Нашите прадеди от Великата равнина

Споделете страницата!

 image5.jpg

Счита се, че огромната равнина, която се простира от Карпатите на запад до река Амур на изток е прародината на чергарските народи – индоевропейци, тюрки и монголи.

Природните условия са ориентирали тези народи към скотовъдството. Непрекъснатото местене и честите сблъсъци със съседите в търсене на по-добри пасища са направили чергарите от равнината превъзходни ездачи и бойци. Постепенно те се превръщат във сила, пред която околните земеделски народи не могат да устоят. Това дава възможност на Индо-европейските народи да заселят Европа и голяма част от Азия.

Първото нашествие от Великата равнина на Балканския полуостров, за което може да се говори с някаква сигурност е на племената, образували с местното население тракийските народи. Първите сведения за населението на север от Черно море са вече след оформянето на тракийските народи. По това време там живеят кимерийците, за които се предполага че са били близки до траките по език и произход. Според други те са ираноезични. През VIII век преди н.е. във Великата равнина настъпва раздвижване. Скитите, които живеели на изток от долното течение на р.Волга, били нападнати и изтласкани от масагетите. В търсене на нови земи за заселване скитите нахлули в територията на кимерийците. На свой ред кимерийците трябвало да търсят спасение на Балканския полуостров и в Мала Азия, или да признаят господството на победителите. Така по-голямата част от тях се разтворила между траки и скити.

През III век преди н.е. скитите са нападнати от родствените им сармати, които постепенно завладяват земите им и ги асимилират. През IV век от н.е. Северното Причерноморие е завладяно от хуни и прабългари. Те на свой ред асимилират заварените сармати и алани [57]. Хуните по-късно са били асимилирани от прабългарите, както ще видим по-нататък.

Известният наш историк Димитър Ангелов в книгата си „Образуване на българската народност“ посочва всички изброени тук народи като взели участие във формирането на народа ни, а също и много други: гърци, келти, готи, карпи, бастарни, гепиди, гевтинги, вандали, язиги, скири, садагари и други. От повечето изброени народи в нашите земи е останала само една част и те имат свои наследници другаде. Но на кимерийци, скити, сармати и хуни наследници сме само ние – българите. Затова смятам за логично да изучаваме историята им и да се гордеем с постигнатото от тях.

Хуните

Съвременните историци правят разлика между хуните, нахлули в Европа през V век и техните прадеди от монголските степи. За да е по-ясно за кого става дума, древните хуни биват наричани с китайското си име – хун-ну. Хун-ну са дали началото не само на „европейските“ хуни, но и на много други народи. Според „официалната“ наука, в това число са и прабългарите. Предполага се,че тяхната прародина е района на планината Алтай. Алтай разделя Великата равнина на две части – Източна и Западна. Ето какво пише за планината Гумильов [58]: “ По отношение на съседните степи Алтай е крепост, където при всякакви превратности можеш да се скриеш и да не се дадеш на противника. Храна има достатъчно. За добитъка има прекрасни пасбища … за ловците – гъсти гори … в реките има много риба, а по горските полянки – птици. Казано накратко, Алтай е най-благоприятното място за съхранение на дадена култура, даже и да е възникнала на съвсем други места. Затова е толкова богата археологията на Алтай.“ Затова, бих добавил аз, от Алтай са излезли толкова много народи.

