Тракийската религия

Споделете страницата!

 rogozen.jpg

В началната част на този труд искам да дам кратка информация и история на траките – какви племена са, откъде идват, възходи и падения в хилядолетното им съществуване.
Етнонимът „траки” се появява за първи път в Омировия епос.
Под „Тракия” древните елини разбирали, първоначално, тясната ивица по северното егейско крайбрежие – от Халкидическия полуостров до Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров). Впоследствие, през класическия (V – ІV в. пр. н. е.) и елинистическия (кр. на ІV – І в. пр. н. е.) период, познанията на гърците за тракийските земи се разширява. Под същото название вече се разбира цялата територия, затворена между северното егейско крайбрежие на юг, Черно море на изток, река Дунав на север, и населена предимно с тракийски племена.
Поради оскъдните изворови данни, все още остава спорен въпросът, дали те са местно население или са пришълци от североизток, дошли тук около 3500 г .пр. н. е.  в резултат на започнали миграционни процеси. Това е информацията, която може да се прочете по този въпрос в повечето намерени от мен материали. Склонна съм да повярвам на по-новите датировки, направените през последните 6 години, чрез археологическите открития, направени в Перперикон. Има съмнения, че може би култовата дейност там е започнала още във времето на неолита, VІ хил. пр. н. е. Със сигурност, обаче, се знае, че култовото място на каменния връх, вече се  е използвало в късната фаза на каменно-медната епоха, края на V – началото на ІV хил. пр. н. е.
Траките живеели на отделни племена, всяко от които се стремяло да запази своята самостоятелност и да образува отделна държава. До нас са достигнали имената на 60 тракийски племена. Гръцкият историк Херодот (ок. 484 – 425 г. пр. н. е.) пише: “Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всичи народи. Ако този народ се управляваше от един владетел и беше единен, той би бил по-силен от всички други народи и, на практика, непобедим.”
На юг, съседи на траките били елините, които заемали територия малко по-голяма от днешните гръцки земи плюс част от Мала Азия и островите в Егейско, и в Бяло море. На запад, траките граничели с илирийски племена – пеони, дардани и други , заемащи, през I – во хилядолетие пр. н. е., целия северозападен дял на Балканския полуостров – приблизително, териториите на днешна Албания и на бивша Югославия. Югозападни съседи на траките били македонските племена (древните македонци нямат генетична връзка с днешните македонци), които, по същото време, населявали голяма част от област Македония.
Сродни с траките са даките, които населявали земите северно от река Дунав – дн. Румъния и част от дн. Унгария. Тяхното народностно име дава названието на днешните румънски земи в съчиненията на древноримските и на византийските писатели – Дакия.
Социалното разслоение на тракийското общество, стратегическата необходимост и благоприятните политически условия довели до образуването в началото на V в. пр. н. е. в Източна Тракия на Одриското царство (по името на племето одриси) – първото голямо тракийско държавно обединение. Столицата на обединението се казвала Ускудама и се намирала недалеч от Одрин. Основател на Одриското царство бил владетелят Терес I. Неговият втори син – Ситалк (440 – 424 г. пр. н. е.) – след като наследил брат си Спарадок, постигнал голямо териториално разширение, икономическа и политическа мощ. На върха на своето могъщество, Одриското царство владеело земите, разположени на изток от реките Морава и Струма. Държавата преминала през много премеждия – била разцепвана на части от вътрешни междуособици, завладявана от македонци и келти, и възстановявана неколкократно след победите над тях. Одринското царство продължило да съществува до включването му в пределите на Римската империя.
Тракийското племе кени също създало своя държава. Нейните земи се намирали около долното течение на р. Марица и в Галиполския полуостров. Известно е името на техния цар Диегилис.
Към средата на I в. пр. н. е., гетският владетел Буребиста създал голямо царство, което включвало значителна територия от двете страни на р. Дунав, чак до Стара планина. Но, и то било нестабилно и нетрайно. Скоро след смъртта му (44 г. пр. н. е.), се разпаднало.
