Прокълнатото злато

Споделете страницата!

Преди години ме водиха да търся загадъчно изчезнало злато в едно село Бели Мел се казва и е някъде из Монтанско. Историята е следната:

Двама братя си живеели в бащиния си двор но в две отделни къщи и понеже са братя нямали разделителна ограда помежду си, като за такава им служел един стар камък забит в земята – незвестно кога и неизвестно от кого по средата на двора. Нищо и никакъв камък стърчащ 60-тина см от земята от незапомнени времена. На него отгоре имало издълбан знак – една окръжност с вписани в нея три кръста. Така си го знаели родата още от време оно и никой не го пипал, нещо като паметник сякаш им станал.

Но в една тъмна, бурна и ветровита нощ при пълен мрак и студ, даже луната се била скрила от небосвода черен, дяволът проговорил в единия от братята и той решил да премести камъка за да си увеличи квадратурата на имота.
Каква била изненадата му когато изпод камъка се показало гърлото на една делва завързано с прогнила кожа и залято с восък. Извадил я с треперещи от страх и вълнение ръце, нашият човек и бързо я отнесъл в къщи. После в полумрака на стаята и под единствените слаби лъчи на газената лампа, целия изтръпнал, потен и с искрящ от щастие поглед бавно започнал да брои пендарите.

Може би с дотук казаното това ви иглежда като хепи енд но има трагичен завършек тая история.
Естествено на следващата сутрин другия брат видял, че камъка е преместен на нова позиция но си затраял защото не искал да се карат за няколкото квадрата открадната пръст. Така лека полека живота си продължил напред все едно нищо не е станало.
Един слънчев ден имало някакъв празник в селото на който ходели пременени с народни носии младите, братовия син на „измамения“ да го наречем, отишъл при чичо си да му поиска елече и пояс да се облече според обичая.

Чичото обаче бил нещо зает и го пратил самичък да иде да си ги вземе от скрина. Там ровейки за тия работи младежа намира алтъните и онемява от изненада защото братята живеели бедно и по-вече от скромно. Забравяйки какво точно е отишъл да иска той бързо зарязал каквото видял и отишъл да разкаже на баща си за случката. Явно бащата ще да е бил много кротък човечец щото казъл на сина си да си трае все едно нищо не е видял. Да обаче братът – измамник разбрал, че е разкрит, затворил се в себе си и спрели да общуват помежду си хората. Минали няколко месеца оттогава и една божа утрин го намерили обесен на стряхата на къщата си а парите били изчезнали сякъш вдън земята. От тревоги престарелия баща на братята се поболял и се споминал и той без време, останала жива само бабичката /майка им/ и се приселила да живее в празната къща на сина си – обесения, защото той нямал деца, бил стар ерген.

Минавали си годините, сменяли се сезоните и иде ред на загадката за която тръгнах да пиша отначало но се отплеснах в подробности по случая. Просто реших да разкажа предисторията.
Близо до тази стара къща на около два-три метра имало много стара круша. През една дъждовна лятна нощ имало страшна буря и небето се огласяло от тътена и светлината на светкавиците, бабичката си спяла блаженно, леко похърквала и примлясквала с уста от време на време за да придаде подходящата атмосфера на разказа ми.
Внезапно проехтял оглушителен гръм, една бляскава и ослепителна светкавица разпорила небето и познайте къде се забила?!
Няма да се сетите разбира се ако не ви кажа, а именно м/ду къщата и дървото. Получил се такъв страхотен удар, че старата изхвръкнала в съня си от кревата и паднала на пода. За миг опулила широко очи не знаеейки къде се намира, какво става точно и кръстейки се замолила господ Бог да не я прибира, че и било рано още за оня свят. Но от уплаха който получила се разболяла горката и след няколко дена се възнесла при стареца и сина си във вселенията божи на небесата.
Никой така и не се задълбочил в разкриване на мистерията с гръмотевицата защото там си е планински район и стават подобни работи от време на време. Минали се години и бащата /ако си спомняте за младото момче което отишло да търси дрехи от чичо си и видяло златото/ на моя приятел който ме води на това место решил да събори старата къща и да построи нова за наследниците си.

Крушата отдавна вече я нямало и нея на белия свят та решили да съборят всичко като оставят само старите основи защото им изглеждали много здрави и стабилни. Всичко около градежа на новата къща вървяло нормално и за няколко месеца била готова. Нанесло се семейството на моя приятел в новият си дом и заживели мирно и щастливо до деня Х на една от безбройните летни бури които изпълват небето с гръм и трясък от светкавици. Както всички преди тях така и мойте хора си спели блаженно в креватчето и сънували розови сънища и бели припкащи ангелчета. Изведнъж се разнесъл страхотен гръм и земята и къщата затреперили за миг. Хората наскачали уплашени и треперещи от страх се питали какво става и тъй като било още тъмно и рано сутринта решили да си продължат сладката дрямка. На сутринта като се събудили решили да огледат навън какво е било това чудо. Излезли и започнали да обикалят къщата оглеждайки я. Можете ли да си представите каква ли ще да е била изненадата изписана върху лицата им виждайки едната стена обгоряла и разцепена на два пръста от покрива до основите.

