продължение … Друг важен път, пресичащ Североизточна България започва от Мелта и стига до Марцианополис9. За разлика от предните два пътя, сведения за него (макар и оскъдни) намираме в Певтингеровата карта10. Мелта била важен кръстопътен център от когото излизали пътища за Монтана, Никополис ад Иструм и Филипополис. Данните от един лютински надпис показва, че през първата половина на II в. в Мелта се намирал лагера на cohors I Athoitorum et Berecinthorum. От друг текст пък научаваме, че през III в. Мелта е била издигната в ранг cikitas. Точното местоположение на пътната станция още не е установено. От Мелта, след 50 римски мили пътя достига до Никополис ад Иструм, а от там до крепоста при  с. Ковачевец пътя се припокрива с трасето Дуросторум – Нилополис ад Иструм. От с. Ковачевец пътя продължава на изток и преминава през станциите при селата Голямо Ново и Долна Катба и гр. Търговище. В този район са открити следи от разглеждания път. После трасето пресича пътните станции и при с. Черенча, гр. Шумен и с. Мадара и продължава през Плисковското поле, където е намерена милиарна колона на император Комад. По нататък пътя минава през станциите на селата Стан и Невша и достига до крайната си точка Марцианополис. Тук близо до източната стена е открита милиарна колона от Гордиан III. От Мацианополис  съществувала една отсечка до Одесос, която не е указана в Певтингеровата карта, но би могла да се смята за част от пътя. При Одесос са намерени четири милиарни колони на императорите Септимий Север, Максимин Тракиец, Галиен и Тацит.
Следващото трасе пресичащо Добруджа свързва Дуросторум с римската колония Дуелтум, намираща се в Южна България11. От Дуросторум пътя се насочва на юг през пътните станции при гр. Алфатар и с. Межден, а от там минава през станцията при с. Тодор Икиномово и достига до крепоста при с. Войвода. Продължавайки на юг пътя стига до станцията при с. Мадара, а от там до станцията при с. Овчарово, където има следи от разглеждания път. След това трасето достига до днешното с. Риш, пресича Ришкия проход, преминава през станциите при селата Подвис и лозарево и тази при гр. Карнобат и достига до Деултум. В Добруджа има и други пътища, които обаче са по-маловажни и слабо проучени12.
Разглеждайки пътната система в Северна България от изток на запад достигаме до важния път Ескус – Филипопол13. Сведения за имената и разположението на питните станции намираме отново у Певтингеровата карта, като там броят на станциите е десет, а не реалния дванадесет14. Разглеждания път бил трасиран от римляните на базата на по-стар тракийски път, което се доказва главно от археологическите разкопки. От един латински надпис, открит в пътната станция Вианата разбираме, че пътя и неговите станции са били готови още по времето на император Нерон. Тогава той е имал преди всичко военно значение – бързо придвижване на войсковите части от Тракия в Мизия.
От Ескус пътя излизал от източната порта и се насочвал към днешното с. Брест, където е съществувала мутация (спирка) за смяна на конете.Дефакто тази отсечка била част от Крайдунавския път. От с. Брест пътя Ескус – Филипопол продължавал на юг и стигал до втората пътна станция Ад Путеа, локализирана от В. Аврамов до ц. Рибен. С течение на времето тази станция прераснала в голямо селище, част от жителите на което били ветерани от XI Клавдиев и V Македонски легион.
След Ад Путеа пътя стигал до трета пътна станция Сторгозия, локализирана в центъра на Плевен. За пътя към четвъртата станция са изказани различни предположения, като най-разпространеното гласи, че трасето е минавало по поречието на р. Тученица през Кайлъшкото дефиле. Следващата пътна станция е Дорионес, за която се смята, че се е намирала близо до с. Слатина. Тази локализация обаче не е сигурна, тъй като се базира единствено на измереното разстояние от 11 римски мили от Сторгозия до Дорионес, т.е. съвпада с разстоянието, указано в Певтингеровата карта.
От Дорионес пътят продължавал на юг, пресичал землището на с. Горан и стигал до петата станция – Мелта. Измерването на пътя от с. Слатина съобразно разстоянието, указано в Певтингеровата карта показват , че най-вероятно тя се е намирала в ражнинната част на гр. Ловеч. От Мелта трасето вървяло по левия бряг на р. Осъм и влизало в шестата пътна станция Состра (до с.Ломец). В последствие станцията е станала кастел, в който в нач.на III в. са били дислоцирани две кохорти.
От Состра пътя  продължавал на юг, като следи от него са намерени в околностите на гр. Троян. В този участък ширината му е ок. 6 м. По нататък пътя достигал до седмата пътна станция Ад Радице, намираща се близо до с. Бели Осъм, където са намерени следи от антично поселение. От тук пътя бавно започвал да се изкачва по склоновете на Стара планина за да достигне до осмата станция – Монтемно до местността Карцов бук. Археологическите разкопки показват, че тук е имала римска постройка. Това, както и разстоянието измерено от предходната станция (съвпада с данните от Певтингеровата карта) доказват локализацията. Интересен е факта, че тук е намерена и тракийска керамика, което дава основание да се приеме, че римляните са построили станцията върху по-стара тракийска сграда.
От тук пътят превалял билото на Стара планина и спускайки се по южните и склонове стигал до деветата пътна станция – Субрадице. На базата на извършените археологически разкопки тя се локализира в местността Сароя, североизточно от с. Христо Даново. Тази станция също е построена върху останките на по-старо тракийско поселение. През третата четвърт на III в. Тук е била дислоцирана войскова част от Първа Аврелианова кохорта.
От Субрадице пътят продължавал на югоизток и достигал до с. Войнягово, южно от което се намирала десетата пътна станция – Виамата. Тя не е отбелязана в Певтингеровата карта, но както вече беше споменато именно там са намерени двата латински надписа, които ни дават сведения за времето, в което са построени пътните станции.
Южно от Виамата трасето преминавало през землищата на днешните села Песнопой, Иван Вазово, Горна и Долна Махала и стигало до единадесетата пътна станция, която се намирала в месността “Юрта”, близо до с. Чернозем. Тя също не е отбелязана в Певтингеровата карта и локализацията и се дължи на измереното разстояние от предходната станция и археологическите разкопки.
От тук пътя продължава отново на юг. Някъде при с. Граф Игнатиево се е намирала една от мутациите на пътя, а от там пътя достигал до крайната си точка – Филипопол. В града пътя се съединявал с трасето Сиагудуаумка Византион, а на юг е продължавал през Родопите за Егейско море.

КРАЙ