КЕЛТИТЕ В ДРЕВНА ТРАКИЯ

Споделете страницата!

 

Макар, че келтските племена в Галия са използвали обединяващото ги наименование celtae, общо келтско самосъзнание през античността не може да бъде установено, също както и културна наследственост между античните келтски племена и говорещите днес келтски езици етноси.
Най-голямото си разселване келтите преживяват през V до І век пр.Хр., когато населяват обширна територия от Британските острови до Мала Азия.
Най-старите, достигнали до нас, исторически свидетелства за келтите са от средата на І хил. пр.Хр.
Съвременните историографи и археолози употребяват названието „келти“ в етнографски смисъл, говорейки за келтска материална култура и социална организация.
Най-ранно идентифициране на келтски популации, различни от съседните им, позволяват археологическите находки от западната област на Халщатската култура (750 – 400 г. пр. Хр.).

В началото на III в. пр. Хр. в Панония (дн. Унгария) започнали да се събират воини от много келтски племена и през 279 г. вождът Брен повел огромна армия от 150 000 пеши войници и 60 000 конници към Гърция, където накрая били разбити от съюзените елини край светилището в Делфи.
Както разказва древногръцкият историк Полибий във “Всеобща история”: “Келтите, отървали се от опасността при Делфи, не се прехвърлили в Мала Азия, ами като си харесали местността около Византион, сразили траките и превърнали Тиле в своя столица.” От описаното от Полибий следва, че Тиле е стар тракийски град, който келтите превърнали в своя столица.
Така започва историята на келтското царство в Тракия.
Келтите успели да поставят в данническа зависимост дори град Византион, а мира местните жители откупвали с подаръци в златни монети годишно, които достигали до 10 000, а след това, със създаването на келтското царство, подаръците се превърнали в редовен годишен данък с многократно повишена стойност.
Причините, поради които силният град се съгласил да плаща данък на келтите, най-вероятно били политически – за охрана на границите, и то главно срещу нападенията на траките. Присъствието на келтите било необходимо и за защита на Византион от вероятните претенции на силните елинистични монархии на Селевкидите, Птолемеите, и на малкия и силен Пергам в Северозападна М. Азия.
Последният келтски цар Кавар сякъл монети в Кабиле и контролирал долината на река Тунджа. Археолози откриват негови монети при крепостта до Провадия, в останките от античния град Севтополис, който сега е под вода, и в крепостта при с. Седларово. Тези находки очертават границите на съществувалото за кратко келтско царство в нашите земи.

Келтски топоними са Danubius (Дунав), Singuidunum (Белград), Naisus (Ниш), Remesiana (Бяла паланка), Bononia (Видин), Durostorum (Дръстър/Силистра).
През това време траките не престанали да оказват съпротива и постепенно изтласкват обратно келтите от завладените територии.
След понесените удари царството на одрисите постепенно се възстановявало и още през 261 или 269 г. пр. Хр. новия одриски цар – Котис Райзду, дори поддържал международни контакти.
Известен е негов надпис от Делфи, в който е написано: “В годината на архонта Аристион и съветниците Евагор, Айкид, Мантиос, Дион, и Епикрат, градът взе решение при пълно народно събрание и законно проведени избори. Понеже Котис Райзду, тракийски цар, изпълнен още от по-рано с благосклонност, продължава да се отнася благосклонно към храма и града, и към тия, които лично се явяват при него, а и сега, пристигналият Тирил от Неапол (гр. Кавала) изрази неговата благосклонност към храма и към града, градът реши да похвали Котис Райзду, цар на Тракия, и дадената му някога проксения да бъде проксен, и той и наследниците му, и да се даде и на него, и на потомството му промантея, асилая и проедрия при игрите, които устройва градът, както и всички привилегии, които се дават на всички проксени и благодетели на града, а това решение да се запише на каменен стълб, който да се постави на най-видно място в храма”.
Този текст свидетелства за това, че въпреки проблемите в Тракия, Одриското царство е запазвало съществуването си и политическата традиция, независимо от настъпилите промени през периода на владичеството на Лизимах, и на последвалите нашествия на келтите, и независимо от загубите и разрушенията, претърпяни от траките. Вероятно траките са се били оттеглили в укрепените и труднодостъпни места в страната си.
Около 20 г. след нашествието на келтите, одрисите вече са възстановили своето политическо присъствие на Балканите и представляват политическа сила, която е желана в Елада.
Келтската държава постепенно се превъръщала в политически фактор, нещо, което явно е противоречало на стратегическите планове на одрисите.
Въпреки, че последният цар на Тиле – Кавар, успял да създаде една широка коалиция от държави, която включвала гр. Византион и Витинското тракийско малоазийско царство, държавата му просъществувала до 214-213 г. пр. Хр., когато била унищожена от одрисите обединени с близките им тракийски племена на сапеите, кените и гетите, които обединявайки усилията си окончателно ликвидират около 60-годишното присъствие на келтите в Тракия през III в. пр. Хр.
Оттогава учените не са определили с точност местоположението на старата келтска столица.
Някои я пращат към Кабиле край Ямбол, други – чак на юг от Одрин, но все още няма сигурни данни за местонахождението й.
През същата година Ханибал преминал Пиринеите и Алпите, и започнал война с Рим – Втората пуническа война, която продължила до 201 г. пр. Хр.
Като се възползвали от настъплението на римляните и от поражението на големите елинистически монархии Македония, Египет и Сирия, които били заграбили тракийските крайбрежни територии, траките одриси възстановили независимостта си под ръководството на Севт ІV.

