Падане на Преславското царство

Споделете страницата!

 

Край на четиридесетгодишния мир с Византия

Оставената от Симеона българска държава дълго време след неговата смърт все още запазвала външните черти на миналото си величие. Един тогавашен арабски писател бележи, че се простирала надлъж тридесет и нашир десет дни. Но това е била една само външно внушителна сграда, чиито вътрешни опори са били вече разкъртени. — Тя чакала най-малкото сътресение, за да рухне. То не се забавя.

Приятелските отношения с Византия продължили няколко десетилетия. Докато българската царица била жива, тя често правела посещения на близките си в Цариград. Но и след смъртта ѝ, пък и по-късно, когато династията на Роман Лакапина била отстранена, империята поне формално продължавала да зачита договорните си задължения с българите, като редовно им плащала установения данък и оказвала на българския цар почит, по-висока от тая на останалите държавни владетели. Тия отношения обаче, сложени през една епоха, когато българската държава се намирала на върха на могъществото си, сега се оказвали все повече неестествени и принудени. Докато след смъртта на Симеона тя непрекъснато отслабвала, Византия закрепвала, управлението и ставало все по-стегнато, а военната ѝ мощ била в неспирен възход. Когато в 963 г. на цариградския престол се издигнал Никифор Фока, мирът между двете страни бил подновен. Новият император, зает всецяло в настъпателна война против арабите, искал да бъде освободен от грижи на Запад и затова бил принуден да се съгласи, щото Византия и занапред да остане данник на българите. Срещу това обаче Петър трябвало да изпрати двамата си синове Борис и Роман заложници в Цариград. Освен това той поел задължението да отбива маджарите и не им позволява да минават през България, за да грабят византийските провинции.

Петър приел тия условия, макар второто от тях да не бил в състояние да изпълни. Маджарските нападения продължавали както и по-рано и, поради разстроената военна сила на царството, той не можел да запази от тях дори собствената си страна, а камо ли владенията на империята. Поради това той се обърнал за съдействие към цариградското правителство, но там, премного заети с работите на Изток, оставили без внимание неговите постъпки. Тогава, за да спаси от по-нататъшно разорение народа си, той сключил с маджарите спогодба, според която се задължавал да не им пречи, когато те през България налитали върху византийските области. Срещу това те от своя страна обещавали да щадят българските земи.
Във Византия виждали съвсем ясно военното безсилие на своя балкански съсед и очаквали само сгодното време, за да си разчистят сметките с него. Развръзката скоро настъпила. Когато в края на 966 г. в Цариград празнували една голяма победа над арабите, явило се българско посолство, за да иска уговорения данък. Тогава разгневеният Никифор заповядал да набият пратениците и ги отпратил със заканата, че сам ще дойде в земята им, за да плати това, което заслужавали. И наистина през пролетта на 967 г. той нахлул с войските си в България. Но, съобщава неговият съвременник Лъв Дякон, когато видял българската земя с нейните планини, той се стреснал пред опасностите, които тук го очаквали, и решил да действа по друг начин. Той се върнал в Цариград и оттам се обърнал към руския княз Светослава с предложение да нападне българите от север. За тая цел бил изпратен в Киев някой си Калокир, син на византийския управител в Херсон. За услугата, която се искала от него, на Светослава били дадени 15 кантара злато (около 110 хиляди жълтици).

