Иван Танев Иванов

Обр. 1. Кушански монети на Герай. Забележете, че владетелят е с изкуствена деформация на черепа и превръзка с ленена ивица, характерна и за прабългарите по времето на княз Борис – Михаил.

Благодарение най-вече на археологическите разкрития, в последните няколко десетилетия се изгради по-точна представа за прабългарите (първобългарите в езическата епоха) (Ангелова, 1995: 5-17; Рашев, 1993:  23–33). Противно на рудиментарната представа, чието начало води от преди 200 години, за тяхната малочисленост, ниска култура, монголоидност и хуно(тюрко)езичие (Плетнева С. А. Кочевники средневековья. М.: Наука, 1982, с. 109), днешната наука представя различен образ на народа, създал и закрепил нашата държава. Прабългарите са имали преобладаващ памирофергански антропологичен тип (Боев, 1984: 36-40), числено са били равностойни на останалото население в ранната българска държава (Станилов, 2002: 67) и са притежавали своеобразна материална и духовна култура. Макар че тяхното монументално каменно строителство се развива един, два века след създаването на държавата, то има различни черти спрямо съседния византийски стил. Дворците, крепостите, стопанските сгради (Чобанов, 2006) и храмовете (Дончева, 2002: 73-93) от езическата епоха имат голямо сходство със съвременните или предходните им от района на Салтово – Маяцк, Кавказ, Персия, Волжска България и Памир. Характерните при българските племена от Северното Причерноморие и Кавказ погребения с ниша, изкуствена деформация на черепа и послесмъртно обездвижване на крайниците са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване от II-ри в. пр. н. е. – III в. (Димитров, 1987: 98). Специфичният трислоен модел в строителството на временни укрепления, крепости и градове, който прабългарите въвеждат и в следващите векове утвърждават в цялата държава (Плискова, Преслав, Ловеч, Враца, Велбъжд, Мелник) има пълно подобие във Волжска България и Иранския Изток. Имали са силно развит религиозен култ от предзороастрийски (сапейски) тип със жреческо съсловие от колобри, монументални храмове и планетарна система от божества, центрирана около един главен бог – Слънцето. Практикували са двуобряден погребален обряд, като поравно е представено трупополагане и трупоизгаряне при пълна еквивалентност на останалите елементи на погребалната практика. Този факт е все още необяснен, но всъщност той не е изключение за древните индоевропейски народи, защото такава е била погребалната практика при античните траки и италийци. Ориентацията на гробовете и трупополагането при прабългарите по Долния Дунав общо взето спазва традиционната за причерноморските сармати посока север-юг (обратна на тази при траките), но в отделните некрополи показва значителни разлики (Григоров, 2006: 47 – 64). Това може да се дължи на племенните различия при прабългарите, които са все още слабо познати.

Хуно-тюркската хипотеза се опитва да реши въпроса за племенните различия при прабългарите по елементарен начин. Тя разглежда Аспаруховите оногонтор-българи като едно единствено племе, което съгласно тогавашните мащаби е наброявало около 15-20 хиляди души, но е успяло да наложи своята власт и племенна титла khan (хан, кан) на многобройните славянски племена. Съгласно съвременните научно-обосновани данни обаче (Станилов, 2002: 67), числеността на народа на Аспарух е поне десет пъти повече. Това несъответствие още веднаж поставя въпроса имал ли е племенно деление народът, основал нашата държава и какво е било то?

Още един проблем, малко изтъкван, стои в тясна връзка с това племенно деление. Аспарухова България е „основана” по начин, съвършено различен от обичайния и типичен начин за основаване на държави. Чет нямат примерите, които представят основаване на държави по пътя на обединение на малки княжества, държавици или полиси, населявани от повече или по-малко родствени племена и народи. Така са създадени всички древни държави – Индия, Китай, Персия, Елада, по-късните империи като Римска, Киевска, Московска Рус, Османо-турска, така е създадена Хърватия, Полша, Германия, ако щете САЩ и Румъния в най-ново време.

Аспарухова България обаче е създадена по друг начин. Липсват преддържавни княжества от сродно население, които Аспарух да е обединил с война и насилие. Държавата като че ли се ражда изведнаж, на голяма територия, като завареното население е изтласкано по периферията. Явно е, че проблемът с предварителното обединение на прабългарските племена (княжества) е бил решен в по-ранно време, по времето на Кубрат или още по-рано. Кои са били тези племена, родове или етноси ? От историческите източници са известни няколко различни изброявания на раннобългарски племена или родове.

1. В много византийски, персийски, арабски и славянски източници прикавказките българи се разделят на “вътрешни българи” и “външни българи”. Съгласно арабски източници (Ибн Хаукаль, 1968), персийският израз за “вътрешни българи” е бил булгар-андарун, а съответната арабска калка – булгар ад – дахил. Тези изрази се срещат и в анонимния труд „Худуд ал-Алем“. Досега обаче историческият смисъл на определенията „вътрешни“ и „външни“ българи не е изяснен и те не са свързани с нито едно реално историческо формирование на ранните българи.

2. Според византийските хронисти Теофан и Никифор, Кубрат бил владетел на българското племе оногундури в Кавказката област. Това племе под формата Олхонтор-блкар заедно с Купи-булгар, Дучи-булкар и Чдар-болкар, които се споменават в Арменската география на Анания Ширакаци, са образували Стара Голяма България. Към това обединение се числели и утигурите и котрагите (котрагирите). За котрагите се съобщава, че не са българско племе, а само сродни и подчинени на българите (Бешевлиев, 1981: 31).

За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи “хонските предели” зад Каспийската врата на север от Кавказ (Сукри, 1881: 25-26; Ludwig, 1982: S. 86). Изброените народи са „авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит и др.“. В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, бургар и баграсик са българите и родствените им берсили, а абдел и ефталит са известните ефталити от Памиро-Ферганското междуречие. Самоназванието на ефталитите е хионити (хони), от тук те са известни още като „белите хони”. След разгрома на Ефталитската държава през 565 г. те се явяват при Кавказ като вархонити – авари. Берсилите и есегелите са местни, заварени племена, докато много от останалите народи (ефталити) са пришълци. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси, а като част от българите. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите. Подобни сведения оставя и арменският географ Мовзес Хоренаци (около 450-500 г.).

3. Арабските хронисти Ибн Руста и Ал Гардизи съобщават, че българите на север от Кавказ се делят на три основни клона (рода, части): Берсула (Барсил, берсили), Есегел и Булгар. Това е най-ранното и исторически обосновано деление на прабългарите на реално съществуващи и добре засвидетелствани етноси и племена. Поради арабските нашествия значителни групи от това население мигрира на север към Волжска България. Съгласно други арабски източници, същите три основни племена – берсил, есегел и болгар населяват и по-късно образуваната Волжска България, към които се прибавят още две български племена – баранджар и темтюз (тетюз). Тетюзите са вероятно дял от източнокавказкия народ татеши или тати, които се считат  потомци на ираноезично население, преселено от Памирския район в прикаспийските области на тогавашна Албания от персийския шах Пероз (Фируз) I (459—484 г.) (Пигулевская, 1940: С. 86). В сведенията на арабския пратеник Ибн Фадлан за волжските българи (X-ти век) се указват същите групи българи: булгар и аскал, като се добавя, че има и отделен род ал-баранджар. Персиецът Ибн-Даста, живял в Хорасан също свидетелства, че волжските българи се делят на три колена: берсула, есегел и болгар, а относно начина си на живот и трите дяла са на една и съща степен в развитието си (Хвольсон, 1869: 23).

Племето берсула се свързва със страната Берсилия и известните берсили в земите около Каспийско море. Името баранджар се свързва с града, записван в арабски и еврейски източници като БЛНГР, чието име условно се транскрибира като Беленджер, Баланджар и Баранджар и се локализира в историческата област Берсилия. Най-вероятно родът баранджар или беленджер е племето берсили, което според много съвременни автори принадлежи към българската етническа група. Това се потвърждава от сведенията на арабските автори Ибн Руста и Гардизи за българското племе барсула. Вероятно по-ранно или второ име на Беленджер е било името Булкар-Балк (Bulkhar-Balkh – Български Балх), споменато в турския превод на „Историята” на Ат Табари.