Македонците били изтласкани от Филипопол, който се превърнал в столица на държавата на Одриското царство.
При наследника на Севт ІV – Котис ІІ, между одрисите и македонците бил сключен военен съюз, насочен срещу римската заплаха за Балканите.
Македонският владетел признал независимостта на Одриската държава и одриския цар отново започнал да издава монетни емисии с титлата “базилевс”.
АРХЕОЛОГИЯТА И ТИЛЕ – ИЗЧЕЗНАЛИЯ ГРАД  

От нашите историци за древния Тиле, пръв д-р К. Иречек пише в „История на Българите” (изд. 1875г. в Прага), като споменава за келтско царство в Подбалкана в Тракия.
Иречек прави опит да локализира Тиле при село Тулово, Старозагорско, поради звуковата близост на името на селището, като неправилно приема, че келтите са проникнали в Северна Тракия по река Марица.
В края на ХІХ век работещия в България археолог К. Шкорпил, дават описание на открита късновизантийска крепост близо до с.Главан, Старозагорско.
Той подчертава, че тя е изградена върху древно тракийско укрепление, защитено с масивен каменен вал, и прави предположение, че това е древната столица на келтите в Тракия, описана от Прокопий Кесарийски в „De Aedeficiis” като кастела Тулеус.
Сондажните разкопки, извършени на това място през есента на 1992 г. показват, че това не е нито кастелът Тулеус, който е локализиран по-рано южно от Одрин, нито древният Тиле, а древно тракийско укрепление, заобиколено с вал с височина 1.5 метра, ширина 7-8 метра, съставен от три реда големи камъни, разположени върху терена, уплътнени с пръст, и натрупани със средни и дребни ломени камъни.
Доц. Васил Миков в публикацията си „Траките” (сборник І, „През вековете”, 1938 г.), проследява  пътя на келтите под командването на вожда им Картерий и по-късно под предводителството на Комонторий през Северозападна България към Тракия, и борбата им с местните тркийски племена.
Доц. Васил Миков смята за грешни хипотезите, че столицата им Тиле се намира при с.Тулово, Старозагорско или при с.Крън.
Цитира факта, че при разкопките на голямата Туловска могила през 1905 г. е открито не келтско, а тракийско погребение.
По археологическите находки, характерни за древните келти,  той определя точния им път.
Келтите се движат бавно, заедно с жените, децата и цялата си покъщнина, за да търсят по-плодородна и богата земя за заселване.
Техният път е приблизително следният: По Дунав през Видин към Бяла Слатина.
По-нататък са прехвърлили Хемус през Химитлийския или някой съседен проход и са навлезли в Подбалканското поле.
Келтите го заемат последователно от запад на изток по течението на река Тунджа, като при това нанасят сериозни удари по долината на река Тунджа на одриското царство и на цар Севт ІІІ.
Според доц. Миков келтите дори са завладели изграденият от Севт ІІІ, укрепен, представителен град Севтополис (понастоящем на дъното на язовир Копринка), селището и крепостта при с.Крън (Старозагорско), древното тракийско укрепено селище до гр. Николаево (Старозагорско) и по-нататък древният тракийски град Кабиле по средното течение на река Тунджа.
Последният от келтските царе по-тези земи Кавар сече монети в Кабиле, което значи, че е контролирал изцяло долината на река Тунджа.
Изобилие от негови монети (бронз и тетрадрахми) са открити при археологически проучвания в укрепеното селище до Провадия, в  Севтополис и в крепостта при с.Седларово, което очертава приблизително региона на най-значимо келтско влияние през ІІІ век пр.Хр.
В началото на 1931 г. трима души от свиленградското с. Мезек отишли да копаят край могилата Малтепе („могилата на имането“) и скоро се натъкнали на входа на гробница.
Викнали кмета и учителя и още същия ден влезли в могилата, където открили бронзови съдове, оръжие, златни накити.
След няколко дни от София пристигнали археолозите Богдан Филов и Иван Велков, които веднага оценили значението на гробницата – най-голямата открита дотогава, при това неограбена. Успели да съберат голяма част от намерените предмети.
Сред находките имало и няколко бронзови предмета, чието предназначение Б. Филов, въпреки големия си професионализъм не успял да определи.
По-късно негов немски колега – археолог, успял правилно да ги идентифицира като части от келтска колесница.
Според разказите на откривателите на гробницата, в нея наистина имало доста кости от коне.
Разбира се, предметът може да е попаднал в Тракия по много различни начини – като дар от келтски вожд за владетел на трибалите или като плячка след някоя битка. А такива е имало.
За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там.
Сякаш за да докаже своето съществуване, келтският владетел Кавар – „царствен и великодушен“ мъж, твърдят изворите – сякъл монети с името и титлата си.
Но келтите донесли със себе си мода, най-вече оръжия и накити, която траките също възприели.
Находките от Мезек са част от картината.
Съществува мнението, че в гробницата е положен владетел от династията в Тиле.
Не така смятат болшинството археолози, като доц. Тотко Стоянов, историк от СУ.
„Гробницата е построена по-рано и е била използвана няколко пъти, вероятно от тракийски владетелски род – обяснява той. – В нея няма други келтски предмети, които да подкрепят идеята за погребан в нея знатен келт. Много по-вероятно е колесницата да е била дипломатически дар или военна плячка, съпровождаща новия си тракийски собственик.“
„Келтското царство би трябвало да се търси на югоизток – казва доц. Стоянов, – близо до проливите – в Странджа или турската част на Тракия, все още слабо проучени райони.“
Преди малко повече от десет години, археолога Лъчезар Лазаров, прави разкопки в близост до село Арковна, Варненско.
Там на един огромен хълм, той смята, че е келтската столица на Кавар.
Археолога тогава се обосновава на многобройни бронзови монети на Кавар, многобройни келтски фибули и други, както и на близоста до Византион. Единия сезон под една могила се разкрива гроб с две амфори, 8 глинени съда – всичко запазено; бронзови – патера, хидрия, леген, 90 стрели, келтски меч, три копия, юзда, останки от кремиран човек, сребърна фиала.
На вторият сезон част от масивен градеж, може би Лъчо-светилище, част от вероятен арсенал-доста оръжие и т.н.
Днес да се търси в тази местност келтската столица има своите привърженици сред учените като М.Манов.
Всъщност Тиле още не е намерена. Това е един от парадоксите на келтите в Тракия – че въпреки изричните сведения на древните историци те остават невидими за археолозите. За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там. Сякаш за да докаже своето съществуване, келтският владетел Кавар – „царствен и великодушен” мъж, твърдят изворите – сякъл монети с името и титлата си.
Но келтите донесли със себе си мода, най-вече оръжия и накити, която траките също възприели.

