История на фалшифицирането

Споделете страницата!

 moneta.gif

Фалшифицирането на монети е толкова стар „занаят“, колкото е и самото монетарство. Ако повярваме на Херодот, че едни от първите монети били направени през V век преди новата ера, то по същото време мидийският цар Крез вече търгувал с фалшиви монети. „Богат като Крез“ е израз, запазил се от древността до наши дни и е синоним на придобито по нечестен път баснословно състояние.

В древността направата на фалшива монета не представлявало кой знае каква трудност. Техниката на изчукване на златните монети била толкова примитивна, че всеки можел да я усвои. Пред съблазънта не можал да устои дори Диоген — същият този древногръцки философ, който друга легенда го описва като отрекъл се от земните съблазни човек, живеещ в празна винена
бъчва.

Но това било години по-късно, защото младият Диоген нямал нищо общо със стареца с фенера. Пак според легендата, преди да поеме пътя на фалшификатор, той сметнал за целесъобразно да се посъветва с делфийскияд оракул. „По-добре да фалшифицираш монети, отколкото истината“, бил отговорът на оракула и Диоген приел думите дословно.

С направата на монети се занимавали свободно скитащи занаятчии-монетари. Те обикаляли различните владетели и предлагали услугите си. И понеже сеченето на собствени монети било въпрос на чест за всеки владетел, то може да се каже, че монетарството бил почитан и доходен занаят. Но още по-доходно било, когато тайно от охраната монетарят успявал да прибави в разтопеното злато някое и друго парче мед. До същата идея достигнал Крез — неговите пари съдържали много по-малко злато, отколкото монетите на другите властелини,
Било невъзможно ръчно кованите монети да имат една и съща форма и тегло — едни били по-заоблени, други — по-четвъртити, трети — по-широки, но затова пък по-тънки. Ето защо най-простият способ за фалшификация бил обрязването на монетите. Изрязаните парчета претопявали и от тях правели нови монети.

Най-разпространена била направата на монети от желязо, мед, олово или пък от сплав, като отгоре се „обличали“ със злато и сребро. Древните гърци умеели да изковат златен лист с дебелина 0,09 мм. Така приготвените фалщификати не се различавали от истинските монети нито по форма, нито по тегло.

Изкуството на гръцките фалшификатори преминало в Рим. Заловените престъпници осъждали на смърт, хвърляли ги в клетките при лъвовете, но нищо не помагало, Император Диоклециан издал закон, с който обещавал свобода на всеки роб, уловил или разобличил фалшификатор. Смърт очаквала не само престъпникът, но и семейството му, като имуществото се конфискувало в полза на държавата.

И понеже добрата фалшива монета външно по нищо не се отличавала от истинската, то древните търговци били безкрайно подозрителни. Те дълго подмятали монетите в ръка, за да определят приблизително теглото, захапвали я със зъби да се уверят в еластичността на метала, като през цялото време не изпускали купувача от очи, защото тези два способа били толкова несъвършени, че в случая се разчитало повече на психологическия ефект. Често възниквали спорове и пререкания и за арбитър викали аргироскопа.

Едва ли в древния свят имало по-почетна и уважавана, по-деликатна и несигурна професия от тази на аргироскопите. Те присъствували на всяка по-сериозна търговска сделка, те придружавали царе и пълководци по време на походи, като внимавали победените да заплатят поискания откуп в злато, а не с фалшиви монети, каквито всеки владетел пазел за подобни случаи. За опитния специалист звънът на монетата бил всичко. Само по слух той можел де познае безпогрешно дали вътре има Калай, мед или желязо и да различи истинския звън от фалшивия. Но имало и трудни случаи, когато на аргироскопа се налагало да прибевне до везните или да проучи внимателно характера на рисунките и надписите върху монетата.

Мнозина ползували при работата си така наречения „пробен камък“ – парче мрамор червин базалт или желязна руда с магнитни свойства. От цвета на чертата, която оставала след драсване с монетата върху камъка, можело да се съди за чистотата на златото или среброто,
И ако кралете можели да минат със заклеймяване, а царските любимци — с няколко тояги, то съдбата на „дребните“ фалшификатори била далеч по-незавидна.

На 94 майстори от монетния двор на аналийския крал Хенри I, които за своя изгода секли сробърни монети от калай, отрязали дясната ръка. После решили, че присъдата е твърде лека и ги скопили. Въобще с фалшификаторите всеки владетел се разправил както пожелае — като простото обесване или изгаряне било едва ли не най-лекото наказание. Оттам нататък всичко зависело от „фантазията“ на владетеля и хората от най-близкото му обкръжение.

Към края на XVI век съдиите започнали да правят разлика между по-дребните и по-крупни фалшификации. Така на дрезденския златар Паул Пфайл, който първоначално бил осъден на смърт чрез изгаряне, намалили наказанието, като му отрязали ушите, а върху челото му прогорили една ет фалшивите монети.

Бащата на Петър I, цар Алексей Михайлович, издал специален указ, в който се казвало: „Тази майстори-монетари, които започнат да правят калаени монети вместо сребърни или в среброто да добавят мед, олово и калай и по този начин да нанесат загуба не държавната хазна, да бъдат наказани със смърт чрез заливане на гърлото.“ А в гърлата им наливали разтопен калай.

В Турската империя на фалшификаторите надявали бели гугли с рога качвали ги заднешком на магаре и ги прекарвали из площада, като ги оставяли на тълпата. В Япония ги разпъвали на кръст. На тибетска монета от XIV век пишело; „Който фалшифицира монета или я пусне в обрьщенив, се обезглавява!“

При съвременните методи на радиоактивационен и неутронен анализ, при които за разлика от химичния анализ не е необходимо да се вземе парче от монетата за изследване, фалшификацията на антични монети в почти изключена.
Колкото и парадоксално на пръв поглед да звучи, но фалшивите монети са не по-малко интересни за науката, отколкото истинските, защото от тях може да се научи много за бита и нравите на древните народи, за познанията им вьрху свойствата не металите, умението им да правят сплави, въобще за степента на техническото им развитие и за още ред други неща от психологическо и морално естество, фалшиви монети са правени и по нашите дни.

И това е така, защото по отношение на античнта нумизматика България има особено важно положение — монети се секли тракийските владетели, македонските царе, римските колонизатори, някои варварски племена от келтски произход, преминали през Балканския полуостров, българските царе от времето на Иван Асен II до падането ни под турска Власт. Тринадесет града в Мизия и Тракия имали свои монети оше в V век преди новата ера, в една от най-големите римски монетарници била в Сердика.

One thought on “История на фалшифицирането”

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.