Управление на цар Иван Александър. Време на стабилизация и културен възход

През 1331 г. болярите избират за цар сестриния син на Михаил Шишман – ловешкия деспот Иван Александър (1331-1371). Новият цар е племенник по майчина линия на Михаил Шишман, правнук на Теодора-Анна, дъщеря на цар Иван Асен ІІ от последния му брак. Цар Иван Александър идва на власт в Търново в трудно време. Битката при Велбъжд е само едно от свидетелствата за нарастващата сила на Сърбия. От северозапад унгарците остават постоянна заплаха. На югоизток Византия е притисната от турците в Мала Азия, но остава твърде силна на Балканите. В южна и югозападна посока голяма част от българските земи се управлява от самостоятелни управители, които, за да запазят владението си върху тях, лавират между Византия, България и Сърбия.
Скоро след като заема престола през 1331 г., цар Иван Александър нахлува в Тракия и освобождава заетите от ромеите Ямбол, Ктения, Русокастро, Айтос и Анхиало. Под византийска власт остава само Месемврия. Император Андроник ІІІ също навлиза в Тракия и се установява на лагер при Русокастро.  Тук на 18 юли 1331 г. с помощта на съюзници татари българският владетел разбива войската на Андроник ІІІ. Започват преговори за “дълбок” мир. Според условията на мира Михаил Асен, синът на Иван Асен, трябва да се ожени за дъщерята на Андроник ІІІ Палеолог Мария (Ирина). Сватбата е отложена, тъй като Михаил и Мария са твърде малки.
Мирът е нужен на българския владетел, за да ликвидира бунта на вуйчо си – деспот Белаур, във Видин и да обърне поглед към Сърбия. Там в смъртна борба за власт се вплитат Стефан Урош ІІІ Дечански и синът му Стефан Душан. На 8 или 9 септември 1331 г. Стефан Душан е коронован за крал, а баща му е умъртвен на 11 ноември същата година, което го превръща в мъченик. В резултат на българо-сръбски преговори на 19 април 1332 г. Елена, сестрата на Иван-Александър, се омъжва за Стефан Душан. Сърбия не нарушава мира до края на Второто българско царство, но неговата видима цена е окончателната загуба на Македония.
След 1332 г. самочувствието на цар Иван Александър нараства. През следващите десетина години той наблюдава от Търново проблемите на своите съседи, вероятно мислейки, че те никога няма да станат негови. Отрано провъзгласява своите синове Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен за съцаре. Самочувствието му най-силно личи от “похвалното слово”, включено в Софийския псалтир (“Песнивеца”) от 1337 г.  През 1338 г. цар Иван Александър напомня на византийския император за поетия сватбен ангажимент и през есента на същата или пролетта на 1339 г. край Адрианопол е
звършено тържественото бракосъчетание.

2. Гражданска война във Византия. Отношението на България и първите нападения на турци на Балканите

