ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ 1 част.

Споделете страницата!

Възникването на Дунавска България в края на VII в. нарушава равновесието на силите на Балканския полуостров. Византия признава официално новата политическа формация с подписването на мирен договор с България през 681 г. Но оттук насетне Империята ще използва всеки удобен момент, за да си възвърне отнетите територии и да възстанови своето господство в Балканския североизток. От своя страна България утвърждава своята независимост и суверенитет в почти постоянна борба с Византия.

Двубоят между двете страни се изостря особено много през царуването на Симеон, когато на няколко пъти възниква реалната опасност от овладяването на престола на византийските императори от българския владетел. Упадъкът, който последвал в развитието на българското царство след първата четвърт на X в., увеличава твърде много възможността на Византия да реализира своята отдавнашна цел. Въпреки продължителната борба на българския народ срещу византийската експанзия през втората половина на X и началото на XI в. и усилията на цар Самуил да стабилизира положението на страната, България загубва своята независимост. Нейните земи отново стават гранична територия на Византия.
Цената на победата, която Византия печеля в двубоя с България, най-точно е определена може би от самия завоевател на българското царство император Василий II Българоубиец. В своята първа грамота за правата на Охридската архиепископия, издадена през 1090 г., той казва: „Много и големи са добрините, с които човеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е присъединението на българската държава към ромейската под един ярем“.

Сведения за промените, които настъпват в положението на българския народ, се съдържат в различни по вид и съдържание извори. Сред тях по-важни са: надписи върху оловни печати на управители и служители на темите Подунавие, Тракия и България, Дарствените грамоти на император Василий II до Охридската архиепископия, Писмата на Теофилахт Охридски до видни византийски сановници, Йоан Скилица (византийски хронист от XI в.), български летописни съчинения от XI в., и др.
След покоряването на българското царство в неговите територии се въвежда византийската административна система на управление. Те били разделени на области, означавани с византийското наименование „теми“ — катепанати. Всяка една от тях се ръководи от управител, който е средоточавал в себе си гражданската и военната власт. В зависимост от значението на отделните области управителите носят длъжностните имена дукове или катепани, а общо се наричат стратези.
Най-напред се създава тема Паристрион (Подунавие), която обхваща териториите между Дунав, Стара планина и Черно море. Тя възниква най-вероятно в началото на XI в. след успешния поход на Василий II, който завършва с превземането на Плиска, Преслав и други градове в тази област. За неин център е определен Доростол (Дръстър, дн. Силистра), където е и седалището на местния управител (дук). След 1018 г. се образува тема-катепанат България. Тя включва почти цялата територия на Самуилова България. Нейното ядро са югозападните и западните български земи, а неин център става град Скопие. Третата тема обхваща част от северозападните български краища. В изворите тя се означава като „тема на придунавските градове“ или още Сирмиум по името на нейния център Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Останалите български покрайнини са включени в съществуващите по-рано византийски теми: териториите от р. Места до Черноморското крайбрежие се присъединяват към обширната тема Македония. Областта между долното течение на Места и долното течение на р. Марица се приобщават към тема Волерон, а югозападните български земи заедно с днешна Южна Албания в Навпатската тема.

След премахването на политическата независимост на българското царство се прави промяна и в статута на българската църква. Сега духовният глава на българската църква вместо патриаршеска титла приема отново архиепископски сан. Въпреки тази съществена промяна Василий II запазва отделното съществуване и самостойността на българската църква. Той запазва и нейното предишно седалище — град Охрид. За пръв охридски архиепископ е назначен дебърският монах Йоан — българин по произход. В диоцеза на Българската Охридска архиепископия са включени всички български епископства от времето на българските царе Петър и Самуил с изключение градовете около Солун, Сяр, както и южнотракийските земи и Родопската област. Социално-правният статут на българската църква най-добре е отразен в споменатите вече грамоти на Василий II до Охридската архиепископия. С тях той запазва териториалната цялост на българската църква и нейните привилегии на едър поземлен собственик от времето на свободната българска държава. Без промяна остава и изплащането на църковния данък каноникон. Ог грамотите се вижда също така, че независимо от промяната на политическите условия българското висше духовенство и българските манастири получават значителна вътрешна самостоятелност в своята църковна дейност. Органите на нововъведената византийска администрация се задължават да оказват почит и послушание на българския архиепископ и да не пречат нито нему, нито на подведомствените му епископи в извършването на църковните и манастирски работи.
Тази лоялност на император Василий II спрямо българската църква, свидетелство за мъдростта му като държавник, цели да осигури укрепването на византийската власт в покорената с много усилия българска страна. Запазвайки самостойността на българската църква и на привилегиите на висшия духовен клир той получава всъщност най-надеждната опора на своята политика. Чрез влиянието на църквата върху съзнанието на българския народ императорът се надява да примири българите с чуждото господство.
Щедростта на Василий II спрямо българския висш клир е продиктувано не само от нуждата да закрепи за дълго властта си над българите и техните земи, но и от съдействието, което той получава от някои църковни служители при превземането на стратегически важните български крепости. Основание за подобен коментар дават сведенията в самите императорски грамоти.

След смъртта на Йоан Дебърски управлението на Охридската архиепископия се поема от представители на византийското духовенство. Българско остава само низшето духовенство. Тази съществена промяна, макар че не довежда до формални изменения на статута на българската църква като независима от цариградския патриарх, изиграва отрицателна роля в нейното утвърждаване като национална българска институция в годините на византийското владичество. Нейните византийски архиереи и по дух, и по език остават завинаги чужди на духовните потребности на българите. Никой от тях не намира за необходимо да научи езика на паството си, а още по-малко да се грижи за подготовката на низшето духовенство. Поради тази причина българските епископски центрове се превръщат в средища на византийската култура, на гръцкия език и книжовност. Изтласкана от официалните църковни центрове българската книжнина оцелява в редките български манастири, а богослужебният български език се използва предимно в църквите на по-малките селища.
Административните и църковни промени в покорените български територии са съпроводени и от демографски промени, които също целят по-здравото укрепване на византийската власт. Първоначално се предприема масово изселване на български войници вън от пределите на страната, за да се намали съпротивителната сила на населението. От някои арменски извори се вижда, че главното ядро на изселената българска войска е отправено в далечната арменска област Васпуракан.
От пределите на страната е изселена и болярската аристокрация, преди всичко родствениците на последния български цар Иван Владислав. Част от знатните българи остават в Цариград, но мнозинството от тях са изпратени в далечните византийски провинции Армения и Грузия. Там те получават земи и служби и се сродяват с видни византийски семейства. Сведения за приобщаването на бившите водачи на българския народ към византийската аристокрация дава арабският писател Ахия Антиохийски, който е един от най-добре осведомените автори за настъпилите промени в българските земи след завладяването им.
След падането на България в по-големите центрове на страната и в граничните области са изпратени ромейски войски. Военно-административното управление се поема също от представители на византийската ръководна прослойка, чиято основна задача ще бъде да укрепва византийската власт над покорените територии. По изключение Василий II оставя на предишните военно-административни длъжности онези български боляри, които доброволно се поставили в служба на византийския император с предаването на поверените им крепости по време на покоряването на страната. Така пресметливият завоевател на българите намира още една важна опора за властта си над тях.
Император Василий II проявява предвидливост и при устройството на гражданското управление в новозавзетите български земи. В една от споменатите грамоти той изрично отбелязва, че макар и да станал господар на България, той запазва „непокътнати нейните права“. Византийският хронист Йоан Скилица споменава също, че императорът не пожелал да промени нищо във вътрешния живот на българите, а ги оставил да живеят, тъй както някога при Самуил, „под свои управители и по свой обичай“. Посочените данни дават основание да се приеме, че по-голямата част от обикновените служби в провинциалната администрация са поверени на българи. Те са били посредници между българското население и византийската власт. Василий II запазва непокътната и данъчната система. Всеки земеделец, който е притежавал впряг волове, изплащал на държавата „една крина жито, също толкова просо и една стомна вино“. Очевидно запазването на старата данъчна система от византийския император е другото ефективно средство, с което той желае да смекча чувството на населението, че се намира под чужда власт и да го лиши от възможността да организира своята борба за премахването й.

След смъртта на Василий II през 1025 г. положението на българското население започва постепенно да се утежнява. Преди всичко се променя цялата дотогава съществуваща данъчна система. Постоянно нарастващата нужда от парични постъпления в държавната хазна довежда до замяна на част от натуралните данъци с парични. В данъчно отношение българите вече се изравняват с населението от останалите византийски провинции. Въвеждат се и нови данъци върху населението. Липсата на монетно обръщение в Първото българско царство естествено довежда до затруднения в изплащането на паричния данък от страна на селячеството. За да изпълни новите си задължения, то е принудено да изнася своята продукция на пазара и да я продава на безценица поради липсата на покритие между предлаганата и търсената стока. Така с налагането на паричния данък се стига до почти пълно разорение на населението.
Икономическото състояние на българите се утежнило още повече, когато византийската администрация въвежда и системата, наречена синона. Според нея държавата снабдява с хранителни припаси войската, като изкупува от селяните храни на определени от нея цени. Те са били значително по-ниски от пазарните и от действителната стойност на купуваните продукти. При режима на злоупотреби и финансово разхищение в държавата тази система се превръща в средство за безогледна експлоатация както на непроизводителното население, така и на самото земеделско стопанство.
Българското население е натоварено, както вече бе отбелязано, и с редица други данъчни задължения и повинности, които по-рано не познавало. То било длъжно да осигурява безплатно храна и подслон за императорските чиновници и войски. Произволите и притесненията, които започва да изпитва върху гърба си българинът, се увеличават и от злоупотребите и своеволието на данъчните чиновници, която в условията на упадъка и финансовата разруха на империята купували службите cи и чрез тях тактически се стремели да увеличат своите приходи. Най-пълна представа за разрухата, която обхваща българското население през XI — началото на XII в., дава охридският архиепископ Теофилакт.

В своите писма до видни византийски сановници той нарича държавните чиновници хищници, които гледат на божествените закони и на царските разпоредби като на паяжини, в които се ловят само слабите мухи. Според него те плячкосват беззащитния народ, като дори продават децата му в робство и освен че събличат дрехите на данъкоплатците, но свличат и месата от костите им.
Към XI в. поради затрудненото финансово състояние на Византия императорите започват да раздават земи на своите служители, вместо да им се плащат заплати от държавната хазна. Така през отбелязания период в империята се появява една нова форма на земевладение, наречена прония. Това понятие в превод на български означава изобщо „промисъл“, „попечение“, „грижа“, но в дадения случай е използване в смисъл на земя, дарявана от императора на своите чиновници, за да се издържат от приходите й. Всички, които получават пронии, се наричат прониари. Обикновено това са държавни сановници, граждански и военни, заслужени хора на императора или пък близки на императорското семейство. Прониарите са владеели земите доживотно, след което те се предават на други лица. Следователно прониарското владение е само пожизнено, а не наследствено. Даването на цели селища заедно със землищата им в прония е още една тегоба, която също е водела до ограбването на българското население.
Наред със светското земавладение сега все повече започва да се утвърждава и едрото църковно земевладение. Това проличава както от дарствените грамоти на Василий II, така и от по-нататъшните привилегии, които получава Охридската архиепископия и които са разширявали нейните земи.
Положението на българите се утежнява още повече и от опустошителните набези, които периодично се извършват от различни номадски народи — печенези, узи и кумани. Техните опустошителни походи зачестяват особено в периода след 1040 г. Първи започват своите набези печенегите. Те извършват нападения още през 1032 и 1034 г. В по-късните си набези те вече започват да се заселват в различни територии — около Ниш, Скопие, Средец и в Добруджа.
През този период, около 1064 г., сродните на печенегите узи преминават също р. Дунав и се пръскат из българските земи. Някои техни отряди стигат далеч на юг, до Солун. Първоначално пограничните войски не успяват да разбият узите. Това става след избухването на епидемия сред тях.
Куманите започват да опустошават българските територии към края на XI През 1091 г. те нахлуват в Тракия. Но обект на техни нападения са предимно източните балкански територии. Особено опасни станали те в края на XI и началото на XII в. През XII в. северозападните български области са подложени пък на набезите на маджарите.
Очевидно византийската държава не е била в състояние да защити своите дунавски граници от нашествията и опустошенията на споменатите народи. Българското население в много случаи е оставено само да организира своята защита. При това положение недоволството от византийското владичество постоянно нараствало.

Докато северните и североизточните български земи през XI—XII в. се разоряват от нападенията на печенези, узи и кумани, по същото време югозападните български покрайнини изпитват нееднократно ужаса на норманските нашествия. Норманите, които са някогашни византийски наемници в борбите е арабите в Южна Италия, сами се настаняват в тези области. Там те създават своя държава и в 80-те годили на XI в. през Адриатическо море нахлуват на Балканите, като стават господари на значителни територии — Албания, Епир, част от Македония, част от Тесалия. В техни ръце попадат много български градове и крепости: Скопие, Охрид, Верея, Сервия, Мъглон и др. Норманите ограбват българите и византийците в продължение на четири години от 1081 до 1085 г. Норманската флота е унищожена от съединените сили на венецианци и византийци. Земите и островите, завзети от норманите, отново минават към империята.
Норманското нашествие се отразява крайно неблагоприятно върху състоянието на българския народ. Особено са засегнати от опустошенията и грабежите териториите, където се водят военните действия. Наред с това населението се задължава да осигурява храна за ромейските войски. Набират се и много войници сред българското население за попълнение на византийските сили.
През 1096 г. през българските територии преминават кръстоносците от Първия поход (1096—1097). През Македония от Драч към Солун минават три техни армии. Тъй като византийската власт им създава затруднения и пречи на продоволствието им, те си отмъщават, грабейки населението и отвличайки добитъка му. Особено необуздани в опустошенията са първите кръстоносни вълни начело с Валтер Голтака, а след него е Петър Амиенски, които минават по пътя от Белград към Средец. Минавайки през балканските области на Византия, те срещат не само организираната съпротива на имперските войски, но там, където те не достигали, населението, включително и българите, само нападало грабителите и им нанася сериозни поражения.

istorianasveta.eu

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.