Лъв III (717-741). Спасението на Европа.

Сподели

 

 Солид на Лъв III

В негово лице Византия наистина бе намерила човека, който победоносно щеше да отрази последния и най-страшен напор на арабите и която с това щеше да си осигури възможността да продължи своята история още цели 7 века.
В историята Лъв е известен с прозвището Исавриец1, като се счита, че той произхожда от провинция Исаврия. Съобразно с това и основаната от него династия, която в продължение почти на цял век управляваше Византия, се нарича Исаврийска. В това наименование има недоразумение. Може би родителите на Лъв да са били от исаврийско потекло – това не е известно – но сам той бил роден в град Германикия в Северна Сирия. Когато градът бил превзет от арабите, семейството на Лъв, който бил още дете, било преселено заедно с много други бежанци и заселено при гр. Месемврия на Черно море. Предполага се (Schenk, 9), че на колонистите били раздадени земи с условие те да изпълняват военна служба и пазят границата от българите, които скоро преди това бяха вече заели областта северно от Балкана. Тук Лъв израснал на свобода и навярно се закалил в пограничните схватки с немирните византийски съседи.

Преданието разказва, че когато в 705 г. в края на изгнанието си Юстиниан Ринотмет с българска помощ потеглил за Цариград, за да отвоюва загубения си престол, Лъв го посрещнал и му подарил стадото си от 500 овце. В положението, в което Юстиниан се намирал, този подарък бил за него извънредно ценен и той взел Лъв със себе си, като го назначил за императорски спатарий (σπαθάριος) (тъй се наричали членовете на гвардията – телохранители). Доверието, което с тази си постъпка и с личните си качества Лъв спечелил при Юстиниан, не траело дълго. По някакъв донос възведения на престола тиранин почнал да се отнася подозрително към него и за да го отдалечи от себе си му поверил началството над едно предприятие, което по всички изгледи не могло да разчита на успех, а е излагало на явна опасност участниците в него. Това било наказанието на немирните абзаги, един буен и неспокоен кавказки народ, които вече не искали да признаят върховенството на императора. Лъв получил заповед да се съедини с аланите, едно също тъй кавказко племе, чиито потомци са днешните осети, и заедно с тях да нападне абзагите в земите им. Предприятието представлявало редица от непреодолими трудности. Трябвало да се навлезе дълбоко в една непроходима планинска страна, дето засадите дебнели на всяка стъпка и то без да могат да се поддържат връзки с тила, без да се разчита на една близка и сигурна база за действията. Опасностите се увеличавали още повече поради малобройността на силите, които били дадени на Лъв и поради явната безнадеждност на аланите, на които той трябвало да разчита. Явно било, че Юстиниан искал да се освободи от Лъв, чиито способности будели съмнения и затова го пращал на сигурна гибел. Храбростта и военния талант на Лъв обаче му помогнали да излезе с успех от всички трудности. Самите алани били тъй увлечени от дарбите му, с които той съумял да събуди тяхното учудване и привързаност, и те били готови да го следват навсякъде. Проникнал дълбоко навътре в земята на абзагите, Лъв останал там отрязан от отечеството си и от всяка вест от него повече от две години. И когато след успешно изпълнение на задачата си той се върнал на Кавказкия черноморски бряг и оттам с кораби слязъл в Трапезунд, научил, че империята вече била преживяла две династични революции – тази, която за втори път бе свалила Юстиниан II от престола, а след това последвалата я, в която неговият наследник Филипик също бе принуден да слезе от трона на византийските самодържци.

Новият император, умният и предвидлив Анастасий II, който търсил способните и деловити хора, за да им повери важните и отговорни длъжности в държавата, не могъл да остави без внимание Лъв, чието име вече се намирало на всички уста. Нему бива поверено началството на Анатолската тема, срещу която били насочени нападенията на арабите, и която имала да издържа най-буйния им натиск. Зает с отбраната и укрепяването на областта си, тук бе го сварила вестта за революцията, която отне короната и от Анастасий.
Някои изследвани, K. Schenk например, са склонни да подозират измяна у Лъв по отношение на падналия император. Ако Анатолският стратег би му се притекъл навреме с намиращите се на разположение войски, на въстанието би се турили край и Анастасий II би запазил престола си. Положението на провинцията му не било в тоя момент застрашено от арабите, че да не е могъл с част от силите си да се притече на избягалия от столицата император, който напразно цели 6 месеца очаквал тази помощ.