Според „Малая советская энциклопедия“ името на Хун-ну се споменава за пръв път в китайски хроники, според които те са безпокоили Китай още през 2356 – 2208 год.пр.н.е. Дати с такава древност обикновено се подлагат на съмнение. Историците преди години не вярваха в съществуването на царството Ин /Шан/, което според същите хроники е датирано от ХVIII до ХII век преди н.е., нито пък на реалността на най-старата китайска държава – царството Ся, съществувало от 2205 до 1767 год. пред н.е. Археологическите разкопки вече доказаха, че царството Ин не е измислено. Намерени са и по-стари останки от укрепени градове, които са от времето на царство Ся /Виж В.М.Массон [59]/. Значи древните китайски историци не лъжат и действително хун-ну са съществували още преди основаването на царството Ся? Не само са съществували, но и са били на по-високо културно равнище от тогавашните китайци. Массон отбелязва, че във времето на Ся изведнъж възниква производството на бронзови изделия и то направо на стадия на високо развитие.В същото време /III хилядолетие преди н.е./ бронзът вече е известен на хората от Алтай и съседната Минусинска котловина. Земите на нашите прадеди са били като остров на цивилизацията сред околните племена, живеещи още в каменния век. Ако те са имали контакти с древните китайци, както самите китайци твърдят, тогава е напълно възможно те да са научили майсторите от царството Ся на тайните на получаването и обработката на бронза. Впрочем нахлуванията на хун-ну в Китай се датират непосредствено преди основаването на царството Ся. Това навежда на мисълта: Обединяването на китайците в държава не е ли било стимулирано от нашествията отвън? Във историята на света, написана от Бащата на съвременна Индия – Джавахарлал Неру – може да се прочете следното: „Преди около 5000 години имало нахлуване в Китай от запад. Нахлулите племена дошли от Централна Азия и притежавали доста развита цивилизация. Те били запознати със земеделието и имали големи стада… Пришълците имали добре развито обществено устройство. Те се заселили на бреговете на Хуанхъ … и създали своя държава… След 600 или 700 години виждаме човек на име Яо, който се нарекъл император… Скоро тази титла станала наследствена и в продължение на 400 години в Китай управлявала династията Ся.“ [60] Със това приносът на нашите прадеди в историята на китайската цивилизация не свършва. По време на династията Шан в Китай се появяват конят и бойната колесница. „В западният произход както на колесниците, така и на конете не може да има съмнение“ – пише Массон.

Според Гумильов споменатите през ХХIV – ХХIII век преди н.е. народи са племената хянюн и хунюй, които са живеели по южните покрайнини на пустинята Гоби. Според него те не са хуни, а по-скоро прадеди на хуните.[61] Същинските хуни се образували от сливането на посочените племена с емигранти от Китай. Според Китайската историческа традиция при падането на династията Ся синът на последният цар Цзе-куй – принц Шун Вей със семейството си и останалите му верни поданици се преселил в северните степи. Така възникнал народа на хуните. Преселването на Шун Вей станало около 1764 год. пр.н.е. По-нататък [62] Гумильов разказва, чe около 1158 год. пр.н.е. ванът на Чжоу Вен нападнал хянюй и ги разбил. Може би поради това те се преселват през пустинята Гоби на север. Поради промяна на климата пустинята станала проходима и те я пресекли с покрити волски коли. Спорен Y.Degignes /Дегин/ „около 1200 г. пр.н.е. се създава Хунското царство“. През времето на Западните Чжоу /II пол. на IХ век преди н.е./ китайците трябвало да водят тежка борба със северните племена „Бейди“, които били обединени от хун-ну /наричани по това време „сянюн“.

Според проф.д-р Й.Николов през IV век пр. н.е. се образува Хунската държава [63]. Тя обединявала 24 народа, всеки от които имал свой наследствен владетел. Тези владетели образували съвет, който решавал основните въпроси на държавата. Съветът избирал държавния глава, наричан от китайците шанюй. По-късно титлата започнала да се предавала по наследство. Столицата на държавата бил Ноин-Ула на река Орхон.