Кои са тези берсили, щом като според древните хронисти те са българско, при това първостепенно българско племе? Страната Берсилия е обхващала земята на днешен Дагестан, както и територията на север от него до делтата на Волга, включвайки известните Хипийските (Конски или Български) планини. Била е населена от преди новата ера главно с различни сарматски и сакски племена – массагети, маскути. Арабският хронист ал-Балазури пише, че ал-Баршалия (Берсилия) е разположена на север от Дербент. Византийските хронисти Теофан Изповедник и Никифор разказват, че преди да нападнат Кубратова България, хазарите излезли от страната Берзилия (при Теофан) или Верилия (при Никифор). Михаил Сириец (Michel Ie Syrien, 1901: 364) нарича тази страна Берсилия, а арменски източници говорят за страната на басилите. За Берсилия Теофан говори, че това е страната, известна като Първа Сарматия (Иоанн Малала, 1831: 60-62, 161-162). Названието Първа Сарматия се използва и от Птолемей, а от него това название се възприема и от ранните християнски автори, например в “Арменска география (Патканов, 1877: 15-16; Сукри, 1881: 16, 25-26).

Названието Берсилия произлиза от името на сарматското племе берсили, барсили или басили (Новосельцев, 1990). Според “Арменската география” (Патканов, 1877: 15-16; Сукри, 1881: 25-26), племето баслаци (барсили) обитава земята Сарматия, намираща се в делтата на р. Итил (Волга). Според арменски източници, през II-ри в. сл. н. е. на север от Кавказ се заселва племето баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. Вероятно тук става дума за т. н. “втора вълна сармати”, дошли от Средна Азия около делтата на Волга. Тези нови заселници донасят обичая на изкуствена деформация на черепа, който е типичен за прабългарите, но непознат за ранните тюрки.

На проведената във Варна V международна конференция “Прабългарите в Източна и Централна Европа”, 22-24 април 2004, историкът от Дагестан проф. д-р и.н. Мурад Мохамедов обоснова тезата, че първото държавно обединение на територията на Кавказ – т. нар. Берсилско царство, е създадено от древните българи. Може би точно това е държавата на Авитохол, образувана през или около 165 г., както посочват данните от Именника на раннобългарските владетели.

Археолозите намират останки от материалната култура на Берсилия в днешната област Башли в Северен Приморски Дагестан (Артамонов, 1962: 130, 132; Федоров, Федоров, 1978: 70), където се намират и останките от древните берсилски градове Беленджер и Семендер, чийто културни пластове водят началото си от II-ри век и свършват до арабските нашествия в X-ти век. Арменските автори наричат Беленджер с името Варачан и предполагат, че този град е бил столицата на Берсилия. Както изглежда реката Сулак, течаща близо до града, в древността също се е наричала Беленджер. В 723 г. арабите, водени от Салман превземат Беленджер и тъй като пленниците се оказват твърде много, те били издавени в реката Беленджер.

Голям брой топоними в района говорят за българско присъствие. В ръкописа на Ахмед бен Азами за поход на арабския пълководец Салман в 652-653 г. се казва: „Напускайки Дербенд, Салман достигнал да хазарския град Бургур… Продължавайки своя път той пристигнал в Билкар, който не влизал във владенията на хазарите и устроил лагер на прекрасните поляни край града, намиращ се в близост с голяма река”. По повод на същия поход Ибн Ал Насир пише, че след превземането на Беленджер – Булкар Балк, Салман тръгнал към друг град, наречен Вабандар, в който имало 40 000 домове. Руският специалист по история на хазарите, М. И. Артамонов свързва названието на град Вабандар с етнонима на българското племе уногундури, което при хазарите (в писмото на каган Иосиф) се предава като в-н-нт-р, а при арабите – венендери или нендери, а при византийците – уногундури-оногури. На основата на подобни документални свидетелства, Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена (оногундури, берсили) и е правилно тази територия да се нарича не Царство на хоните (хионитите, а не хун-ну, хуни!), а Царство на българите с главен център град Варачан – Беленджер (Aртамонов, 1962: 184).

