За частни странствания се искало разрешение от управителя на провинцията.
Без пътища и съобщения властта е нестабилна. Липсата на инфраструктура и комуникации поставят под въпрос легитимността й, би казал всеки съвременен политик. Формулата на успешната власт важи дори за малки села. А какво остава за империя, завладяла целия свят? Или поне тази част от него, за чието съществуване подозира?
По времето на Римската империя (I-III в.) първокласните пътища достигали дължина от около 90 000 км. Наложени върху екватора биха го опасали два пъти. Второкласните артерии били много повече.
Класическият първокласен римски път достигал до 6 м широчина и бил изграден от 4 пласта. Най-отдолу се настилал чакъл с пясък, после дребни камъни, а отгоре пак чакъл, но залят обилно с хоросан. Последният пласт бил застилан с масивни каменни, варовикови или базалтови плочи. От двете страни се слагали бордюри. В планинските проходи пътищата били значително по-тесни и се изсичали често в скалите. В равнината се изграждали върху насипи, за да може по-лесно да се оттича дъждовната вода.
На всяка римска миля (1 р.м. = 1482 м) се поставяла каменна крайпътна колона, предимно с цилиндрична форма. На нея се изписвало името на управляващия император, на провинциалния управител, на лицата, издигали колоната (най-често военна част) и разстоянието от най-близкото селище. В граничните райони, на няколко мили видимо разстояние, се изграждали триетажни стражеви кули.Постовите си давали специални сигнали с дим и огън,особено когато се очаквала неприятелска инвазия или местни размирици.
На 15-20 римски мили имало пътни станции. Някои от тях служели само за смяната на впрегатните животни. Други обаче имали статут на села. Там работел персонал от 8-10 служители, чиито началник имал право на 6 дни домашен годишен отпуск. Впрегатният добитък достигал до 40-50 бройки. На служба се водели коняри, ковачи, милиция, роби, данъчни служители. Били изградени таверни за храна и пренощуване, бани за къпане, обори за животните и складове за временно съхранение на стоките. Персоналът разполагал с отделни помещения за всекидневния бит, както и земя за обработване. Край големите пътни станции се събирали и определени мита и налози. Често край такива съоръжения се организирали годишни панаири или постоянни тържища.
В днешните български земи римляните образували провинциите Мизия (на север от Стара планина) и Тракия. В много участъци те заварили по-стари тракийски друмове. С налагането на новата власт на Балканите започнали грандиозни строежи на военно-стратегически пътища с първокласно значение.
Днес, по десния дунавски бряг, в българските земи няма път, който да се използва рационално. В много райони сега превозните средства трябва да се връщат във вътрешността на Северна България и после пак да се отправят към голямата река. Римляните обаче, още по времето на император Тиберий (14-37 г.), чрез IV Скитски и V Македонски легион започнали изграждането на стратегическия Крайдунавски път.
Той идвал от Сингидунум (Белград) и достигал до Виминациум (Костолац в Сърбия) и Железни врати. Оттам се отправял към Дортикум при устието на Тимок (с. Връв, Видинско), Бонония (Видин), големият град Рациария (с. Арчар), Алмус (Лом), по-нататък към важния център Улпия Ескус (с. Гиген, Плевенско), Димум (Белене) и легионния лагер Нове (Свищов). След това „магистралата“ продължавала за Ятрус (с. Кривина, Русенско), Сексагинта Приста (Русе) Трансмариска (Тутракан) и легионния лагер Дорусторум (Силистра). После пътят правел завой на североизток и постепенно се насочвал към делтата на Дунав. Той бил окончателно завършен при император Траян (98-117).
Друг „международен“ път бил т. нар. Централен, или Диагонален. Той също идвал от Белград и се отправял по посока Наисус (Ниш), Ремесиана (Бела Паланка) и Турес (Пирот). Оттам през Драгоманския проход се отправял за Костинброд и Сердика (София) и поемал към Тракийската низина за най-големия град по нашите зими – Филипопол (Пловдив). Голямата пътна артерия се насочвала към Адрианополис (Одрин) и Базантион, наречен по-късно Константинопол (Цариград, Истанбул).
