Ако се върнем към сведенията на Омир за тракийските държавни организации от микенски тип, веднага ще се разбере, че посочените три местонахождения на владенията му са и най-сигурните за съществуването на утвърдена военнополитическа практика и на присъствието на относително стабилни династически домове. Ето как държавните организации във времето на „Микенска Тракия“ възникват и се развиват като необходим резултат от социалната диференциация в рамките на териториалната община. Те укрепват в хода на борбите за локална, а понякога и за всетракийска хегемония.
Стопанските и обществените преобразувания при прехода между бронзовата и желязната епоха показват, че животът на държавните организации в тракийските предели не се прекратява. Това е единен процес, който се извършва постепенно. И след като нито икономическото, нито социалното прекъсване от края на II и началото на I хилядолетие пр.Хр. се доказва за сметка на приемствеността между епохите, не е чудно, че политическите традиции от преходния период не отмират, а се развиват при новите условия. Напълно оправдани са и сходствата между държавиците от микенски тип и тези от ранната желязна епоха, обединени от и около фигурата на предводителя.
След настъпилите етнодемографски изменения и цялостното преустройство на обществото на основата на новия метал по-високата съседско-териториална общинна степен съдържа като историческа перспектива държавните обединения да се стабилизират. Но тъй като процесът на държавно строителство не може да се материализира едновременно и с еднаква сила във всички зони на тракийската диаспора, върховите му прояви трябва да се търсят в местата, където се сплитат редица благоприятни фактори.

Античната писмена литературна традиция, като се започне от ранните гръцки поети и логографи и от Херодот нататък, както и археологическите материали, макар и откъслечни, са достатъчно красноречиви с данните, които предоставят за обособяването на отделни държавни обединения през I хилядолетие пр.Хр. Трябва да се знае, че тяхната поява не може да се определи точно. Датировката е в зависимост от известията, с които науката разполага за конкретни и частични техни изяви на международната политическа арена.
Най-често началото им се поставя съобразно първите регистрирани стълкновения с елините или според официалното им дипломатическо признаване. Естествено, хронологията е косвена и съвсем не е достоверна, тъй като нещата започват доста време преди те да се забележат и да се отразят от древните автори, и макар и бавно също протичат и се постигат под знака на приемствеността с предходните времена. Политическото райониране на древна Тракия, като се върви в посока от изток на запад и от юг на север, чертае приблизително следната карта.
Най-напред в Югоизточна Тракия, в областта на Тракийския Херсонес, са известни долонките, които водят продължителна война със северните си съседи – апсинтиите. Те присъстват в разказа на Херодот, който се отнася за средата на VI в. пр.Хр. и по-точно за 561-560 г. пр.Хр., със собствена политическа организация, ръководена от царе, представени въоръжени с типичните за траките инсигнии от по две копия и поддържат отношения с гръцкия свят чрез посредничеството на светилището в Делфи. По отношение на политическите традиции приемствеността с предшестващата епоха е неоспорима, защото тъкмо тази зона, според Омир, излъчва вождове и бойци, които са реални исторически фигури и участват в Троянската война.
Вторият район обхваща приблизително Източните Родопи, водосборния район на реките Арда, Тунджа и Марица с планините Сакар и Странджа. Той е известен с разпространението на мегалитните паметници, които прекъсват живота си към края на VI в. пр.Хр. Археологическите проучвания на долмени и скални гробници, на големи по размери укрепени селища и крепости разкриват, че населението по тези земи и най-вече племенната общност на одрисите има установено икономическо и социално развитие. То познава обществена диференциация, а следователно и държавностроителни традиции.
Третата област на политическата карта се разполага между реките Нестос и Стримон с Централните и Западните Родопи. Оттук произхожда забележителният гробен комплекс край с. Дуванлий, Пловдивско. Той се състои от около петдесет могили, най-старите от които датират от края на VI и от началото на V в. пр.Хр. Разкопките разкриват изключително пищен инвентар на богати погребения със златни украшения, със сребърни и бронзови съдове, с изящни вносни предмети на лукса и разкоша. Всички тези материали показват социалните и политическите възможности на тракийската аристокрация от този край.
Обикновено могилният некропол при с. Дуванлий се приписва на бесите. Нормално е и обстоятелството, че техният династически дом остава анонимен, защото малко време след посочените дати той се поглъща от силната Одриска държава и се вписва в границите й. Впрочем предводители на бесите са известни в по-късните времена. Такъв например е Рабокент през I в. пр.Хр. или жрецът Вологез, който ръководи въстанието им през 15 г. пр.Хр. Това съвсем не означава, че династическата линия се очертава едва през римската епоха. Просто бесите, които разпростират властта си по целия Рило-Родопски масив, до този момент не са обект на интерес от древните автори.
Следващата зона покрива територията на двуречието Струма-Вардар. Както вече се знае, тук се скупчват много тракийски племена като пеони, дерони, мигдони, бисалти, едони, одоманти и други със собствени политически организации. Поради оживените контакти с гръцкия свят древните автори просто фиксират обособяването на техни държавни обединения в тези райони на страната.
Обобщеният образ и персонификацията на владетелите им отново най-добре се олицетворява от Резос. Той идва под стените на Троя от долнострумската област, но се появява в поемата „Илиада“ най-вече поради интересите на атиняните към този ареал през VI в. пр.Хр. Някои от предводителите на династическите домове остават анонимни. Други се знаят едва от V и IV в. пр.Хр., но всички те са суверенни носители на политическата и религиозната власт.
С такава характеристика изпъкват царете на пеоните Патрай, Диплай, Авдолеон. Както и при случая с бесите, този факт не отхвърля възможността за държавностроителна практика и в предходните времена. Тя се доказва пряко от монетосеченето на някои племена от края на VI и от началото на V в. пр.Хр., които експлоатират рудните находища на Пангей.

