Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история-1част

Споделете страницата!

_d5d812e9f256813008669d13105518d6_1256375976.jpg

Русия два пъти унищожава българската държавност. Първия път, екзекутор на България е кървавият езичник Светослав през 968-971 година.
Но, какво се е случило в тази далечна и драматична за Родината ни епоха ?

Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анали­зирани нееднократно. Насочвайки внима­нието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопос­тави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Ки­евска Рус са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в руския поли­тически живот. От времето на византийско-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната варяго-руска дружина. Контактите меж­ду Киевска Рус и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944-964) в Константинопол (955).

Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Игоревич (964-972). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемай­ки Христовото учение за религия на сла­бите.

Никифор Фока изпраща при Светослав, Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Този млад и амбициозен арис­тократ вече е бил с дипломатическа мисия при немския император Отон I. Сега Ни­кифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла пат­риций. Чрез Калокир руският княз полу­чава 15 кентенария злато. Изчисленията показват, че сумата не е достатъчна за на­емна войска, по-голяма от три-четири хи­ляди души. Така е, защото византийското правителство вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.

Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това ста­ва не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през ав­густ, според хрониста Йоан Скилица . Друг летописец – Лъв Дякон съобщава, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души {без да се броят наемни­ците!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Светослав води ог­ромни за времето си сили, използвайки зна­чителния демографски потенциал на рус­ките славянски племена.

Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. Българите са разгромени от русите още в първото го­лямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението, цар Петър получава инсулт и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той при­ема монашески сан и се оттегля в манас­тир. Само след няколко месеца царят-чер­норизец умира (30 януари 970 г.). Така България губи опитен и обигран политик, койо независимо от своите грешки и сла­бости води държавните дела повече от че­тири десетилетия.

Последвалите действия водят до завла­дяването на част от североизточните бъл­гарски земи. Руският хронист твърди, че Светослав завзема 80 града по Дунава. Във всеки случай руското заво­евание все още не включва столицата Ве­лики Преслав. Независимо от болестта на цар Петър българското правителство по­не донякъде се съвзема от тежкия удар. Каква е съпротивата срещу нашествието е трудно да се каже, но според руската ле­топис именно по внушение на българите печенезите нахлуват в руските земи и бло­кират столицата Киев. Светослав е прину­ден да прекъсне победоносната си кампа­ния и да се върне бързо назад.

Неочакваното поражение на български­те сили във войната със Светослав прави силно впечатление в Константинопол. Никифор Фока е неприятно изненадан от бър­зото развитие на руско-българската вой­на, за която се е предвиждало да бъде дъл­га и изтощителна и за двете страни. Рязката промяна в ситуацията принуж­дава императора да търси сближение с българите. Византия няма достатъчно си­ли за война на север, доколкото през 968 г. действията срещу арабите са в апогея си, а в Южна Италия продължава конфлик­тът с немците.

Сведенията за поредните българо-византийски контакти са лаконич­ни и противоречиви. Колко време отнемат тези преговори и какви са резултатите им, можем само да гадаем, но в някакъв вид старото приятелство поне в декларативен вид е възстановено.  Византийското правителство позво­лява на неговите синове Борис и Роман да се завърнат във Велики Преслав. Ако империята наисти­на е виждала в Борис и Роман гаранция за запазването на мира, това се е дължало на желанието във Велики Преслав да доми­нират достатъчно познати политически си­ли и личности.

В този смисъл и неопит­ността на Борис II очевидно е приемана като условие, че от българска страна няма да последват неприятни изненади. Възцаряването на Борис II не носи така нужната на страната стабилизация. Прекарал цели шест години (и то годините, в които се оформя като лич­ност!) във византийската столица, той на практика не познава ситуацията в страна­та си и вероятно лесно става зависим от противоборстващите групировки.

През лятото на 969 г. Светослав все още е в Киев, включително по време на смърт­та на неговата майка, княгинята и бъдеща светица Олга-Елена (11 юли с. г.). Преди кончината си Олга, подкрепяна от своите приближени, обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантю­ристичните походи, включително и този в България. Светослав обаче е непоколебим, той стига дотам да заяви, че не желае пове­че да управлява от Киев, а от Преславец -там била средата на неговата земя, т. е. на замисляната вече фантастична държава от Балтика до Византия.

Князът представя завзетия при миналия поход български Преславец като истин­ски рай, където „се стичат всякакви бла­га: от гръцката земя злато, коприна, ви­на и различни плодове, от чехите и угри-те – сребро и коне, от Русия пък – кожи ивосък, мед и роби“. Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „не искали да се връщат в страната си, но, възхитени от благо­денствието на тези земи, съвсем пренеб­регнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна „. Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, ко­ето отнема поне няколко месеца.