ТРАКО-КЕЛТИКА

Траките и келтите са народи с индоевропейски корени в произхода си.
Келтската култура подобно на тракийската се развива в периферията на гръко-римската цивилизация и контактите с последната нееднократно са извор на промени в развитието на културите на намиращи се в подобно географско положение народи – траки, келти и др.
Достигнатото културно ниво на тези народи не е еднакво, но е много подобно. (Домарадски)
Кои и какви са били точно келтите?
Това е въпрос, който определено занимава историците.
Има различни тези, но в най-общи линии става въпрос за многобройни племена от индоевропейската общност, които в даден етап от историческото си развитие направили впечатляваща експанзия, осъществена най-вече от 500 до 100 г. пр.Хр.
През 280 – 277 г. пр. Хр. древните историци отбелязват масирано келтско нашествие на Балканския полуостров, въпреки че келтското нахлуване в този район започва значително по-рано – в средата на ІV век.
Присъствието на келтите тук повече от два века намира най-ярък израз в съществуването на така нареченото „Келтско царство“ в продължение на 64 години – от 277 до 213 г. пр. Хр.
Съдбите на най-многобройните балкански племена – траките, с тази на келтите, се преплели, което дало достатъчно основание на историците да заговорят за „трако-келтска“ култура и за същностното значение на келтските народи за формиране облика на местната балканска култура от този период и след това.
Тракия е в активни взаимодействия с Мала Азия и Персия, със земите свързани с Черноморския басейн, западните части на Балканския полуостров (илири). Тракийската култура е във взаимодействие и с Централна Европа (населена с келти), към която Тракия играе ролята на посредник на заемки от Изтока.
Прякото влияние и контакт между двете общества – на траките и на келтите, са засвидетелствани в писмените извори за и след ІV в. пр. Хр., но със сигурност този контакт е по – ранен и  може да се отнесе преди събитието определено в историческата литература като “келтско нашествие”.
В последните години се налага една теория, че под „келти“ трябва да се разбира най-вече културна група, а не само етническа.
Един от опорните стълбове на тази теория е споменаване в „Галската война“ на Цезар ,че някои от клетските племена говорят езици, различни от останалите, както и включването от страна на римски автори на германски племена като кимврите и тевтоните, изброени като келтски.
По-късно през ІІІ век виждаме и племето бестарни, обитавали в земите на древна Дакия (дн. Румъния), на които произходът им будел разногласия даже сред античните автори.
Страбон и Тацит ги считат за германци, докато Ливий, Апиан и Плутарх говорят за тях като за келти.
През цялата си история (за последно ги споменава Аммиан Марцеллин) те участвали в разнообразни антиримски коалиции или самостоятелно разграбвали крайдунавските области.
В западните части на древна Дакия, живеели и същински келтски племена – анарти, тевриски и салдени.
През 275 г. между Дунав и Балкана убежище получават голям брой римски граждани и романизирани жители на изоставената римска провинция Дакия.
Няколко години по-късно на юг от реката са настанени 100 000 бастарни.
През 295 г. южно от Дунав нахлуват още бастарни и карпи (трако-дакийци), които търпят поражение и са разселени в Тракия.
Всичко това ни говори, че през ІІІ век, тракийските племена, както и дако-тракийските са в тесен контакт с германите и келтите и взаимно са си били преплели както бита, така и културата. В резултат на общия живот на различните съседни народи, както и на постоянните краткотрайни съюзи и войни те си взаимно влияели и си разменяли обичаи и културни достижения.
От всичко дотук разбираме, че термина „трако-келти“ намира своето обяснение – племена от келтската културна група, съжителстват с траки (както с тракийски племена в Дакия, така и на юг от Дунав), и взаимно възприемат както културни идей, така и технологий.
Когато обаче се говори за евентуално взаимно влияние в религиозните мотиви, то трябва да се има предвид това, че и траки и келти са кълнове на голямата индоевропейска култура, като при тях се наблюдават редица сходства в представата за отвъдния свят и света на боговете.
Проф. Иван Маразов изследва този въпрос в „Митология на траките“ .Например много характерна е вярата и на келтите и на траките в безсмъртието на душата. И то е още от най-раннонното зараждане на вярванията, и в никой случай не може да се отдаде на някакво проникване между културите на траки и келти.
Поради тази причина всички откривани налични сходства трябва да бъдат обследвани за възможността, всяка една от двете културни групи, самостоятелно да ги е развила, а сходствата да не са в резултат на взаимно влияние.
Проблем е това, че ние не знаем почти нищо за езика на източните келти (особено като се има предвид, че при келтските племена езикът никак не е определящ фактор – например белгите са келтско племе говорещо съвсем различен език от останалите келти, тевтоните (таутоните) езиково принадлежат към германската група, обратно бастраните явно говорят на келтски, но спадат към германите и т.н.
Не се знае много и за езика на траките, освен няколко думи и различни топоними, някои от които могат със същата сила да бъдат и келтски.
За късния период, след завладяването и на траките и на келтите от Рим, или за по-късните периоди вече към ІІІ век сл. н.е. е ясен обмена и на култура, и на общото романизиране, като процесите там би трябвало да се разглеждат отделно.
Откога обаче имаме сигурни данни, че са започнали някаква взаимна обмяна на културни или религиозни мотиви?