С две думи извикаха ме хората, отидох и пуснах апаратурата за проверка около тази стена. Точно където цепнатината влизаше в земята при основите на къщата изведнъж даде такъв ясен, чист и хубав сигнал та чак ми пропищяха тъпанчетата на ушите.
За миг очите ни станаха големи като палачинки намазани с ягодово сладко поради факта, че знаехме какво търсим. Ноооо винаги има едно НО, около цялата къща имаше отлята нещо като пътека от цимент за да пази основите сухи при дъжд.
– Сакън недейте копа за бога, че ще ми съсипете пътеката! – ревна гръмогласно старият хъш.
След кратки уговорки взех решение да сляза долу в мазата и да проверя как стоят нещата при основите а там нова изненада, като доближих до зида с пукнатата стена от горе, апарата пак запищя като на умряло. Казах им на хората давайте да махнем два камъка и да видим за какво иде реч.
– За бога не бутайте камъните ще падне зида и къщичката, аман недейте моля ви! – заквича отново стария като сирена на линейка.
Както и да е на мен ми писна на саксофона, прибрах си такъмите, теглих им една дългосвиреща на 33 оборота и си тръгнах.
Не зная какво са правили след това но не мина много време и разбрах, че майката на моя приятел е починала от рак.

Божа работа неведома, а и някой казваше, че не било хубаво да мамиш хората с които работиш по тая тема!
На село нямаше работа и се принудиха да се преместят в Монтана. Роди им се син и сякаш целият им живот се завъртя около него. Така неусетно в радости и грижи минаваха годините. Сега вече като пенсионер имаше много свободно време и беше решил на местото на полусрутената им стара къща в Белимел, да построи една малка вила за сина си. Днес рано сутринта седнаха с жена си в колата и заминаха да видят какво трябва да се подготви за строежа. Когато пристигнаха пред очите им се откри тъжна картина. От къщата бяха останали здрави само основите и пода на първия етаж, а върху тях имаше купчини тухли, керемиди и изгнили греди.
Застана пред руините и дълго ги оглежда. Запали си цигара и просто не знаеше с кое първо да започне от останките. Захвана се с освобождаването на гредите от нападалите върху тях изпочупени тухли и камъни. По някое време спря с работата и приседна да си почине. Небрежно се вгледа в чернеещият се вход на мазето и пред очите му се появи като призрачно видение майка му.
Винаги, когато си спомняше за нея, изтръпваше от ужас. Диагнозата й беше категорична – рак с разсейки из цялото тяло. След като излезе от болницата, лекуващият лекар му каза, че й остават няколко месеца живот, а тя не изкара дори седмица. Припомни си последните й дни. Беше цялата подпухнала и стенеше от болки, а дори и инжекциите с морфина не й помагаха.
И сега беше пред очите му. Облечена цялата в черно, седнала на един стол до прозореца. Стоеше си така по цял ден с очи вперени в пътя. До последния си ден. Две години след нейната смърт се пресели в отвъдният свят и баща му. Унесен в стари спомени продължи да разчиства отломките.

* * *

Наближаваше вече време за обяд, но нещо сякаш го теглеще към къщата и той реши да надникне в избата. Слезе внимателно по трите каменни стъпала и се озова вътре. Лъхна го упойващата миризма на застояло, сладникавият дъх на гниене и той се заоглежда – всичкото това него чакаше. Огромни паяжини увиваха разсъхналите се бъчви. Махна с ръка и пристъпи напред, издигнал запалката си. Пламъкът освети само на метър пред него и той направи втора крачка, усети, че стъпва на нещо, което се разлюлява изпод краката му и тъкмо да отстъпи, полетя изведнъж надолу. Имало е подземие под избата, рече си, докато щракаше отново със запалката. Пламъкът освети помещението и той видя над главата си отвора – на по-малко от метър. Започна трескаво да се оглежда наоколо и тогава видя златото. То лежеше на малка купчина, а около него имаше парчета от счупена делва.

Учуди се как не бе го забелязал досега. Пристъпи и се наведе над имането – това бяха десетки златни монети, кръстове, пръстени, гривни. Седна на пода, останал без капчица сила – толкова години се е спотайвало съвсем наблизо до тях – и то, и тайната за смъртта на родственника им. Как ли ще се зарадва сега жена му – ама няма да му повярва, ако не й покаже поне една монета. Сграбчи една шепа и напъха златото в джоба си.

* * *
Като й показа какво е намерил, тя бързо хукна към руините на къщата. Сега обаче той беше взел фенера и под трепкащата му светлина двамата разбраха, че златото е много повече, отколкото му се беше сторило първия път. Жена му коленичи и зарови ръце в монетите, а те зазвъняха с някаква нежна и странна музика.
– Най-после, сега ще си поживеем и ние като хората, ще правим каквото си искаме! Дойде и нашият час!!! – хлипаше от радост жена му, но изведнъж изохка и се хвана за ръката му.
– Какво стана? – сепна се той.

