Големите конфликти в Римската империя – Гражданските войни между Сената и Триумвиратите са решавали на Балканите. Това означава, че траките са вземали пряко участие в бойните действия със свои военни контингенти. Така в битката при Фарсала (близо до дн. гр. Лариса) между Юлий Цезар и Гней Помпей Велики през 48 г. пр. н. е. Садала – син на току-що починалия одриски цар Котис се включил с войска на странатана Помпей. На негова страна се сражавал и Раскупор, бъдещ тракийски владетел и създател на Сапейската династия. Това е времето, когато сапеите – едно от племената от племенния съюз на бесите, се опитало да овладее властта в Одриското царство. Била създадена Сапейска династия в тройния съюз сапеи – одриси – асти.
Първите стълкновения на траките с римските легиони са от 188 г. пр. н. е., когато войските на пълководеца Гней Манлий Вулзон са атакувани при гр. Кипсела и при устието на река Марица (в района на Корпилския проход). Римляните се завръщали с богата плячка от Азия след победата над Антиох ІІІ Велики при Магнезия. Тогава били нападнати от четирите племена: астии (astii), кени (coeni), мадуятени (maduateni) и корели (corelli), като траките наброявали около 10 хиляди души. Тези тракийски племена населяват района около устието на Марица, проливите и южното Черноморско крайбрежие. От този момент нататък следват непрекъснати сблъсъци между траки и римляни, особено след като през 149 г. пр. н. е. Македония става римска провинция.

Особено упорито срещу набезите на римляните се бранели бесите, едно от най-храбрите и боеспособни тракийски племена. Бесите били жречески род от тракийското племе на сатрите, пазители на Светилището на Дионис.

Първи за прочутия в древността храм, както вече писахме по-рано споменава Херодот. „Сатрите, доколкото знам – пише Херодот – не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно“.

И когато през 13 г. от н. е. Луций Пизон успял да покори част от тях, пленниците беси постъпили по съвсем неочакван за римляните начин: навързаните с вериги хора, за да бъдат изпратени и продадени по робските пазари, яростно се мъчели да прегризят със зъби желязото и били непримирими в своята ненавист към робството.
Походът на Марк Лукул се състоял през 72 г. пр. н. е. и неговата цел е била да стигне до богатите елински колонии по Черноморското крайбрежие. Като тръгнал от провинция Македония, той преминал през земите на бесите и навлязал в Тракия. Историкът Йорданес Готски (ІV в.) е писал: „Обаче Марк Лукул пръв воювал в Тракия против бесите, които били първи по храброст и слава, и ги победил, а като надвил хемимонтите, поставил под римска власт Пулпудева, който сега се нарича Филипопул, и Ускудама/ сега Адрианополис (Одрин)/. Той превзел също и градовете, които са накацали по Понтийския бряг, т. е. Аполония (Созопол), Галата, Партенополис, Томи и Истрос, а след това покорил всичките места чак до Дунава” .

В записката се споменава, че е разбил хемимонтците, като авторът вероятно визира одриската войска. Тогава Одриското царство е съставено от одриси и асти. Астите (оттам идва названието на бирата „Астика”) са тракийско племе, живеещо в планината Странджа, наричана от римляните Хемимонт (Червената планина – има много желязна руда и почвата червенее).

След Лукул битка с бесите води бащата на първия римски император Октавиан Август – Гай Октавий. След като през 60 – 59 г. пр. н. е. Гай Октавий е допуснат до светилището на Дионис и получава прорицание, че синът му ще стане велик както Александър Македонски, малко по-късно – през 59 г. пр. н. е., той се връща и вдига оръжие срещу бесите. Управител е на провинция Македония и води римските легиони. Може да се предположи, че е решил да ограби светилището. Опитът му обаче не успява.
Но желанието за ограбване на светилището не изчезва. Когато малко след това, от 57 г. пр. н. е. до средата на 55 г. пр. н. е. за управител на Македония е назначен тъстът на Гай Юлий Цезар, Луций Калпурний Пизон Цезонин (който от 15.03.58 г. до 14.03.57 г. пр. н. е. е бил консул на Рим) за бесите отново настъпват тежки времена. За това говори известният оратор Марк Тулий Цицерон, който се е надявал да стане управител на Македония.

