За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през далечната 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път – много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговорна тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес сувереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската-племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия. Основание за това съвременната наука намира в древно-китайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни,авари, хазари, огузи, печенези, кумани.

Техният език – за него има категорични сведения, макар и в по-късно време у Захарий Ритор (т 553), папа Григорий Велики(590-604), в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ – се отнася към западно-хунския клон на тюрк-ските езици и формира самостоятелна българска (или булгарска група), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните -чувашкият. Не са никак малко и споровете около тълкуването на самото име българи, но впоследно време се налага схваща-нето, че то има тотемен произход, т. е. свързва се с името на животното-прародител. Засвидетелствувано е в различни варианти като булг-ан/а, булг-ин, булх-ън, булг-ар или бул-гачин, т. е. белка, златка,самур. Или казано по друг начин, българи означава „ловци на самури“.Съдбата на българите между III-II в. пр. р. Хр. и II в. след р. Хр. е свързана трайно с хуните, а постепенното им движение от степите на Средна Азия към Европа е част от едно изключително социално и политическо явление, наричано Велико преселение на народите. Тази трайна връзка между българи и хуни е рефлектирала в най-значимия български исторически паметник от ранната епоха (VII в. ) „Именникна българските владетели“. Там началото на българската държавна традиция се свързва с възшествието на хунската държава и преди всичко с името на Атила(Авитохол от „Именника“). Тъкмо тази връзка – на социално, политическо и държавно ниво – отвежда българите от Азия в Европа, но твърде често ги оставя в сянка и затруднява съвременния изследовател, който трябва да възстановява историческото им минало. (Защото българите се явяват със собственото си име само тогава, когато действуват самостоятелно: случаят със заселването на част от тяхв земите на север от Кавказ [354 г. ] е достатъчно убедително доказателство). Този процес на движение не е равномерен (по време) и монолитен (по участие на всички българи), но неговите резултати са безспорни – докато една част от българите се установява в Северен Кавказ, друга – в Северното Черноморие (2),трета следва хуните чак до Централна и 3ападна Европа. Разгромът на хуните (451г. ) и последвалата, смърт на Атила {453 г. ) довели до разпадането на могъщата, но ефимерна хунска държава. Срутването на Атиловата държава, която дълги години всявала страх в Източната и Западната Римска империи, довело до разсейване на нейните поданици. Една част от тях безспорно поела по познатите вече пътища, нов обратна посока и се завърнала в Източна Европа. Сред тях били и българите (или голяма част от тях). Готският историк Йордан съобщава, че най-малкият Атилов син Ернах (Ирник от рода Дуло в „Именника“) се заселил в „extremа minorisScythiaе“, т. е. крайния ъгъл на провинция Малка Скития (дн. Добруджа). Едва литрябва да има съмнение, че заедно с хуните около дунавските устия са се настанили и българи. И оттук започва нова страница в историята на българите, Освободили се от опеката на хуните – въпреки че останали дълго време под тяхната сянка и съвременните автори често ги смесвали, – българите навлезли в политическия живот на Източна Европа под собственото си име. През втората половина на петото столетие българите започнали все по-често да се появяват на Балканския полуостров първоначално като съюзници на Византийската империя във военните й действия срещу остготите (480, 486 г., а през 488 г. задно сгепидите), а наскоро след това като нейни врагове. За пръв път българите стъпили в земите на юг от. Дунав през 493 г., след това през 499 и 502 година. През 513.г. българите се намесили активно във вътрешнополитическия живот на империята,като взели участие в бунта на Виталиан, който разтърсил не само североизточните преде-ли на полуострова, но дори и Тракия. Макар и с различен ритъм, българските нашествия на Балканите продължили и до средата на VI век – 535, 540, 552 година. Пак по това време, през четвъртото и петото десетилетие на века, много български групи участвували като наемници във войните, които император Юстиниан I водел за отвоюването на Италия, Картината се променила рязко през втората половина на VI век. Изведнъж името българи изчезва от съчиненията на византийските историци и хронисти и като основни противници, а понякога партньори на Византия се появяват двете тюркски племенни общности, обитаващи Северното Черно море – кутригурите (около Азовско море и р. Дон) и утигурите (на изток от Дон), Очевидно това са били двете основни групи, които, някои автори (готският историк Йордан) наричат със събирателното понятие българи. Обособяването и укрепването на тези две големи групи българи принудили Византия да вземе мерки за тяхното неутрализиране.  Това довело до избухването на междуособна война между кутригури и утигури, в която последните (те били предводителствувани от Сандлих, титулуван от някои съвременни нему автори „цар“) успели да надделеят. Дори едно от кутригурските племена (2000 воини заедно със семействата си) потърсило убежище във Византия. Но кутригурите скоро се съвзели и през зимата на 558-559 г. предприели голям поход срещу империята – една част от тях се насочила към Елада, друга към Галиполския п-ов, а трета, ръководена от техния вожд Заберган, атакувала Константинопол. Опасността за византийския престолен град била отстранена едва след като отбраната била поверена на прочутия и вече достаостарял пълководец Велизарий. Усилията на Византия да отстрани опасността от кутригурите не дали резултат, но малко по-късно (около 562-565 г. ) това било сторено от сродното на българите племе на аварите. Идвайки от Изток, преминавайки през Северното Черноморие, аварите покорили ( или може би приобщили) кутригурите и увлекли част от тях със себе си към Централна Европа. По този начин отделни групи българи се настанили в Панония. Тези българи участвували във войните на лангобардския крал Албоин срещу Северна Италия и преди всичко във военните действия на аварите срещу Византия, своеобразен връх на който била голямата обсада на Константинопол (626 г. ). Около 631-632 г. българите, които живеели в границите на Аварския хаганат, оспорили престола, но победени, били принудени да потърсят убежище в Бавария. Там тяхната съдба била твърде нерадостна: крал Дагоберт наредил на своите поданици в една нощ да се разправят с пришълците. От безмилостното клане сполучили да се спасят само 700 души, които се отправили към Италия. Източният клон на българската племенна общност също имал променлива съдба, но за разлика от своите съплеменници тези българи били обвързани трайно със Западно-тюркския хаганат, когато към 567-568 г. били победени от хан Силджибу. Около половин столетие те били поданици на западнотюркските ханове и взимали активно участие в междуплеменните борби, чиято основна цел била притежание на върховната власт в хаганата. Сериозна промяна в политическия статут на българите настъпила към 630-632 г., когато, ръководени от Кубрат (Курт), вожд на българското племе уногундури, те успели да отхвърлят господство-то на западните тюрки и да създадат собствено държавно обединение, познато от византийските извори като Стара Велика (или Голяма) България. Византийските автори са пестеливи, когато описват държавата на Кубрат (от рода Дуло), чиито корени според „Именника“ били в общото минало на българите с хуните. Кубрат за пръв път в българската история сполучил да обедини под своята върховна власт всички или почти всички български племена от двата основни клона(източен и западен) – уногундури, котраги, оногури, утигури и остатъците откутригурите (тези от тях, които не били увлечени на Запад от аварите). Границите на държавата, макар и с известна несигурност, могат да бъдат очертани но следния начин; на изток – р. Кубан, на юг – Азовско и Черно море, на север – р. Донец, ина запад – р, Днепър. Някои извори позволяват да се допусне, че средището (илидори столица-ти) на държаната се намирало в античния град Фанагория на Таманския полуостров. Освободил се от тюркската зависимост, Кубрат потърсил опора за своята самостоятелност във Византия. И той успял да я намери: през 635 г, българският хан сключил мир и съюз с византийския василевс Ираклий (610-641) и получил званието патриций. Стара Велика Българин просъществувала около тридесет години. Кубрат починал наскоро след 663 и върховната власт била поета от първородния му син Батбаян (Баян). Тъкмо по това време на източните граници се появил нов и сериозен враг: хазарите. Събитията безспорно са били по-сложни от тези, които ни представят византийските автори, но резултатът е безспорен: българската държава се разпаднала на пет части – толкова, колкото били Кубратовите синове, – Батбаян начело на част от българите останал в старата родина и се подчинил на хазарите, друга част се отправила към Волга, където положила основите на нова държава (тя просъществувала до XIII в. ), трета начело с Кубер достигнала Панония, а следтова се установила в Македония, четвърта, предводителствувана от Алцеко, достигнала до Италия. Третият Кубратов син Аспарух (Исперих от някои български извори) повел най-известното българско племе уногундури към Балканския полуостров. В продължение ни столетия българите водел
и номадски начин на живот. Основен техен поминък било степното подвижно скотовъдство в неговите три форми, а именно: 1. Всички членове на племето чергаруват; 2. Чергарува цялото население,но само през определено време на годината; 3. Чергарува само определена част от населението. Наред с това българите практикували лов и риболов, а по-късно и земеделие. Познавали занаяти като грънчарство, железарство, кожарство, обработка на кост, на метали, различни строителни занаяти. Техните селища представлявали най-често номадски станове, разположени край реки, или аули, съставени от 20-30 семейства. Постепенно тези станове се превръщали в постоянни селища, част от които не били укрепени, а друга – обградени с ров. Обичайното им жилище билаюртата.Основната социална единица сред българите била номадската родова община, която осигурявала общото ползване на пасищата и становете, а основното ядро всоциалната и политическата структура било племето. През шестото-седмото столетие сред българското общество се забелязвало напреднало разслоение и се формирала аристокрация. Войската на българите (само конна!) до голяма степен съвпадала с целия въоръжен народ. Леката и тежката конница били въоръжени с копия, саби, бойни брадви, кинжали, аркани и носели защитни ризници и шлемове. Българите имали добре развита система от религиозни вярвания, те почитали свещените животни и практикували тотемизма, имали силен култ към предците и към небесните тела, вярвали в задгробния живот и се кланяли на върховния бог Тенгри(Тангра). Сред погребалните им обичаи преобладавало трупополагането. Българите използвали календарна система, почиваща на дванадесетгодишен лунен зодиакален цикъл.

*На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук и по-нататък употребявам понятието българи вместо наложилото сепра[първо]българи.Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добре исвестно, че изворите предлагат едно-единствено име и то е българи(Boulgaries-bulgares, с различни деформации, разбира се);добре е известно и още нещо – понятието пра[първо]българи има научен произход. То се появява непосредствено преди Втората световна война,но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята,че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност.Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, че името е винаги едно и също(Boulgares-българи), а съдържанието му до известна степен се променя, не е никакво основание за посегателство от съвременната наука.Крайно време е да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост.