Монети от Волжка България

Споделете страницата!

Монета на Волжките българи.

Преди да обърнем внимание на тази прекрасна статия ще ви дадем малко исторически факти и информация кои са били  Волжките българи, къде са живеели и кои са би управителите на тези племена.Надяваме се тази статия да ви бъде полезна и интересна.

Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от прабългарския кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Първите данни за Волжка България дължим на арабските географи от IX век – Хорезми и Ибн Хураздбих, а най-подробен е писалият на арабски език персиец Ибн Руста (началото на X век). Те отбелязват че българите живеят в гористи местности, нямат изградена държавност и сред тях е проникнал ислямът. Населението на страната се състои от различни племена: барсили, есегели, савири/сувари (днес чуваши), булгари, баранджари. Интересни съобщения за българите предава арабският пътешественик Ал-Масуди в „из златните ливади и източниците на бисери“ т. 1, стр 216 “ Градът на булгар е разположен на брега на морето Майутис. Виждам, че те са в седмия климат те са от типа на тюрките. Керваните пристигат в страната им от Хорезм, минавайки през Хорасан или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки са принудени до конвоират керваните си“  Страната обаче става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от хазарския хаганат в края на 9-ти или началото на 10 век. През 10 век волжките българи разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. През 922 г. волжките българи начело със своя владетел Алмуш (от тази година – емир) приемат исляма от арабите. Това е описано от арабския пътешественик Ибн Фадлан в книгата „Трактат“, който разказва как българския цар моли емира на правоверните ал Муктадир да го посвети в религията, да го го обучи на истинските закони и да му построи джамия, в която да се моли. Това е споменаване на български цар (впоследствие емир), е едно доказателство за изградена монархия във Волжка България по това време. Според арабския пътешественик Ибн Фадлан волжко-камските българи се занимават предимно със земеделие – отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също е развито – отглеждат се овце, кози, коне и др. Освен това са развити и търговията и занаятите, но техните средища са основно в два града – Биляр и Сувар. Болгар остава по-скоро политически отколкото търговски център, тъй като той е престолния град. Най-разпространени занаяти са кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържа търговски връзки с Русия, Китай, Византия, Иран, Средна Азия и Западна Европа. През началото на 12 век се водят битки с руските князе за запазването на надмощие в Поволожието. Политическото развитие на Волжка България не е добре познато поради отсъствието на достатъчно извори. И все пак от малкото и лаконични свидетелства личи възходящото развитите на държавата. Упадъкът на Хазарският каганат през втората половина на X век се отразява благоприятно на Волжка България. Тя разширява територията си по течението на Волга, неин протекторат става дори големият град Саксин по устието на реката. Съседните народи, например башкирите (дн. автономна република Башкиристан в Русия) признават българската власт и се българизират. Основен политически партнор, както и противник на волжиките Българи през X-XIII век е Киевска Рус и наследилите я формации (най-вече Владимиро-Суздалското княжество). Няма да е неправилно ако се каже, че за Волжка България, Киевска Рус е това, което е Византия за Аспарухова България. Следват периоди на продължителни войни войни с КиевскА Рус, които се редуват с периоди на дълъг мир. През VIII и IX век варяги пътуват до Волжка България и търгуват с нея. Волжка България просъществува до 13 век, когато въпреки решителната победа в т.н. „Овнешка битка“ в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите. Държавата се разделя на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и става част от Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария. Населението на Волжка България възприема кипчакския език, който е разпространенсред представителите на Златната орда, след като те се смесват с жителите на тази държава. Златната орда се състои от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи. Смята се, че днешният чувашки език е произлязъл от езика на волжките българи. Територията на Волжка България се отделя от Златната Орда през 15 век под името Казанско ханство. По-късно (през 1556 г.) то е завладяно от руските войски на Иван Грозни. Населението на страната се нарича в Русия „казански татари“, въпреки че то самото предпочита названията „мишари“ или „булгари“. Днес част от жителите на Татарстан отново се връщат към древните си корени и предпочитат да се наричат българи.