Икономическият упадък на тракийските земи, настъпил към средата на II в. пр. н. е.., допринесъл допълнително за всеобщата политическа слабост на тракийските държави. От този период са известни имената на следните тракийски владетели: Райздос, Котис II, Севт IV, Котис III и Битюс.
Вътрешнополитическите борби в тракийските държави и разпокъсаността на траките на множество племена улеснили завоюването на тракийските земи от римляните. Първият сблъсък между траки и римляни е регистриран през 188 г. пр. н. е. След двувековни усилия, римляните сломили упоритата тракийска съпротива и, през 45 г., траките окончателно загубили своята независимост. Имената на последните тракийски владетели са: Реметалк I, Раскупорис, Реметалк II, Котис IV и Реметалк III.
Покорените тракийските земи били разделени на три големи провинции (чиито имена се използват и днес): Мизия (дн. Северна България с част от Сърбия), Тракия (земите на юг от Стара планина до Бяло море) и Македония (югозападната част на полуострова).
Първоначално, добрата организация и новите, по-високо развити робовладелски отношения оказали благотворно въздействие върху стопанското развитие на Тракия. Била преодоляна икономическата криза. Значително се увеличил броят на градовете и на крепостите. Градският живот се характеризирал с голяма активност. Този възход продължил около 200 години.
През късноантичния период (IV-VI в.) в тракийските земи настъпила остра стопанска и политическа криза. Настъпил упадък на градовете и на градския живот.
През 395 г., Римската империя била разделена на Западна (със столица Рим) и Източна (със столица Константинопол. През 476 г., след превземнето на Рим от “варварите”, Западната Римска империя била окончателно унищожена, но Византия продължила своето съществуване чак до 1453 г. Земите на траките били важна съставна част от Византийската империя и имали голямо стопанско и политическо значение за нейната столица Константинопол.
От средата на III век започнали съществени етничски промени на населението в тракийските земи. Постоянните нападения и грабежи, извършвани от различни племена довели до опустошаване и до обезлюдяване на редица области. Същевременно, някои от тях се заселвали тук и се смесвали с тракийското население. Малка част от траките останала да живее в градовете. Те се изтеглили в труднодостъпните,  разпръснати по територия планински места, където се опитвали да съхранят етническия си облик.
Оскъдната информация, с която разполагаме, не предполага пълна реконструкция на тракийските религиозни вярвания. Основен източник са писанията на древногръцките автори, които се стремят да доближат тракийския пантеон до елинския – в смислово и в терминологично отношение. Друг източник са резултатите от археологическите разкопки. Разкритите гробници и култови предмети дават сведения за погребалните обичаи на траките и за тяхната вяра в безсмъртието на душата.
Траките развивали култ към силите на Природата. Почитали свещени гори, дървета, извори, потоци. Вярвали в съществуването на нимфи, музи и демони. За тях змията била символ на хтоничните (подземните) сили. “Свещеното дърво на живота” било разделено на три части: горна – корона на дървото – символ на небето, средна – ствол на дървото – символ на земята, долна – корените на дървото – символ на подземния свят. Чрез него се извършвало троичното делене на света.
Херодот съобщава, че траките почитат боговете Хермес, Арес, Дионис, Асклепий и Артемида.
Тракийското име на Арес е Плейстор – подземно божество на войната, на необузданата войнственост, на кървавите сражения, което изисквало да му се поднасят и човешки жертви.
Гръцкият бог Дионис е сложен събирателен образ, свързващ тракийски и малоазийски влияния с местните елински религиозно-митологични традиции. Във Фригия почитат местен вариант на Дионис, който се нарича Сабазий или Залмоксис – бог на растителността, на плодородието и на лечението. Изобразяван е като брадат мъж с фригийска шапка (по форма, наподобяваща шапките на френските революционери от 1789 г.). Неговите атрибути са: еленова кожа, жезъл (тирс), лозова клонка, винена чаша и борова шишарка. У нас са намерени многобройни негови оброчни паметници във вид на ръце с благославящ жест, възприет, по-късно, в християнството.
