Парите на цар Калоян

Споделете страницата!

Zlatica
Златна монета на Калоян

Преди да пристъпите към четенето на основната статия хубаво е да се знае кой е бил Калоян според историците. Калоян е цар на България от 1197 до 1207 г. от династията Асеневци. Той е най-малкият брат на българските царе Иван Асен I и Теодор Петър. Калоян е роден около 1168 г.  Вероятно след обсадата на Ловеч от 1187 г. Калоян е пратен в Константинопол като заложник. Там прекарва около две години. Калоян успява да избяга от Византия към края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държи постоянно при себе си. След убийството на цар Иван Асен I (Асен), цар Петър го назначава за помощник в управлението. Когато и той става жертва на заговор, Калоян изпреварва и отстранява заговорниците, и бива коронясан за български цар в началото на 1198 г.

Цар Калоян (1197-1207) си поставя за цел да обедини всички български земи под своя власт, като получи признаване на царска титла и скиптър. За тази цел той създава антивизантийска коалиция с Иванко, управителят на Пловдивска област и Добромир Хриз – самостоятелен владетел в Македония, по-късно към тях се присъединяват протостратор Мануил Камица и родопския владетел Йоан Спиридонаки. През 1201 г. Калоян превзема крепостта Констанция и освобождава голяма част от Тракия и Родопската област. На 24.03.1201 г. отвоюва Варна, като първо предлага на византийския гарнизон да се предаде без бой, но след отказа му подлага на смърт ромеите, спечелвайки си прозвището ”Ромеоубиец”. По предложение на Калоян се водят преговори с Византия. В началото на 1202 г. императорът Алексий ІІІ подписва мирен договор, с който признава освободените територии, но не и царска титла на българския владетел, защото според византийската доктрина василевсът е господар на ”ойкумена”, т.е. на целия свят, а другите владетели стоят по-ниско от него. През тези години Византия е все още непримирима към официалното признаване на българското царство. Докато Калоян е зает с ромеите, унгарският крал Емерих присвоява западните области  Белград и Браничево и дава град Ниш на своя васал – сръбския жупан Вълкан (1202). Българският владетел не оставя ненаказани тези действия. На следващата 1203 г. изпраща силна войска, която нанася тежко поражение на маджарите в долината на р. Морава и присъединява отново българските земи.

Междувременно през 1202 г. започва Четвъртият кръстоносен поход, подкрепян от папа Инокентий ІІІ. Калоян влиза в оживена кореспонденция с папата, разменени са пратеничества и многобройни писма. На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига римска делегация, водена от кардинал Лъв. На 7 ноември папският пратеник обявява архиепископ Василий за примас на българската църква, на следващия ден 08 ноември 1204 г. в тържествена церемония кардиналът коронясва Калоян за крал (рекс) и му връчва скиптър и знаме. Сключена е църковна Уния. Калоян признава върховенството на Рим, а папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла като наследство от дедите му – Симеон, Петър и Самуил.

На 12.04.1204 г. рицарите превземат Константинопол и създават тук Латинската империя. Калоян прави опити за сближаване, но бароните се държат враждебно. Жителите на Одрин въстават срещу латинците и българският цар ги подкрепя. На 14.04.1205 г. край Одрин се разгаря най-голямата битка с латинците, в която прославените рицари претърпяват катастрофално поражение. Император Балдуин е пленен и откаран в Търново, където умира по-късно. Победата при Одрин издига международния авторитет на цар Калоян и бележи политическия възход на България.

През пролетта и лятото на 1205 г цар Калоян предприема военна офанзива в Тракия, Македония и Родопската област. През юни превзема Пловдив с помощта на местните българи. През пролетта на 1206 г. войната с латинците е подновена, Калоян обсажда Одрин и превзема Димотика и няколко крепости в Източна Тракия. В началото на 1207 г. сключва договор с никейския император Теодор Ласкарис за общо настъпление срещу кръстоносците.  През есента на 1207 г. българските войски отново обсаждат Одрин, но идва неочакваната вест за смъртта на крал Бонифаций Монфератски – господарят на Солунското кралство. На 4 септември българска стрела погубва прославения рицар, а главата му е изпратена на Калоян. В началото на м. октомври 1207 г.българската войска с подрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун. В нощта преди щурма цар Калоян е убит от куманския воевода Манастър – участник в поредния болярски заговор. Тялото на царя било пренесено още тогава в Търново. Гробът му бе открит през 1972 г. при разкопки в църквата ”Св. Четиридесет мъченици” до костите на другите велики Асеневци.