Руският княз Светослав в България

През лятото на 967 г. Светослав с 60-хилядна войска минал Дунава. Българите, които му се противопоставили с двойно по-малко сили, били разбити. Русите завзели голяма част от днешна Добруджа, но през пролетта на следната година трябвало да я напуснат, за да спасяват столицата си Киев, която била блокирана от печенезите. След като ги прогонил, князът отново се приготвил да потегли за България; у него още при първия му поход съзряло намерението да я завоюва за себе си. Калокир, който от своя страна бил намислил да използва русите, за да заграби цариградския престол, също го подбуждал да не изоставя предприятието си. Никифор Фока обаче, за когото всичко това не останало тайна, побързал да превари събитията. Той съзнавал колко опасно би било за империята, ако един човек като руския княз стане тъй близък неин съсед. Но и той път той предпочел да отстрани тая опасност чрез другиго. Цар Петър още при вестта за поражението, претърпяно от войските му при първото руско нашествие, получил удар и вече съвсем не бил и състояние да се грижи за управлението. Тогава Никифор освободил двамата му синове, които още живеели като заложници в Цариград, и ги изпратил в Преслав. Борис II заел българския престол, а Петър се оттеглил в манастир, гдето скоро след това се поминал. С новия български цар Никифор сключил съюзен договор, с който обещавал необходимата подкрепа. За да се даде реален израз на подновеното приятелство между двете страни, сестрите на Бориса II били изпратени в Цариград за невести на двамата внуци на Константина Багренородни.
Между това Светослав отново се явил в Добруджа. В едно кърваво сражение под стените на Малкия Преслав българите въпреки отчаяната си съпротива и сега били разбити. Една след друга крепостите в Добруджа повторно паднали в руски ръце. Превзет от Светослава бил тоя път и Дръстър. Борис, който напразно очаквал помощ от съюзника си, сега с отчаян зов към Цариград настоявал тя да му бъде по-скоро изпратена. Но там нямали никакво желание да се месят в борбата и навярно чакали един от противниците да падне, за да се разправят по-лесно с другия. Тогава в Преслав се решили на единствения изход, който оставал, за да се спаси страната от разорение, а царството от пълна гибел. С руския княз била сключена спогодба, която коренно променяла отношенията между него и българите. Светослав бил признат за върховен заповедник над военните сили в държавата, а наред с това — и за суверенен разпоредител по въпросите за война и мир. Той от своя страна се задължил да зачита Бориса II като законен владетел и да запази цялата вътрешна уредба на царството. По тоя начин едно необикновено стечение на обстоятелствата създало в тогавашна България положение, каквото два века по-рано съществувало във Франция на Меровингите, с нейните лениви и безпомощни крале и могъщи майордоми. Борис оставал да царува в Преслав, а Светослав, истински, макар и некоронован господар на България, се установил в Дръстър.

Борбата на Светослава с Византия. Падане на Източна България под византийска власт

Поел по тоя начин фактически властта в България, Светослав се почувствал приемник на политическите завети на великите български владетели. А и сами българите вярвали, че в негово лице са намерили вожда, който ще доосъществи делото на Крума и Симеона.

Когато през пролетта на 970 г. новият византийски император Йоан Цимисхи на два пъти го канил да напусне българските земи, князът му давал един и същи отговор: „Византийците да се махват по-скоро от Европа, която не е за тях, и да се изселят в Азия.“
Неприятелствата започнали. С войска от руси, българи и с маджарски и печенежки отреди Светослав прехвърлил Хемус. Пловдив, може би поради това, че жителите му не искали да признаят новосъздаденото положение или пък че преди това бил завзет от византийците, бил сринат. Но при Люле Бургас Светослав бил разбит и се оттеглил на север. Година по-късно той отново се явил в Тракия и този път месеци подред бродил там, без византийските войски да посмеят да излязат срещу него, но и без сам той да пожъне някакъв що-годе значителен успех. Тогава Цимисхи от своя страна почнал да се готви усилено за война срещу му. През ранната пролет на 972 г., след като от Цариград бил изпратен голям флот със задача да прекъсне съобщенията на русите с отвъддунавските земи, сам императорът повел многобройна отбрана войска към Източния Балкан. Може би поради това, че имал особено доверие в силите си или че не познавал значението на Балкана за отбраната на Дунавска България, Светослав оставил неговите проходи без наблюдение и защита. Възползваният от тая небрежност Цимисхи бързо го минал и неочаквано се озовал пред Преслав. Съставеният от руси и българи гарнизон на столицата, въпреки своята малочисленост, не се поколебал да излезе срещу византийците на открито поле, но след ожесточена битка трябвало да отстъпи и се затвори в града. Не била по силите му и защитата на преславските стени, чиято обща дължина достигала няколко километра. Поради това войските на Цимисхия без особени усилия още през същия ден нахлули в Преслав. Но шепата негови защитници не смятали, че са преодолени. Решени да се бият докрай, те се оттеглили във вътрешната крепост, гдето се намирали царските дворци, и всички усилия на византийците да проникнат там били отбити с кървави загуби. Тогава Цимисхи заповядал да хвърлят запалени главни в крепостта. Избухнали пламъци, огънят бързо обхванал струпаните близко една до друга сгради и скоро цялото пространство там се превърнало в грамадно пожарище. Оцелелите защитници трябвало да напуснат своето убежище и излязат на открито, за да продължат съпротивата си. Тъй всички паднали под стрелите на противниците. В тая отчаяна, но безнадеждна битка, завършва разказа си един съвременен ней византийски писател, „погинали извънредно много българи“. И обяснява по-нататък: „те помагали на русите поради ненавистта си към ромеите, които смятали виновни за руското нашествие в земята им“.