Елините отъждествявали тракийската богиня Бендида с Артемида и с Хеката. Била почитана като богиня на плодородието, на вегетацията, на лова и на Луната. Постепенно, тя се превръща в женски паралел на бога на войната Арес/Плейстор. Изобразявана е редом с Тракийския Херос. През 429 г. пр. н. е., култът към Бендида е въведен официално и в град Атина, чийто почетен гражданин – одриският цар Ситалк – бил съюзник на атиняните по време на Пелопонеската война. Култът й преминава и в Египет, пренесен там в елинистическата епоха. Някои нейни функции преминават върху египетската богиня Бастет (Бубастис).
Тракийските божества не са структурирани в йерархичен порядък, както елинските. Понякога, функциите им съвпадат или се преплитат.
За тракийски вариант на елинския бог Зевс се смята Сбелсурд – бог на небето, мълниите и дъжда. Много често, образът на Сбелсурд се покрива с този на Тракийския Херос – божество с много сложен произход и функции. Херос е герой от твърде далечен полубожествен произход, идеал за човешка сила и храброст, благодетел на народа си, почитан като полубог, наравно с Херакъл (Херкулес). Херос е изобразяван като конник, обърнат надясно, с развяна хламида. Негови атрибути са: “Дървото на живота”, змия, куче и диви животни. Изобразяван е по време на лов или на жертвоприношение. Всяка област, всяко племе, всяка свещена местност имат свой Херос.
Друг известен тракийски бог е Дарзалас, изобразяван като брадат конник с рог на изобилието и/или с жертвена паница в ръце. Изобразяван е също и с кошница на главата, пълна с даровете на природата. По време на римското владичество на Балканите в черноморските градове в негова чест били устройвани спортни игри, наречени дарзалии.
Троичното делене на света (чрез “Дървото на живота”) се забелязва и в групирането на боговете в триади – тройки божества, съчетаващи различни функции, израз на съвършеното единство на света, осъществено чрез различията. Такива триади са:

Зевс – Дионис – Персефона,
Арес – Дионис – Артемида и
Сабазий – Дионис – Ипта.

Един от най-забележителните образи в тракийската митологична система е този на Орфей. Орфическата религиозна доктрина съчетава хтонични (свързани с подземното царство) и соларни елементи. Култът към Слънцето е важна съставка на тракийската образна система. Предполага се съществуването на бог на Слънцето, изобразяван върху тракийски монети като слънчев диск или интерпретиран от елинската традиция като Аполон или Хермес. Орфей е херос – човек, получил безсмъртие и превърнал се в божество. Той е смятан за най-великия поет, композитор, музикант и певец на Древността. Негова майка и учителка била музата Калиопа. Античното разбиране за музика (поради магическото й въздействие) е по-различно от съвременното такова – то включва, наред със свиренето и пеенето, също така – и медицината, педагогиката, философията, магията, висшата премъдрост и високата духовна култура. Изобразяван е с лира и с кошница, пълна с книжни свитъци.
Орфей е типичният посредник между трите свята – подземното царство на мрака (където е водач на душите на мъртвите), Земята и хората, Небето и боговете. Тракийски аналог на Хермес, неговият образ е продукт на сложен древнобалкански синтез на цар, жрец, гадател, герой и бог; фигура, съчетаваща прехода между трите свята и тяхното единство.
Римските войници донесли на Балканите вярата в бог Митра в края на II в. Митра(с) е древно индо-персийско божество на светлината – самото Слънце (или негов спътник). Символ на борбата на светлината срещу мрака и злото, Митра си спечелил прякора Непобедимото Слънце. Митраизмът изповядвал безсмъртието на душата, задгробния съд, възкресението на душите. През III в., митраизмът съперничел на християнството, което изповядвало нравственост, близка до неговата. Под негово влияние християнството възприело за свещен почивен ден не юдейската събота, а неделята – свещения ден на Слънцето. Рожденият ден на Непобедимото Слънце – 25 декември – бил възприет от християните като деня на Рождество Христово.
За най-ранните вярвания на траките може да съдим от археологическите находки и данните, които дава Херодот за вярванията на гетите. Гетите са били сравнително отдалечени от Гърция и Мала Азия, благодарение на което, при тях влиянието на други култури и религии е  оказало най-малко влияние.
