Византия и славянският свят

Споделете страницата!

Славяните като нова и непозната човешка раса се появяват на границите на стария европейски свят още през първите векове след Христа. Източната римска империя обаче влиза в непосредствен досег с тях едва в края на V в., когато многобройни славянски племена застрашително се струпват по северната ѝ граница, по протежение на Дунава. Както римските императори, така и наследниците им на трона на „новия Рим“ – Константинопол, вече са опознали с течение на вековете многобройни нашественици. Някои от тях са успели да проникнат дълбоко във вътрешността на империята, но после са се оттеглили разгромени или са изчезнали по някакъв друг начин. Изглежда, и този път, но сега за един продължителен период, управниците в Константинопол не се вълнуват много oт заплахата от славянските нашествия. Още по-малко някой допуска, че славяните, за разлика от своите предшественици, от други народи и племена биха могли да се настанят трайно и окончателно както в рамките на империята, така и извън нея, при границите ѝ, и по този начин да се превърнат в нов фактор в историческото ѝ развитие чак до самата ѝ гибел. В константинополските дворци се отдава малко значение на новите противници. Повече от всичко това го показва политическата и военната активност на двама от най-известните императори от този период – Юстиниан I (527-565) и Ираклий (610-641). Стратезите на Юстиниан I получават от императора задачата да водят локални войни на Изток и на Запад в продължение на дълги години, далече от столицата, за да запазят целостта на империята. След по-малко от век Ираклий (чиято политика наскоро проф. П. Льомерл разкри от тази катедра) лично застава начело на войската си и предприема дългия „кръстоносен поход“, завършил с разгрома на Персийската империя – една победа, която вместо да е от полза на византийците, в скоро време се обръща в тяхна вреда, тъй като отваря път за арабските нашествия. Не по-сполучливо се оказва решението му да се откаже за няколко десетилетия от защитата на дунавския лимес, който се превръща в открити врата за славянските маси. В течение на относително кратък период голяма част от Балканския полуостров е окупирана от славяните, които стигат до вътрешността на Пелопонес и проникват даже до някои острови в Егейско море. През следващите векове около територията на империята на север, на северозапад, на североизток се формират първите държави на славянските народи. Така още през VI VII в. пред Византийската империя възниква големият и тежък проблем със славяните, т.е. как да регулира отношенията си както с многобройното славянско население, установило се в границите на самата империя, така и тези с младите славянски държави, кипящи от първична енергия. В продължение на почти едно хилядолетие управниците в Константинопол се опитват да разрешат проблема със славяните с помощта на мирни средства или с оръжие. Многобройни факти от политическия, културния и военния живот на империята през този период са тясно свързани със славяно-византийските отношения и могат да бъдат изяснени само в тяхната светлина. Същото и в еднаква степен се отнася и до славяните, особено за южните славяни и за източните, т. е. за русите. Завързали многостранни отношения с Византия, търпели мощното влияние на византийската цивилизация, тези славянски народи приемат след падането на империята под турско владичество през 1453 г. по-голямата част от културното ѝ наследство. И така, чрез тях тя продължава да живее и през следващите векове. Ако трябва да установим точно какво представлява „Byzance après Byzance“, редно е да отправим поглед към славянския свят, а не само към населението от гръцки произход. По такъв начин ако историята на една световна империя, а именно такава е била Византия, трябва да се изучава пространно и в детайли, абсолютно необходимо е да не изпускаме от полезрение историята и на славяно-византийските отношения, а също и да уточним естеството и дълбочината на византийското културно влияние върху славяните.