В различните източници есегелите са известни като аскал (Ибн Фадлан, 922 г., Гардизи, 11в.), ашкил („Худуд Ал Алам”, 982 г.). Вероятно есегелите са родствени с  по-ранното местно сарматско племе язиги, като и с по-късното голямо племе аси, яси от района на Северното Причерноморие. От тях днес са останали названията асиаг (осетинско название на балкарците), асиаки, осоки (народ в Кабардиния), река Ассокай в Кабардиния, река Оскол, приток на р. Северински Донец, град Ошел в Чувашия и др.

Във Волжска България есегелите (искили, аскали, ашкали) обитават дясното крайбрежие на р. Волга с център есегелския град Ошел. Волжските българи са живели в обширен район с център град Булгар – столицата на тяхната държава. По-късно столицата се премества в град Биляр, също населен основно с българи.

Сравнително по-малко данни има за присъствието на берсили и есегели на Балканския полуостров. Заселването на полуострова от прабългарите става на два етапа. Първото и по-слабо заселване е през втората половина на V-ти век, когато четири прабългарски племена се местят от района на Кавказ в Западните Карпати. По-късно част от тях слизат на юг в района на днешните южноалбански градове Берат (Бялград, Велика) и Химара. Второто заселване е след около един век и съвпада с идването на народа на Аспарух и Кубер. Счита се, че Аспарух е водел предимно оногонтор – българи, но вероятно в състава на народа му е имало и други племена.

Археологическите разкопки установяват заселвания на прабългари в Средните и Западни Родопи и района на град Серес. Ето какво пишат археолозите по този въпрос: “…Все още се шири погрешното мнение, че древните българи са обитавали само част от Северна България. Родопските земи са били заселени от компактни български масиви… Втората голяма българска група се е заселила в Керамисийското поле около Охрид и долината на реките Струма и Вардар, в Средните и Западни Родопи” (Аладжов, Овчаров, 1987: 294-300).

До Междусъюзническата война град Серес (Сяр) е населен предимно с българи, който са прогонени от гръцките войски през 1913 год. От античността до VII-ми век, този град носи названието Сике, когато дошлите Куберови прабългари и славяни го преименуват на Серес, Сяр или Сер (Петров, 1981: 326-327). В периода VIII – XI-ти век, в града и околността живее многобройно население от прабългари, които оставят много рисунки и надписи по скалите на околната планина. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища (Овчаров, 1981; Овчаров, 1980: 12).

През средните векове и до скоро, в Македония, около град Битоля, е имало етнофолклорна група, наречена БАСЛАЦИ (барсяци, барсjаци, варсаци, върсяци, барсаци, бърсяци) (Тодоров-Бемберски, 2004). Това население е наследник на многобройното племе БЕРЗИТИ, което сърбите смятат за славянско племе. Но Дюла Моравчик и Иван Микулчич смятат, че се касае за племе от аваро-прабългарски произход, вляло се в българската народност. Последният вожд на това племе е носел иранското име Акамер, а суфиксът „-ит“ в названието на племето е окончание за множествено число при скито-сарматите. Названието “варсяци” и особено “баслаци” буквално съвпадат с арменското название баслаци на племената берсили, записано в “Арменската география” (Патканов, 1877: 15-16; Сукри, 1881: 25-26). Това название е много близко и до името на племето баслики, което според арменски източници се заселва през II-ри век на север от Кавказ.

