След разпадането на Златната Орда на мястото на старата държава БУЛГАРИЯ възниква Казанското ханство. Казан е пряк наследник на Великия Булгар и първоначалното му име е Булгар ал-Джадид (Новият Булгар). Както пише Гайнетдин Ахмеров, известен казански историк от ХIХ век – „макар че традиционно се смята, че България и Казан са две държави…историческо сравнение и изучаване лесно може да открие тяхната пряка наследственост: в Казанското ханство живеел същият „тюрко“ -български народ, запазил и развил всичките си предишни традиции и обичаи, занаяти и занимания. Едва ли не цялата разлика между тези две държави била в пренасянето на столицата на друго място- от Велики Булгар в Казан. Ненапразно руските летописци първоначално наричали казанския народ „казански българи“. Затова московският княз Иван III след превземането на Казан в 1487 г. побързал да добави към своята титла званието „Цар Български“, макар че „българското царство“ като такова по това време отдавна вече не съществувало. Много по-късно в титлите на великодържавните руски царе задължително влиза и „княз Български“.

 Например, известно е, че митрополитът казански (1675-1688 г.) наречен от казанските мохамедани „Айтусак“, се наричал „митрополит Казански и Български“ (Ахмеров, с. 62).

Столицата на Казанското ханство Казан отначало се казвала Яна Казан (Нови Казан), защото унаследила това име от града още от времето на Велика България – Иске Казан (Стари Казан). За последен път Иске Казан се споменава в руските летописи в 1399 г., когато била разорена до основи от московския княз Василий. Стратегическото и търговско значение на Казан е нараснало и се утвърдило в източна Европа след окончателното разоряване на Булгар от Тимур и след това от руската войска (в 1399 и 1431 г.). Казан е унаследил величието на Велики Булгар и на Сарай (столица на Златната Орда). Както отбелязва Г. Ахмеров, Казан става и татарска столица, тук се преселват татарските ханове, и продължава да бъде опора на исляма в цяла източна Европа. В продължение на 150г. Казан задържа агресивния устрем на Москва към Изтока“ (Ахмеров, с. 72). Според руските летописи Казанското ханство на север е граничело с пермските и новгородските владения, на юг – с киргизите и Ногайската Орда, на изток – границите стигали до Урал (Башкирия е влизала в състава на ханството), а на запад – до Рязанското и Суздалското княжества. С качването на казанския престол на знаменития златоордински владетел Олуг Мухаммед хан започва историята на Казанското ханство. Той се качва на сарайския престол в 1419 г., но бил изгонен от Сарай от сина на Тимур Кутлуг – хан Кечи Мухаммед в 1437 г. Московския княз Василий II не пожелал да помогне на Олуг и той след разорението на град Белев отива в Казан, където няколко години се занимава със строителство на отбранителни съоръжения. През 1444- 1445 г. той води ожесточени битки с руските войски. Окупира Нижни Новгород. Синовете му успешно воюват с Василий II и го пленяват на 6 юли 1445 г., което силно подронва основите на Московската държавност. На 1 октомври същата година Олуг Мухаммед освобождава княз Василий срещу невероятно висока контрибуция, изплащана на Казан 17 години, и с този политически акт на спасението на руската династия на Рюриковичи българите обричат собствената си държава на изчезване. На нас ни остава само да се чудим, защо казанските владетели са били толкова великодушни към руските князе и толкова жестоки към своите роднини? Та Олуг загива от ръката на собствения си син Махмут, загива и другият син на Олуг – Юсуф.

Въпреки непрекъснатата заплаха от руско нашествие и загуба на своята независимост казанците продължават величествените художествени традиции на Булгар. Голяма заблуда за много съвременни историци е, че Волжка България се е претопила в „кипчакско море“, а българите изчезват като народ. Дори самите руски историци и изкуствоведи признават Казан като наследник на Велика България, т.е. признават честно това, което отричат някои български историци.

Известно е, че през ХV век Московският Кремъл бил проектиран и построен по образец на Казанския Кремъл. През ХVI-ХVII в. това строителство било продължено, като дървените сгради се заменят с каменни. Собакината кула на Московския Кремъл повтаря архитектурата на кулата на Сююмбике в Казанския. Това показва жизнеността на българското изкуство, или както пише С. М. Червонная „изкуството на Казанското царство се е сформирало на древнобългарска основа и в много области творчеството е непосредствено продължение на художествените традиции на Волжка България.