Гумильов съобщава, че през IV век хуните се засилват достатъчно, за да преминат Гоби и да нахлуят отново в Китай. През III век преди н.е. хун-ну завладяват китайските провинции Иншан и Ордос, но през 215 год. преди н.е. 300-хилядна китайска армия ги побеждава. Към края на III век започва царуването на най-изявеният хунски владетел – шанюй Маодун /Моде/ (209 – 174 г.пр.н.е.). Според Гумильов [64] бащата на Маодун – шанюй Туман го дал за заложник на своите най-големи врагове – юечжи, за да се отърве от него. Той даже извършил нападение срещу тях, за да ги предизвика да го убият. Туман имал нова жена и по-малък син от нея, на когото искал да завещае престола. Но Маодун откраднал кон от враговете и избягал при своите. Под давление на общественото мнение Туман дал на сина си командването на отряд от 10 000 души. С този отряд Маодун извършил преврат в 209 год. пр. н.е. и убил баща си, мащехата и нейния син.

По това време Хунската държава била в упадък. Във запaдната част на Великата степ господствали юечжи, а в източната – дунху. Като разбрали за междуособиците дунху решили да използват повода за да покорят хуните. Те отправили предизвикателство към Маодун, като поискали да им бъдат предадени най-хубавият му кон и любимата му жена. „Като сме съседи с тези хора, защо да не им дадем един кон или една жена?“ казал Маодун и им ги дал. Тогава дунху поискали една ивица пустиня, която била необитаема. Старейшините на хуните смятали, че заради едно парче пустиня няма смисъл да се спори, но Маодун твърдо заявил: „Земята е основа на държавата, как може да бъде давана!“. Той заповядал да бъдат отсечени главите на всички, които го съветвали да даде на съседите спорната територия, след което събрал войската си и нападнал дунху. След като получили жената и коня на Маодун, дунху не очаквали нахлуване и били разбити напълно. Цялата им територия и имущество били превзети от хуните. Като се върнал от похода, Маодун не разпуснал войската си, а веднага нападнал юечжи и ги изтласкал на запад. От тогава започнала продължителна война между хуни и юечжи.

Маодун разширил държавата на хун-ну във всички посоки – на север, на запад, на изток. На юг той отвоювал от китайците Ордос. В 202 год. пр.н.е. в Китай Лю Бан провъзгласил династията Хан, създал силна централизирана държава и се опитал да разгроми хун-ну. Но през 200 год. Маодун обкръжил водената лично от императора китайска войска. Китайците били принудени да сключат договор, според който плащали ежегоден данък на Хунската империя и което било крайно унизително за тях – китайските императори трябвало да дават дъщерите си за жени на хунските шанюи. Сключеният с Китай мир дал възможност на Маодун да съсредоточи силите си срещу народа юечжи, който нахлул от запад. След тежка и продължителна война хунну разгромили юечжи през 177 год., а през 165 г.пр.н.е. при сина на Маодун – шанюй Лаошан /174 – 161 г. пр.н.е/ окончателно ги прогонили на запад.
Хунската империя била на върха на могъществото си. Армията й достигала численост 300 000 души [65]. Във страната започнала да навлиза китайската култура. Евнухът Юе, който бил пратен с китайско посолство останал при шанюй Лаошан и научил хуните да водят книги за данъци [66]. Хунска литература не е дошла до наши дни, но през III век китайският пътешественик Кан Тай, описвайки други народи е написал “ Писмеността им напомня ПИСМЕНОСТТА НА ХУНИТЕ.“ Но според съвременниците този период бил време на изобилие и разкош, но и на упадък на нравите, което неизбежно започнало да отслабва държавата.

В търсене на съюзници срещу хун-ну, китайците изпратили експедиция, която да открие юечжи. Експедицията се бавила 13 години – от 139 до 126 год. пр.н.е. От тях 10 години пратениците били в плен на хуните. Юечжи били открити, но отказали да се бият отново с хуните. Затова пък императорът научил, че в долината на Фергана се въдят едри и силни коне, каквито китайците не притежавали. Китайците създали своя конница и възприели тактиката на хун-ну. Освен това те изобретили арбалета, с който можели да изпращат стрели с много по-голяма сила и на по-голямо разстояние от лъковете на хуните. Въпреки това през 90 г. пр.н.е. Китай бил отново разгромен. Но от 86 – 85 год. в Хунската империя избухнали междуособици, може би не без помощта на китайската дипломация. Подчинените от хуните народи започнали да се отделят от тях, а съюзниците им – усуните, преминали на страната на Китай. В 51 год. пр.н.е. шанюй Хухане се признава за васал на Китайската империя [67], но през 9 год. от н.е. хун-ну възстановили независимостта си. През 45 – 46 год. Китай отново е разгромен, но след това започват нови междуособици. В резултат от междуособиците 8 от хунските народи се отделили от останалите и образували отделна държава. Техният шанюй се признал за васал на Китай. Те са известни в историята като „южни хуни“.

