Диоклециан

Споделете страницата!

diocletianusfollis.jpg

1. Път към властта

Диоклециан (всъщност Диокъл) произхожда от обикновено семейство на илирийци. В армията се издига до командир на преторианците, които го провъзгласяват през 284 за император. Според мнозина, баща му е бил освободен роб, надничар при един земевладелец. Постъпва в армията млад, още тогава, след едно предсказание, заживява с мисълта,че е определен да стане император. Отличавал се с властолюбие, винаги ходел сериозен, лицето му винаги изглеждало замислено, сякаш кроял велики дела. Било му предсказано че ще стигне до върховната власт, след като убие глиган, затова постоянно ходел на лов. Често казвал, че винаги, когато уловът бил успешен, от това се възползвал някой друг – императорите в онези времена се сменяли с невероятна бързина. Най-накрая получил властта, убивайки префекта Апър, когото обвинил за смъртта на император Нумериан и собственоръчно го намушкал с меч още на войнишкия сбор близо до Никомедия (дн. Измит, Турция); на галски „апър“ означавало „глиган“.

Признат за император от легионите на изток, Диоклециан трябвало да се сблъска с братът на Нумериан, Карин, който все още властва на запад. В битката при река Морава в Мизия, вероятно близо до дн. Белград Карин е победен и става жертва на собствените си войници, а Диоклециан разширява господството си над цялата империя.
2. Централизация на властта. Доминат

Новият император заварва Римската империя в несигурно положение, разединена от въстания, граждански войни, разорена от чужди нашествия и икономически упадък. Осъзнал че само един владетел не е в състояние да управлява ефективно в трудните условия Диоклециан избира за колега своя съратник Максимиан, комуто дава владението на западните провинции и прозвището Херкулий („подобен на Херкулес“). За себе си Диоклециан запазва изтока и позицията на старши съ-император, като взима името Йовий (от бог Йове, Юпитер). Така той свързва идеологически своят режим с римската религия, придавайки му божествен произход и характер.

Вземайки за пример владетелският двор на сасанидска Персия, Диоклециан прилага култ към личността на императора, наречен вече Доминус (господар), замествайки вече дискредитираната система на принципата. Диоклециан пръв въвежда като задължителен сложния дворцов церемониал следван от почти всички императори след него с цел издигането на авторитета на властта и ограничаването на достъпа до обожественият приживе владетел – нещо което би намалило покушенията и посегателствата срещу него. Това дава формално начало на нова епоха в историята на Римската империя, а именно на Домината, просъществувал през късната античност до VI-VII век.

Обезсиленият Сенат загубил авторитет през отмиращата епоха на принципат, вече не представлява дори второстепенен фактор в императорската политика, а град Рим фактически престава да играе ролята на столица.
3. Подялба и ново устройство на империята. Тетрархия

За да се пребори с огромните външни и вътрешни проблеми на империята, Диоклециан въвежда през 293 г. системата на тетрархията, при която двама старши императори (августи) и двама подимператори (цезари) управляват сътветно по една част на империята, но законите се издават от името на целия колегиум. Запазвайки върховенството си Диоклециан назначава Галерий начело първо в Египет и Сирия, а после на Балканите. В Галия и Британия управлява Констанций I Хлор, който на свой ред също е адоптиран от Максимиан.

Благодарение на новата допълнителна подялба управлението се подобрява и става възможно за 20 години да се запазят съществуващите граници. Узурпаторите и външните врагове биват неутрализирани — едно наистина голямо постижение, имайки предвид, че през изминалия половин век Рим има средно всяка втора година нов император и е постоянно на ръба на гражданската война и криза.
4. Военни реформи и успехи

Диоклециан започва реформи в армията, продължила при наследниците му (Диоклециано-Константинова реформа). Той разделя въоръжените сили на два вида: лимитанеи (граничари, наборници) и комитати (спътници, професионални елитни части), удвоява числеността им и прави войнишката професия наследствена.

Лимитанеите били наследниците на старите легиони по Дунавско-Рейнския лимес и в Дакия. В течение на III век легионерите привикнали на уседналия живот във военните лагери (викуси) и тяхното преместване от едно място на друго се оказало почти невъзможно. Тяхната задача вече била да пазят границата и задържат нашествениците до идването на комитатите – професионални наемници, по-силната и мобилна част от армията. Тези сформирани от Диоклециан части се състояли предимно от кавалерия, вараварски наемници и елитни императорски отряди.

Римските легиони побеждават на бойното поле сармати, сасанидски перси, блеми, бербери и германските племена – алемани, франки и други. Империята постига разширение в Месопотамия и Армения, справя се с въстанията и сеператистките движения в Британия, Северна Африка и Египет.
5. Икономически и административни реформи

Диоклециан започва с радикални реформи понеже населението е обедняло в резултат на кризата и се намира в затруднено материално положение. Провежда се административна и данъчна реформа, въвежда се ново монетосечене и се намалява територията на провинциите, като от 32 те стават 100 на брой, плюс град Рим като особена единица.

Диоклециан се опитва да се бори с инфлацията и спекулата, като издава едикт, определящ таван на цените и заплатите. На пазарите се появяват палачи които екзекутират всеки който не спазва наредбата. Прави се опит за държавно регулиране на икономиката, правителството се бори с дефицита като въвежда държавно производство и снабдяване на населението със стоки. Мероприятията остават без особен успех, но пък едикта за цените на Диоклециан днес е важен източник за икономиката през Късната Античност.
6. Религиозна политика. Гоненията на Диоклециан

Диоклециан заимства религиозната програма на императорите-възстановители от III век – Аврелиан, Проб и др. Като обединяващ център на римската обществено-религиозна система се възприема т.нар. Гений на императора и неговият образ като въплъщение на Юпитер и Сол. Отказът от почитане на тези божества се възприема за предателство и се наказва от властта. Много от жителите на империята са политеисти, но християните и митраистите отричат съществуването на друг бог, освен техния.

По инициатива на Галерий през 303 г. започва с последната и най-жестока фаза на гоненията срещу християните, проведени всъщност от неговите съимператори с по-голяма жестокост, отколкото от самия Диоклециан. Гоненията траят до 311 г. и свършват с признаването на християнството, след като става ясно, че то не може да бъде унищожено.
7. Абдикация

След оттеглянето си от политиката през 305 г. — единственият император, оттеглил се доброволно — се оказва, че само неговият авторитет предпазва тетрархията от разпад. През 308 г. се налага отново да се намеси: в Кантунум под неговото председателство свиква императорски конгрес между Максимиан и Галерий, за да се изгладят противоречията помежду им, но без успех. Резултатът е няколко граждански войни до 324, когато Константин успява да се наложи като единствен император.

Диоклециан прекарва последните години от живота си в огромния си дворец, който е построен в близост до родният му град Аспалтос, Далмация. Според легендата, когато при него дошли пратеници с молба да се завърне отново на власт, той им отговорил, че ако знаели какви зеленчуци е отгледал сам в градината си, никога нямало да го карат да става пак император.
http://wapedia.mobi/bg

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.