Преди години големият френски историк Ш. Дийл3 справедливо посочи, че приносът на Византия за формирането на славянския свят е безспорен белег за нейното величие. Но ако проблемът, що се отнася до Византия, изглежда напълно ясен, не така стои той пред самите славяни. Често отричайки всякаква взаимност в тези отношения, се стига до твърдението, че културното развитие на южните и източните славяни през средновековието било напълно подчинено на Византия и лишено от каквато и да било оригинална стойност. През средновековието в продължение на много векове Византийската империя била родината на несравнима цивилизованост, на признато превъзходство в сравнение с примитивността на новите народи, настанили се на европейския континент, както и в сравнение с плачевния упадък на старите жители на Запада. Дори да се обяви цивилизацията на южните и на източните славяни от онова време за явление с чисто подражателен характер и дори за плагиат на Византия, би им останала поне заслугата, че са усвоили ценностите на тази велика цивилизация, че са я разпространили сред далечни народи, че са продължили съществуването ѝ векове след заличаването на империята като център на политическия живот и на културната дейност.

Когато говорим общо за славяно-византийските отношения, необходимо е да направим едно предварително разграничение между южните, източните и западните славяни. Намиращи се в непосредствена близост с центъра на самата Византийска империя, южните славяни – на първо място българите, после сърбите и хърватите – поддържат преки и продължителни връзки с Византия през цялото средновековие. Източните славяни, или руси, са се заселили малко по- настрани, но въпреки това поддържат тесни връзки от всякакъв характер с византийците. Докато западните славяни – чехи, словаци, поляци – поради географската отдалеченост имат скромни възможности да поддържат постоянни и продължителни контакти с Източната империя. Излишно е да подчертавам факта, че този чисто географски фактор предопределя в известен смисъл границите и съдържанието на влиянието, което Византия упражнява върху отделните славянски държави.

През втората половина на VI в. отделни пръснати славянски групи успяват да проникнат на територията на Византийската империя. Това са т. нар. „федерати“, които управниците в Константинопол наемат на служба, или отделни групи, откъснали се от голямата славянска маса, които проникват на юг в Балканския полуостров и скоро приемат византийската върховна власт. През втората половина на VIII в. започва повторно завладяване на някои територии, които Константинопол по-рано, по времето на славянските нашествия, е загубил. Военната кампания, която между другото цели унищожаването на българската държава, създадена през 681 г., постига само частичен успех. Византийската „реконкиста“, чийто основен вдъхновител е енергичният Константин V Копроним (741-775), налага имперската власт над територии, в които живее многобройно славянско население – в Тракия, в Македония и дори в Пелопонес. В течение на няколко века това славянско население е напълно асимилирано от византинизма, за да остави следа за себе си само в няколко стотици хиляди топонима, пръснати в области, впоследствие напълно гърцизирани6. В своята асимилаторска политика по отношение на тези славяни византийските управници прибягват преди всичко до мисионерската дейност, тъй като покръстването на езическите племена е най-доброто средство за приобщаването им към държава, чиято най- силна и здрава вътрешна спойка се осъществява именно от християнската религия. Споменатата мисионерска дейност бележи като положителен резултат и факта, че се правят различни опити за създаване на славянска писменост, като се използват букви от гръцката азбука и по такъв начин се създават основните елементи от славянската азбука, сътворена в началото на втората половина на IX в. от Константин-Кирил Философ7.

Недалече от границите на империята обаче остава един обширен славянски свят, с който Константинопол поддържа връзки и трябва да регулира отношенията си. Още през VI в., когато славяните прекосяват Дунава и масово навлизат на територията на Горна и Долна Мизия и на Илирик, престолният град провежда към тях колеблива политика, съобразена с политическите и военните условия8. За да отблъснат някои славянски племена, византийците си служат с оръжие. С други пък сключват мирни договори, за да възпрат тяхната враждебност или за да ги използват като помощни войски срещу други нашественици, понякога срещу собствените им кръвни братя. В периода от VII до IX в. се създават първите славянски държави, с които Византия не закъснява да установи отношения. Когато през пролетта на 622 г. император Ираклий се отправя на поход срещу Персийската империя, той напуска столицата, застрашена от тройния съюз на перси, авари и славяни. За да окаже поне частичен отпор на аварите и да подкопае тяхното могъщество, императорът предизвиква голямо въстание на славяните в Моравия и Бохемия, намиращи се почти в центъра на аварската държава.