Някои български изследователи също считат, че заедно с онохонтор-българите, на Балканите са дошли и берсили и есегели (Коледаров, 1979: 104; Балкански, 1996). Остатък от българското племе есегел може да са днешните шекели (секеи, секули, székely, szekel) – маджаризирано население в централна Трансилвания (окръзите Ковасна, Харгита и Муреш), наброяващо около 860 хиляди души. Проф. Тодор Балкански счита, че името на румънския град Брашов произлиза от името на тези берсили, живеещи в областта Оногурия (Трансилвания, Загора, Седмоградско). И наистина, образуването на топоними и хидроними на основата на племена и народи е характерно за района. Според руския историк професор Риза Бариев, топонимът Яш и подобните му още около 50 названия на селища по Северното Причерноморие произлизат от названието аси или яси (бели, благородни) с които са наричани ранните българи и родствените им алани (Бариев, 1997). Голям брой хидроними по Северното Причерноморие произлизат от местния ранно-ирански етноним роси (ruxs – светъл, ярък): река Рось (Ръсъ), приток на Днепър в Черкаска област, р. Порусье, долното течение на р. Дон е наричано „реката на росите“, част от Черно море до керченския пролив е наричано „морето на росите“, днешния Тамански полуостров е наричан в миналото „островът на росите“. В арабо-персийските хроники от Х в. се споменава хидронима Роска река (нахр ар-Рус), с който се обозначава или приток на р. Волга или самата Волга.

Изглежда както в районите на Кавказ и Волжска България, така и в Трансилвания и Македония, трите български племена – берсили, есегели и българи са живяли заедно. За присъствието на берсили в Северо-Източна България можем да съдим пряко по археологически и косвено по омонимни и топонимни данни. Съгласно (Рашев, 2008: 243) некрополите в Девня-1 и Девня-3 принадлежат на българи и берсили. Ранните българи са използвали твърде често етническия признак за образуване на лични имена и топоними. Примери за това са епонимите Котраг, съответстващ на племенното название котраги, кутригури, Палгар – име на висш сановник, пратен от княз Борис за преговори в Рим, Аскал – един от тримата първенци във Волжска България през X-ти век и Парис ас-Саклаби (Парис – Борис) – местен жител на Волжска България, който превеждал на Ибн-Фадлан. Имената на Персиан (836 – 852) и синът му Борис (852 –889 +893) вероятно също са епоними, свързани с названието на берсилите. Счита се, че княз Борис носи името на барса, тотема на племето берсили (Рашев, 2008: 264), от което произлиза и самото название берсили. Барс е староиранско название на субтропичен хищник от семейство Котки, живеещ от дълбока древност в родината на берсилите – планинския район южно от Каспийско море.

Изказана е хипотезата, че многобройните топоними от типа “бял град”, които се появяват предимно по границата на Дунавска България и Стара Голяма България са свързани със смисъла на българския етноним (“бълг” = бял; “бял град” = “български град”) (Иванов, 2005). Раннобългарският град Унгвар (днешния Ужгород) е бил център на най-северния комитат на Дунавска България – комитатът Оногурия, чието название се предава на дошлите по-късно маджари – унгарци. Названието Унгвар означава “оногурски град” от прабългарското “вар, варош” – град (Добрев, 2005). Названието Сугдея на един голям и древен град на Азовско море идва от етнонима на согдийците, народ близък до прабългарите, като се предполага, че първото население на града са били согди от Средна Азия. Днешният сръбски град Смедерево е разположен в район, населен до XIX-ти век предимно с българско население. В пътеписа си арменските пътешественици Хугас Инджеуженян и Степанос Кювер Адонц (1789-1800 г.) наричат града с името Семендер и посочват, че жителите му са дошли от Азиатска Сараматия (Голийски, 2001: 55), т.е, Берсилия.