През 1832 г. излиза от печат изследването на един от първите ориенталисти и нумизмати в Русия, бившият професор на Казанския университет, директорът на Азиатския музей при Руската Академия на науките професор Х. М. Френ , полагащо начало на изучаването на монетите от Волжка България.
През 1926 г. в Казан бива публикувано основното изследване по разглежданата тема на Р. Р. Фасмер „За източните монети на Волжка България от Х в.“. През 1962 г. тази работа се допълва с нови данни по българската тематика С. А. Янина.
Намирането на български монети от Х в. е изключително явление. По сведението, съставено от В. В. Кропоткин, измежду стотици хиляди куфически монети от Х в., от които са известни около 600. На територията на Средното Поволжие по-рано са намерени 3 дирхема в Татаро-Толкишкото съкровище, 2 в Старо-Алметевското, 3 в Дубовската могила. Основната маса от български монети от Средното Поволжие се намирали по окския път в земята на вятичите, Новгородската и Псковската земя, В Белорусия и Прибалтика. Особено много има на територията на Естония и остров Готланд.
Няколко години по-рано от района на Камското устие от разни места били намерени две добре запазени дирхема ва българския цар Микаил ибн Джафар с името на халиф ал-Муктадир билях
Една от монетите е сечена в Самарканд през 306 г. по Хиджрата. Публикувана е от Р. Р. Фасмер (1928 г., с. 30, №2). Диаметърът на монетата е 28 мм, тегло – 2.87 гр.
Втората е сечена с два различни щемпела на обратната страна. Публикувана е от Р. Р. Фасмер (1928, с. 32, № 9). Диаметърът на монетата е 28 мм, тегло – 3.42 гр. Определяне от автора и Г. А. Фьодоров-Давидов.
Монетите на Микаил ибн Джафар в Волжка България са най-многочислени. Точното време на неговото управление е неизвестно. На много от тях времето на сечене е 306 и 308 г. по Хиджрата, а мястото на сечене – Самарканд, Аш-Шаш, Балх, Нисабур,. На някои – Сувар и Болгар. Според мнението на Г. А. Фьодоров-Давидов (1984 г.) монетите на Микаил ибн Джафар могат да се отнесат към времето не по-рано от края на 920 година и не по-късно от 950 г. сл. Хр. Изследователите отбелязват, че сеченето им сред монетите на Волжка България се явяват най-качествени- Не по-малко от тях Р. Р. Фасмер за монетите от типа на втората монета пише: „всички тези дирхеми създават някакво варварско впечатление“.
През ХІХ в. Х. Френ изказва предположение, че всички „варварски“ монети са секани от българите. В началото на ХХ в. Е. Цаумбауер заявява, че тези дирхеми са изработени от хазарите, мотивирайки се, че волжките българи са сечали своя собствена монета. През 1926 г. Р. Р. Фасмер подържал мнението на Х.Френ. Обаче, през 1933 г. в връзка с новите находки от куфически монети, той сметнал за възможно изработването на „подражания“ и в другите райони.
Началото на изработването на дирхеми в Волжка България, също както и малко по-късно в Киевска Рус, носело политически характер. Огромната маса от куфически монети през Х в., постъпваща от Изтока през Волжка България, напълно обхващало местното парично обращение. Изготвянето на „подражания“, в случай на липса на собствено сребро, е било икономически неизгодно. За тези области, които се намирали в зависимост от саманидите или хазарите е било и опасна работа.
С отслабването на саманидите и хазарите започнали да се появяват дирхеми от области, по-рано намиращи се в подчинение от тези силни държави. Вероятно, в ролята на изработващ „подражанията“ през Х в., напълно можел да претендира и Хорезъм, имащ свое парично обращение. Формално той не се подчинявал на саманидите, но се намирал в силна зависимост от тях и не можел да сече монети от свое име.
С падането на саманидите и хазарите, паднала и световната търговия, която те покровителствали. В края на Х в. практически спира издаването на куфически дирхеми. През 1998  г. А. А. Молчанов публикува дирхем на Абд ар-Рахман ибн Мумин 387 г Хиджра (997-998 г. сл. Хр.). Мястото на монетите в търговията заема почти двеста години от сребърни слитъци.

dirploh.jpg

dgaf21.jpg

Вашият коментар