Столетия по-късно изследователите ще нарекат това време – Казански Ренесанс по модела „гератски …, тимуридски…, арменски…, китайски Ренесанс“. Поразява ни хармонията на това изкуство… „синкретизмът на тази художествена култура, хармоничното развитие на науката, философията (суфизма), литературата, поезията, епиграфиката, ръкописна калиграфия, най-старите зачатъци на книгопечатане и печатна миниатюра…“

Особено важна духовна роля през тази епоха играела личността на гениалният поет, философ, езотерик и държавник Мухамедяр. Той се родил в 1502 г. в семейството на казанския аристократ хан Мохамед-Амин, но се възпитавал в друго семейство, защото родителите му криели неговото раждане, за да му спасят живота (той бил реален претендент за Казанския престол). От 1517 до 1536 г. Мохамедяр живее в Персия като изгнаник. Но в 1538 г. се връща в Казан и подарява на Казанския университет „Мохаммад-Аламия“ огромна няколкохилядитомна библиотека, впоследствие вероятно изчезва по време на превземането на Казан от руската войска. В Казан Мохамедяр създава своите гениални поеми „Тухвай мардан“ (Дар за мъжете) и „Нуръ садур“ (Светлина на сърцата), проявявайки се в тях като изтъкнат хуманист. Фархат Нурутдинов пише че, Мохамедяр бил избран за ръководител на българското суфистко братство „Ел-Хум“. Това общество действало в съответствие с древните тангриански традиции, като поддържало идеята за изначалното равенство на всички хора и за справедливото разпределение на благата между тях. Тези идеи се въплътили в творчеството на Мохамедяр. Както подчертава Ф. Нурутдинов „българската суфистка идеология запазила редица демократически идеи на тангрианството и затова станала фундамент на българския ислям, който забележимо се отличава от исляма на другите страни по света“.

Във вековете е останало името и на последната българска царица СЮЮМБИКЕ (от „сюю“-любов и „бике“-госпожа, т.е. „любима госпожа“). Тя била съпруга на трима поредни казански ханове. Най-много, 14 години, е живяла с втория си любим съпруг Сафа-Гирей. Когато той починал в 1549 г., тя останала с двегодишния си син Утямъш-Гирей на казанския престол. Но в 1551 г. Москва въвежда в Казан руски военен отряд, оглавяван от Шах-Гали и кара казанските власти да й предадат царицата и сина й. До нас е стигнала известната „Казанска история“ (1565 г.), фактически русифицирана преработка на книгата на сибирския хан Тахтагул „Сказанието за Казанския ил“. „Казанска история“ описва покъртителната епопея на напускането на Казан от Сююмбике. Първо тя сваля своята висока златна царска шапка и се сбогува в мавзолея с покойния си съпруг Сафа-Гирей: Досега аз бях ханска съпруга – ридае тя – а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!“ Летописецът съобщава, че богатствата на Сююмбике натоварват на 12 огромни кораба – те са пълни със злато и сребро, сребърни и златни съдове, с царски дрехи, оръжие. Сбогувайки се с любимия си Казан, Сююмбике го оплаква и проклина: „О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!“

С тези думи Сююмбике предрича трагичната гибел на Казан станала на 2 октомври 1552 г. Казанският РЕНЕСАНС загива под бруталния ботуш на Иван Грозни! Български майстори и много богати родове се преселват в Московската държава, а много граждани бягат в Урал и Сибир. Казанското население с неголям гарнизон успява само 40 дни да устои на 150-хилядната руска армия. То не искало да се предаде в ръцете на неверниците и затова било избито изцяло. „Казанска история“ посочва, че в тази неравна война са загинали седемстотин хиляди волжки българи. Русия слага своята ръка върху пътя по река Волга и получава достъп до несметните богатства на Урал и Сибир. Обаче Източна България -Башкирия – била покорена едва в 1584 г. Красноречив факт е, че краят на държавата Волжка България съвпада с края на династията РЮРИКОВИЧИ, т.к. в 1584 г. умира Иван Грозни. Синът му цар Феодор (1584-1598 г.) предава цялото управление на Борис Годунов, който разширил руската територия до р. Енисей и я запазил.

Многовековното съперничество между Булгар и Москва завършва с победата на Москва, сигурно защото тя по-трайно е усвоила уроците на монголо-татарските ханове от Златната Орда с техните мегаломански стремежи да бъдат обединителите на Азия. По-цивилизован и по тая причина по-крехък и по-уязвим българският етнос се подчинил на силата. Както отбелязва Ф.Л. Гримберг „вследствие на разпадането на Златната Орда държавата на волжките българи също се освободила от ординската власт, както и Московската Рус. Но… попаднала под московската власт“ (Гримберг, с. 293).