Началото на управлението на Иван Александър съвпада с възхода на османските турци . При Орхан (1324-1362), наследника на Осман, те бележат значителни военни успехи в Мала Азия. Бейликът на Орхан постепенно започва да се превръща в стегната, организирана на военни начала държава. Османците завладяват византийските крепости по източния бряг на Черно море: Бруса – в 1320 г., Никея – в 1331 г., и в 1337 г. пада Никомидия.
Успоредно с Османския бейлик очевидно действа и този на Айдън, с център гр. Смирна. Негов основател е Мехмед. Владетелят им Умур бег строи флот и започва набези по островите в Егейско и Средиземно море. Той дебаркира на Балканите като съюзник на Йоан Кантакузин, управител на Адрианопол, регент на малолетния император Йоан V Палеолог и претендент за византийския престол. Император Андроник III не може да спре турската агресия, защото не разполага с достатъчно кораби. Турците на Умур грабят плячка и отвличат със себе си много пленници. Особено разорителни са техните нахлувания в Тракия през 1336, 1337 и 1341 г.
Византия видимо става по-слаба. Империята губи сили и средства в изтощителни граждански войни. След смъртта на Андроник ІІІ Палеолог в 1341 г. на византийския престол сяда деветгодишният Йоан V Палеолог (1341-1391). Назначено е регентство в състав: императрицата майка Ана Савойска, управителят на Константинопол Алексий Апокавк, видният сановник Йоан Кантакузин и патриарх Йоан ХІV Калекас. Скоро се оформят две враждуващи групировки, едната начело с Алексий Апокавк, а другата – с богатия земевладелец Йоан Кантакузин.
Същата година в Константинопол пристига Шишман, син на цар Михаил ІІІ Шишман, който дотогава живее при татарите. Иван Александър извежда войските си до граничния по това време град Стилбно (Сливен) и изпраща пратеничество във византийската столица с ултимативно искане – да му предадат Шишман или ще отвори нова война на ромеите. Регентът Кантакузин отговаря, че няма да предаде Шишман, и заплашва, че ще изпрати в българските земи турците на неговия съюзник Умур бег. В крайна сметка двете страни възстановяват мира от 1331 г.
Есента на 1341 г. конфликтът между регентите прераства в гражданска война. На 26 октомври 1341 г. Йоан Кантакузин се самопровъзгласява за “василевс” на ромеите. В отговор патриарх Йоан коронова деветгодишния Йоан V Палеолог (1341-1391) за император и обявява Алексий Апокавк за регент. Това дава начало на поредната гражданска война във Византия.
Цар Иван Александър се намесва на страната на Апокавк. Той навлиза през Тракия към Димотика и се установява на лагер на десния бряг р. Марица. Войниците му се впускат да плячкосват околните земи. Тази тактика се оказва пагубна за българите. Част от войската е разбита и пленена от ромеите на Кантакузин, част – от аканджийските отряди на Умур бег. В такава обстановка цар Иван Александър предлага мир на Йоан Кантакузин, който е сключен с посредници поради тежката зима на 1341-1342 г.
Мирът дава възможност на Йоан Кантакузин да потегли към Солун. Опитът му да превземе града е неуспешен и той търси помощта на сърбите. През месец юли 1342 г. претендентът за престола в Константинопол и Стефан Душан се срещат в Пауми, близо до Прищина (Косово). Те се споразумяват за взаимна помощ при условие всеки да задържи онова, което завоюва от верните на Апокавк градове. Опитът им обаче да превземат заедно Сяр пропада.
През зимата на 1342-1343 г. обсадената от войски на Апокавк в Димотика Ирина, съпруга на Йоан Кантакузин, вика на помощ Иван Александър. Българският цар приближава Димотика, но не се намесва в сраженията. Той иска ромеите да му предадат града и успоредно с това се опитва да склони сръбския крал Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин.  Тогава Ирина вика на помощ Умур бег, стария съюзник на Кантакузин. Българският владетел научава, че той дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войници, и се оттегля в Търново.
През 1343-1344 г. Йоан Кантакузин успява да се наложи в Тесалия и овладява голяма част от Тракия с помощта на турския си съюзник. През пролетта на 1344 г. императрица Ана Савойска търси помощта на българския цар срещу Кантакузин. Тя на драго сърце му отстъпва Станимака, Цепина и още девет околни крепости в Родопите, може би имайки предвид, че във всеки момент те могат да бъдат превзети от Кантакузин.  Иван Александър отговаря, че ще изпълни споразумението, но едва след като дружините на Умур бег се върнат Мала Азия.