В прословутата си реч: Цицерон срещу Пизон („Oratio in L. Calpurnium Pisonen”), произнесена през 55 г. пр. н. е. в римския Сенат, Цицерон казва: [b]„Вярваш ли, че ние не сме проследили достатъчно злините и бедствията, които твоята власт е причинила на провинцията? (…) И ти също, като се беше продал на цар Котис (цар на Одриското царство) за триста таланта нареди да посекат със секира Рабокент, един от първенците на племето беси, ако и да беше дошъл в твоя стан като пратеник и да ти обещаваше от страна на бесите голяма помощ и подкрепа от пехотинци и конници. И ти погуби не само него, но и останалите пратеници, които бяха дошли заедно с него, и главите им продаде на цар Котис[/b]. (…) Ти ограби светилището на Юпитер Свелсурд, най-старото и най-таченото у варварите светилище. Безсмъртните богове накараха нашите войници да изкупят и твоите престъпления; те бяха сполетени от една нова болест и никой не можеше да се излекува, щом веднъж е заболял. Никой не се съмняваше, че нарушението на гостоприемството, убийството на пратениците, престъпното предизвикване на послушните съюзници към война (дентелетите, нападнати от Пизон) и ограбването на светилището са причинили това отчаяно състояние.”
Дали Л. К. Пизон Цезонин е ограбил централното светилище на Дионис в Родопите?

Така твърди Цицерон. Във всеки случай е ограбено светилище на Дионис и това е означавало, че римляните не се спират пред нищо, включително и светотатство. Цицерон назовава бога Юпитер Свелсурд както са го наричали римляните: Юпитер римляните наричат Зевс, а вече знаем, че Зевс на тракийски е Збелсурд (мятащия мълнии). Тъстът на Юлий Цезар – Пизон Цезонин е осквернявал и друг път олтари на чужди божества.

Както свидетелства християнският апологет Тертулиан: „Консулите Пизон и Габиний разрушили олтарите на Серапис, Изида, Харпократ и Кинокефал…” Този римски политик, чувствайки силата си благодарение на огромната власт на неговия зет Юлий Цезар е извършил доста беззакония като управител на провинция Македония. В „Реч за консулските провинции” Марк Тулий Цицерон изброява част от тях и призовава Пизон да бъде отстранен.
Същността на тези беззакония се състои в ограбване на тракийското население директно и чрез продажба на правото да се събират данъци, което е довело до разоряване на големите градове в провинцията. Пизон стигнал дотам, че започнал да напада съседните тракийски племена, дори нападнал винаги верните на Рим дентелети.

Вероятно при един от тези набези е било ограбено светилището на Дионис в земите на бесите. Като отговор на неговите беззакония и грабежи меди, дентелети, дарзани се обединили и нападнали провинция Македония, опустошили я, дори едва не превзели Тесалоники (дн. Солун). Пътят по Беломорието Виа Егнеция бил прекъснат. Редът в района бил възстановен чак към 49 г. пр. н. е. – 5-6 години след като Пизон не бил вече управител на провинция Македония.

След убийството на Юлий Цезар на 15 март 44 г. пр. н. е. убийците Марк Юлий Брут и Гай Касий Лонгин бягат от Рим. Касий отива в провинция Сирия, а Брут идва в провинция Македония. През 43 г. пр. н. е. и двамата са утвърдени за управители на съответните провинции. Идвайки в Македония, Брут свързва съдбата си с тази на траките.
В Македония Брут разполага с 8 легиона, което означава около 45 000 войници. За да се укрепи, той решава да предприеме поход срещу бесите. Помага му сапейският династ Раскупор. Добре познаващ района Раскупор превежда легионите през прохода в Родопите в района на Доспат. Така благодарение на предателството на салейския династ Раскупор бесите са разбити и се оттеглят навътре в планината.

След предателството на Раскупор сапеите прекъсват окончателно връзките си с бесите и заедно с одрисите застават на страната на Рим.

Решителната битка между републиканската армия на Брут и Касий и цезарианската армия (армията на втория триумвират) на Марк Антоний и Октавиан се състояла през октомври 42 г. пр. н. е. край гр. Филипи (до дн. Драма).