Доверяващ се на своите способности и сили и преизпълнен с предчувствие за голямата си бъдеща мисия, Лъв не считал за нужно да се меси в борбата между двамата съперници. За него те еднакво били неспособни за задачите, които времето поставяло пред представителя на империята и той искал да ги остави на силите им. Че в това предположение има нещо право показват няколко обстоятелства. Едното е, че готвейки се за бъдещето, Лъв побързал да влезе във връзка с Артавазд, началник на Арменската тема, втори по значение и сила сановник в империята, като му обещал дъщеря си за жена. Второто, че Лъв бе отказал да признае новият император Теодосий III и с това предварително давал да се разбере не само бъдещото му поведение, но и плановете, които кроял.
От чисто човешко гледище двуличието на Лъв и вероломството спрямо падналия му господар, комуто той трябвало да помогне, заслужава да бъдат осъдени. Историята обаче, и хората отделно, не съдят победителите, още повече, когато те идват да изпълнят една мисия, която не е по силите на други. А в дадения момент, както това ясно било съзнавано от всички хора с положение и ум, Лъв бил единственият човек, които би могъл да се справи с опасностите, тъй страшно надвиснали над Византия.

Едва отминал деня на тържествената му коронация в „Св. София“ (17 март 717 г.) и Лъв развил всичката си енергия, за да посрещне очакваната нова обсада на столицата от арабите. Започналите още от Анастасий II поправки на стените били засилени, струпани били различни количества хранителни припаси както за самото население тъй и за гарнизона, приведена била в изправност флотата и приготвени машините и приспособленията на корабите за действие с гръцки огън.
Неприятелите не оставили дълго време да бъдат чакани. Разярен от погазването на сключения договор с Лъв, арабският пълководец Маслама, който още през есента на 716 г. бил превзел Пергамон и там презимувал, потегля на запад през Хелеспонт, минава в Тракия и през лятото на 717 г. с 80-хилядна армия се явява пред стените на Цариград. В същото време многочислената арабска флота минала през Хелеспонт и Пропонтида, хвърля котва в Босфора. Могъщата източна столица, напълно блокирана и отрязана от останалите земи, имаше вече да се бори не само за своето спасение. От изхода на борбата зависеше бъдещето на християнската цивилизация, защото тук трябваше да се реши ще бъде ли ислямът господар на света или пък ще се върне в Азия, неговата люлка и огнище.

Маслама, арабският пълководец, разбрал още в първият момент безполезността на открития пристъп и затова решава да действа чрез стегната блокада. Около стените на столицата откъм материка бил изкопан голям окоп, зад който бил издигнат с каменна стена вал. Тук арабската войска заела позиции, закрита от изстрелите на обсадените и осигурена от ненадейните им излази. Силите, с които Лъв разполагал, обаче не му позволявали да предприеме никакви действия към сушата и той се ограничил със зорко наблюдение и охрана на стените. По море обаче, въпреки числения превес на арабите, византийците, благодарение на страшния гръцки огън чувствали, че инициативата им принадлежи. Наскоро след започване на блокадата техните дромони – веслови кораби – въоръжени с това силно действащо средство нападат част от арабската флота и я унищожават. Разярен от неуспеха, арабският адмирал заповядал на следващия ден да се предприеме общо нападение върху града откъм морето, но гръцкият огън и сега действал тъй опустошително срещу арабските кораби, че след като дали големи жертви арабите били принудени да отстъпят от стените и тоя път вече не смеели да се приближат до тях. За да спаси остатъка от флотата си, Сюлейман, арабският адмирал, бил принуден да я групира в по-далечните заливи из Босфора, дето би била запазена от ненадейните атаки на византийците.