3. Момчил

Междувременно обособеният като самостоятелен владетел в Родопите – Момчил, предлага своя отряд от четири хиляди души българи от района на Родопите на Кантакузин срещу част плячката в хода на гражданската война. Йоан Кантакузин, който остро се нуждае от войници, приема наемниците и назначава Момчил за управител на Меропа (Западните и Средните Родопи).
Самочувствието на Момчил нараства. Той се ориентира към регентството във византийската столица и нанася поражение на турците в пристанището Абдера на беломорски бряг.  След това разбива войската на Йоан Кантакузин и превзема Ксанти.  За да го привлече на своя страна, Ана Савойска му дава титлата деспот. На свой ред претендентът за престола в Константинопол Кантакузин му предлага титлата севастократор, но Момчил остава верен на императрицата.
През пролетта на следната 1345 г. Умур и Кантакузин грижливо се подготвят за война срещу непокорния българин. На 7 юли 1345 г. отрядът на Момчил е притиснат между градските стени на Перитерион и многократно превишаващите по брой дружини на Йоан Кантакузин и Умур бег. Жителите на града гледат от крепостните стени кървавото зрелище. Момчил слиза от коня и се бие наравно със своите хора. Но храбростта му не е достатъчна.  Той загива с меч в ръка заедно с хилядите свои войници. Оцеляват около петдесетина души, които начело с братовчед му Райко се укриват в града. В българската столица Търново остават напълно безучастни. А в народната памет остава преданието за юначния Момчил, който храбро защитавал Родопите от турците.

4. Разделяне на Българското царство

Докато траят събитията в Родопите, Стефан Душан напредва в Македония при мълчаливото одобрение на Иван Александър. Той превзема Воден, Костур и Лерин, а след това Мелник и Зъхна. На 25 септември 1345 г. Стефан Душан тържествено влиза в Сяр. На 16 април 1346 г. в Скопие той се провъзгласява за “василевс и автократор на Сърбия и Рашка”. На тържествената церемония присъства търновският патриарх Симеон, а според някои съвременни изследователи – и самият търновски цар Иван-Александър. Така с българска помощ се ражда Кралство Сърбия.
В 1346 г. императрица Ана Савойска се обръща с писмо за помощ към отцепилия се в Добруджа български болярин Балик и неговите братя Тодор и Добротица. Тяхното владение е с център крепостта Карвуна (Каварна) и вероятно е наследствено по линия на Тертеровци. Тодор и Добротица заминават за Константинопол с отряд от хиляда войници. Добротица е почетен с титлата деспот и му е поверена войска срещу Кантакузин. Въпреки че се проваля като военачалник, той е назначен за управител на черноморския град Мидия, а брат му Тодор се завръща в Карвуна.  
През февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влиза в Константинопол. На 21 май властта фактически минава в неговите ръце, след като омъжва дъщеря си Елена за младия император Йоан V Палеолог. Есента на същата година в Търново цар Иван Александър се разделя със съпругата си Теодора, от която има двама синове: Михаил Асен и Иван Срацимир. От този брак е и Кера Тамара, която по-късно се омъжва за турския султан Мурад І (1359-1389). На следната 1348 г. царят се жени повторно, този път за еврейката Сара, която се покръства под името Теодора. От този брак се раждат Иван Шишман и Иван Асен, който умира около 1344-1345 г. По това време и тримата живи братя носят царски титли. Между 1352 и 1355 г. умира първородният царски син Михаил Асен. Година-две след това Иван-Александър отделя Видинската област и я дава на във владение на Иван-Срацимир.