През ІV – ІІІ в. пр. Хр. е вече сигурен обмена на идеи и влияния в двете култури и това не е в противоречие с твърдението, че е възможно паралелното съществуване на сходни представи в общността на траките и келтите далеч преди този период.
Изследователя С. Рейнак (Reinach, S., 1905-1906, Cultes, Mythes et Relioions), смята, че  определената от него Тракия, като люлка на орфизма, е в отношение с келтите.
Александър Фол, на основание на твърдението на проф. Рейнак  (Ал. Фол, Тракийският Дионис, книга 1, София 1991 г., с. 128) определя, че “в областта на трако – келтските паралели трябва тепърва да се направят опити са структурно сближаване, както и на сближаване на отделните реалии, персонификации, зооморфикации и идентификации в космогонията, митологията и религията”.
Първия и според мен най-важен общ символ както при келти, така и при траки, е свързван със змията, като зооморфен образ и при траки и при келти.
Основен спътник на тракийския бог Дионис-Загрей, както и негов символ е змията (змеят), който символ не бива да се възприема само като атрибут, защото змията може да бъде и самият бог в неговия зооморфен образ – смята проф. Ал. Фол.
Загрей е син на Зевс и на Персефона. Като приел облика на змия (дракон) Зевс  се съединил с Персефона, за която, от Атенагор (Athenag. Pro Christian. 20. Schwart) е известно, че е имала образ на “рогато чудовище”, поради което майка и не я е откърмила.
Пак от Атенагор е известно, че Зевс се съвъкупил с Пeрсефона, от който съюз се родило детето Дионис. За раждането на хтоничния Дионис – Загрей от съюза на Зевс и Персефона съобщава и Калимах (Callim, fr. 171).
Образът на змията (змея, дракона) е хтонична зооморфизация и затова съгласно тракийския орфизъм Великата Богиня – майка ражда своя хтоничен син, който Нон нареча – Загрей “рогата змия” (Nonn, Dion, VI, стр. 155 – 223).
Персефона е стабилна персонификация на хтоничното (змиевидното) начало в елинските орфически вярвания и несъмнено отразява фолклорната идея за  зачатието на Великата Богиня-майка.
Превъплъщението на мъжкото начало в змия е познато от тракомакедонските легенди.
Следователно Дионис-Загрей е пряк наследник на Зевс, като баща му, трябва да му е предоставил цялата божествена мощ.
Змията е основен атрибут и на келтския бог Кернунос.
Макар че до нас не е достигнал мит за смъртта и новото раждане на Кернунос, богът е обвързан с ритуали свързани с осъществяване на връзка с Майката на боговете по време на празника Белтене, когато според мита Кернунос извършва хиорогамия с нея, за да разиграе по този начин собственото си ново раждане.
Комплексната символика на змията е свързана от физическата и характеристика – заради свойството и да смъква старата си кожа тя се възприема като символ на прераждането.
Като се основана на Plint. (HN, XXIX, 52), където се съобщава за змийското яйце почитано от друидите и като посочва за пример олтари от Мавили и Париж, където се появява рогатата змия, Рейнак заключава, че може да се търсят орфически елементи в друидизма, както и у питагорейството.
Това твърдение се свързва с въведеното от Александър Фол понятие за ролята на Тракия като “въртяща се шайба” между Изтока и Запада.
Като доказателства в полза на тази теория в научната литература вече са направени аналогии с котела от Гундеструп (определен и като тракийска изработка – Bergquist – Taylor), изображенията на змии и на бога Кернунос от Вал Камионика (Северна Италия) представен върху стела като рогата змия т.е. като типичен Дионис-Загрей (Ал. Фол).
Уместно е , тук да добавя още няколко паметника в полза на тази теория; релеф с изображение на Кернунос придружаван от две змии с овнешка глава от Чиренчестър (Gloucestershire – Corinium Museum); олтар с изобразена змия с овнешка глава (Lypiatt Park, Gloucestershire); бронзова статуетка на божество придружено от две змии с овнешки глави намерена сред съкровище открито в Стутбуум, Уилтшийр, определена като римо – келтска изработка и вероятно определеният и произход кара Миранда Грийн да види в божеството римският бог Марс. Известно е изображение на Кернунос от 1 в.пр.Хр. от колона във Франция (богът е определен като Кернуност от А. Кремин (Cremin, A., The Celts, p. 94).
Втори общ елемент разбира се е образа на овена като атрибут със зооморфен образ, който е почитан и от келти и от траките, а и от др. народи.
През 2009 г. в музея в Сливен, постъпва  един интересен паметник от глина, представляващ глава на овен с шия.