Херодот разказва, че гетите почитали само един бог – Залмоксис или Гибезелиос. Най-вероятно обаче, това не е самото име на божеството, а прозвища. Най-вероятното име на това божество е Сабазий.
В големия етимолочен речник се сочи, че “зелас” означава вино, а Фотий позовавйки се на Кратин (“Тракийки”), казва , че бога “кюбебос” означава вдъхновен. Следователно Гибезелиос или по точно Кюбебосзелмос е прозвище, което означава “вдъхновен от виното”. Залмоксис също съдържа “залма”, а добавката “оксис” – огнено ( оттам и гадаенето за което говори Плутарх извършващо се чрез изливане на вино в огън). Друго прозвище е „Басарей” – по него участващите в мистериите в чест на бога вакханки били наричани „Басариди”, а техните пъстри и дълги до нозете хитони „басари”. Това божество преминава в гръцката и римската митология, където също е известно под много прозвища : “Дионисий” (двойнородения), “Либер” (освободител) и т.н. Йоан Малала, казва, че тракийския бог на Слънцето се наричал Зевксип, но и това е произвище, означаващо богът (зевс) – конник (иппос). В други източници обаче Сабазий се сочи като фригийско божество, чието прозвище идва от едното от названията на вакхическия празник „саба(д)зейн” (другото е „евадзейн”), а като имена на бога се сочат Хиант и Еуайос. Там се отбелязва, че Сабазий е едно и също божество с Дионисий.
Религията е немислима без култови действия. Важни елементи на култа са магическите действия и жертвоприношенията.
Траките правят безкръвни и кръвни жертвоприношения. При безкръвните, се поднасят плодове, пшеница или сготвена храна. При кръвните, жертвените животни, най-често, биват изяждани. В жертва се принасят овни, агнета, бикове, свине и кучета. До настъпването на елинистическата епоха, в тракийските земи се извършват и човешки жертвоприношения. В отделни случаи, тракийските племена кени, апсинти и гети принасяли в жертва чужденци.
В пряка връзка с вярата в безсмъртието на човешката душа са и погребалните ритуали на траките. Траките практикуват както трупоизгарянето, така и трупополагането. Резултатите от археологическите разкопки показват, че в периода VI – V в. пр. н. е. в Тракия преобладава трупополагането. Траките погребвали с радост своите мъртви, защото смятали, че смъртта ги избавя от земните неволи. Те вярвали в задгробния живот и снабдявали своите мъртви с всичко необходимо за отвъдния свят. Най-древни са скалните фурнообразни гробници. От началото на I хил. пр. н. е. датират и долмените – мегалитни съоръжения, образувани от огромни каменни блокове. От VI в. пр. н. е. започват да се строят правоъгълни и куполни гробници с повече от едно помещение вътре.
Най-старият култ е свързан с монотеизма и възкресението – култът към Сабазий. Следи от него може да се открият в символичните гробове от Варненския некропол. В основата на култа към Сабазий залегнал огненочервения залез и изгрев на слънцето. В огненочервения хоризонт безсмъртният бог всяка вечер “умирал” и всяко утро “възкръсвал”. Първоначално племенните вождове на траките се избирали за определен период – 4 години, след което били изпращани като вестители при боговете, или с други думи убивани. Ето как Херодот описва ритуала по изпращането на “пратеник до Залмоксис”: “Всеки 4 години те изпращат при Залмоксис вестител, избран помежду им по жребий, като всеки път му поръчват да предаде техните желания. Изпращането става така: поставени за тази цел хора държат в ръце три копия, а други хващат за ръцете и краката човека, който пращат при Залмоксис, подхвърлят го нагоре и той пада върху върховете на копията. Ако умре, прободен от копията, смятат че богът е благосклонен към тях; ако не умре, хвърлят вината върху самия пратеник и го обявяват за лош човек, след което пращат друг. Поръчките си дават на пратеника, докато е още жив. Същите тези траки при гръмотевици и светкавици пращат стрели нагоре към небето, заплашвайки бога, понеже вярват, че не съществува никакъв друг бог освен техния.” Първоначално “вестителят” бил самият вожд, но находките от Варненския некропол показват, че през ІV хил. пр. н. е. настъпила промяна. Като пратеници продължили да бъдат изпращани първенци. А, самия цар умирал символично. В символично погребвана фигура, олицетворяваща царя и украсена със златни владетелски регалии. Самият вожд оставал жив и бил препогребван символично до действителната си смърт.
