Русия два пъти унищожава българската държавност. Първия път, екзекутор на България е кървавият езичник Светослав през 968-971 година.
Но, какво се е случило в тази далечна и драматична за Родината ни епоха ?
Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анализирани нееднократно. Насочвайки вниманието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопостави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Киевска Рус са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в руския политически живот. От времето на византийско-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната варяго-руска дружина. Контактите между Киевска Рус и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944-964) в Константинопол (955).
Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Игоревич (964-972). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемайки Христовото учение за религия на слабите.
Никифор Фока изпраща при Светослав, Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Този млад и амбициозен аристократ вече е бил с дипломатическа мисия при немския император Отон I. Сега Никифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла патриций. Чрез Калокир руският княз получава 15 кентенария злато. Изчисленията показват, че сумата не е достатъчна за наемна войска, по-голяма от три-четири хиляди души. Така е, защото византийското правителство вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.
Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това става не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през август, според хрониста Йоан Скилица . Друг летописец – Лъв Дякон съобщава, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души {без да се броят наемниците!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Светослав води огромни за времето си сили, използвайки значителния демографски потенциал на руските славянски племена.
Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. Българите са разгромени от русите още в първото голямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението, цар Петър получава инсулт и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той приема монашески сан и се оттегля в манастир. Само след няколко месеца царят-черноризец умира (30 януари 970 г.). Така България губи опитен и обигран политик, койо независимо от своите грешки и слабости води държавните дела повече от четири десетилетия.
Последвалите действия водят до завладяването на част от североизточните български земи. Руският хронист твърди, че Светослав завзема 80 града по Дунава. Във всеки случай руското завоевание все още не включва столицата Велики Преслав. Независимо от болестта на цар Петър българското правителство поне донякъде се съвзема от тежкия удар. Каква е съпротивата срещу нашествието е трудно да се каже, но според руската летопис именно по внушение на българите печенезите нахлуват в руските земи и блокират столицата Киев. Светослав е принуден да прекъсне победоносната си кампания и да се върне бързо назад.
Неочакваното поражение на българските сили във войната със Светослав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от бързото развитие на руско-българската война, за която се е предвиждало да бъде дълга и изтощителна и за двете страни. Рязката промяна в ситуацията принуждава императора да търси сближение с българите. Византия няма достатъчно сили за война на север, доколкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфликтът с немците.
Сведенията за поредните българо-византийски контакти са лаконични и противоречиви. Колко време отнемат тези преговори и какви са резултатите им, можем само да гадаем, но в някакъв вид старото приятелство поне в декларативен вид е възстановено. Византийското правителство позволява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Преслав. Ако империята наистина е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, това се е дължало на желанието във Велики Преслав да доминират достатъчно познати политически сили и личности.
В този смисъл и неопитността на Борис II очевидно е приемана като условие, че от българска страна няма да последват неприятни изненади. Възцаряването на Борис II не носи така нужната на страната стабилизация. Прекарал цели шест години (и то годините, в които се оформя като личност!) във византийската столица, той на практика не познава ситуацията в страната си и вероятно лесно става зависим от противоборстващите групировки.
През лятото на 969 г. Светослав все още е в Киев, включително по време на смъртта на неговата майка, княгинята и бъдеща светица Олга-Елена (11 юли с. г.). Преди кончината си Олга, подкрепяна от своите приближени, обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантюристичните походи, включително и този в България. Светослав обаче е непоколебим, той стига дотам да заяви, че не желае повече да управлява от Киев, а от Преславец -там била средата на неговата земя, т. е. на замисляната вече фантастична държава от Балтика до Византия.
Князът представя завзетия при миналия поход български Преславец като истински рай, където „се стичат всякакви блага: от гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от чехите и угри-те – сребро и коне, от Русия пък – кожи ивосък, мед и роби“. Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „не искали да се връщат в страната си, но, възхитени от благоденствието на тези земи, съвсем пренебрегнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна „. Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, което отнема поне няколко месеца.
Завръщането в България е осъществено с привличането на допълнителни сили, включително нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В завързалата се битка „българите започнали да надделяват „, което показва, че преславското правителство все пак не е така бездейно, както се приема обикновено. И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските мъже при кървавите разправи, си казват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на страната, включително Дръстър и столицата Велики Преслав, попада под режим на руска окупация. Това става в резултат на тежки боеве.
В определен момент двете страни стигат до споразумение, наложено от Светослав с груба сила. По-късните събития показват, че Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командване, както и за крепости, оставащи под контрола на български градоначалници.
Темата за Светослав е използвана по-късно за примитивна пропаганда. Усилията на ред български граждански и военни историци да представят Светославовата агресия като начало на вековната българо-руска(съветска) бойна дружба са неприкрито тенденциозни и откровено несъстоятелни. От своя страна дори и авторитетни руски (съветски) изследователи не могат да преболедуват традиционното имперско мислене, твърдейки, че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Рус Дунавска делта (?!) – при все че тя е неразделна част от същата тази държава България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения…Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за трета страна – Византия. Най-меко казано, това е агресия и руски плен.
Когато повторно нахлува в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е категорично неравноправен. Борис II продължава да резидира в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий среща българския цар във външния град на столицата, докато укрепеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис – може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход.
От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой български боляри. ((според изворите 300!) – да си припомним какъв потрес предизвиква съобщението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от турците в 1393 г! Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на фактическото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото обкръжение.
Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и решаване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец“ ( все още само се допуска, че става дума дори за Велики Преслав ) е средата на „неговата земя”, показва княза „варяг″ във всеки случай не като български съюзник и радетел на славянско братство, а като откровен завоевател. Тези намерения на Светослав стават още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намеренията си да завземе византийския трон с руска помощ. Тоест Светослав разполага с облечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съвсем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на старите автори, в чужд поробител.
https://www.bolgari.ne
От историческа гледна точка статията е вярна. Светослав обезглавява, доста българи, реално това са доста кървави сблъсъци.
От друга гледна точка статията е 2/3 със цел да изрази Русофобски мнения напук на русофилските такива, което пък е леко казано глупаво
Поздравявам автора за добре подредената хронологически и задълбочена като анализ статия. Този период ме занимава от няколко години и също стигам до извода, че Борис ІІ пребивава във Външния град по време на окупацията. Дали обаче връщането му от Константинопол става чак след смъртта на Петър? Склонен съм да смятам обратното, с оглед практиката на заложничеството във Византия и демонстрацията на християнска съпричастност.
Какво ви е мнението за това , че Светослав идва в България да си получи наследството / царството / ? Има версия, че майка му Олга е дъщеря на Расате / Владимир /, законният наследник на Борис , свален от него с преврат. Ако е така нещата не изглеждат толкова зловещи.
Така е! Тази версия е преобщена от доста Български, а и много руски историци. Реално сблъсъците са нещо сравнително нормално за периода, ако мога така да се изразя. Друга истина е че България във този си период е нещо като “ бледо копие на държава“, да не говорим за начина на управление. Размириците в голяма степен позволяват лесно Светослав да предприеме действията по нахлуването и завземането на ключови крепости в северна България. Лошо в крайна сметка за статията е единствено отношението към руснаците, не съм русофил, нещата наистина са представени, някак нарочно преувеличени. Ако византия все още съществуваше, автора щеше да направи статия с заглавие “ Геноцидът и ликвидацията на България през 11-12 век от Византия “ Какво мислите по тази тема?
Чест и почитание на Всички в това списание и особенно на коментаторите – карате ме на стари години да чета отново история, щото тя е по-различна от това на която са ме учили.
Въпреки, че писах на администрацията – бих пак подел въпроса за издаване на периодично спипание Нумизма.