Тялото на фигурата липсва, защото е отчупено. Изработката е примитивна.
Главата на овена е силно стилизирана, като е удължена и заострена.
Очите са предадени посредством кръгчета врязани с пергел. Устата е изразена чрез една хоризонтална черта.
По повърхността от двете страни на шията са врязани ромбовидни и няколко реда врязани знаци, наподобяващи буквата Λ.
Отзад на шията също е врязан орнамент от няколко реда кръгчета и редица от свързани помежду си > орнамента.
Несъмнено майстора с тези орнаменти е искал да означи дългите влакна на руното на овена. Врязаната украса е нанесена с помощта на остро оръдие по повърхността на още влажната глина на фигурата. По фигурата има нанесена и пластична украса.
Едно пластично ребро преминава през средата на шията и стига до муцуната на овнешката глава. Обла пластична лента от двете страни на главата пластично пресъздава завитите зад ушите рога.
Аналогични на Сливенската фигурка има открити ок. София; с.Пателеница, ок. Пазарджик, Кюстендил, Пловдив.
Такива паметници има открити в една ограничена област, вън от която досега не е намерен нито един подобен.
Преобладаващо количество глинени и каменни фигури произхождат предимно от земите по горното течение на р. Марица, както и на територията на двата бряга на р. Струма и в Софийското поле.
Отсъствието на такива находки от другите земи на траките, дава основание да не се допуска тяхната принадлежност към културата на траките.
Съпоставянето на тези находки с подобни на тях, за които се знае, че произхождат от земи населени с келти, позволяват на археолозите да ги определят като келтски култови фигури.
Овенът при келтите е бил символ на някое божество, което е било много почитано от тях. Келтите, според Цезар са били най – суеверният народ, като са поставяли тези фигури при огнището, където протичала по-голямата част от живота на семейството, с цел да се предпазват от беди всички членове на фамилията или да ги дарят с благополучие.
Келтите са представяли своите божества, чрез зооморфни образи.
В индоевропейската митология овцата е зооморфен класификатор на средната зона на космоса и е инвестурата на „царския бог“ Хермес.
Овена заема позицията на медиатор т.е. овенът играе в различни преходни обреди, като става класификатор на прехода от едно състояние в друго.
Овенът свободно прекосява границите между световете както в хоризонтална, така и във вертикална посока.
Ето защо, не е учудваща комбинацията между овен и змия, които откриваме в един релеф на келтския Гундеструпски котел (Дания) – способността на двете коренно различни животни е да проникват от един свят в друг.
Овенът е символ на обновлението в природата, така и при хората.
Акта на жертвоприношение на овен е висша сакрална проява, тъй като чрез него се осигурява единството между богове и хората.
Що се отнася до овена, той е едно от най-често принасяните в жертва животни, при това на различни божества. Популярността на това животно сред скъпоценните предмети, които със сигурност са свързани с царската идеология, вероятно се дължи на известния мит за златното руно.
У ахейците, хетите, скитите и траките притежанието на кожата на златния овен е знак за богоизбранничество – Златното руно е даже божествена инсигния, удостоверяваща законността на владетеля. Затова и различни предмети от древния свят са с образа на овен, вкл.и ритони.
Ритоните, завършващи с глава на овен, са много популярни в древния свят – те са едни от най-ранните в Иран, срещат се в Скития, Тракия, Мала Азия, Македония, Южна Италия и др.
Проф. Маразов изследва в новата си книга „Ритон с глава на овен“ декоративната система, стила, техниката на изработка, иконографията и семантиката на ритоните с глава на овен, като се спира по-пространно на вазите от Тракия.
Краткотрайността на келтското държавно образование, унищожено през 213 г. пр. Хр. от траките, не елиминира автоматично келтския етически елемент. Келтите остават мирно да съжителстват със траките, като са се намирали под силното влияние на местната материална култура. Единствено намирането на каменни и глинени фигури, както и някои спорни латенски материали по горното и средно течение на р.Марица и нейните притоци са указание за вероятно келтско заселване.
Келтската религия, е с един развит анимизъм и политеизъм.
Вяра в зооморфни и антропоморфни божества, както и в духове – персонификации на реки, езера, гори, дървета, планини, небесни тела.

