Даките.

Според изследователите терминът “дак” е с късен произход от началото на I в пр. н. е., когато няколко тракийски племена се обединяват под това име. С течение на времето вличнието им се разпростряло върху околните облсати и оттогава цялата страна получила това име. Поселенията на даките се разполагали по южните Карпати и Трансилвания. Това била гориста местност, изобилстваща от дивеч, а в планините имало значителни залежи на злато, сребро, желязо, олово и каменна сол.
Територите на древна Дакия приблизително съвпадат с границите на днешна Румъния. Дакия била населена от различни племена – на запад било силно келтското влияние. С такъв произход били племената на анарти, тевриски и салдени. На североизток живяли костобоките, които не са с установен произход, тъй като битът и културата им са преплетени със заобикалящите ги народи – гети, бастарни и сармати. Дори и след завладяването на Дакия те продължили да заплашват Дунавския лимес и нееднократно нахлували в Мизия и Тракия. Между реките Днестър и Тиса живеели бастарните. Произходът им будел разногласия даже сред античните автори. Страбон и Тацит ги считали за германци, докато Ливий, Апиан и Плутарх говорели за тях като за келти. В резултат от многото скитания те възприели обичаите на съседите си – сармати и даки. През цялата си история /за последно ги споменава Аммиан Марцеллин/ те участвали в разнообразни антиримски коалиции или самостоятелно разграбвали крайдунавските области. На териториите на съвременна Влахия и Олтения живяли племената на бурите и саките. Техни столици били съответно Буридава и Суцидава по поречието на р. Олт. От средата на 1 в. пр. н. е. част от даките попаднали под властта на племенния съюз на гетския цар Буребиста, а в източните части на Дакия започнали да нахлуват сарматите. Най-далеч от тях стигнали язигите, които се заселили по поречието на Среден Дунав. Аорсите, пристигайки към 60-те години на 1 век уседнали между р. Днестър и Дунавската делта. Отношенията между даките и сарматите не винаги били миролюбиви. Създавали се временни обединения с цел грабеж на римските провинции, но често съюзниците воювали помежду си, което било от полза на римляните.

В тази сложна обстановка при даките от средата на 1 век пр. н. е. започнал процес на имуществено и социално разслоение. Обособила се племенна аристокрация, живееща в добре укрепени цитадели. Античните автори ги наричат ‘пилеати’ /носещи шапки/ за разлика от простолюдието /капилати/, на които им било забранено да носят шапки. Селяните и занаятчиите живели в неголями селища в дървени изби, измазани с глина или землянки, занимавайки се със земеделие и скотовъдство. Бързо развиващите се обществено-икономически отношения довели до зараждането на царска власт. Първи опит за сплотяване на разпръснатите гето-дакийски племена предприел синът на Буребиста – Котисон. След половин век по-голям успех имал представителят на един от знатните дакийски родове Скорлио, който поставил началото на Дакийската държава с цетър в Южните Карпати. През 70-те години го сменил брат му Диурпанеус, който след доброволна абдикация предал властта на сина на Скорлио –Децебал.

Така в края на 1 в. племената по долното течение на Дунав били все още силно разединени и отслабени от вътрешни междуособици, което давало на римляните удобна възможност за инвазия.

Римо-дакийските взаимоотношения през 1 в.

Според античните автори сблъсъците на римляните с даките започнали веднага след завладяването на десния бряг на Дунав от легионите на Красс през 27 г. пр. н. е. Флор пише, че през Августовото управление дакийският цар Котисон, имал навика да преминава замръзналия през зимата Дунав и да граби земите, включени по-късно в състава на провинция Мизия. Литературните източници по това време са пълни с упоменания за дакийската опасност, особено красноречив е Овидий, заточен в Томи и описващ в своите “Epistolae ex Ponto“ /“Писма от Понт”/ за непрекъснатите набези на гетите. Римляните разбира се предприемали ответни мерки. През 10 г. пр. н. е., когато даките нахлули в Панония, изпратеният срещу тях бъдещ император Тиберий ги отблъснал и дори гонил варварите до Апулум /съвр. Алба-Юлия в Румъния/. Успешни били действията и на илирийския наместник Марк Виниций. Той разбил обединените сили на даките и бастарните, подчинил тевриските и салдените, достигайки областите на съвременна Словакия. В плановете му обаче не влизало покорението на отвъддунавските племена, така че след края на експедицията, той се върнал обратно.