Завръщането в България е осъществе­но с привличането на допълнителни сили, включително нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита. В за­вързалата се битка „българите започнали да надделяват „, което показва, че пре­славското правителство все пак не е така бездейно, както се приема обикновено. И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските мъже при кървавите разправи, си каз­ват думата, а българската войска отново е разгромена. Североизточната част на стра­ната, включително Дръстър и столицата Велики Преслав, попада под режим на рус­ка окупация. Това става в резултат на теж­ки боеве.

В определен момент двете страни стигат до спо­разумение, наложено от Светослав с гру­ба сила. По-късните събития показват, че Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командва­не, както и за крепости, оставащи под конт­рола на български градоначалници.

Темата за Светослав е използвана по-късно за примитивна про­паганда. Усилията на ред български граж­дански и военни историци да представят Светославовата агресия като начало на ве­ковната българо-руска(съветска) бойна дружба са неприкрито тенденциозни и от­кровено несъстоятелни. От своя страна до­ри и авторитетни руски (съветски) изсле­дователи не могат да преболедуват тради­ционното имперско мислене, твърдейки, че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Рус Дунав­ска делта (?!) – при все че тя е неразделна част от същата тази държава България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения…Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за тре­та страна – Византия. Най-меко казано, то­ва е агресия и руски плен.

Когато повторно нахлу­ва в България, киевският княз вече има още по-опасни намерения. Мнимият съюз е ка­тегорично неравноправен. Борис II продъл­жава да резидира в столицата Велики Пре­слав, но в нея е разположен силен руски гарнизон. При това през пролетта на 971 г. Йоан Цимисхий среща българския цар във външния град на столицата, докато ук­репеният царски дворец явно още от 969 г. е в руски ръце. Обстоятелството, че през 971 г. Светослав е в Дръстър, съвсем не означава, че той едва ли не великодушно е отстъпил Преслав на цар Борис – може би в конкретната ситуация това е чисто стратегически ход.

От друга страна, Дръстър не е просто една силна крепост, а представлява своего рода партнираща столица. Факт е, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой българ­ски боляри. ((според изворите 300!) – да си припомним какъв потрес предизвиква съ­общението на Григорий Цамблак за убийството на 100 видни българи от турците в 1393 г! Това също ни навежда на мисълта, че съюзът е основан на факти­ческото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото об­кръжение.

Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и реша­ване на вече открития български въпрос. Твърдението, че „Преславец“ ( все още само се допуска, че става дума дори за Велики Преслав ) е средата на „неговата земя”, показва княза „варяг″ във всеки случай не като български съюзник и радетел на сла­вянско братство, а като откровен завое­вател. Тези намерения на Светослав ста­ват още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намерени­ята си да завземе византийския трон с рус­ка помощ. Тоест Светослав разполага с об­лечен в някаква легитимна форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен съюзник на Борис II киевският княз съв­сем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на стари­те автори, в чужд поробител.
https://www.bolgari.ne

5 thoughts on “Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история-1част”

  1. От историческа гледна точка статията е вярна. Светослав обезглавява, доста българи, реално това са доста кървави сблъсъци.
    От друга гледна точка статията е 2/3 със цел да изрази Русофобски мнения напук на русофилските такива, което пък е леко казано глупаво

  2. Поздравявам автора за добре подредената хронологически и задълбочена като анализ статия. Този период ме занимава от няколко години и също стигам до извода, че Борис ІІ пребивава във Външния град по време на окупацията. Дали обаче връщането му от Константинопол става чак след смъртта на Петър? Склонен съм да смятам обратното, с оглед практиката на заложничеството във Византия и демонстрацията на християнска съпричастност.

  3. Какво ви е мнението за това , че Светослав идва в България да си получи наследството / царството / ? Има версия, че майка му Олга е дъщеря на Расате / Владимир /, законният наследник на Борис , свален от него с преврат. Ако е така нещата не изглеждат толкова зловещи.

  4. Така е! Тази версия е преобщена от доста Български, а и много руски историци. Реално сблъсъците са нещо сравнително нормално за периода, ако мога така да се изразя. Друга истина е че България във този си период е нещо като “ бледо копие на държава“, да не говорим за начина на управление. Размириците в голяма степен позволяват лесно Светослав да предприеме действията по нахлуването и завземането на ключови крепости в северна България. Лошо в крайна сметка за статията е единствено отношението към руснаците, не съм русофил, нещата наистина са представени, някак нарочно преувеличени. Ако византия все още съществуваше, автора щеше да направи статия с заглавие “ Геноцидът и ликвидацията на България през 11-12 век от Византия “ Какво мислите по тази тема?

  5. Чест и почитание на Всички в това списание и особенно на коментаторите – карате ме на стари години да чета отново история, щото тя е по-различна от това на която са ме учили.
    Въпреки, че писах на администрацията – бих пак подел въпроса за издаване на периодично спипание Нумизма.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.