Като последица от споменатото въстание се създава първата славянска държава, която просъществува само докато е жив нейният основател Само (623-658). Тридесетина години по-късно, през 681 г., се създава българската държава на територията на античната Долна Мизия, която след многобройни исторически перипетии, след периоди на подем и упадък доживява до последното десетилетие на XIV в., когато е унищожена от турците. В отношенията между българската държава и Византийската империя се редуват периоди на мир и война. Без да се спирам на военното време, през което византийското влияние, макар и по други пътища, продължава да прониква, необходимо е по-скоро да се отбележат мирните периоди, белязани от мирните договори, сключени между двете държави. От изворите, с които разполагаме, добре познатите договори от 681 г., от 716 г., от 814-815 г., от 864 г., от 927 г. или пък от 1235 г., е видно, че по такъв начин са решавани редица въпроси от взаимен интерес като определяне на границите, размяната на военнопленници, плащането на дан, най-често под формата на дарове, после търговия, „политически“ бракове между управляващите династии, екстрадиране на изгнаници, уреждане на религиозни и църковни въпроси и т. н. Освен това познати са договори, сключени между Константинопол и Киевска Рус, създадена като независима държава през втората половина на IX в., както и с другите руски княжества, възникнали по-късно, каквото е и Московското. Тези руско-византийски договори, някои от които достигнали до нас единствено на древноруски чрез руските хроники, уреждат горе-долу същите въпроси, каквито и с българите – руско-византийската търговия, размяната на военнопленници и избягали роби, военен съюз и помощ, оказвана от русите за защита на империята, „политическите“ бракове между руски князе и императорското семейство, различни въпроси, свързани с религиозния и църковния живот и т. н..

През IX в., когато държавата при сърби и хървати е още в зародиш, Византия се опитва да поддържа с тях трайни и като правило приятелски връзки, тъй като разчита да се възползва от тяхната помощ срещу други народи, на първо място срещу българите, които, географски погледнато, се намират помежду им. За съжаление познати са само някои от договорите между Византия, сърби и хървати, които изясняват някои елементи от религиозния и църковния живот, установяването на военни съюзи, сключването на мир, с които се уреждат спорове за границите или пък се сключват „политически“ бракове и т. н.
Още по-ограничени, естествено, са отношенията между Византия и западните славяни, а сведенията, с които разполагаме, са доста скромни. Сред договорите, сключени между империята и тези славяни, заслужава да се отбележи онзи от 862-3 с великоморавския княз Ростислав. Като последица от договора владетелят кани Константин Кирил Философ и брат му Методий, мисионери и разпространители на славянската писменост. В навечерието на завладяването на Константинопол от османците, през май 1453 г., православният патриарх и чешките хусити си разменят няколко пратеничества с цел да постигнат уния. Те не постигат никакъв резултат, тъй като събитията се развиват с невероятна бързина.
Най-слабо са познати подробности от търговските връзки, които Византийската империя поддържа през цялото средновековие с южните и източните славяни. Голяма част от договорите на Византия със средновековните славянски държави съдържат клаузи с икономически и търговски характер. По такъв начин цариградските управници се опитват да подсигурят преди всичко многобройното население на самата столица със селскостопански продукти и някои суровини. С малко по-подробни сведения разполагаме за търговията с България, намираща се в непосредствена близост с центъра на империята, с Русия и в един по-късен период с град Дубровник (Рагуза) на Адриатическото крайбрежие. Недостатъчните сведения от писмените свидетелства се подсилват и богато илюстрират от нумизматичните находки, по-специално намерените на територията на славяните византийски монети, а също и от археологическите разкопки. Въпреки че голяма част от археологическите находки и от нумизматичния материал са старателно регистрирани и анализирани, само бъдещи изследвания, които са желателни, биха могли да изяснят естеството на славяно-византийския търговски обмен през вековете.