Друга причина за падането на Казан, според Г. Ахмеров, е била непрекъснатите конфликти на хановете за власт, които били унаследени от Златната Орда и които в края на краищата погубили държавата. Както отбелязва Нурутдинов „ако Москва била единна държава, в която господствало самодържавието на московските князе, то в България имало два равни по силата си, съперничещи си феодални лагера…,война между които разцепвала единството на България. То ва правило България по-слаба държава, отколкото единната Москва (Нур., 1995, с. 60). Времето на Казанското ханство е период на разцвета на българската архитектура, представа за която частично дава „Храмът на Васили Блажени“ на Червения площад в Москва. Както пише М. Г. Худяков „…паметник, който представлява най-близка аналогия на този храм, можем да посочим тъкмо в казанското изкуство: със своите архитектурни форми Васили Блажени най-много напомня джамията на Кул-Шериф в Казан, с нейните 8 минарета, …“ Макар, че тази епоха е времето на противостоене на Москва, търговската и културната обмяна дори се засилват. В Москва освен прочутия Арбатски базар се открива и Балчугският. Руската култура попива достиженията на българите (както ВОЛЖСКИ, така и БАЛКАНСКИ) в бижутерското изкуство, оръжейното майсторство, кожарството, архитектурата, литературата и религията от дунавска България и др. Завоеванието на Казан, а по-късно на Астраханското и Сибирското ханства завинаги останало в руския герб, в образа на трите царски корони над двуглавия орел, като най-голямата централна корона съответства на Астраханското царство.

Списък на казанските ханове:

1. Алтън-бек (ибн Габдулла, Булгари)
2. Галим-бек (ибн Габдулла, Булгари)
3. Олуг Мухаммед (ибн Тимер), 1437-1445, идва от Сарай ал-Джадид (Навия Сарай)
4. Махмут (ибн Олуг Мухаммед),1445-1464
5. Халил (ибн Махмут), 1464-1467
6. Ибрагим (ибн Махмут),1467-1479
7. Илгам (ибн Ибрагим), 1479-1487
8. Мухаммед-Емин, (ибн Ибрагим), 1487-1496
9. Мамук, 1496-1498 (от Сибир)
10. Абдул-Латиф (ибн Ибрагим),1497-1502
11. Мухаммед-Емин, повторно, 1502-1518
12. Шейх-Гали, (ибн Аллаяр), 1519-1521, от Астрахан
13. Сахиб-Гирей (ибн Менгли-Гирей), 1521-1524
14. Сафа-Гирей (ибн Кетч-Гирей), 1524-1531, от Крим
15. Джан-Гали (ибн Аллаяр), 1531-1536, от Астрахан
16. Сафа-Гирей (повторно), 1536-1546
17. Шейх-Гали (повторно), 1546
18. Сафа-Гирей, (за трети път), 1546-1549
19. Утямъш-Гирей, (ибн Сафа-Гирей), 1549-1551
20. Шейх-Гали (за трети път), 1551-1552
21. Ядгар (ибн Касим), 1552, от Астрахан. Цар Иван Грозни завладява Казан.

Добавка (б.с.): Ето няколко интересни цитата на А. Дугин. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. Москва, 1997 г. (по Ярулина): „сливането на българо-тюркските и славянските племена е дало начало на формирането на дунавско-българския и рускоукраинския етнос на славянска езикова основа“ … „евразийската държава Русия е основана на съчетанието на славянския и тюркския елемент, които всъщност са формирали великоруския етнос, станал ос
на „континенталната държава“ … „в по-нататъшното си развитие тези два етноса – славяни и тюрки – …остават стълбове на евразийската геополитика“ на Русия. И Т. Ярулина добавя: „Време е това, което признават руските политици и историци, да го разберат и съвременните български дейци. В днешната неовъзрожденска ситуация, която за българската народност има всеобхватен, глобален характер, засягайки и западните, и източните българи, всяко отричане на роднинските връзки, всяко информационно затъмнение за собствените ни братя по кръв, по мисия и дух е есправедливо и непростимо.“
Б.с.: Тук единственото грешно допускане на Дугин е, че българите са от тюркски произход, а не отделен и по-древен етнос – той не е знаел.

Доц. Татяна Ярулина ал Булгари

Литература:

Ахмеров Г. Избрани трудове . Казан.1998.
Гримберг, Ф. Л. Рюриковичи или семисотлетие „вечных вопросов“. М.
изд.“Московский лицей“, 1997.
Нурутдинов Ф. Родиноведение. Казан.1995.
Худяков, М. Г. Очерки по истории Казанского ханства. Казан,1923.
Червонная, С. М. Искусство Татарии. М.1987.