5. Балканското неразбирателство и неговите последствия

Враждебните отношения между съседните балкански държави се развиват при все по-силно нарастващата османска заплаха. Канени като съюзници, османците плячкосват и отвличат в Мала Азия пленници, които продават като роби. Хрониката на техните първи грабителски походи е трудна за възстановяване, но е ясно, че те са свързани с действията на Йоан Кантакузин в борбата му за престола на византийските василевси. Веднъж научили пътя към Европа, усетили слабостта на местните владетели и вкуса на богата плячка, те започват системно да нахлуват в Тракия.  Това прави и Сюлейман, син на Орхан (1324-1362) в 1347 г., когато по поръка на Кантакузин превзема южните черноморски градове без Созопол. Три години по-късно, през лятото на 1350 г., по своя инициатива Сюлейман пресича р. Марица и плячкосва българските земи в Тракия. Едва сега Йоан Кантакузин разбира каква е цената на властта в Константинопол. През 1351 г. той се обръща към българския владетел Иван Александър с молба за пари за строеж на кораби, които да използват срещу османците. Отначало българският цар се съгласява, но под влияние на сръбския крал Стефан Душан отказва. Това негово историческо решение остава записано след десетилетия в известната българска Анонимна хроника от ХV в.
Само година по-късно Сюлейман овладява крепостта Цимпе на европейския бряг на Дарданелите на полуостров Галиполи. След разрушителното земетресение от 1-2 март 1353 г. той превзема и крепостта Галиполи и я превръща в постоянна база за своите нападения на Балканите. Така започва колонизацията на османските турци на Балканите.
През декември 1354 г. Йоан Кантакузин е принуден да абдикира от властта. Следва нов българо-византийски мирен договор, скрепен с брака на дъщерята на цар Иван Александър от втория му брак Кера Мария и Андроник ІV, син на Йоан V Палеолог. Между двете страни настъпва период на мир. Но не и за останалата част от Балканите.
През декември 1355 г. умира Стефан Душан и в Сърбия избухват междуособици. В началото между Урош V и брата на Стефан Урош – Симеон Урош (Синиша). По-късно в тях се намесва крал Вълкашин. Сърбия отслабва и започва да се разпада. В това време османските турци овладяват Димотика към 1359-1361 г., а към 1366-1369 г. Одрин, който превръщат в своя столица. Оттук те започват целенасочена експанзия в три посоки: на юг – към устието на р. Марица, на североизток – към Айтос, и на северозапад – към Пловдив.
В 1364 г. избухва последната българо-византийска война. Император Йоан V Палеолог изненадващо превзема Анхиало и обсажда Месемврия.  На свой ред, следвайки модела на Йоан Кантакузин, цар Иван Александър вика османците на помощ и това решава войната в полза на българите. Мирът между България и Византия е възстановен.
Не минава и година, и унгарците начело с крал Лайош І (1342-1382) нахлуват от северозапад. Унгарските крале още от началото на ХІІІ в. се титулуват “крале на българите”. Малко преди похода крал Лайош иска от Иван-Срацимир да се признае за негов васал, но получава отрицателен отговор. На 1 май 1365 г. унгарските войски потеглят към Видин, а на 2 юни превземат града. Цар Иван-Срацимир и семейството му са затворени като пленници в крепостта Хумник (Босилево, Хърватия).  С помощта на францискански монаси унгарците започват да “обръщат” българите в римокатолическа вяра. Това насилие се превръща в лична драма за около 200 000 българи, т.е. за около една трета от населението на Видинското царство. Докато траят тези събития, император Йоан V Палеолог заминава за Буда, за да търси помощ срещу османските турци. В края на лятото, на връщане от унгарската столица, той е задържан във Видин. Вероятно поради намесата на престолонаследника Андроник ІV Палеолог цар Иван Александър не разрешава на византийския император да пресече българските земи на път към Константинопол.
По същото време граф Амадей VІ Савойски потегля от Венеция, за да воюва с турците. През септември той освобождава Галиполи и по молба на императрица Ана Савойска на 4 октомври 1366 г. потегля със своите 14 галери към Българското Черноморско крайбрежие, за да накаже българите.  Амадей Савойски превзема Ахтопол, Созопол, Скифида, Анхиало и Месемврия и на 25 октомври обсажда Варна.
Докато трае обсадата, графът започва преговори с цар Иван Александър и деспот Добротица и превзема още две крепости – Емона и Козяк. През декември Андроник ІV Палеолог е освободен и след като престоява в Калиакра и Месемврия, в средата на месец март 1367 г. се прибира в Константинопол.
В резултат на сложно водените преговори Андроник ІV Палеолог трябва да получи Анхиало, Несебър и Варна, като поема ангажимента да посредничи между българския цар и влашкия войвода Владислав Влайку. Той трябва да убеди влашкия войвода срещу 180 000 флорина, платени от българския цар, да освободи Видин от унгарците. Под натиска на деспот Добротица и влашкия войвода Владислав Влайку, подпомогнати от местното българско население, през есента на 1369 г. унгарският крал отстъпва, връща града и освобождава Иван Срацимир. Византия взима Месемврия и Ахтопол, а Добротица – Варна, Емона и Козяк.
На 17 януари 1371 г. цар Иван Александър умира. Но още приживе в средата на ХІV в. българските земи са разделени на Търновско царство, Видинско царство и Добруджанско деспотство.  На запад в Кюстендилската област и в Македония всички български селища отдавна се владеят от независими или полузависими местни войводи, които лавират между Византия и Сърбия, въпреки че са населени с българи. Може би един от най-красноречивите примери е приписката на неизвестен книжовник , който преписва на български език един паренесис през 1353 г. в манастира “Св. Архангел Михаил” (Лесновски манастир).