Най-известни са емисиите на дероните, които живеят в земите отвъд р. Стримон, на запад от езерото Прасиада (дн. Бутковско езеро) към планината Дисорон (дн. Круша пл., Гърция). Те се споменават от Тукидид и вероятно подобно на съседите си също оказват съпротива на персите по време на походите им в Гърция.
Анонимна е и династическата линия на бисалтите – отново със собствени монети, които потвърждават военнополитическата им активност. Те са южни съседи на дероните, а на североизток граничат с крестоните. От Херодот се знае, че един техен безименен цар не се съгласява да участва в похода на Ксеркс, забранява това и на шестимата си синове и се оттегля навътре в страната. Понеже те не го послушали и помагали на персите срещу гърците, при завръщането им, след неуспеха на експедицията, той ги ослепява.
Монетосеченето е познато и на едоните, които се намират на юг от бисалтите, по десния бряг на р. Стримон докъм устието й. Някои от емисиите им носят надпис, който гласи: „Гета (Гетас) цар на едоните“. Съществуването на тяхната държавна организация и нейният престиж се потвърждават от участието им в политическите перипетии. Най-напред те оказват отпор на Аристагор – водач на Йонийското въстание, който след неуспешния му край търси убежище в селището им Миркин. След това през 465-464 г. пр.Хр. разбиват атиняните, които се опитват да основат колония на устието на р. Стримон – бъдещия Амфиполис. В битката при тяхното селище Драбеск едоните надделяват над 10 000 колонисти.