Така, че трети общ символ, който можем да съпоставим между тракийската и келтската митология е образа на дървото на живота.
За траките „Свещеното дърво на живота” е било разделено на три части.
Короната на дървото е била символ на небето, стволът – на земята, а корените се свързват с подземния свят.
Траките са имали изградена система от вярвания, свързани с троичното делене на света. Най известните култове са към Слънцето, към Дионисий и Орфическите мистерии.
При траките типичното троично делене на света (чрез „Дървото на живота“, където короната на дървото е символ на небето, стволът – на земята, а корените се свързват с подземния свят.
В някои нагръдници то е предадено като стълб, от двете страни на който излизат триъгълни листа. Дървото на живота е универсален образ на пространствения модел и мироглед за архаичните народи. На върха на дървото обикновено има птица, което е аналог на небесното и в този смисъл неземното, божественото, а съвсем логичо е да се предположи че корените символизират подземното царство на смъртта.
А ето и келтския символ на „Дървото на живота”, станал част от хилядолетната история на Шотландия , Уелс и Ирландия.
В келтската традиция съдбата на една династия или клан често е свързана с тази на дърво.
В Житието на Св. Flannan от Killaloe (в Ирландия) от 12 в., една династия символично започва завоеванието на чуждите земи с атаката на племенно тисово дърво, което растяло в тях.
Като символ на династията дървото понякога се появява в народните разкази, като например Mac Cuain („Сина на Морето“). Бременна жена сънува, че огромно дърво се разпростира над една къща и я покрива. Кралят тълкува съня като предзнаменование, че потомството на тази жена ще си възвърне трона на кралството.
Значителна част от келтската терминология свързана със семейството и рода се основава на думи за дървета.
Така например, думата craobh не само означава дърво, но може да се използва като глагол със значение „оплодявам“.
Понятието craobh-seanchais, буквално – „дървесно знание“, е използвано да означи познанието за нечий произход и потомство.
Аналогична на craobh е думата ghinealaiche, която се използва да обозначи нечие генеалогично дърво.