Много други топоними от Кавказ и Волжска България също произлизат от названията на народите, които са ги изградили и населили. Такива са посочените по-горе Булгар, Биляр, Ошел, Беленджер (Булкар Балк). Други подобни топоними от Волжска България са Сувар, град в центъра на областта, населена със сувари и Тетюш – град в района на племето темтюзи, което се счита за българско. Интересно е, че един от комитатските центрове на Дунавска България се нарича Тетел, град северозападно от Белград, днешната столица на Сърбия. Топонимите Тетел и Тетюш са близки до етнонима „тетал“, с който персите са наричали ефталитите – народ родствен и сходен по историческа съдба на прабългарите (Войников, 2009: 218). Част от ефталитите мигрират на запад и се появяват в Европа като вархони, авари. Може би не случайно град Тетел се намира в района на Авария, присъединен към България след пораженията на аварите от франките и българите.

В съответствие с този етнически способ за образуване на топоними и като следствие от дунавското присъствие на берсилите може да се изведе названието на втората българска столица Преслав. Традиционно това название се приема като протославянско със значение „славен, преславен град”. В действителност, град Преслав възниква като военен лагер подобно на град Плиска, аула при р. Тича и много други, само че по времето на канас увиги Омортаг. Непонятно е защо войскарите на Омортаг ще кръщават своя военен лагер със славянска дума, още повече не е ясно какво „преславно” може да има в една полева казарма. Освен това, още два съвременни нему български града са носили подобно име – Преславец, намиращ се на брега на Черно море близо до Констанца, любим град на киевския княз Светослав и Малък Преславец, намиращ се на брега на Дунав близо до Тутракан. До това време протославяните не са строили градове и малко вероятно е те да са дали имената на новите прабългарски градове от езическата епоха.

Най-вероятно, топонимът Преслав е прабългарски и е образуван по подобие на названието на близко разположената Плиска, която в действителност носи оригиналното прабългарско име Плискав, Плискава. Подобно е и названието на късното селище Абоба, разположено до руините на Плиска, за което се счита, че има прабългарски произход (Aboba – Pliska, 2007). Абоба вероятно е късен вариант на Абава, название носещо същия суфикс като Плискав, Плискава. Най-старото регистрирано име на Киев е Киоава („И така, всички те – росите – се спускат по реката Днепър и се събрат в крепостта Киоава, наричана също Самбатас“ –  (Багрянородный, 1989: 375). При арабите от Киоава се получава названието Куйаба (Куйафа), а в скандинавските саги Киоава се нарича Könugardr  (Кенугард – Кански град). Според древна легенда, Киев е построен от княз Кий (Ковачът – слав.), а това най-вероятно е кан Кубрат, чието второ име е Курт (Ковачът, строителят – аланоосет.). Може да се мисли, че в топоним Преслав присъства същият топонимен и родов суфикс „-ав, ава“, характерен за други раннобългарски названия (Плискав, Абава, Киоава). Като вземем пред вид този суфикс, от името Преслав може да се отдели морфемата ПРЕСЛ, която буквално повтаря названието на племето „берсил“. Най-вероятно, подобно на Плискав (и Абава), Преслав е прабългарски топоним със значение „берсилски стан, град населен от берсили”.

Горният извод косвено се подкрепя от писмото-грамота на Иван Александър (1331-1371) до венецианския дожд Андреа Дандало, където се среща странно, необяснено досега определение – на няколко места негръцките букви от кирилицата са наречени „български или персийски” (Петров, Гюзелев, 1978: 255-256). Ако фразата „български или персийски” се чете „български или берсилски”, то тя добива смисъл. Наистина, новото добре обосновано виждане на българската историческа наука е, че кирилицата е създадена в Преславската школа по времето на цар Симеон и представлява допълване на гръцката азбука с нови знаци, отговарящи на българската фонетика. Новите, негръцки букви биха могли да се нарекат както български, така и преславски, т.е, берсилски, понеже са сътворени в Преслав. Точно това е искал да каже и цар Иван Александър, но вместо преславски е писал „берсилски“ (всъщност „персийски” – изкривено), понеже все още е знаел, че преславски и берсилски е едно и също нещо.