Положението на сухопътната армия било не по-малко безнадеждно. Осъден да стои пред непристъпните стени на Цариград, Маслама виждал как настъпващите студове действали гибелно на неприготвените за тях и привикнали на топлия климат араби. Армията му се топяла без бой. Едничкото спасение било да се вдигне и отстъпи, но заповедта на халифа била ясна и определена – да се прекара цялата зима под цариградските стени; непристъпната крепост могла да бъде взета само с глад и арабите се надявали, че тя не ще може да издържи дълговременната обсада. За нещастие обаче те не предполагали, че предвидливостта и енергията на Лъв са я снабдили с всичко необходимо да устои на лишенията тъй дълго време.
На другата година две нови ескадри от 400 кораба, събрани и екипирани по африканските и сирийски крайбрежия, се явяват да усилят арабската флота. По-голямата част от матросите им обаче били християни. На тях не могло особено много да се разчита преди всичко затова, че предшестващият халиф Абдалмелиκ бе утежнил положението на християнските си поданици чрез въвеждането на специално от тях събирания поголовен данък – харач. Сега, научили за действието на гръцкия огън и видели окаяното положение на намиращата се пред Цариград арабска флота, тяхното настроение паднало още повече и една нощ те отвързват лодките от военните кораби и на тълпи се явяват като бегълци пред Цариградските стени. За да използва създаденото поради това униние и тревога всред противниците си Лъв заповядал ново морско нападение. Голямата част от новодошлата ескадра бива потопена, а не малко кораби падат в плен. Сюлейман бил принуден да се скрие във витинските пристанища, дето и дебаркирал екипажите им. С морската блокада бива свършено.

Затова толкова по-тежко става положението на сухопътната арабска армия. Гладът бил стигнал до такива размери, че арабите били принудени да употребяват за храна, според съобщението на тогавашен летописец, дори и труповете на умрелите си другари. Страната била опустошена и не могла да им доставя никакъв провиант. Някаква страшна епидемия, вероятно чума, отнасяла с хиляди от войниците им. В добавка на всичко Лъв чрез специален пратеник уговорил българския хан Тервел да му се притече на помощ. Българите се явили според съобщението на Теофан и нападнали арабите в тила, като избили повече от 20 хиляди души. Всяко продължение на обсадата при тия обстоятелства означавало пълна гибел на арабската армия и новият халиф Омар, който бе наследил Сюлейман, дава заповед на Маслама да се завърне назад. „На 15 август 718 г., точно една година след деня, когато знамената на пророка с такъв голям ентусиазъм бяха развени под стените на Византия, Маслама разтуря палатките си и заповядал на войската си да се натовари на останалите му кораби.“

На връщане буря още в Мраморно море потопява голямата част от арабската флота, заедно с натоварените в нея войници; византийците, които се впущат да я преследват, довършват останалото, тъй че до сирийските брегове сполучват да пристигнат едва пет кораба. Съвременните византийски хронисти, свидетели на това страшно поражение, го обясняват с гнева на Богородица, която се считала за покровителка на столичния град и която арабите бяха предизвикали с оскверняването на нейните черкви.
Новите историци сравняват тази военна катастрофа на арабите с тая на Наполеон в 1813 г. И в двата случая предприятието бе започнато с ентусиазъм и увереност, и в двата случая от стотиците хиляди потеглили на поход се върнаха само отделни единици.
Сравнението би могло да се проведе и по-нататък. Както в ново време Европа си отдъхна след 1813 г. от диктатурата на Наполеон, също тъй и в 718 г. тя бе окончателно спасена от по-нататъшното наводнение на Исляма. Той бе довел силите си до последно напрежение, бе достигнал върховния предел на своята експанзия и вече започваше отливът, който трае и до наши дни. Не минали и две десетилетия от катастрофата под Цариград, когато при Поатие бе сложена границата на разширението на запад и той трябваше да прехвърли Пиринеите, отдето никога вече не бе му съдено да мине2.

На изток обаче, дето бе неговата главна сила, тя не можеше тъй лесно да се изчерпи. Седем години след обсадата на Цариград една нова стохилядна арабска армия опустошава Мала Азия и като разорява някои от цветущите ѝ градове (Кесария) достига дори до Никея, която успява обаче да устои на предприетите срещу нея атаки.
Лъв успява чрез съюза си с аланите и хазарите, които предприемат нападения в съседните до Кавказ арабски области, да отвлече за известно време вниманието и силите на противника си, но не за дълго. Две години след това арабските походи по суша и море отново започват и даже един път прославеният арабски пълководец Ал Батал достига до гр. Пергамон. Тук той залавя един неизвестен пленник, който се препоръчвал за син на Юстиниан Ринотмет. Опитът на арабите да си послужат с него обаче като претендент за престола срещу Лъв напълно пропадна, тъй като било на всички известно, че навремето Тиберий3  бе споделил участта на баща си.
Новите нападения на арабите след това още по-малко могли да разчитат на някакъв краен резултат. В 740 г. те предприемат още един грандиозен поход. Армията им, разделена на три големи клони, минала границата, се втурва в три различни посоки из Мала Азия, но тоя път щастието напълно изоставило арабите. Сам Лъв заедно със сина си се притекъл срещу Ал Батал, който с главните сили обсаждал една от тамошните крепости Акроин и в кървавото сражение го разбил съвсем. Близо 7000 араби паднали на бойното поле, а между тях и прославеният им военачалник.
С това в едновековната борба византийците бяха успели да изнесат на открито поле и първата си значителна победа над своя противник. А с това последният преставаше вече да бъде тъй страшен както по-рано.
В 24-годишното царуване на Лъв III не беше само опасността от арабите, с която той имаше да се справя. Още в първите години на неговото управление трябваше да бъдат преодолени две събития, едното от които заплашваше единството на империята, а другото можеше да доведе нова промяна на престола.
Когато в 717 г. арабите блокираха столицата, стратегът на Сицилия, разчитащ, че при тежкото си положение Лъв не ще може да му окаже никакво противодействие, решава да отдели острова от империята и да го направи независим от нея. Вестта за арабското нападение срещу Цариград, която била разпространена по целия Запад, била достатъчна да отстрани и у самото население на острова всяка мисъл за съпротива срещу плановете на стратега. Той заповядал под името Тиберий да бъде коронясан за император една негова креатура, обаче сам продължавал да бъде разпоредител в новата държава. Това положение продължило докато арабската флота държала столицата откъсната от всички те ѝ провинции. Когато арабската обсада била разкъсана достатъчен бил един кораб да се яви пред Сицилия, за да възстанови положението. Водителите на бунта, а в това число и избраният император, били обезглавени и редът в острова – възстановен.
Много по-опасно лично за Лъв било движението, което се подготвяло срещу него в Солун. Ние знаем, че там бе се настанил като монах сваленият император Анастасий II. Необезпокоен от никого, той бе преживял царуването на Теодосий и възцаряването на своя някогашен пълководец Лъв. Сега той имал основание да се счита за законен владетел на престола, който бе изгубил именно поради недостатъчната подкрепа на своя подчинен. Спасението на столицата, чието укрепяване бе предприел с такава голяма предвидливост, той имал основание да тълкува предимно като своя заслуга. И когато видял, че Лъв е далеч от всяка мисъл да сподели с когото и да било върховната власт, а още по-малко да я отстъпи някому, той почва да крои план за възвръщането на загубения си престол. На негова страна бил Солунският митрополит, който не забравил, че Анастасий бе възстановил православието срещу монотелитското направление, възтържествувало при Филипик. Той имал на страната си при това и някои от най-високопоставените чиновници в столицата, някои от които дължали нему своите високи постове. Той влиза във връзка с тях и с тяхна помощ завързва преговори с българския хан Тервел. В плана на съзаклятието бил посветен Сисиний Рендакий, който като пратеник на Лъв заминал при Тервел, за да го убеди да нападне арабите намиращи се още пред Цариградските стени. Сисиний имал задача да настои щото Тервел да вземе страната на екс императора срещу Лъв. Мерките били вече взети; Анастасий успял да събере малка флота от леки кораби в Солунското пристанище. И едва арабите отпътували от Цариград, от Солун потеглил срещу него Анастасий с малката си флотилия, в която като екипаж войници имало навярно твърде многο от съседните на Солун славяни. В Ираклия (Перинт) той се съединил с българите и потеглил за Цариград. Лъв обаче успял да открие навреме опасността. Съмишлениците на Анастасий в Цариград били арестувани, едни от тях наказани със смърт, други изпратени в изгнание. Знаейки при това, че главната сила, с която Анастасий разполагал, са българите, Лъв го пренебрегнал и влязъл в преки преговори с тях. Те от своя страна съзнавайки, че цялото предприятие е пропаднало, се съгласяват да отстъпят и спазят съществуващият дотогава мир, като за потвърждение на добрите си намерение дори вързали Анастасий и го предали на Лъв. Тоя последният заповядал да го посекат публично заедно с главния му съучастник, а българите сами обезглавили Сисиний и изпращайки главата му в Цариград се върнали през Балкана.