След миграцията на юг, монотеизма се запазил при по-отдалечените гети. В по-късно време остатъците от монотеизма улеснили навлизането на християнството.
Появил се дуализмът: женското и мъжкото начало – Бендида  (нощта и луната) и Сабазий (денят и слънцето). Мистериите в чест на Бендида се провеждали с конни факелни шествия нощем.
По-нататък се преминава от дуализъм към политеизъм: първоначално към Сабазий и Бендида се присъединяват 2 божества, наречени от Херодот Марс и Хермес. С времето в пределите на Рим Тракия е залята от морето от божества на имперския универсализъм.
Аз самата след разглеждането на толкова много материали се пообърках, но едно ми стана ясно, има много още какво да се открива за древните траки – толкова е голяма смесицата в имената на боговете и още по-голяма неяснотата в изпълняваните ритуали и функции на всеки от тях, че за един обикновен човек е направо мъчително да хване нишката, ако тя въобще съществува. Реших изрично да напиша това свое виждане, защото нататък ще се опитам да опиша в някакъв мой ред наистина интересните древни ритуали и култове, давайки освен това и малко свои разсъждения.
Може би най-известните за обикновения човек тракийски религиозни вярвания са култът към Дионис и орфизмът.
Два са вариантите на култа към Дионис, които откривам.
При първия култът изразява съединяване с могъщите сили на природата, а култовите действия се изпълняват от жени – менади и вакханки.
Вторият е пряко свързан с Перперикон. За древните траки главен бил култът към Слънцето, макар в тази епоха той да се появява под различни, често странни имена. В  специално светилище, през деня бил честван богът на слънцето – Аполон, а през нощта – Дионис. През нощта използвали пророчески огън, пален върху специален кръгъл олтар, който символизирал слънцето. Аполон и Дионис, в техните тракийски форми, били двете страни на изповядвания основен слънчев култ. Съвременните историци вече доказаха, че под тези късни гръцки имена се крият древни тракийски божества с не съвсем ясни днес имена и доста по-непривични функции. Предполага се, че прототип на Дионис бил Загрей – суров и мрачен бог на земята, съвсем различен от веселото елинско божество; или  Либер, или Сабазий (Залмоксис), често обединяващи функциите на по-ранните богове.
От това сведение, което е на древен римски историк излиза, че или към един и същи бог са се извършвали няколко ритуала, или Загрей е поредното наименование на Сабазий, но не е уточнено, че е така, или просто ритуалите са към един и същи бог, но от различни периоди на съществуването на траките, но това също не се споменава никъде.
Иначе, значението на виното в религията на траките е огромно. Самото създаване на напитката е култов процес, защото късането и мачкането на гроздовите зърна се е отъждествявало с ръзкъсването на Орфей и Дионис. При направата на виното тракийските жени пеели тъжни песни.
Според изследователите свещеното вино се е използвало за т. нар. винено – огнен обряд, при който виното се разливало върху олтара на светилището, преди да лумне нагоре огънят на прорицанието.
Производството на свещено вино е в тясна връзка, както с изповядването на култа към Дионис, така и със слабо познатата религиозна система на траките, наречена на името на Орфей – орфизъм.
Орфизмът е цяла философско-религиозна система.Приема се, че тя възниква в Тракия между кр. на ІІ хил. пр. н. е. и ІХ – VІІІ в. пр. н. е. По-късно доктрината се разпространява в Гърция и средиземноморския свят. Привърженици на орфизма били дори много от римските императори. Това е чисто аристократична концепция, основана върху дионисиевите мистерии. В древността тя се е предавала изключително чрез устния епос, оформил необходимите предпоставки за появата на образа на царя-първородител; на царя, осигуряващ плодородието; на съвършения и безсмъртен цар, бог на себе си и първожрец за своя народ.