За значимото присъствие на берсили в Първото българско царство на Дунава, освен наличието на некрополи, владетелски имена (Борис, Персиан) и топоними (Преслав, Преславец), говори и ролята на барса – тотема на берсилите в изобразителното изкуство на ранните българи. Историкът Здравко Ждраков (Шумен, 2008 в печат) посочва, че барсът (планинският леопард, рисът) е бил герб на Средновековна България и на Асеневци, барс е била и основната фигура в коланните токи на прабългарите. Трите основни животни, изобразявани от ранните българи, са барс, елен и дракон (змия), които може да са тотеми на основните прабългарски племена.

Съществуващите в България етнофолклорни области (капанци, хърцои, еркечани, странджанци, турлаци, шопи и др.) обикновено се свързват с племенното деление в ранното Първо българско царство. Извесно е, че след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) авари, които са етнически родствени на прабългарите. Византийският летописец Теофан съобщава, че още през юни 812 г. по заповед на Крум византийското население от Дебелт и другите селища от този район било преселено в отвъддунавските владения на България, друга част бяга на юг. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол прабългарите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало е бил населен с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури, което е близко до истинското название на аварите – угргури (Залеская и др., 2006: 353), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични имена — Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците” (Димитров, 1987: 23-40).

Важна податка за ранно племенно присъствие при българите може да бъде и самоназванието „капанци“ на една компактна, много консервативна и своебразна българска етнографска група в Североизточна България (Керемидарска, 2000: 105–106), чийто произход се извежда пряко от прабългарите. Смисълът и произходът на самоназванието “капанци” обаче са забравени. По-долу се представя хипотезата, че това название повтаря самоназванието „копани” на кушаните, народ родствен на прабългарите, част от който заедно с прабългарите и някои други източноирански народи (берсили, есегели, ефталити) са се заселили на север от Кавказ и в Стара Голяма България.

Самоназванието на кушаните е отбелязано върху кушанските монети. На фиг. 1 е представена една такава монета на кушанския владетел Герай от последните десетилетия пр. н. е. Надписът е на кушано-бактрийски език, изписан с гръцки букви: TYРАNNOINOTOS HРAOV SANABOY  KOPPANOY, което съгласно [Ртвеладзе, 2005: 78) означава: “Тиранът Герай – Санаб кушански”. Герай е един от първите кушански владетели с прозвище Санаб, което значи “отблъскващ врага”.

Ценното в тези надписи е, че разкриват самоназванието на кушаните – KOPPAN, копани. На основа на горните исторически факти и на омонимията „капанци – копани“ може да се изкаже хипотезата, че названието “капанци” идва от самоназванието KOPPAN на древните кушани. Това вероятно означава, че заедно с мнозинството оногундури – прабългари на Аспарух и по-малките групи берсили и есегели, от земите над Кавказ са дошли и малки групи кушани (капанци) и ефталити (вархонити – авари – тетал). В това няма нищо чудно, просто такъв е бил етническия състав на Кубратова България съгласно данните на арабски и арменски източници от тези времена. С разпада на Кубратова България, части от това смесено население, предвождано от Аспарух – Еспор, се премества на запад към Дунава и установява властта на рода Дуло върху нова територия – първоначално Онгъла и по-късно Дунавска България. Еркечаните обикновено се приемат като наследници на северите, които напоследък се считат за неславянско племе.

В настоящата статия се цитират многобройни данни, че в районите на Кавказ, Кубратова и Волжска България са присъствали основно три сродни прабългарски племена – берсили, есегели и болги, към които по-късно са се присъединили и други близки на тях източноирански етноси – кушани, ефталити и др. Приведени са преки и косвени данни, че и в обширния район на Балканския полуостров същото това сложно в етнически състав население може да е съставлявало първоначалния прабългарски субстрат на Дунавска България, наред с този на протославяните. Едва след християнизацията и приемането на новата писменост и език, тези древни етноси, заедно с протославяните, се сливат в една нова българска народност, като на някои места се формират отделни етнофолклорни групи. В този етногенезисен процес езикът на протославяните, които нито са били многобройни, нито са имали значима култура, вероятно е играл ролята на lingua franca, поради което той е изградил гръбнака на езика на новата българска народност.

https://protobulgarians.com