На страната на републиканците участвал сапейският династ Раскупор (Раскупорис) с 3 000 конници, а на страната на цезарианците – брат му Раскос с 3 000 конници. Републиканците били разбити, Брут и Касий се самоубиват. От ситуацията се възползвал Раскупор, който с помощта на Рим се обявил за владетел на цяла Тракия.

Така било поставено началото на Сапейската династия в Одриското царство, която управлявала до превръщането му в римска провинция през 45 г. През следващите десетилетия всички удари върху бесите са ставали с участието на върхушката на близкото, родственото им племе на сапеите. Раскупорис установил своята резиденция в Бизия. След него владетел на Одриското царство станал синът му Реметалк І.
При следващата голяма битка край Акций (при устието на р. Акциос – дн. Вардар) през 31 г. пр. н. е. между войските на Марк Антоний и Клеопатра от една страна и Октавиан (бъдещият император Октавиан Август) от друга страна взел участие и Реметалк, син на Раскупорис. В началото той бил на страната на Антоний, но, когато видял, че ще загубят битката, преминал с войниците си на страната на Октавиан. Бил толкова надменен, че започнал да се хвали с предателството си. По този повод Октавиан, макар и доволен от действията на Реметалк, заявил: „Обичам предателството, но не похвалявам предателите.” Посоченият Реметалк е брат на Котис, първият син на Раскупорис. Котис не е сапейско, а одриско име. Давайки одриско име на сина си, Раскупорис поискал поне формално да се доближи до старата Одриска династия. Това не било достатъчно и одриси и асти непрекъснато водели династични борби срещу сапеите.

Голям удар срещу бесите нанася Марк Луциний Крас /младши/. От 15.03.30 г. пр. н. е. той е консул (командващ войските и висш администратор за 1 година). През 29 г. пр. н. е. бастерните (племе, живеещо на север от Дунав) преминава река Дунав и заедно с живеещите южно от Дунав дардани и трибали (дарданите – дн. Сърбия, трибалите – дн. Сърбия и Видинския район) нападат съюзниците на Рим – дентелетите. „… тогава Крас, било за да помогне на Ситас – слепия цар на дентелетите, било че се страхувал особено много за Македония, излязъл насреща им.”
В Рим върховната власт постепенно преминава в Октавиан Август и през 27 г. пр. н. е. той е обявен за император. За кратко Империята се успокоява, но към 16 г. пр. н. е. Пак започват вълнения. Избухнали въстания в Алпите, в Далмация и Иберия.

През 28 г. пр. н. е. Крас младши опустошил земите и на останалите траки, освен на одрисите. Тях пощадил, понеже са почитатели на Дионис, а в това време го посрещали без оръжие. Подарил им и земята, в която честват бога, като я отнел от бесите, които я владеели.”

От това време (28 г. пр. н. е.) до превръщането на Одриското царство в римска провинция през 45 г. пр. н. е. владетелите на одрисите са напълно зависими от Рим. При заплаха от антиримски брожения или въстания одриските царе са подпомагани от редовна римска армия и римски командири. Давайки част от земята на бесите на Одриското царство, Крас цели да противопостави беси и одриси.

Дион Касий в своята „Римска история“ разказва за настъплението на пълководеца Марк Лициний Крас в 29-28 г.пр.Хр. Като генерал вече на самия Октавиан Август, той отнема от бесите прочутия храм на Дионис в земите им и го дава на народа на одрисите. Това изостря до краен предел и без това влошените междуплеменни отношения и в земите на бесите започват стихийни безредици. Вероятно по време на безредиците цар Котис е загинал. Римляните утвърдили на негово място Раскупорис ІІ, който бил подпомогнат от чичо си Реметалк І.

През 15 г. пр.н.е. в Тракия избухва голямо въстание на бесите под предводителството на жреца Вологес продължило цели 4 години. Целта му е да си възвърне светилището на Дионис в Родопите, предадено от римляните на одрисите.

