Русия два пъти унищожава българската държавност. Първия път, екзекутор на България е кървавият езичник Светослав през 968-971 година.
Но, какво се е случило в тази далечна и драматична за Родината ни епоха ?

Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анали­зирани нееднократно. Насочвайки внима­нието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопос­тави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Ки­евска Рус са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в руския поли­тически живот. От времето на византийско-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната варяго-руска дружина. Контактите меж­ду Киевска Рус и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944-964) в Константинопол (955).

Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Игоревич (964-972). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемай­ки Христовото учение за религия на сла­бите.

Никифор Фока изпраща при Светослав, Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Този млад и амбициозен арис­тократ вече е бил с дипломатическа мисия при немския император Отон I. Сега Ни­кифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла пат­риций. Чрез Калокир руският княз полу­чава 15 кентенария злато. Изчисленията показват, че сумата не е достатъчна за на­емна войска, по-голяма от три-четири хи­ляди души. Така е, защото византийското правителство вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.

Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това ста­ва не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през ав­густ, според хрониста Йоан Скилица . Друг летописец – Лъв Дякон съобщава, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души {без да се броят наемни­ците!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Светослав води ог­ромни за времето си сили, използвайки зна­чителния демографски потенциал на рус­ките славянски племена.

Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. Българите са разгромени от русите още в първото го­лямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението, цар Петър получава инсулт и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той при­ема монашески сан и се оттегля в манас­тир. Само след няколко месеца царят-чер­норизец умира (30 януари 970 г.). Така България губи опитен и обигран политик, койо независимо от своите грешки и сла­бости води държавните дела повече от че­тири десетилетия.

Последвалите действия водят до завла­дяването на част от североизточните бъл­гарски земи. Руският хронист твърди, че Светослав завзема 80 града по Дунава. Във всеки случай руското заво­евание все още не включва столицата Ве­лики Преслав. Независимо от болестта на цар Петър българското правителство по­не донякъде се съвзема от тежкия удар. Каква е съпротивата срещу нашествието е трудно да се каже, но според руската ле­топис именно по внушение на българите печенезите нахлуват в руските земи и бло­кират столицата Киев. Светослав е прину­ден да прекъсне победоносната си кампа­ния и да се върне бързо назад.

Неочакваното поражение на български­те сили във войната със Светослав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от бър­зото развитие на руско-българската вой­на, за която се е предвиждало да бъде дъл­га и изтощителна и за двете страни. Рязката промяна в ситуацията принуж­дава императора да търси сближение с българите. Византия няма достатъчно си­ли за война на север, доколкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфлик­тът с немците.

Сведенията за поредните българо-византийски контакти са лаконич­ни и противоречиви. Колко време отнемат тези преговори и какви са резултатите им, можем само да гадаем, но в някакъв вид старото приятелство поне в декларативен вид е възстановено.  Византийското правителство позво­лява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Преслав. Ако империята наисти­на е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, това се е дължало на желанието във Велики Преслав да доми­нират достатъчно познати политически си­ли и личности.

В този смисъл и неопит­ността на Борис II очевидно е приемана като условие, че от българска страна няма да последват неприятни изненади. Възцаряването на Борис II не носи така нужната на страната стабилизация. Прекарал цели шест години (и то годините, в които се оформя като лич­ност!) във византийската столица, той на практика не познава ситуацията в страна­та си и вероятно лесно става зависим от противоборстващите групировки.

През лятото на 969 г. Светослав все още е в Киев, включително по време на смърт­та на неговата майка, княгинята и бъдеща светица Олга-Елена (11 юли с. г.). Преди кончината си Олга, подкрепяна от своите приближени, обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантю­ристичните походи, включително и този в България. Светослав обаче е непоколебим, той стига дотам да заяви, че не желае пове­че да управлява от Киев, а от Преславец -там била средата на неговата земя, т. е. на замисляната вече фантастична държава от Балтика до Византия.

Князът представя завзетия при миналия поход български Преславец като истин­ски рай, където „се стичат всякакви бла­га: от гръцката земя злато, коприна, ви­на и различни плодове, от чехите и угри-те – сребро и коне, от Русия пък – кожи ивосък, мед и роби“. Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „не искали да се връщат в страната си, но, възхитени от благо­денствието на тези земи, съвсем пренеб­регнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна „. Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, ко­ето отнема поне няколко месеца.

Завръщането в България е осъществе­но с привличането на допълнителни сили, включително нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В за­вързалата се битка „българите започнали да надделяват „, което показва, че пре­славското правителство все пак не е така бездейно, както се приема обикновено. И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските мъже при кървавите разправи, си каз­ват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на стра­ната, включително Дръстър и столицата Велики Преслав, попада под режим на рус­ка окупация. Това става в резултат на теж­ки боеве.

В определен момент двете страни стигат до спо­разумение, наложено от Светослав с гру­ба сила. По-късните събития показват, че Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командва­не, както и за крепости, оставащи под конт­рола на български градоначалници.

Темата за Светослав е използвана по-късно за примитивна про­паганда. Усилията на ред български граж­дански и военни историци да представят Светославовата агресия като начало на ве­ковната българо-руска(съветска) бойна дружба са неприкрито тенденциозни и от­кровено несъстоятелни. От своя страна до­ри и авторитетни руски (съветски) изсле­дователи не могат да преболедуват тради­ционното имперско мислене, твърдейки, че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Рус Дунав­ска делта (?!) – при все че тя е неразделна част от същата тази държава България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения…Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за тре­та страна – Византия. Най-меко казано, то­ва е агресия и руски плен.

Когато повторно нахлу­ва в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е ка­тегорично неравноправен. Борис II продъл­жава да резидира в столицата Велики Пре­слав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий среща българския цар във външния град на столицата, докато ук­репеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис – може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход.

От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой българ­ски боляри. ((според изворите 300!) – да си припомним какъв потрес предизвиква съ­общението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от турците в 1393 г! Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на факти­ческото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото об­кръжение.

Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и реша­ване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец“ ( все още само се допуска, че става дума дори за Велики Преслав ) е средата на „неговата земя”, показва княза „варяг″ във всеки случай не като български съюзник и радетел на сла­вянско братство, а като откровен завое­вател. Тези намерения на Светослав ста­ват още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намерени­ята си да завземе византийския трон с рус­ка помощ. Тоест Светослав разполага с об­лечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съв­сем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на стари­те автори, в чужд поробител.
https://www.bolgari.ne