или вълчи хора” (други фонетични варианти на самоназванието “булгар” са бул, бал, болгар, бояр, балкар, малкар, локър, буляр, боляр, биляр, бухар, бегер, бояр, биер и др. Както виждаме, Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през VII от н. е., получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство.
Царство Идел понякога назовавали с имената на управляващите в него български династии – Ман (Мун, Мен, Май), Хишдек (Иштяк), Куман (Кубан), Сармат (Чирмиш), но територията на държавата неизменно се е казвала Идел. Само в I век от н. е. българската династия Алан направила опит да преименува Идел на “Алан”. За времето на царуване на тази династия (I – средата на II в. от н. е.) названието Идел успяло да стане име на Волго-Камската речна система. Оттогава към името на всяка река се добавяло и общото название на тази система. Река Кама – от извора до устието на р. Бела – започнали да  наричат Чулман (със значение “Северна”) Идел, Булга “Черна” – Кара “Западна, Черна” Идел, реките Бела и Кама – от устието на Бела до Волга (а понякога и Волга – от устието на Кама до Българско море) – наричали Аг (“Източна, Светла, Сребърна”) Идел (до това време българите наричали Агидел Кама – също “Светла”), Вятка – Ботка, “Ледена” Идел (от българското Ботка е произлязло руското название на река Вятка, а още едно българско названи на Вятка – Нукрат – е по-късно и е било прието от IХ – Х век), Сура – Сура Идел, Ока – Ака Идел (от българското ака – “пълноводна река с бързо течение” произлиза руското название на река Ока), Черемшан – Була Идел.
Названието “булгар” завинаги се закрепило към потомците на “седмородците”, поради което започнали да обясняват този етноним по-просто: “черни или вълчи хора” (“бургари”). Даже в ХII век главният корпус на българската войска се е казвал курсъбай – “вълчи”, а черниговско–киевският княз и поет Владимир Святославович в поемата си “Слово о полку Игореве” (ХIII в.) е сравнил българските войни с вълци:
                   Сами препускат в полето,
                   Като сиви вълци,
                   Завоювайки за себе си чест,
                   а за княза – слава.
 
Но култът към Вълка – Синдиу, колкото и външно незабележим, е бил само една малка част от богатата българска култура. Важно място в тази култура са заемали митовете, чиито герои били духове (диви, дивове). Добрите диви българите наричали алпи, а злите – йореги (по-късно – и джинове). Най-любимите алпове на българите били духът на Слънцето Ут (наричали го също Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен, и той се явявал във вид на кон и петел), женският дух на Първозданния Океан на Вселената – Ра, духът на любовта Туран (тя била дъщеря на Ра, а я наричали също Ана – “Прамайка” или Ана Корсак, “Червото на Прамайката”, и тя се явявала в облика на змия и жерав), духът на речната вода Су Анасъ (тя се явявала в образа на лебед, гъска, патица), духът на мълнията, гърмотевичната буря и дъжда, синът на алпа Ута – Кубар (наричали го още Бабай и Биняче), духът на светлината Мардукан (Нардуган) – “Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Мар, Нар), той бил син на алпа Ура и Туран, а се явявал в образа на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж, като фантастичната птица Сенмурв – Симбир и гарвана (враната) Карга, поради което го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и домашното огнище Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога се занимавала с пастирство, поради което я наричали и Сабан – “Овчар”; нейн знак била свастиката – сарман или сурбан, заради което се е казвала също Сарман или Сурбан); духът на урожая, плодородието и изобилието на земни блага Самар (Чумар) или Гюлджимеш – “Цвят (гюл), Плод (джимеш)”, който бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан били родни братя близнаци, но Самар можел да приема също образа на юноша с плитки – символ на житните класове и мъжката сила, на дракона Елбеген, на бика и други домашни копитни животни, поради което се казвал още Тюрк или Улкер – “Великия бик”, Алабуга – “Петнистия бик”; духът на растенията, жената на Самар – Ашна или Гюлджихан – “Цветен (гюл) Венец (джихан)”; духът на юначеството, синът на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите – Боян, наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей – “Биче”); духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су Анасъ и по каприз на майка й се родила неспособна за любов, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя могла да залюби Боян и да роди син – юнака Иджик или Хишдек).