При дадените след това надбягвания в хиподрома главите на наказаните, забодени на копия били разнасяни по арената за назидание и страх на всички, които биха се изкусили в бъдеще от подобни опити.

Един път отстранена арабската опасност, Лъв могъл вече да се предаде спокойно на работа по възстановяване вътрешните сили на империята и нейното уреждане. И тук той развил енергия и проявил способности, които съперничили с неговия военен талант.
Нуждата от една умна и предвидлива вътрешна политика по това време била за Византия извънредно силно чувствана. Почти едновековната борба, водена от Ираклий и приемниците му перси и араби, не им позволяваше да посветят никакво внимание на въпросите от вътрешното устройство. Настъпилото с царуването на Юстиниан Ринотмет време на своеволие и последвалите го революции бяха съвсем забъркали вътрешното положение, разклатили бяха правното съзнание у народа и бяха довели държавните финанси в едно наистина плачевно състояние.
Лъв видял всичко това и решил с всички средства да въздейства за премахване на злото.
Обстоятелствата не били особено благоприятни. Освен че арабите на няколко пъти подновявали походите си в Мала Азия, но и чумата, която се явила при последната обсада на Цариград и бе отнесла голяма част от арабската армия, не бе пощадила населението на империята. Летописците разказват, че в самия Цариград по това време нейните жертви достигали до 300 хиляди души. (Schenk, Byz.Z., V, 283). Може това число да е твърде преувеличено, но то показва във всеки случай величието на напастта, която постигнала империята не само от жертвите на войната и грабежите на неприятелите.
Първата задача на Лъв била да закрепи положението на държавата си във външно отношение. След потушения бунт на Анастасий, българите се оттеглили като запазили за в бъдеще мира, сключен в 716 г.
За да спечели съюзници срещу арабите Лъв влязъл в преговори с хазарите, като взел за жена на сина си една хазарска принцеса Ирина4. Навярно с хазарите бил сключен съюз защото в 728 г. синът на хагана предприел поход срещу арабите и през Армения достигнал подчинените на арабите персийски земи.
Особено важни и с големи последици за заздравяването на империята били финансовите мероприятия на Лъв. На първо място той окончателно унищожил финансовите функции на курията. Ние знаем, че тя бе съставена от най-видните и заможни граждани на общините, които били длъжни с имотите си да отговорят за несъбраните данъци от местното население. Опитите на Анастасий да премахне това положение, както знаем, бяха останали без траен резултат, тъй като то бе възстановено отново от Юстиниан. Сега след страшните опустошения след войните да се изисква една такава отговорност от куриалите, значело да се разсипят без държавата да добие нещо от това и по тази причина Лъв съвсем унищожава техния институт, като ги освобождава от всякакви отговорности. Работите по събирането на данъците били възложени на държавни чиновници.