Със столицата на Симеона и огнището на българския културен  живот през епохата на неговия най-висок разцвет било свършено. В пепелищата на Симеоновите дворци погинали и сетните материални следи на миналото българско величие, изчезнали завинаги и може би най-ценните произведения на българския дух.
Когато се разигравал тоя акт от още незавършената трагедия на Преславското царство, Борис II не се намирал в средата на последните защитници на столицата си: в царско одеяние той бил заловен от византийците, още когато те нахлули във външния град. Цимисхи, при когото бил заведен, намерил за разумно да му засвидетелства особено внимание, оставил го свободен и обявил, че бил дошъл не като враг на българите, а за да ги освободи от чужденеца — завоевател. Ефектът от тази му постъпка оказал влияние върху по-нататъшния ход на събитията. Неуспехите на Светослава убили вярата на българските националистически среди в него. От друга страна, привържениците на стария ред в България и партизани на политиката за тясна дружба с империята използвали изявлението и изобщо цялото държание на Цимисхия като ново и мощно средство за агитациите си. По такъв начин и в късо време съзнанието на българите в земите, гдето трябвало да се реши изходът на борбата за държавното ни бъдеще, било отново всецяло превърнато: българските гарнизони на Плиска и на много други градове и крепости из цялата тукашна област отворили вратите си на Цимисхия.
За Светослава, изненадан от появата на византийците в Североизточна България, а още повече — от настъпилия у българите поврат, въпросът бил за живот и смърт. „Когато, разказва все същият византийски автор, князът видял, че българите се отказват от съюза си с него и минават на страната на императора, и като разбрал, че ако те се съединят с ромеите, делото му ще погине, той заповядал да избият триста български военачалници и боляри, които се намирали заедно с него в Дръстър, и да затворят други двадесет хиляди“, навярно войници и местни граждани. Може би, както и техните другари в Преслав, те са били готови да сложат живота си в защита на своята родина от един неприятел, който идвал сега скрит под маска на освободител. Но съдбата поискала сега да станат те последната изкупителна жертва на едно безумие, което отдавна шестваше из измъчената ни земя: решен да се брани докрай, Светослав бил длъжен да се обезпечи от всяка по-нататъшна изневяра.

Борбата за Дръстър траяла цели три месеца. Накрай, тъй като византийският флот, който успял да довтаса под стените му, направил невъзможен подвоза на хранителни припаси за обсадените, Светослав бил принуден да предложи мир. Заедно с остатъците от войската си той напуснал града, а с него и българската земя. Цимисхи тогава се почувствал тук пълен господар и поради това вече не смятал за нужно да се преструва. Той преименувал Дръстър на Теодоропол, по името на св. Теодор Стратилат, който уж му помагал в битките около тоя град, дал своето име на Преслав, който отсега нататък трябвало да се нарича Йоанопол, обявил Източна България за присъединена към империята и потеглил към столицата си. Там, на устроения му триумф като военнопленници го следвали членовете на българското царско семейство. След благодарствения молебен, отслужен в църквата „Св. София“, Борис II публично трябвало да снеме от себе си знаците на царското си достойнство (есента на 972 г.).

България на Крума, Бориса и Симеона била погребана. Унищожена била и българската църква, чиито земи минали под ведомството на цариградския патриарх. Предоставила съдбините си в ръцете на некадърни управници, Преславска България бе принудена да очаква спасението си от сили, които сами се бореха за нейното държавно наследство. И в слепотата си сама се предаде тъкмо на тая от тях, която никога не бе преставала да бъде най-големият ѝ неприятел.

https://istorianasveta.eu/pages/posts/padane-na-preslavskoto-carstvo-1165.php

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.