Освен добрите диви – алпите, в българската митология присъствали и зли диви – йореги или джинове: царят на Подземния свят Тама (Тиме)-Тархан (оттук е и заклинанието против зли духове: тиме – “не закачай”); духът на сушата, на всякакви бедствия и на смъртта – Шурале (понякога се явявал във вид на огромно изсъхнало дърво с медни листа и страшна паст – хралупа, за което го наричали също Кувъш – “Хралупопастия”); духът на блудството и разврата – Аждаха . . .
И “добър”, и “суров” дух бил духът на песнта Джир-Каган (буквално – “Царят на песните”), който притежавал необичайно силен глас и бил наричан също Сандургач (“Славей”).
Алпът-бик Тичкан (“Мишка”) отначало била дух на женската свобода, но след това (след приемането на исляма от българите) станал джин на женското блудство и разврата . . .
Кул Гали разказва интересен български мит за Самар-Тюрк, когото изобразявали и като прекрасен юноша – богатир със седем плитки и цвете в ръка. Косата и житните класове българите наричали с думата соб (други фонетични форми – чуб, тоб), означаващо също и “прекрасна козина, кожа”. В началото българите наричали белката собол. По-късно, когато започнали да наричат белката тиен, а първоначалното значение на думата “собол” се позабравило, това название преминало върху самура (от българското собол – руското “соболь”). И понеже най-добрите самури били доставяни на българите от една сибирска река, то нея също нарекли Собол – “Соболина” (оттук – нейното съвременно название Тобол) . . .
Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния водоизточник и Земята била обхваната от суша. Отначало Туран се опитала с мир да уговори Кувъш да освободи източника срещу нещо в замяна, но напразно, защото Шурале искал невъзможното – трона на царя на духовете Ут (Ур). Тогава Ур помолил Кубар да накаже нахалника. Кубар ударил с мълния по Шурале, но само избил един от медните му кучешки зъби. На Кувъш веднага му израстнал нов зъб, а избитият паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик еднорог с медни хълбоци. Еднорогът се нахвърлил върху най-близкия град на елбирите с намерение да го смаже. Тогава се намесил синът на Самар – Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го подхвърлило към небето и решило да наниже богатира на своя рог. А докато Енкей падал, еднорогът стъпкал вълчата шапка на Аудан и с това силно разсърдил алпа Бури. Синдиу се превърнал в невидим и извил рога на чудовището към земята. Аудан се приземил благополучно и насякъл еднорога на части с меча си, след което накачил тези части на свещеното дърво. Научавайки за станалото, Самар възседнал коня си и запрепускал за бой с Шурале. На Гюлджимеш (името му се е осмисляло като “Цъфтящо-Плодоносещ”) му се удало да посече и насече на части Кувъш. Частите на злия див по-късно отново се превърнали в Шурале – не по-малко зловредни, но по-дребни и страхливи. И ето Самар пил по случай това радостно събитие от освободения извор на живота, но той бил отровен от Шурале; и Гюлджимеш заспал. След него пила от извора Туран и също заспала. Аудан изчакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарга с молба за помощ. Гарванът, заедно с жена си Чак-Чак, отнесли юнака в чудесната долина Басан, където той набрал жива трева – просо. От просото Аудан направил питие на живота (“жива вода”) – бузу, с него оживил извора и пробудил от вечния им сън Туран и Самар. Но силата на просото стига на Гюлджимеш само до есента, когато Самар отново заспива. Затова всяка година на есен алпът Гарга и Чак-Чак носят на Самар жива трева и го будят . . .
Живели през суровата ледникова епоха, българите станали не само първите металурзи, но и най-добрите на света майстори кожари и производители на всевъзможни кожени изделия и обувки. Българите също първи започнали да правят сгъваемия стол, когото нарекли курбас (по името на килима, с който го покривали) и го направили трон на своите вождове и царе.