Даките обаче използвали и най-малката нестабилност на римската власт в новозавоюваните територии в Панония и Мизия, за да подновят набезите си. През 6 г., когато в Илирия и Далмация избухнало широкомащабно антиримско въстания, даките, подкрепени от сармати нахлули в Тракия. Въпреки критичното положение и ангажираността на римската армия в Панония, командващият войските Цецина Север отблъснал нашествениците. След потушаването на илирийското въстание, през 10-11 г. легатът на Панония Гней Корнелий Лентул предприел операция по дясното крайбрежие на Дунав, където изградил наблюдателни постове и укрепления. Друг римски пълководец Елий Кат преселил 50 000 пленени варвари в опустошените от войната земи на трибалите и мизите. След смъртта на Август, при Тиберий и Клавдий, обстановката по долното течение на р. Дунав била относително стабилна. Римляните учредили провинция Мизия /15 г./ и присъединили васалното Тракийско царство /46 г./.

При управлението на Нерон обстановката отново се изострила. През 55-61 г. за войната с партия той преместил разквартируваните в Мизия VI Скитски и V Македонски легион. Това веднага предизвиква раздвижване сред отвъддунавските племена. Скитите обсаждат Херсонес и само енергичната намеса на наместника на Мизия Плавтий Силван Елиан предотвратява завладяването на Крим от варварите. Не разполагайки със значителни контингенти, но умело използвайки раздорите между сармати, даки и бастарни, той успява да ги умиротвори и дори преселва 100 000 варвари на левия бряг на Дунав. Мирът обаче не траял дълго. Към края на управлението на Нерон през зимата на 67/68 г. роксоланите извършват набег и разбиват две римски кохорти. През следващата зима 68/69 г. конницата им от 9 000 човека отново нахлува по замръзналия Дунав в Мизия, но е разбита от помощните войски в провинцията. Използвайки борбата за власт в Рим през 69 г. провинцията отново била подложена на нашествия. Първо нахлули даките, които завладяли лагерите на помощните войски. Но наместникът на Сирия Лициний Муциан с VI Железен легион ги отблъснал отвъд Дунава. По-серизоно било нахлуването на сарматите, които дори убили наместника на Мизия Фонтей Агрипа и опустошили провинцията.

Победителят гражданската война в Рим Веспасиан изпратил Рубрий Гал в Мизия, но действията му са слабо отразени от римските хронисти. Йосиф Флавий казва, че мероприятията му били успешни. След края на военните действия срещу сарматите, гарнизоните по долното течение на Дунав били подсилени с легиони, участвали на страната на петендента за престола – Вителий /I Италийски и V Жеравен/. През 71 г. към тях се присъединил и върнатият от Сирия V Македонски и така заедно с намиращия се в провинцията VII Клавдиев, количеството легиони в Мизия станало 4. Техни подразделения били разсредоточени по крайречните крепости. Също били прехвърлени значителни количества помощни войски от германци и гали и сирийци. Броят на войниците в този участък на реката достигнал 40 – 45 000. Тези мерки запазили мира до управлението на Домициан. Тогава избухнала тежка война с даките, предвождани от Диурпанеус. Причината бил отказът на Домициан да плаща на варварите субсидии, обещани от баща му. Сключил съюз с язигите, маркоманите и квадите през зимата на 85/86 г. Диурпанеус нападнал Мизия. Наместникът на провинцията Гай Опий Сабин бил разбит и сам загинал в битка. Положението било сериозно и преустановило римското настъпление в Германия и Британия. Дори Домициан пристигнал в Наисус да наблюдава развоя на събитията. По военно-стратегиски съображения Мизия била разделена на Горна и Долна. Воденето на военни действия било възложено на преторианския префект Корнелий Фускус, който според Тацит ил склонен на необмислени рискове. Той отблъснал даките отвъд Дунав и през 86 г. форсирал реката. Римляните, натъквайки се на упорита съпротива се придвижвали по устието на река Олт в сърцето на Дакия. Времето обаче се влошило, започнали дъждове и реките придошли. Сред войниците избухнало недоволство. Фускус обаче не се съобразил със създалото се положение и продължил настъплението. Даките му устроили засада при Турну Рошу и разбили римската армия. Загинали 15 000 човека заедно с префекта, напълно бил унищожен V Жеравен легион. След тази катастрофа римланите и даките сключили примирие, което не се харесало на варварите и те избрали на мястото на стария Диурпанеус младия и енергичен Децебал. Той поискал висок данък от всеки жител на провинцията и войната продължила. През 88 г. Домициан назначил за командващ новия преториански префект Тетий Юлиан, който с 5 легиона и около 50 подразделения от помощни войски предприел атака от Горна Мизия. Форсирайки Дунав при Виминация /дн. Костолац, Сърбия/ той се отправил към Тапа – проход в Южните Карпати, откъдето се откривал пътят към дакийската столица – Сармизегетуза. Точни сведения за войната няма. Известно е, че при Тапа римляните разбили дакийската армия. Обаче явно и те понесли значителни загуби, защото настъплението спряло. За това спомогнали и дакийските съюзници – квади, маркомани и язигите, като последните унищожили напълно XXI легион, наречен “Хищник”. Широкомащабните действия не влизали в плановете на Домициан и той предложил на Децебал мир. Условията му обаче не били изгодни за римляните. Формално даките се превръщали в клиентно царство, но Децебал не върнал военопленните и оръжието. Римляните трябвало да плащат на даките ежегоден трибут, да предоставят строители и военни специалисти и консултанти, които да реорганизират варварската армия по римски образец.