Третият трансконтинентален път бил окончателно съграден при Траян. Той идва от Панония (Унгария) и Дакия (Югозападна Румъния). Прекосявал Дунава при големия градски център Улпия Ескус. Оттам покрай с. Рибен и Плене се отправял към старопланинските подстъпи в провинция Мизия. Преминавал планината Хемус при Троянския проход и оттам се отправил през Тракия за Филипопол. Продължавал през Родопите и се насочвал по посока Тракийско море, наричано още Егейско (Бяло море). Там бил съграден прословутият стар път Виа Егнация – идващ от Средна и Южна Италия, продължаващ след това от Дурес в Албания за Солун и оттам по бреговете на Егейско и Мраморно море за Бизантион-Константинопол.
Друга категория пътища били междупровинциалните и вътрешнопровинциалните. Траките построили друм по Черноморския бряг от делтата на Дунав до Бизантион. Римляните го реконструирали основно. Но този път не достигнал нивото на важна сухопътна артерия.
Голямата част от транспортния превоз поемала черноморската флота.
Водният превоз се смятал за по-евтин и бърз.
През средата на Долна Мизия бил съграден много важен локален път от Одесос-Марцианопол (Девня) – посока Никополис ад Иструм (с. Никюп, Великотърновско) с едно разклонение по средата на отсечката за Абритус (Разград). От Никюп пътят продължавал посока Мелта (Ловеч) и Монтана. От последната станция имало отбивки за Рациария на северозапад и Сердика на югозапад. Никополис ад Иструм се свързвал с Дунава чрез локални пътни артерии за Улпия Ескус, Нове и Сексагинта Приста. Дуросторум пък се свързвал с Марцианопол и оттам надолу за Деултум (Дебелт, Бургаско).
В Тракия по-важни били следните местни артерии: от Филипопол за Августа Траяна (Стара Загора) през Кабиле (до Ямбол) към Анхиало на Черно море; от Сердика за Пауталия (Кюстендил) и оттам за Скупи (Скопие), както и за Бяло море.
КАРЕ Пощата на империята
Една от най-важните институции в Римската империя била държавната поща. Освен столицата, всяка провинция имала изградена пощенска система, която била под прякото денонощно ръководство на губернатора. Един вестоносец можел да мине на ден до 7-8 станции с подмяна на конете (ок. 80-90 км). През 238 г., край Аквилея в Северна Италия, бил убит Максимин Тракиеца – първият варварин император, възкачил се на престола, роден вероятно някъде в днешна Северозападна България. За радостната вест в Сената научили от вестоносец-бързоходец, който минал 600 км за три денонощия.
Пощата била два вида – бърза и бавна. Към първия вид се числели коне, мулета и катъри. При втория вид поща били използвани основно волове. Тя служела за транспортиране на големи военни доставки или при посещения на императорския двор в дадена провинция. Главното предназначение на държавната поща било да обслужва по най-бързия начин императорските куриери. Те се движели със специално писмо, наричано диплома. Кореспонденцията и писмените заповеди се носели в специални кожени чанти с железни катарами. Писмата от императорската канцелария имали червен восъчен печат, а върху тежките товарни сандъци се слагали оловни пломби с монограми. Голяма част от войнишката поща била написвана върху дървени табелки намазани с восък. С тънко острие върху тях се пишели текстовете.
Държавната поща се финансирала от официалната власт в Рим, както и от касите на провинциите. В надпис от с. Димитриево, Старозагорско от 202 г. става ясно, че новозаселниците в този район получавали редица привилегии, след които освобождаване от задълженията по поддържането на пощенската служба. Между Хасково и Свиленград пък имало ферма за коне за пощенските служби.
Пощенските служби били използвани също и от търговци, служебни и частни лица. За тази цел се купувал билет във вид на малка табличка.
Пътуването на мъже за частни посещения не било никак лесно. Ако даден човек от провинция Долна мизия (Сев. България) искал да отиде на гости при роднина, приятел или да го запознаят с някоя жена от Тракия (Южна България), то трябвало да се извършат някои „формалности“. Първо се пишело писмо-молба до мизийския провинциален управител в столицата Томи (Костанца). Там проучвали подобно мотивите на просителя. После от тамошната канцелария се отправяло послание до губернатора на Тракия в столицата Перинт на Мраморно море. До няколко месеца молбата се разглеждала и желаещият да пътува получавал позитивен или негативен отговор. При пътуване той си купувал билет и показвал писмото от губернатора по време на преминаването на някои от граничните старопланински проходи, които били охранявани от военни поделения, милиционерски и митничарски служители.
https://www.segabg.com/article.php?id=157941
Юбилейна римска монета, удостоверяваща, че на територията на цялата империя има пощенски служби