Въпреки голямата финансова нужда, в която се намирал, Лъв се пазел от общо увеличение на данъците. Сега, когато поради религиозните борби Средна Италия се отделила от империята, той увеличил поголовния данък на жителите на Калабрия и Сицилия с 1/3. Тъй, мислел той, ще покрие загубата. Едва в края на царуването си Лъв прибягнал до нова мярка, която твърде тежко била почувствана, но която била наложителна от гледище на отбраната на империята. Едно страшно земетресение бе повредило силно стените, на Цариград и на много други крепости и за да намери средства за тяхното възстановяване той наложил специален данък, които образувал 1/12 от това що плащал обикновено всеки поданик. От новото облагане били освободени само жителите на столицата. Поради конфликта с Рим Лъв конфискувал папските земи в Сицилия и прибрал в държавното съкровище и техните приходи, които възлизали годишно на 35 хиляди иперпери. С всички тия мерки и разумната си пестеливост Лъв сполучил да доведе финансовото положение на висота, каквато то много отдавна не бе имало. И доколко бил проникнат от съзнанието, че здравите държавни финанси са първото условие на силата, се вижда от обстоятелството, че той лично взел контрола над тях. Докато по-рано всички византийски императори предоставяха тази длъжност на специални лица – един вид финансови министри, – сега при него великият логотет бил просто секретар на неговия кабинет.
Не по-малко внимание обърнал Лъв и върху правните отношения на своето време. Още при Юстиниан кодифицираното римско право бе авторитетът, по който се ръководеха съдии и юристи. Редкостта и голямата цена, която имаха тези обемисти сборници (не трябва да се забравя, че тогава още нямаше книгопечатане) ги правеха недостъпни за голяма част от юридическия свят. Ето защо още твърде рано бяха се явили къси и сбити извлечения и съкращения, които обслужваха съдийската практика. Разнообразието на тия частни сборници обаче създавало недоразумения и било предмет на много противоречия. И Лъв решил да ги отстрани. През втората половина на управлението си, когато имал за съуправител сина си Константин, той издава един официален законник, който представлявал извлечение от най-важните постановления на Юстиниановото право. Тоя сборник, който наскоро изместил всички частни работи от тоя характер, бил наречен с името Еклога – Εκλογή и е запазен до днес. Заслугата на Лъв обаче не се състояла само в преиздаването на старото законодателство в една по-достъпна форма. В Еклогата били внесени и някои нови правни постановления, съобразно с новите възгледи и понятия, наложени от времето и християнството. Особено много било подобрено чрез тях положението на жената като човек и като майка. Докато в римското право тя се намирала в пълна зависимост от мъжа, сега тя печелела значителни права като юридическа личност. (Ekloga Leonis et Constantini ed. Zach. v. Lingenthal, Lipsiae 1852).
Една от не най-маловажните реформи на Лъв била, че той отменил съдебните такси, които се събирали от нуждаещите се от правосъдие и служели за издръжка на съдиите. За в бъдеще съдиите и въобще съдебните чиновници били заплащани от държавата. (Schenk, В.Ζ., 264)

Освен Еклогата на Лъв се приписват още два законодателни сборника – Родоският морски закон (‘Ροδίων ναυτικός) и Земеделският закон (Νόμος γεωργικός). Първият от тях представя наредби, регулиращи корабоплаването и морската търговия, и изобщо мореплаването. Задачата на Лъв била да се помогне за развитието на търговията и мореплаването, тъй много западнали в епохата на войните през VII в.
Що се отнася до Νόμος γεωργικός, макар повечето от учените да са наклонни да считат Лъв за негов автор, аз съм на мнение, че той не е акт на официалното византийско законодателство. Много съображения, които аз не мога тук да развивам, ме убеждават, че той представлява запис на обичайното право тъй както то било създадено при отношенията, господстващи през VIII в. (Вж. моята работа, Селското земевладение във Византия според Νόμος γεωργικός, СбНУНК XXV, 1909).
Лъв обаче бил по специалност и интереси преди всичко войник. И затова той не могъл да остави без внимание въпросите за военната организация на империята. Някои учени (Schenk) са склонни да припишат нему едно обемисто военно съчинение, което било много разпространено във Византия и днес е известно под заглавието Тактика на император Лъв. Руският учен Кулаковский обаче доказа, че за неин автор ще трябва да бъде считан Лъв философ, края на X в.

Несъмнено е обаче, че Лъв направил твърде много за по-нататъшното затвърждаване на темното устройство. В негово време то се явява напълно развито. Някой от предишните теми, които били твърде големи, за да могат да бъдат управлявани и началствани от един стратег, били разделени. Причината за разделянето била и опасността, която могли да представляват стратезите на големите теми с армиите, над които началствали. По тоя начин темата Опсикион била разделена на две части. На западната ѝ половина било оставено името Опискион, а източната образувала нова тема с името Βουκελλάριον за пръв път в 766 г. Анатолската тема също била разделена на две, като западната ѝ част образувала темата Θρακήσιον. В негово време било извършено разделянето на Карависианската тема на два друнгариата – Кивериотски и Беломорски, както вече по-рано се спомена.
Заедно с това темното устройство било разпространено и над европейските земи на империята. Освен темата Тракия, която обхващала и част от днешна Южна България, явяват се по това време темите Македония, Елада с Пелопонес и Сицилия с Калабрия.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/lv-iii-717-741.-spasenieto-na-evropa-846.php

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.