Търсачи на история

Споделете страницата!

Индиана Джоунс вероятно е най-известният и обаятелен археолог, вдъхновил много деца да се отдадат на науката. Филмовият герой се хвърля смело в приключения, бори се със зли престъпници и „надхитря“ проклятията на египетски пирамиди. Подобна романтика в дните на истинските археолози липсва. На терен те доста повече си цапат ръцете, а усилията им да се трудят в пек и студ остават неразбрани от хората.

Тежък физически труд и психологическо изпитание – с тези думи описват работата си археолозите. За да достигнат до нови съкровища и ценна историческа информация, от тях се искат издръжливост, търпение и способност за мигновена реакция. Най-добрите им приятели стават кирката, ГИС (Географскоинформационна система) оборудването и металодетекторът. „На терена често се сблъскваме с неочаквани ситуации, в които пряката ни работа е най-малкият ни проблем“, казва директорът на Националния археологически институт с музей (НАИМ) към БАН доц. Людмил Вагалински.
Режимът на учените, когато са на разкопки, е тежък. Започват проучвания рано сутринта, независимо какво е времето. Спират ги единствено валежите. След часове на обекта археолозите се прибират в базата си и описват намерените находки, които невинаги се струват любопитни на обществото, но пък може да носят много ценни исторически данни. В бранша коментират, че археологията не е професия за златотърсачи, защото не се търсят само сензации, а достоверни детайли от миналото.

Преди да се отправят към нов обект, на историците им се налага да се преборят с „проклятието на родната бюрокрация“. Те могат да започнат проучвания чак когато си извадят всички разрешителни. „От нас се иска да докажем, че не сме концесионери, че сме предали цялата археологическа документация, дори – че всички металотърсачи, които използваме, са законни и регистрирани и какво ли още не…“, обясняват учените. По пътя към труднодостъпните цели по планинските възвишения възниква и друго изпитание пред родния археолог. „Когато носим тежка техника или други уреди на Перперикон, качваме всичко догоре на ръце. Понякога използваме магарета или мулета от близките села. Просто няма път за коли“, споделя проф. Николай Овчаров.

На обектите се наемат безработни от областта, а понякога и затворници, но и след тяхната намеса тежката работа не намалява. Много ентусиазирани студенти също се присъединяват към екипите, но бързо си проличава кои от тях ще се развият в науката. „В археологията е нужна природна способност за обобщаващо и пространствено мислене. Като добавим ядовете с иманярската епидемия у нас, незаслужените укори от страна на държавни чиновници и относително ниското заплащане, трябва да си доста обсебен в търсенето на история в земята, за да се забавляваш със съжалението, което предизвикваш дори у наетите затворници изкопчии“, смята доц. Вагалински. И допълва, че в обществото е наложена грешна представа за археологията като романтично приключение.

Работата продължава в лабораторията.

Може да започне реставрация, защото ще е късно да бъдат спасявани в лабораторията“, споделя гл. асистент Петя Пенкова. Тя е един от четиримата реставратори, които работят в Археологическия институт с музей към БАН. Лабораторията им представлява малка стая с микроскопи, специализирани уреди за определяне на състава на сплави и керамика и много реликви, чакащи за „ремонт“. „В момента работим по сребърни предмети от Радовене. Те са открити отдавна, вероятно през 1912 г., и бяха в постоянна експозиция на музея, но ги донесоха при нас за почистване“, обяснява Пенкова, показвайки няколко тракийски съда с тъмни петна по тях.

За да върнат блясъка им, учените ще ги обработят първо с обикновен ацетон, а след това с леко абразивен препарат. Работят внимателно под микроскоп, а находките пипат единствено с ръкавици и памук. „Като завършим съдовете, те ще отидат във фонда на музея, защото тяхното място във витрините е заето от златото от Свещари“, разкрива Петя, докато лъска малък съд с инструмент, приличащ на дълга клечка за уши.