Показател за високото равнище на културата на българите е изобретяването от тях на кирпича (курпес) и парите, чиято роля в началото изпълнявали кожите на ловни животни – най-често катерици и самсари (белки). Кожите като парични знаци били наричани  от българите бил (билге), “знак” и кун – “белег, отметка” (от тук – българската дума кун – “буква” и куниг – “книга”, а от българската куниг имаме руската дума “книга”). Връзка кожи представлявала парична единица и се е наричала туун. Думата туун по-късно приело формата тиен и станало новобългарското название на катеричката. От думата туун произхожда и друга българска дума: джоген – “усукана връв, която се привръзва или прикрепва към нещо или свързва нещо”. Тъй като “джоген”-а привръзвали към удила (мундщука, желязната част от юздата, която конят захапва; бел. прев.) и освен това с “джоген” с прикрепена към него пломба (печат) скрепвали връзките с кожите–парични знаци и свитъците на царските грамоти, то думата “джоген” получила значението “юзда” и “свидетелство”. От българската “джоген” е произлязла и руската дума “закон” (тъй като царските укази–закони били излагани в грамоти, скрепени с “джоген”), затова и досега сред руснаците битува поговорка (непонятна за славянските изследователи): “Държа народа за юздата”, т.е. в рамките на закона.
В много древни времена българите изобретили приспособление за качване, за стабилно седене и повдигане на ездача върху коня – ерме (от българската “ерме” – “повдигам се”). От българското “ерме” е произлязло и руското название на това приспособление – “стремя”.
Българите са изобретили и шашката (думата “шашка” е произлязла от българското сас – “остър”), и сабята (думата “сабя” е произлязла от българското название на това оръжие – саблъ – “рушаща”), топа – туфянг (българското “туфянг” първоначално е означавало и “приспособление за мятане на камъни”), пушката – мълтък (българската дума “мълтък” първоначално е означавала “огнена стрела”).
От своите предци, укриващи се през време на суровия ледников период в планинските пещери на Урал, българите възприели почитта към планините и пещерите. Едно от тези пещерни жилища се е съхранило – това е знаменитата башкортска пещера Шулгенташ или Каповая (от българското кепе – “пещера”), по стените на която предците на българите преди 35 000 години са изрисували първите човешки картини – изображения на мамонти, кон и носорог. Тогава предците на българите започнали да смятат, че Бог ( старобългарските названия на Бога са Ерсу, Тангра, Ас) се появявал по планинските върхове и че на тях Всевишният (Ас) е създал добрите духове – “диви” или “алпи” (от древнобългарското алп – “висок”). Освен това предците на българите смятали, че след смъртта на човека душата му трябвало бързо да се яви пред Божия съд и затова погребвани телата на починалите в планински пещери – по-близо до Бога. Когато иделците се спуснали от Урал във Волго–Камските равнини, то за поклонение пред Бога и духовете, и за погребване на своите вождове започнали да строят подобия на планините – пирамиди с пещери-гробници и храмове вътре в тях. Тези пирамиди с пещери получили названието кепе – “пещера”. Освен това големите пирамиди от пръст в чест на техните вождове българите нарекли с титлите на вождовете: балкан и курган – “вълчи (балк, кур), цар (кан, ган)”, големите каменни пирамиди нарекли – ег кепе – “голяма пещера или пирамида”, или теме (семе), малките пирамиди наричали май юлъ (от тук – “мавзолей”). Понякога българите правели стъпаловидни пирамиди, при което тези кепе най-често били с три до седем “стъпала” – балкони (тъй като седем рода са образували българския народ, числото 7 станало за него свещено). Обикновените българи, нямайки възможност да съберат хора за строителството на пирамиди, погребвали близките си така: в земята изкопавали правоъгълна яма, а в страничната й стена – пещера, след което в тази пещера поставяли тялото на починалия; и “кепе”-то в земята затваряли с дъски или камъни. Както се вижда, и тук е бил спазван главният принцип на българските погребения – тялото на починалия се е затваряло в пещера и не е било засипвано с пръст.

Следва продължение ….

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.