От времето на Пелопонеските войни (431-404 г. пр.Хр.) Тукидид съобщава за един сигурен династ на тези траки – Питак. Поради проатинските си настроения той става жертва на дворцов заговор. В него участват жена му Брауро и синовете на аристократа Гоаксий, очевидно с проспартанска ориентация. Явно едоните са отлични бойци, защото спартанският пълководец Бразидас привиква в армията си техни контингенти от пелтасти и конници. Военната им сила и политическите ходове на династическия дом са най-стабилните аргументи за здравината на държавното обединение.
На север от Стара планина и пак в посока от изток на запад са познати държавните организации на гетите и трибалите. Техните обширни територии се очертаха при локализацията на тракийските племена. Едва за края на IV и за началото на III в. пр.Хр. изворовите данни съобщават за гетския цар Дромихайт. Той успява да победи Лизимах (323-281 г. пр. Хр.) – приемника на Александър III Велики в Тракия, и дори го пленява или според друга версия залавя сина му Агатокъл.
От края на III и от началото на II в. пр.Хр. са известни и гетските владетели Ремакс, Золтекс, Залмодегигос. Интересът на древните автори се засилва отново едва през I в. пр.Хр., когато римляните отправят погледите си към тази зона на античния свят. От това време е известно силното държавно обединение под ръководството на Буребиста, срещу което Юлий Цезар замисля поход малко преди смъртта си. По повод на военните акции на Крас през 29/28 г. пр.Хр. са засвидетелствани гетските вождове Дапикс, Ролес и Зиракс.
Държавностроителната практика обаче действително започва далеч преди да се забележи и да се отрази от древните писатели. Така например в разказа за похода на Дарий I срещу скитите в края на VI в. пр.Хр. Херодот съобщава, че гетите са „най-храбри и най-справедливи от траките“. Те единствени оказват съпротива на персийския цар и вярват в безсмъртието си. Следователно през тези времена гетите имат стабилна военна организация и собствено религиозно учение, което според бащата на историята дължат на своя цар, жрец и бог Залмоксис. С други думи, династическото им родословие е пряко засвидетелствано поне от края на VI в. пр.Хр.
Едновременно е необходимо да се отчита и обстоятелството, че поради големината на територията, която заемат, при гетите има поне няколко центъра на държавнообразувателни процеси, а техните организации могат да се наместят и чрез резултатите от археологическите разкопки. Един от центровете е локализиран от богато мъжко погребение при с. Аджигьол край дн. гр. Тулча (Румъния). Самите обширни предели не предполагат единствен династически дом.

Последният район от политическата карта обхваща землището на трибалите. Положението при тях не е по-различно от това при гетите, а събитията са немислими извън организиран политически строй. Знае се, че през 376/375 г. пр.Хр. трибалският цар Халес предприема поход срещу Абдера. Друг техен владетел се нарича Сирм. Той дава сражение на Александър III Велики по време на дунавския му поход. Малко време преди това, през 339 г. пр.Хр., трибалите водят битка и с Филип II, успяват да го ранят и отнемат плячката му.
Мястото и могъществото на аристокрацията им се разкриват и чрез археологическите материали. Един от техните династически домове сигурно се намира на терена на днешния град Враца поради погребенията в Могиланската могила и скъпия инвентар. Още по-красноречиво в това отношение е съкровището от с. Рогозен, Врачанско, което се състои от 165 скъпоценни съда. На север от р. Истрос през I—II в. сл. Хр. особено силно е държавното обединение на даките начело с техния цар Децебал.
Античната писмена литературна традиция познава и други откъслечни сведения за владетели и предводители на тракийски племена, особено през елинистическата епоха. Такива са например Лангар на агрианите (граоите), Диегиилис и Зибелмий (по-правилно Зиселмис) на кените, Абрупорис на сапеите, Ситас на дентелетите, Косинг на кебрените и на скаибоите, Исант на кробизите. Колкото и фрагментирани да са тези известия, те говорят за военнополитическа сила и наличие на държавни институции у отделните племена или групи от племена в различните области на тракийската диаспора.

Политическите организации, които се развиват през и след края на II хилядолетие пр.Хр., и приемствеността в традициите на държавностроителната практика се материализират исторически към средата и втората половина на VI в. пр.Хр. чрез появата на една от най-древните държави в Европа – Одриската. Този е крайният резултат и върховата изява на цялостното вътрешноикономическо, социално и политическо развитие на древна Тракия.