– Не няма ми нищо, просто още не мога да повярвам, че това е наше! – отговори нехайно тя и пак зарови двете си ръце в купчината злато. А то звънеше между пръстите й, сякаш тайнствена музика се лееше под трепкащата светлина на фенера. Замаяни от открието си те набързо събраха всичко и треперещи от вълнение се прибраха в Монтана.
* * *

Когато седнаха да обядват, внезапно жена му се олюля на стола си.

– Зле ли си, какво ти стана? – притеснено каза той.

– Боднах се на нещо одеве, когато ровех из монетите и чак сега ме заболя.

– Да ти донеса ли аналгин от аптечката?

– Не няма нужда, сега се чувствам по-добре! – отвърна му тя.

Приключиха с обяда и той реши да поспи за половин час, а жена му обикаляше из стаята, усмихваше се и поклащаше глава.

– Планове кроиш какво ще правим с това богатството ли? – на шега я запита той и се излегна на леглото, усети лека умората и задряма.

Когато се събуди, жена му седеше на люлеещия се стол, а главата й беше клюмнала на една страна. Стана уплашено и бързо отиде при нея, побутна я и тогава видя очите й – зееха широко отворени, безжизнени, мъртви. За няколко минути беше неадекватен и не знаеше какво точно трябва да направи. Когато се съвзе от стреса веднага отиде да се обади за помощ. Лекарят се довлече едва след един час и не му оставаше нищо друго освен да констатира смъртта й.

– Това, на което се е убола жена ви, явно е било силно отровно! – каза му той на тръгване.

* * *

– Колко ли хора са умрели заради това пусто злато? – каза той на синът си след погребението, докато седяха на верандата и пушеха. – Решил съм да предам имането в кметството!

– Тате, ти си превъртял тотално! – отвърна ядосано синът му. После прибра имането и си замина.

Негова си работа, да прави каквото си ще, страшното е, че той остана сам-самичък и как ще живее сега? А дали следващата жертва няма да е вироглавият му син? Тръпнеше от страх при всяко позвъняване на телефона.

И когато го чу оглушително да звънка, дълго не вдига слушалката. Накрая посегна и с отвращение я взе.

– Тате убиха Владо, заради това пусто злато! – плачейки занарежда тя.

Каза му още, че синът му е продавал успешно златото на части. Скоро след това обаче някой се научил, че го държи в апартамента си и една вечер ги посетили „мутрите“. Убили го и изнесли златото до шушка. Снаха му, по това време била на гости у приятелка, а когато се прибрала заварила кървавата гледка.

* * *

След погребението приседнаха двамата в хола, имаше още час до влака. Опита се да я утеши, но тя само поклащаше отчаяно глава. Той знаеше, че скоро ще забрави сина му, деца нямаха, а тя е млада и хубава все някак ще се справи ….

Проклятието на златото, възкликна в себе си той и сковаващ страх го попъпли. Изведнъж пръстите му изпуснаха дръжката на кафената чашка. Снаха му се наведе да я вдигне и на врата й провисна златно синджирче със златна монета.

– Какво е това на врата ти?! – ужасен я запита той.

– Само това ми остана от проклетото ви злато! – отговори тя и погали с пръсти монетата.

– Да я изхвърлиш! Веднага! – кресна той и се изправи.

– Не тате, смятам да я подаря! – иронично отвърна снаха му.

– Как така?! Знаеш ли какво ще стане?!

– Точно защото знам, затова ще я подаря! – отговори му тя и се усмихна.

А той затвори очи и поклати глава:

– Аз бях чувал за проклятието на това злато, ама не вярвах. Разправяше се из селото, че навремето го е събрал Стоян войвода. Причаквал в засада търговци по пътищата, нападал жени по сборове, цели сватби разтурвал. Все златото било в очите му. Накрая от алчност го убили хайдутите му, скрили златото при ятака си в нашето село и побягнали, че турците ги надушили. Нито един не оцелял да си го потърси. Толкоз много клетви се натрупали върху това злато, че станало прокълнато.

– Хайде да подарим на някой музей монетката, или дай ми я, ще я закопая някъде тъй, че никой да не я намери никога!

Но снахата поклати глава и се усмихна иронично:

– Благодаря ти за тъй поучителната история, която ми разказа. Но това е оръжие, не разбираш ли? И защо да не го използвам? Не исках да ти казвам, но ще го сторя – твоят син се обзаведе с любовница и тъкмо преди смъртта си полудя по нея! Искаше да се развеждаме, за да се оженели двамата. А аз сега ще й направя един прекрасен подарък, разбираш ли? За да отиде и тя при него и да си бъдат двамката на оня свят!

Той стана бавно и безмълвно си тръгна. Вече беше разбрал, че проклятието на златото щеше да продължи своята черна жътва …..
Специална благодарност към автора на този хубав разказ,,Даскала,, от екипа на списанието.

Вашият коментар