На друга маса в помещението са подредени части от скоро открита тракийска амфора, върху която работи друга реставраторка – Севдалина Нейкова. „Сглобяването на всички парченца е пъзел, който отнема месеци“, споделя Пенкова. За слепването на детайлите се използва утвърдено по международен стандарт лепило, което учените правят сами. Важно е да бъде разтворимо, защото понякога се случва готов съд да се разглоби отново за нови изследвания. „Прилагаме към всеки предмет пълна документация за всичко, което му е правено“, допълва Петя.
Тя е категорична, че у нас за развитие в реставраторската професия не може и да става дума – най-много да те повишат до началник на лаборатория. „Бях шеф 4 години и подадох оставка, защото се занимавах с повече административна работа, отколкото с истинска наука“, спомня си гл. ас. Пенкова. Доволна е, че за близо 10-те години, в които работи в института, нещата са се развили в добра насока. Направен е ремонт на лабораторията, техниката е подменена и все по-лесно се разбират с археолозите.

Голям проблем има в музеите извън София, защото в университетите няма специализации за реставрация на метал и керамика, а само за стенописи и икони. „Всяко решение, което вземаме тук, в лабораторията, се базира на много опит и образование. Личи си, когато някой колега е завършил само химия, но не и реставрация“, казва Пенкова. Тя има наблюдения, че сред младите има интерес към професията, но те нямат възможност да я учат. „Ако искат да работят при нас, трябва да завършат реставрация примерно в Художествената академия и да спечелят стипендия за курс в чужбина“, обяснява Пенкова.

Ценностите излизат срещу жълти стотинки

Хората, които се докосват до исторически артефакти, оценени за хиляди левове, работят за суми близки до минималната работна заплата. Като служители към БАН възнаграждението на реставраторите в НАИМ е около 380-400 лв. Някои от тях получават и надбавки за научна титла. Дори с тях обаче цената на труда им не надхвърля 600-700 лева, затова учените признават, че често поемат и странични проекти. Заплатите на археолозите не се различават много от тези на колегите им в лабораториите.
Според наредба, публикувана в Държавен вестник през март 2012 г., ръководителите на обекти получават повече – около 2000 лв. Те вземат сумата за два-три месеца, докато траят проучванията, а отговорностите им включват охраната на обекта, грижа за здравето на екипа и на наетите хора.

Финансиране в сектора идва и по европейски проекти, но основната част от отпуснатите средства, освен целево за разкопки, отиват за социални дейности като наем на квартири, храна и път. 200-250 археолози и двойно по-малко реставратори работят у нас, съобщават от гилдията.
Американски студенти се обучават у нас

За втора поредна година 12 американски студенти бяха у нас на близо едномесечен курс по археология на терен. Ентусиастите, събрани от различни университети в САЩ, получиха ценни уроци за професионалното си развитие от родни специалисти по време на проучванията в древния град Хераклея Синтика, намиращ се в района на Рупите край Петрич.

„Те бяха много дисциплинирани и добре възпитани, останах впечатлен от работата им“, разкриха за „Преса“ техните учители у нас. „В България има какво да се научи и всеки археолог може да добави нещо от себе си към разкриването на историята“, сподели студентката Сабине.
Още в първите дни екипът се натъкна на работилница за теракота от II-IV век, а до края на проучванията разкриха и голяма обществена сграда с цветна мазилка.
https://pressadaily.bg/

One thought on “Търсачи на история”

  1. Това, че според наредба, публикувана в Държавен вестник през март 2012 г., ръководителите на обекти получават повече – около 2000 лв. Те вземат сумата за два-три месеца, докато траят проучванията, а отговорностите им включват охраната на обекта, грижа за здравето на екипа и на наетите хора.Все пак трябва да мислим преди всичко за хората за нас и това от какво имаме нужда. Много благодаря за хубавата статия и се радвам че ни писахте дано често го правите.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.