Съществува обаче сфера на дейност, в която както константинополските управници, така и православната патриаршия се мъчат да установят най-тесни и редовни връзки със славянските страни. Това е, съзвучно със средновековния начин на мислене, сферата на вероизповеданието. За византийците мисионерската дейност сред чуждоплеменни и езически народи е не само и не толкова проява на горещ прозелитизъм, но и средство за използването ѝ за чисто политически цели. В енцикликата на патриарх Фотий от 867 г. недвусмислено е казано, че покръстването на чужд и „варварски“ народ е най-доброто средство да парираш противника и дори да го накараш да обслужва имперската политика. Интересите на правителството съвпадат напълно с тези на Константинополската църква. Това напълно обяснява както цялата мисионерска дейност, предприета от държавата и от православната църква, така и постоянните и упорити усилия, въпреки реакцията от страна на славяните, да се наложи след официалното покръстване и църковна йерархия от византийски произход. Що се отнася до политическите връзки с различни страни и народи, управниците в Константинопол са открили и формулирали теорията за „фамилия от народи и князе“, според която съществува сложна политическа йерархия, на чийто връх стоят василевсът и византийският народ, докато под тях са разположени в широка и разклонена система от измислени роднински връзки и подчиненост по отношение на Византия чуждите владетели и съответните народи. Политическите събития от по-късно време чувствително отслабват византийската власт и засенчват престижа на империята в очите на европейския свят. Изгряла е звездата на други държави, нови и стари, които сериозно оспорват върховенството на Византия. Това, което Византия губи в политически план, частично се компенсира в религиозен, църковен и следователно в културен. Още първите успехи на византийската мисионерска дейност по покръстването на славяните неотлъчно се придружават от учредяването на църковна йерархия – състояща се от митрополити, архиепископи, епископи и т. н. – в съответните славянски страни, намираща се в абсолютно подчинение, поне на теория, на Константинополската патриаршия, обявена за истинския блюстител и тълкувател на православната вяра. Понякога славянските народи въстават срещу опитите на Константинопол да ги държи в пълно подчинение на църковната йерархия и успяват да получат известна автономия. Константинополското върховенство в църковната сфера се оказва по-трайно дори и от политическата власт. Докато империята губи все повече и безвъзвратно територии най-вече заради османските нашествия и най-накрая в началото на XV в. остава почти само столицата, то патриаршията запазва почти непроменена „духовната власт“ над славянските народи. Тази власт върху южните славяни след падането на Константинопол през 1453 г. вместо да отслабне, се засилва. По волята на завоевателя, лишил тези народи от политическа независимост и каквато и да било административна автономия, патриаршията получава още по-широки и неоспорими права. С византийската църковна власт, която се оказва по-жизнена от политическата система на империята, се случва нещо, на пръв поглед необяснимо. С унищожаването на Византийската империя и с разпростирането на властта на патриаршията върху всички православни народи, както върху обширните руски територии, така и върху южните славяни, православната църква, управлявана от Константинопол, се превръща – що се отнася до етническата принадлежност на по-голямата част от вярващите – в предимно славянска църква. Въпреки това Константинополската патриаршия почти до края на XIX в. не дава право на независимост на южните славяни. Така византийската власт чрез църквата живее векове след изчезването на византийската държава от политическата сцена. Сред източните и южните славяни са правени опити за бунт и неподчинение на властта на Константинополската патриаршия, безспорно, и те са довели до създаването на независими славяно-православни църкви, образувани на принципа, формулиран от българския цар Калоян в писмото му до папа Инокентий III от 1203- 1204 г. – „quia imperium sine patriarcha non staret“. Този бунт почти винаги е насочен срещу юрисдикцията на византийската или поствизантийската патриаршия, а не срещу догмите, които тя налага. За това колко малко Константинополската църква била склонна да даде равни права на славянския свят, който ѝ е духовно подчинен, можем да съдим между другото от простия факт, че в пантеона от светци, чествани от византийското право
славие, почти до наши дни броят на светците от славянски произход е съвсем ограничен. В историческата съдба на българския народ, между другото, се поражда един трагичен конфликт – той приема християнството, а впоследствие и културното влияние на Византийската империя, като нерядко се бори и воюва срещу нея, за да запази целостта и независимостта на своята държава. Излишно е да казваме какво отражение дава този конфликт на българската история.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/vizantija-i-slavjanskijat-svjat-439.php

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.