През 311 год. южните хуни превземат китайската столица Лоян и до 325 год. покоряват цял Северен Китай, но това вече не са наши прадеди. Твърде показателно е, че хунски вожд през 407 година обявява ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО на царството Ся. Това показва, че хуните са се считали за наследници на дошлите от запад основатели на първата държава в Китай през III хил. пр.н.е., за която вече споменахме.

При запазилите свободата си „северни хуни“ кризата продължила. Нови групи от населението се преселили на юг. Междуособици, природни бедствия и външни противници непрекъснато отслабвали държавата. През 86 г. северните хуни били нападнати и победени от южните си сънародници. През 87 год. те претърпели поражение от източните си съседи – сянби. В следващата, 88 година настъпва глад. Следват 3 победоносни похода на китайската армия – през 89, 90 и 91 год.

През 93 год. китайците убили чрез измама последният шанюй от рода на Моде – Юйчугян. Земите на северните хуни били завладени от сянбииците. До 155 год. хун-ну продължили борбата срещу врага с променлив успех, но накрая били окончателно разгромени от сянбийския вожд Таншихай. Според Гумилев [68] северните хуни след разгрома се разделили – голяма част се присъединили към победителите и „приели името сянби“, друга част се скрили в горите на Тарбагатай и басейна на Черен Иртиш, където преживели опасността и впоследствие завладели Седморечието. Тяхната държава Юебан просъществувала до 488 година.

Трети продължили на запад, докато се установили между Волга и Дон. Те били прадедите на „европейските“ хуни. За тях се чува отново чак след 200 години. Между 360 и 370 год. хуните водят война с аланите [69] и ги побеждават, въпреки че аланите разполагали с крепости и тежковъоръжени конници, обковани в броня. След аланите дошъл реда на техните съюзници – готите. Готите се прехвърлили през 155 год. от Скандинавския полуостров в днешна Полша, а от там достигат северните брегове на Черно море по времето на император Каракала /211-217 г./ Според Гумилев готите създали голяма държава „от Балтийско море до Азовско и от р.Тиса до Дон“ в която обединили подчинените от тях славяни, сармати и германски племена.

През 371 год. хуните преминали от Таманския п-в в Крим и ударили в гръб готската армия, която ги чакала на река Дон. След разгрома на готите държавата им се разпаднала. Остготският крал Германарих от рода Амал се самоубил през 375 год. Започнало хунското нашествие в Европа. Хуните създали съюз в който участвали остготи, гепиди, тюринги, херули, руги, българи и славяни. Центърът на тяхната държава отначало бил край северните брегове на Черно море, но в началото на V век се преместил в Панония. От там те нападали и Източната и Западната Римска империя, всявайки ужас в цяла Европа. Страхът и омразата към тях са накарали тогавашните хронисти да описват хуните като изостанали диваци /например Амиан Марцелин/. Но всеки, прочел написаното до тук би се усъмнил в това. Един от най-добрите специалисти по историята на народите от Великата Степ – Гумильов отделя специално място в книгата си, за да опровергае подобни твърдения.