Войските на бесите се водят от самия първожрец на светилището, Вологес. Според съвременните историци границата между държавата на бесите и Одриското царство е минавала някъде в Източните Родопи, източно от днешния гр. Кърджали. От данните на Дион Касий се разбира, че храмът на Дионис е бил в граничната зона между двата големи тракийски народа.
Ето какво пише историка Светоний за междуособиците сред тракийските племена и за едно от най сериозните възстания и съпротива срещу Рим. Той пише: “ Религиозното обиталище срещу върха Зилмисос дава ръководителят на този бунт. Жрецът Вологес, една личност, към която историята е неблагодарна, повежда най-стихийното възстание в страната и Родопите, възстание, което се пренася в цяла Тракия.“
При тези обстоятелства беският жрец Вологес, опасявайки се от разграбване на светилището, призовал към въстание. Както казва Дион Касий, Вологес направил няколко предсказания, воъдушевил бесите и съседните племена. Въстаниците разбили армията на Раскупорис ІІ (син на Котис), убили самия Раскупорис ІІ. Тогава към въстаниците се присъединила армията на чичото на Раскупорис ІІ – Реметалк І, а самият Реметалк І избягал при римляните. Преследвайки го, Вологес нахлул в Херсонес(дн. п-в Галиполи), опустошавайки страната.

Името на Вологез съчетава елементите на жречески и царски ранг. В етимологичен аспект то произлиза от името на жертвеното животно с тракийско име – βóλινθος ‘див бик, бизон’. Сведения за него ни дава самият Аристотел. Според Аристотел това животно се среща в Месапийската планина, която разделя страната на пеонците от тази на тракийското племе меди. От контекста следва, че думата βóλινθος е тракийска.

Така първият корен на името носи ясно своите тракийски корени. Думата е свързана и с корени на гръцки думи като βουβάλι – бивол и βοσ – вол. Нека си припомним, че още от времето на светилището на Бендида-Кибела на големия остров при Друнакулак при Езерния град, съществувал от 5 400 до 4 100 години преди Христа , на бика са били приписвани мистични свойства, бичи глави, символи на Великата богиня Бендида-Кибела, за изобразени и на фриза над входа на тракийската царска гробница при с. Свещари, 3-ти век пр.н.е., наричана вратата към подземното царство…

В Египет в древността също е бил обожествяван свещен бик, наречен Апис (на египетски – Хапи) – душата Ка на мемфиския Птах, олицетворение на плодородието и душата Хапи-Нил и Ба Озирис като бог на възраждащата се природа. Приемало се, че именно Апис опложда Небесната крава и тя ражда от него златно теленце – слънчевия диск.
Вторият корен на името Вологес е gaesas. Този корен е известен в древността с тракийските имена Сурагетес, Гетас и божествените епитети на Аполон. В тази връзка корена gaetas се превежда като цар, управител, водач.

Ето защо с помощта на етимологията и семантиката на името ние разкриваме, че историческото лице Вологез не е само жрец, водач към мистичния свят на боговете, но и същински цар по смисъла на социално-икономическа власт на това понятие. Това ни дава безспорно ценна информация за сливането на властите в едно лице при бесите и е пример за върховенството на властите.
Едва през 13 – 11 г. пр.н.е. римляните успяват с много жестокости да ликвидират съпротивата. Рим предава политическата власт в Тракия на династията от Бизия.
Октавиан Август умело превръща тези династии в свои васали, дава им пълномощия и над земите на север от Стара планина, за да защитават дунавската граница. Най-известният владетел е Реметалк I (чичо и настойник на синовете на загиналия през 22 г. пр. н. е. Котис), който управлява съвместно с брат си Раскупор. Васалното царство просъществува до 45 г. от н.е., когато Тракия става римска провинция, а през 107 г. и Дакия е присъединена към империята, с което се слага край на тракийските независими държави. В помощ на одрисите била и римската войска, начело с Марк Лолий.

“И така, поради това, пък и поради безчинствата на спалетите в Македония, било възложено на Луций Пизон (Луций Калпурний Пизон Фруг, през времето 15 – 14 г. пр. н. е. е консул на Рим),който по това време (13 – 11 г. пр. н. е.) управлявал Памфилия (римска провинция в Мала Азия) да се отправи срещу тях. Бесите, щом узнали, че той идва, завърнали се в пределите си. Пизон стигнал в земята им, бил победен най-напред от тях, но успял и сам да им нанесе поражение и опустошил както тяхната страна, така и земята на съседите им, които били въстанали заедно с тях.” Бесите били разбити и се отеглили в планините.