Армията на Децебал

За разлика от римската войска тя нямала ясно обособена организация. Това било по-скоро опълчение на няколко отделни племена. Сплотявала ги общата ненавист към римските завоеватели и личността на Децебал. Дакийският цар се стремял да организира армията си по римски образец, за което многобройните дезертьори от римските помощни части. Имал лична свита от отбранни войни и аристократи. Обособени били отрядите от стрелци и прашкари, създавали се дружини от лека кавалерия. За тежка конница Децебал използвал костобоките и роксоланите. Организирано било и разузнаването, като дори била сформирана група от римски дезертьори, които трябвало да проникнат в римския лагер и да убият Траян. През този период даките се появили първите национални знаци, подобно на римските, които представлявали дракони с вълча муцуна, олицетворяващи битката, смъртта и войната:

Този штандарт се среща и при партите и сарматите, а от 3 век драконариите се появяват и в римските части. Използвали се и знамена, изготвени по подобие на вексилума от четириъгълно парче плат. С тях се подавали сигнали като нападение и отстъпление. Също така за звуков сигнал се ползвали и дълги извити тръби, украсени с глави на чудовища и издаващи звуци подобни на вълчи вой:
Военната структура на даките била едва в процес на зараждане. Бойните знаци деляли подразделенията повече по етнически, отколкото по тактически признак. Отсъствала тежка пехота. С изключение на благородниците, които имали средства да си купят качествена броня и оръжия, повечето даки били без защитно облекло /широки вълнени панталони, риза, сандали и лисича шапка/, въоръжени с лък /особено разпространен сред гетите/, двуръчен сърповидно извит меч /както го наричали римляните “фалката”/, също така извит нож /махайра/, бойна брадва /удобна за мятане от близко разстояние/, голям щит с изпъкналост /umbo/ по средата.

Даките били запознати и с обсадната техника от предоставените по мирния договор от 89 г. римски специалисти. На въоръжение при тях имало балисти, а за щурм на укрепленията се използвал таран.
Даките дори се опитвали да правят от щитовете си прочутата римска костенурка. От колоната на Траян личи и сходството във фортификациите на дакийските укрепления с римските. Цитаделата на Сармизегетуса била изградена от добре подредени каменни блокове.
По-заможните даки /най-често конниците/ носели люспеста ризница, богато украсен с орнаменти шлем от фригийски тип с конична форма или с извит напред гребен, снабдени с люспести задтилници.
За нападателно оръжие използвали дълги мечове и копия. В бой често конникът бил съпровождан от пехотинец, каквато била и тактиката на германските племена.
Въоръжението на съюзниците също имало национални отличия. Костобоките носели броня от костни пластини /възможно оттам да идва и името им/, получени от разрязани копита на коне, зашити към кожена основа. Бастарните се сражавали без каквато и била броня, голи до кръста въоръжени единствено с фалката.

Сериозен противник за римляните била сарматската конница. “Едва ли съществува войска, способна да противостои на натиска на конните им орди” – пише Тацит. Сарматските благородници носели ламеларна или люспеста броня, съставена от метални пластини, зашити към кожена основа. Такава броня била абсолютно непроницаема за стрели и камъни, но сковавала движенията на конника и тежала толкова, че паднал, последният не можел да се изправи без чужда помощ. Конете на сарматите също били покрити с люспести наметала. Сарматският шлем бил коничен, съставен от няколко пластини и с тесни набузници. Катафрактариите не носели щит, а били въоръжени с дълга пика /contus/, дълъг меч /акинак/ и композитен лък.

Командването на даките също не било сплотено. Разногласия имало както във военния съвет на Децебал, така и сред съюзниците му. Племенната аристокрация се противопоставяла на засилващото се влияние на царя. Някои вождове предпочели да заемат страната на римляните, в резултат на споровете между командващите липсвала съгласованост във военните действия и обща стратеия за отбрана. Отделните отряди действали самостоятелно и разединено, без понятие от стратегия и тактика, разработвани от столетия в римската армия. Съюзниците на даките също преследвали различни цели. Сарматите се интересували главно от грабеж, бастарните търсели нови земи за заселване, гетите се стремили да си върнат загубените територии по левия бряг на Дунав.

Специална благодарност на Владимир Попов за предоставената статия.

https://www.traditsia.com/forum/showthread.php?t=3817