След смъртта на Атила през 453 година Хунският съюз се разпада. Вината за това се приписва на синовете на страшния вожд, които се отнасяли към съюзниците си от другите племена като към роби. Готският историк Йордан пише следното: „Синовете на Атила, които … били цяла тълпа, искали да си поделят народите по равно“. Предизвиканото от това отношение недоволство довело до образуване на антихунски съюз начело с краля на гепидите Ардарих. „След много и тежки сражения на гепидите се усмихнала неочаквано победата“ – пише Йордан. Решителната битка станала през 454 година в Банат. Хуните дали 30 000 убити „и били прогонени чак до Черно море“. В тази битка загива и водачът на хуните – синът на Атила Елак. След неговата смърт лидер става друг син на Атила – Дингезих. По-късно хуните се опитват да възстановят властта си в Панония, но биват отново разбити. В битка край река Болия през 469 год. бил убит и Дингезих. Вожд на хуните станал следващият по старшинство син на Атила – Ернак. За него се счита, че е идентичен с Ирник от именника на българските владетели, от когото води началото си прочутият род Дуло – родът на хановете Кубрат и Аспарух. В именника на владетелите сигурно има истина, защото с хуните към северните брегове на Черно море се оттеглят и част от прабългарите. Самите хуни се разтварят между прабългарите – така завършва тяхната история.

Кимерийци

За кимерийците имаме малко сведения. Античните автори пишат за тях през VIII век пр.н.е., когато те нахлуват на Балканския полуостров и в Предна Азия. Тяхната войска се състояла изцяло от конници, които отдалеч засипвали със стрели противника си. Първоначално имали успех, понеже народите от Близкия Изток не били запознати с този начин на воюване. Затова пък кимерийците не умеели да превземат крепости и обикновено се задоволявали да оплячкосат нападнатата област и се оттегляли.

През 30-те год. на VIII век те преминали Кавказ и нападнали Урарту и държавите от Мала Азия. През 20-те години на VIII век разгромили армията на царя на Урарту Руса I. Счита се, че в битка с кимерийците е загинал през 705 год. пр.н.е. асирийският цар Саргон II.

Кимерийците унищожили Фригийското царство в началото но VII век. Последният фригийски цар Мидас се самоубил. Според историците, в разгрома на Фригия имал пръст и източният й съсед – Урарту [70]. След Фригия била нападната и Лидия. Срещу тази страна кимерийците се съюзили с тракийското племе трери. Лидийският цар Гиг /692 – 654/ водил с тях тежки и продължителни войни. Кимерийците окупирали по-голямата част от страната. След смъртта на Гиг войната била продължена от сина му Ардис /654 – 605/. Той успял да изгони нашествениците, като извикал на помощ скитите. Преди това кимерийците били отблъснати от Асирия през 679 г. пр.н.е. От 70-те год. на VII век те се помиряват с Асирия и Урарту и даже служат във войските на тези страни като наемници. Постепенно кимерийците се разтварят между другите народи на Балканския п-в, Сев. Черноморие и Мала Азия.

Скити

Скитите се появяват в Близкия изток 50 – 60 год. след началото на кимерийското нашествие [71] – към 70-те год. на VII век. Те преминали през Дагестан в днешен Азърбайджан. Там, между реките Кура и Аракс било основано тяхно царство.

Още с идването си скитите нападнали Асирия, при което загинал царят им Ишпакай. Новият цар Партитуа сключил съюз с Асирия и се оженил през 673 год. пр.н.е. за дъщерята на асирийския цар Асархадон. През 50-те год. на VII век синът на Партитуа – Мадий предприема поход в Мала Азия срещу кимерийците. Походът бил по молба на царя на Лидия Ардис. Кимерийците били разгромени,а Лидия – спасена. Скитите използвали похода на мидийския цар Фраорг през 653 год. пр.н.е. срещу Асирия и нападнали държавата му. Фраорг загинал, а Мидия била покорена от Скитското царство . След смъртта на Ашурбанипал в 633 год. пр.н.е. скитите нахлуват в Асирия и достигат чак до границите на Египет. По-късно идва упадъкът на Скитското царство в Азърбайджан.

Синът на Фраорг – Киаксар /625 – 585/ успял да освободи Мидия от скитите през 625 год. пр.н.е. Постепенно Мидийската държава се засилва, а нейните западни съседи отслабват. За последен път за независимо Скитско царство в Азърбайджан се споменава през 90-те год. на VI век. пр.н.е. През 80-те години територията на царството е завладяна от Мидия, а скитите се оттеглят северно от Черно море.

Според западните историци скитите имали своя държава в Северното Черноморие още от VII век пр.н.е. [72]. Руските историци не признават съществуването на тази държава, като твърдят че това е било само племенен съюз. Според тях за държава може да се говори едва от II пол. на IV век пр.н.е., когато цар Атей обединил скитите. Столицата на тази държава била в района на Каменское городище на река Днепър. Преди това имало съюз на трима самостоятелни царе. Това навежда на мисълта, че скитите може би са имали три отделни държави или племенни съюзи /а ако царството на скитите в Азърбайджан не е влизало в тяхното обединение, значи са били 4!/.

Единни или не, скитите успели да отблъснат през 512 год. пр.н.е. армията на персийския цар Дарий. Без да влизат в генерално сражение, те приложили тактиката на изгорената земя – отстъпвали, като унищожавали всичко след себе си: отвеждали добитъка, изгаряли тревата, засипвали кладенците. Конницата им извършвала непрекъснати нападения над отрядите на персите. Накрая Дарий I не издържал и командвал отстъпление. Македонците също воювали със скитите. Филип II разбил споменатия по-горе цар Атей. Това бил единственият успех на Македонците. Наместникът на Александър Велики в Тракия – Зопирон нахлул в Скитското царство с 30-хилядна армия през 331 – 330 год., но бил убит. Лизимах през 292 год. пр.н.е. преминал Дунав но бил обкръжен и трябвало да се оттегли.

През II половина на IV век се появил по-страшен противник: От изток сарматите започнали да се придвижват в земите на скитите, като постепенно завзели по-голямата част от техните територии. От II половина на III век столица на Скитското царство станал град Неапол на п-в Крим.

През II век царството на скитите преживява разцвет, който се свързва с името на цар Скилур. В средата на II век Скилур подчинил гръцкият град Олвия. През 110 или 109 год. пр.н.е. на трон седнал сина на Скилур – Палак. Той се опитал да подчини и Херсонес, но срещнал отпор. Жителите на Херсонес повикали на помощ Понтийския цар Митридат VI. Войната с Понт продължила от 109 до 107 год. Скитите били отблъснати. От скитска власт вила освободена и Олвия.

Скитското царство съществувало до III век от н.е. Тогава сарматите завладели Неапол и сложили край на държавата. Скитите оставили забележима следа в историята на изкуството. Те създали така наречения „зверинен стил“, за който са характерни украшенията във форма на животни

Сармати и алани

Сарматите били народ, родствен на скитите. От VII до III век пр. н.е. те обитавали Поволжието и Приуралските степи. В III век пр.н.е. вече са завладели земите на скитите северно от Черно море. Към II век пр.н.е. имат според руските историци племенни съюзи – на язиги, аорси, сираки, и роксолани. Около 179 год. пр.н.е. се споменава сарматският цар Гатал. Според историците сарматите изобретили тежката кавалерия. Техните облечени в броня конници били първообраза на средновековните рицари. Гумильов твърди, че точно сарматската тежка кавалерия спряла настъплението на римските легиони на изток. С течение на времето племенния съюз на аорсите се обособява като отделен народ – алани. Те създали своя държава между Кавказ, Дон и Волга, която /както вече писах/ била разгромена от хуните. След разгрома аланите се пръснали на огромно пространство – от Каспийско море до Атлантическия океан. Една част от тях дори създала заедно с вандалите нова държава чак в Северна Африка! Голяма част от тях се установили северно от Черно море, където се разтворили между прабългарите.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.