http://gepard96.blog.bg/history/2011/11/03/keltite-v-drevna-trakiia.845957

2 thoughts on “КЕЛТИТЕ В ДРЕВНА ТРАКИЯ”

  1. Не мога да се съглася с непрекъснатото повтаряне за гръцката цивилизация и колко безпросветни са били траките,ако вие нямате информация за мен е алогично да продължавате да твърдите горното.Според мен справедливо е да се говори за тракийската цивилизация за която нямате информация от кога започва на базата на която в последствие се развива гръцката ако щете цивилизация.За мен безпочвенно е и твърдението,че траките са нямали писменност .Работа на историците е да разсъждават логично и да търсят сведения в тази посока не може да се хули народ който е вероятно предпотопен и е оставил очевадни ценности.Било то сребърни златни съдове оръжейни принадлежности и да не изброявам,вгледайте се във фактите а дори и гърците признават,че са взели писменноста от други.Няма да коментирам „древните гърци“.

  2. Tраките са извора на историата на целиат балкански полуостров.Савременните балкански даржави са само и само Деца на Тракиа!!! Гордеите се сас Тракииската историа коиато са ви оставили в наследство-Траките.Сас сакровиштата,сас хората(Спартак-Орфеи-Ахил),сас половината Римски импера тори(Траиан тхе-Трах).Сас храмовете си(Перперикон)…злато+вино+меда….
    До следваштите -50 години,сте имат и писменост,коиато саштествува,но се пази от Даржавна сигурност,от страх които сте промени циалата Балгаро-Саветска дружба,и истината сте ВАСКРАСНЕ,ПО СИЛНА ОТ ВСИАКОГА,и Всичко!!!

Вашият коментар