Орфическите мистерии се правели само от посветени, а това били единствено неженени мъже и то аристократи, духовно богати, преминали през ред изпитания – спортни игри, единоборства, лов, войни, жертвоприношения, гадаене…. Тайнствата ставали в затворени общества и скрити места,  недостъпни за останалите хора (скали, пещери). Те били придружавани с хорови песни и мимически игри.
Според немногобройните писмени сведения, същината на изповядваната в светилищата орфическа доктрина се състояла в изкачването на царя жрец на стръмния скален връх, неговата символична смърт, олицетворена от жертвоприношенията на бик, кон, козел, а понякога и хора, и най-сетне, също, символичното му раждане, даващо тласък на новия живот в природата. За да се случи последното е било необходимо владетелят да влезе в символично сношение с богинята-майка, която именно трябвало да го роди.
Хипотезата, че някъде във вътрешността на планините са съществували пещери утроби, в които се е извършвал символичният полов акт между царя жрец и богинята майка, респективно между Небето и Земята се доказва чрез откриването на такава пещера на около десет километра от Перперикон. Тя се намира непосредствено под високо скално плато, даващо идеята за мъжкото начало. Природата е направила всичко възможно да скрие от очите на нежелани посетители входа, до който се достига по почти отвесна каменна стена. Местността е напълно безводна, но точно в подножието на пещерата има няколко малки изворчета. Входът и цялата вътрешност са оформени като женска утроба. Каменните стени са обрасли с тъмнозелени мъхове и влажни от стичащата се подземна влага. Има уникални звуковите ефекти на мощен и проникващ направо в мозъка ехтеж, появяващи се на определено място. До 16 м дълбочина пещерата е представлявала естествено карстово образувание, което древните строители само леко са дообработили с някакви големи сечива, най-вероятно кирки. Оттам до крайната точка на 22 м от входа те вече изцяло са издълбали изкуственото продължение. В самия край майсторите са издялали в камъка полукръгла ниша за свещения олтар. Пещерата е хоризонтална с ориентация север-юг, като входът е от юг. Посоката е била специално подбрана, защото именно в нея се крие тайната на извършвания вътре ритуал. На самия таван на скалното образувание е изсечен съвсем тесен процеп със същата ориентация. Тъй като пещерата се намира непосредствено под повърхността на платото, през цепнатината прозира небето. Чудото настъпва всеки ден точно на обяд. Тогава, при движението си от изток на запад, слънцето минава точно над процепа и през него лъчите проектират върху пода на пещерата огромен фалос от светлина, насочен към нейната вътрешност. С допълнителни изсичания на скалата строителите са постигнали съвсем реалистичен вид на слънчевата проекция. Съобразно годишния сезон дължината на лъча е различна, поради височината на небесното светило. Първоначално е изчислено, а по-късно и заснето на филм, че светлинният фалос е най-дълъг през зимата, когато слънцето минава най-ниско на хоризонта. Именно тогава той достига дължината от 22 м и влиза в олтарната ниша, символизираща матката в утробата на богинята майка. Така тайнството е извършено. Слънчевият бог е оплодил земните недра и природата може да се възроди.
Идва и пролетта, пресъздаваща всеобщото развитие. Предполага се, че в орфическата доктрина тези ритуали са били извършвани от царя жрец, който според представата на траките е бил син на богинята майка, но после трябвало да стане неин съпруг. А по схващанията на доста съвременни историци, самият Дионис в неговите ранни тракийски персонификации е бил син на великата богиня на земята.
Това са накратко представени религиозните вярвания на така мистериозния и древен етнос – траките. Липсата на техни писмени извори затрудняват вероятно ужасно много учените в „подредбата на мозайката”. Но, моето лично мнение е, че „Който търси, намира”, особено в толкова богата на история територия, като българската. Да им пожелаем още по-големи успехи скоро!

One thought on “Тракийската религия”

  1. Най- вероятно тук на помощ ще дойде етнографията,която ще разнищи останалите следи в народните вярвания,неосъзнати от носителите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *