Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история-2част

Споделете страницата!

 _86553c4e3669c707e3c6522fba0eab82_1256375307.jpg

Водейки голяма и разноплеменна ар­мия, през пролетта на 970 г. Светослав нахлува в Източна Тракия. Варда Склир увлича нападателите в засада и им нанася тежко поражение. Византийският успех остава неоползотворен поради въс­танието на Варда Фока в Мала Азия. Склир с част от войските е изтеглен от европейската част, за да се сражава про­тив узурпатора. Руските набези са подно­вени, а оставеният начело на византийс­ките войски в Тракия магистър Йоан Куркуа не се оказва на висота. Съпротива оказват и българските власти в онези земи, които не са под режим на пряка рус­ка окупация. Известен е случаят с Плов­див – градът отказва да се подчини на Све­тослав, след което е атакуван и превзет.

Разправата с непокорните се изразява в жестоки репресии (хиляди хора са наби­ти на кол) и разрушаване на града. През достатъчно отдалечената 1114 г., когато Анна Комнина заедно с баща си импера­тор Алексий I Комнин посещава Пловдив, този някога голям и хубав град все още не се е съвзел от разрушенията на таврите и скитите (т. е. русите) в старо време. Самоувереността на Светослав и хората му става все по-силна, което при­нуждава император Йоан Цимисхий сам да се заеме с отблъскването на руската зап­лаха.

В края на март византийската армия, во­дена от самия император, потегля към Ве­лики Преслав. Ромеите, които винаги са се бояли от влизането в дебрите на Балкана (включително няколко години по-рано при Никифор II Фока), сега необезпокоявано преминават източните старопланински проходи. Може би са дори водени по опасните планински пъти­ща от българи, доверили се на деклараци­ите на императора, че идва като съюзник – християнин срещу езичниците руси. Явно такова е било и поведението на българите на юг от Балкана, където армията на Цимисхий се движи свободно, без да се налага да превзема български крепости.

Императорската византийска армия достига Велики Преслав на 12 април 971 г. Ако вярваме на Лъв Дякон, русите наистина са изнена­дани, сред тях дори настъпва суматоха. Най-вероятното обяснение е, че те са раз­читали да бъдат известени за ромейското придвижване от българите. Това обаче не става, а руското командване е лишено отнепосредствена информация за конкретна­та военна кампания. Въпреки това пред стените на Велики Преслав се завързва ожесточена битка.

Руската пехота търпи големи загуби и е принудена да побегне зад стените на българската столица.Калокир, който по това време е в Преслав, панически заминава за Дръстър, може би за да повика Светослав с главните сили. На 13 април с помощта на стенобойни маши­ни и стълби калените византийски войници  проникват в града. Те овладяват външ­ния град, а руският воевода Свенкел (Свенелд) се затваря във вътрешната крепост. Русите се съпротивляват ожесточено и находчиво, устройвайки клопки на напа­дателите. Тогава в крепостта са хвърлени запалителни вещества (вероятно гръцки огън), с което по-нататъшната отбрана ста­ва невъзможна. Свенкел с оцелелите успява да си пробие път и да побегне към Дръстър.

Във външния град на българската столица Йоан Цимисхий открива Борис II, с когото той разговаря като с господар на българи­те. Царят е заедно със съпругата си и две­те си невръстни деца. Борис II по­лучава приятелски уверения, че ромеите идват като съюзници и че за тях врагове са единствено русите. Реалната власт на българския владетел обаче не е възстановена, а царската съкровищница е поставена под разпореж­дането на императора. Фактически Борис се превръща от руски в ромейски почетен пленник и заложник за поведението на бъл­гарската знат.

На 23 април (Гергьовден) Цимисхий е край Дръстър, пред чиито стени според Лъв Дякон го очаква 60-хилядната руска войска. Кървавата битка завършва с теж­ко поражение за русите. Оцелелите се ук­риват в здравата дунавска крепост, а  василевсът изгражда укрепения си лагер на ед­на височина (може би дн. Меджиди табия). Скоро пристига и огненосният ви­зантийски флот, което въодушевява роме­ите и носи униние в руския лагер.

Ладии­те веднага са скрити в подножието на кре­постните стени. Светослав попада в пъл­на блокада, за която не е подготвен. В Дръстър няма дори достатъчно хранител­ни припаси. Византийско-руските схват­ки пред  твърдината продължават близо три месеца, при което силите на Светослав се топят от ден на ден. На свой ред Цимисхий засилва армията си, призовавайки пред Дръстър гарнизоните, оставени преди то­ва в другите крепости в района. Светос­лав прави дързък нощен излаз, за да се снабди с припаси, но постепенно над ар­мията му надвисва сянката на глада. Не помагат нито опитите за създаване на соб­ствена конница (слабото място в руската военна тактика), нито езическите жерт­воприношения и екзекутирането на подо­зираните в измяна български боляри. Лъв Дякон споменава и за човешки жертвоп­риношения с български младенци (бебе­та).

Битката, решила изхода на ця­лата война, е на 21 юли 971 г. Русите да­ват много жертви, а храбрецът Анемас (покръстен арабски принц) успява да рани тежко в рамото самия княз.След тежкото поражение русите се съг­ласяват на преговори. Условията на дого­вора отразяват пълната византийска побе­да – киевският княз се заклева да бъде съ­юзник на империята, като декларира отка­за си от претенции към Херсонската тема (Крим) и България. На русите великодуш­но е позволено да се оттеглят в родината, като са снабдени с хранителни припаси.

Скоро русите потеглят по обратния път към Киев, но се налага да презимуват при устието на Днепър. През про­летта на 972 г. Светослав се опитва да про­дължи пътя си, но при Днепърските праго­ве (т. е. северно от днешния гр. Запорожие, Украйна) попада в засада на печенеги. Тук князът намира своята гибел, а от чере­па му по заповед на печенежкия каган Куря е изработена обкована със сребро чаша – свидетелство за близостта на печенежките вярвания до онези на старите българи.

Цар Борис II е официално развен­чан, като му е заповядано да снеме цар­ските знаци (тиара, багреница, червени ботуши и пр.), което става на специална це­ремония в императорския дворец. Борис получава високата титла „магистър“, до­като за Роман не се споменава нищо спе­циално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като су­веренна държава, а административното й преустройства трябва да я превърне (пър­вите стъпки в тази посока са вече направе­ни) в неразделна част от византийската им­перска територия.

( Край )

По БГ История

Бел Ред. – В тази „тъмна” част от Историята на Първата ( Дунавска ) българска държава има един неизяснен елемент, по който много се спори в научните среди – според някои източници „руският” киевски княз езичникът Светослав е от български произход, внук  е на  „метежният” княз Владимир Расате, сина на Борис I , убит от баща си, върл противник на  похристиянчването на България. Така, че центърът на тълкуването на тези събития от X в. се измества. Не е постигната яснота по въпроса все още… – С. М.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.