 

Нова версия за намерено миналия век съкровище сваля границата на монетосеченето в България
Както знаят всички историци, оживената кореспонденция между Калоян и Инокентий III печели престиж за българската държава и води до сключването на уния с Рим. Папата произвежда царя ни в крал (по европейски), но Калоян предпочита да се подписва “император на България и Влахия”. Дали монарх с такова самочувствие би пропуснал да се възползва от възможността да сече монети? Едва ли, предполагат нумизматите. И докато археолозите по средновековните обекти не престават да се оглеждат за пари от времето на Калоян (1198-1207 г.), проф. Иван Йорданов ги откри между византийските перпери в намерено през 60-те години съкровище. Дори в научните среди няма да се притеснят да употребят думата “сензация”, защото за най-стара златна средновековна българска монета сега се смята запазената от времето на Иван Асен II.
Въпросните 231 перпери са прибрани в Сливенския музей след бърза акция на МВР по сигнал, че кооператори са се натъкнали на имане в бронзово съдче при садене на пипер в местността Славови ливади на около километър от Твърдишкия проход. Първите публикации на проф. Тодор Герасимов и уредничката Елена Бацова определят монетите като византийски, сечени при императорите от 1081 до 1203 г.
“Без да разполагам с детайлна документация, включих данните от това съкровище в моя книга, отпечатана през 1984 г. – коментира проф. Йорданов. – Още тогава забелязах, че сред оригиналните византийски монети има имитации, които отнесох към никейския император Йоан III Дука Ватаци (1222-1254 г.). Изминалото време доказа, че съставът на това съкровище е ключ за решаване въпроса с монетосеченето във Византия и България след драматичните промени на Балканите през 1203 г. Сега след пълното му документиране и заснемане мога да направя различни изводи.

Златното съдържание на подражанията се движи между 19 и 20 карата, докато ранните монети на Ватаци са 16 до 18. Тъкмо това ме накара да допусна друга алтернатива за имитациите.”
Професорът отбелязва първо необичайно голямото количество монети на Йоан II Комнин – 99 на брой. Сред тях 69 се оказват провинциални подражания. “Ако приемем, че те са продукти на солунската монетарница, то ще трябва да потърсим някаква пряка връзка между нея и съкровището от Твърдица през периода 1118-1143 г. – нещо, което не можем да докажем. С категоричност  към солунското монетосечене можем да отнесем не повече от 13 екземпляра. При останалите 56 се констатират белези в стила, изработката, организацията и украсата на императорския костюм, характерни за първата половина на ХIII в. След като съкровището от Твърдица е било укрито най-рано във втората половина от управлението на Алексий III Комнин – т.е. след 1200 г., би могло да се допусне, че тези 59 монети са произведени около тази дата. А когато в съкровището отсъстват или са твърде малко монетите, сечени от “актуалния” император, то единственото разумно обяснение е, че между собственика и монетарницата в Константинопол

през периода е имало препятствия. Тоест той се е намирал извън територията на Византия и е имал достъп не до византийски монети, а до такива,  каквито са били сечени в неговата страна. Намирането на съкровището на територия, която и по онова време е част от българската държава, насочва към произхода. Затова мисля, че 56-те подражания най-вероятно са били сечени в България.”
Версията на професора се потвърждава от данните за имитативно монетосечене  в България след 1190 г. Известни са дубликати на монети на Мануил I Комнин и Исак II Ангел. Дори кръстоносците след превземането на Константинопол и създаването на Латинската империя не секат парични знаци от западен тип, а произвеждат подражания на византийските. При честото икономисване на метал през средновековието на държавно ниво населението гледа с недоверие на всяка промяна във вида на монетите.

Около 1199-1202 г. нормалната циркулация на монети от Константинопол към Търново е затруднена – не само заради битките между българи и византийци, но и заради кризата на империята. Най-вероятно още тогава българската държава започва да произвежда златен номинал, предполага Иван Йорданов. Пак според него за модел са използвани перпери на Йоан Комнин тъкмо защото името съвпада с това на българските владетели Йоан Асен I и Йоан (Калоян).

“Не е ясно дали подражаването на солунското монетосечене в този случай е търсено, или е случайно. Градът неведнъж е играл важна роля в началния период от възстановяването и утвърждаването на българската държава. Не е изключено от Солун да са били привлечени монетари, но монетните печати да са били изработвани в България и това да се е отразило върху външния вид, качеството и стила на изображенията на тези монети”.

Дали Калоян е изпратил на папата четири либри златни перпери, сечени в Търново засега може само да се гадае.

 

62-04a.jpg

62-01.jpg

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.