В тези няколко реда се крие най-страшната трагедия за бесите. Това е времето, когато Вологес, бидейки жрец и пророк, е видял краят и е укрил светилището в пещерите. Бесите са били готови да се противопоставят на одрисите, но не и на римската военна машина.

След прогонването на одриските войски Вологес почувствал, че разединените траки вече не са това безкрайно море, в което всеки нашественик може да се удави. Той взел най-тежкото решение – да сложи край на светилището, като го укрие и недопусне оскверняването му. Вероятно преди пристигането на легионите на Л. К. Пизон Фруг светилището вече е било укрито в пещерите на Западните Родопи.
Огромните жертви и унищожаването чрез палежи на част от горите променили облика на района около светилището и скоро пътищата към него били забравени.
В пещерите се укриват свещените предмети и най-ценните дарове. Може би там са укрити и книгите на Орфей с прочутата му египетска лампа? Дали е имало книги на тракийски език (бески език) също като известните тракийски таблички? Дали са запазени прорицанията на ясновидеца Орфей? На тези въпроси може да бъде отговорено само ако бъде намерено светилището. Но до тогава ракитовци ще пазят в паметта си съхранената легенда за златните рудници в м. Ремово и м. Брезе и за златния стан за сечене на монети, укрит някъде из пещерите.
Вологес укрива светилището и укрива всички следи. Остава само старият тракийски път, системата от кули и светилища около връх Сютка. Остава легендата за Златните портици между столицата на бесите Бесапара и светилището. Остават имената на местностите – Мантарица (земя на прорицатели), Дрънтовица (мястото на дионисиите и кукерските празници), река Долдорана (златния дол), с. Бабек (напомнящо за името на бог Баал, Ваал), Дженевра (някогашно генуезко селище), с. Фотиново (Фотун, напомнящо Фаетон и култа към Слънцето) и т. н.

Вологес е убит, както и мнозина беси. Много други са пленени от Пизон през тази 11 г. пр. н. е. и откарани в робство. Римляните ги оковали във вериги и ги подкарали към робските пазари. Но както казва Аний Флор били изумени от свободолюбието на бесите: пленниците беси постъпили по съвсем неочакван за римляните начин: навързаните с вериги хора, за да бъдат изпратени и продадени по робските пазари, яростно се мъчели да прегризят със зъби желязото и били непримирими в своята ненавист към робството.„Но обуздани от Пизон, те проявявали в пленичеството си своята ярост. Като се опитвали да прегризят веригите, те наказвали сами своята свирепост.”

След този жесток погром независимите тракийски племена утихват за 2-3 десетилетия. Реметалк І, който се държи като истински васал спрямо римляните, се укрепва на престола на одриската държава. Император Октавиан Август дори му помага да разшири териториите си и към края на царуването му – 12 г. от н. е.,

Одриското царство достига размерите от най-добрите си години по времето на Ситалк през V в. пр. н. е. Реметалк І дори получава римско гражданство, подарено му от Октавиан Август. Римското му име било Гай Юлий І Реметалк (Gaius Julius Roometalces). С образите на Август и Реметалк І са сечени монети в Калхедон (град на Босфора срещу Бизантион) и във Бизантион (дн. Истанбул).
След смъртта на Реметалк І Октавиан Август се разпоредил с Одриското царство като със своя собственост. Той го разделил на две части, като границата между тях била планината Хемус (Стара планина). Богатата и добра южна част дал на сина на Реметалк І – Котис, а бедната и размирна северна част (дн. Северна България) дал на брата на Реметалк І, носещ името Раскупорис. Раскупорис бил недоволен и скоро с измама убил Котис, но самият той бил хванат от римляните, изправен пред римския Сенат и осъден на заточение в Африка.

През 45 г. от н. е. Одриското царство на Реметалк ІІІ е унищожено от император Клавдий и се появява римската провинция Тракия.
В Западните Родопи останалите беси постепенно възприемали римския начин на живот. Дори част от топонимните названия били преведени на римски. За бесите се заговорило отново при разпространението на християнството. Процесът на християнизацията е свързан с името на римския мисионер Никита Ремесиански, историята на когото вече Ви разказахме в блога „Бесите четат Библията на тракийски език”.