6. Разцвет на българската средновековна култура
Управлението на цар Иван Александър бележи един от върховете на българската средновековна култура. Той отделя голямо внимание на делата на църквата и всячески се стреми да подпомага нейното материалното състояние. Той е инициатор и покровител на строителството на Драгалевския манастир “Св. Богородица” в подножието на Витоша и Килифаревския манастир близо до Търново. Ярки свидетелства за тази негова грижа са издадените царски дарствени грамоти за български манастири “Св. Никола” в Емона от 1354 г. и за манастира “Св. Богородица Елеуса” в Месемврия, която няма дата.
Под прякото наблюдение на цар Иван Александър в престолния град са организирани два антиеретични събора. Първият е свикан най-вероятно в 1350 г. На него присъстват всички висши духовници на царството и е председателстван от патриарх Теодосий Търновски. Съборът разобличава възгледите на богомилите и налага тежки наказания на тези от тях, които не се отричат от своите вярвания. По-късно на преследвания са подложени последователите на една нова ерес – адамитите, които проповядват връщане към изначалното равенство преди грехопадението на първите хора, поради което ходят съвършено голи по подобие на библейския Адам.
В 1360 г. в Търново е проведен втори антиеретичен събор. Той също е ръководен от патриарха в присъствието на царя. Съборът е насочен срещу привържениците на византийския философ Варлаам, който е главният противник на учението на исихастите. Варлаамитите, както се наричат привържениците на Варлаам, са осъдени на отлъчване от църквата и изгонени от пределите на България. Съборът осъжда на смърт и жидовстващите последователи и разпространители на юдаизма. Един от техните водачи е убит с камъни от разярената тълпа.

Феодални отношения и селскостопански работи.
Лондонското евангелие на цар ЙоанАлександър –
ХIV в.
При управлението цар Иван Александър са изготвени няколко обемисти книги, изпъстрени с красиви миниатюри. По негова повеля в 1344-1345 г. от гръцки е преведена Манасиевата хроника , която обхваща събития от сътворението на света до 1081 г. Особено ценни са направените 19 добавки, касаещи българската история до Асеневци. Българската редакция на Манасиевата хроника е запазена в 5 преписа. Най-известният от тях се съхранява в библиотеката на Ватикана. Той има 206 пергаментни листове с 69 миниатюри, от които 21 са за българското минало.
По поръка на царя през 1356 г. в Търново е направено известното Лондонско четвероевангелие . То е написано от монаха Симеон  и се състои от 286 пергаментни листове, богато илюстрирани с 366 миниатюри, на някои от които са изобразени царят и неговото семейство. От 1876 г. то се съхранява в Британския музей в Лондон. (Тук картинки!) Томичовият  псалтир е третият широкоизвестен ръкопис от времето на цар Иван Александър. Той е направен около 1360 г. Текстът има 304 листове хартия със 109 миниатюри. Ръкописът се съхранява в Москва.
Съвременните историци оценяват цар Иван Александър като нерешителен политик, който носи вина за силно ограничените възможности на Второто българско царство да се противопостави на започналата османска експанзия, но неговите съвременници го славословят като “превисокия цар, богоизбрания и боговенчания Иван Александър”.