Функции и хипостази на анонимния бог конник или кой е тракийския херос-1част

Споделете страницата!

 

На територията на древна Тракия са намерени и разпознати над 3000 оброчни плочки с изображението на т.нар тракийски конник. Този образ остава анонимен. Въпреки наличието на исторически извори за религията на траките, древните автори  запазват мълчание по темата. Винаги на кон, обкръжен от свой божествен тирс и носител на характерно наложили се за него атрибути, това явление поставя много въпроси , по които се дискутира и работи повече от век. Въпросите около същността и функциите на конника остават. Какъв е този конник – бог или ловец, герой или местен владетел, спасител и покровител или бог на смъртта, част от тракисйки дуализъм или доказателство за наченки на монотеизъм?  Представян като Асклепий, Аполон, Силван и като почти всички познати антични божества, а според много изследователи почитан и днес. Според Иван Венедиков „Това е най-странното и загадъчно божество, което всъщност науката познава.”

Траките нямат писменост. Този факт, затруднява изключително изследването на тяхната религиозна, традиция и култура. Едиснтвените писмени сведения, които са достигнали до наши дни са от антични автори, които нямат пряка връзка с тракийския свят, т.е. те остават „чужденци” и незапознати в основата със същността на тракийската парадигма. Информацията, която ни оставят изглежда недостатъчна или дори неточна в контекста на тракийската религиозност. Така според Херодот тракийците почитали само Арес, Артемида и Дионис, а „някои тракийски царе изкарвали произхода си от Хермес”. Това би означавало, че освен тези богове други божества не са почитани. Свидетелства за почитта към други божества са многословни – както артефакти, така и наличието на храмове и светилища в името на различни божества. Според Венедиков общия брой на светилища на територията на Тракия надхвърля 100. И тези светилища далече не са само в името на гореспоменатите божества. Така например Цицерон говори за наличието на светилище на дентелитите, което според него било посветено на Зевс Сбелсурд.  Само тази неразгърнала се полемика би била достатъчна за ненадеждност в античните извори , но може би под тази очевидна не точност се крие логика на възприятие или по-точно изразяване на собствена културна парадигма. Освен съобщените четири божества Херодот, съобщава и за култа към Залмоксис у гетите. Казва, че по време на буря те стреляли с лъкове срещу гръмотевиците, като вярвали , че няма друг бог освен техния. Също Херодот говори за избягалия в Тракия Ойобаз, който заловен от апсинтийските траки бил принесен в жертва на „домашния си бог Плейстор”. Относно приведените примери Иван Венедиков в „Тракийски легенди” отбелязва: „Явно е, че когато говори за богове, Херодот има пред вид гръцките богове, и когато говори за божества, които са тракисйки, той ги нарича местни божества”.  Остава обаче въпроса за почитането на Зевс, за което съобщава Цицерон. От приведения пример за гетите,за стрелянето по грамотевиците по време на буря, както И.Венедиков („Тракисйкият конник”) отбелязва, „у гетите не съществувал култ към бога на мълнията нито към което и да е друго божество”. От една страна въпроса с лаконичността относно почитаните от траките богове е изяснен, докато от друга страна при наличието на култ към Зевс, защо гетите биха „нападали” един възможен свой покровител и неговите прояви? Може би, просто защото са гети, т.е. конкретно племе със собствени вярвания и защо не собствена религиозна система. „Траките не са имали нито организирано жреческо съсловие, нито религиозна власт, която да организира религията им. Поради липсата на своя писмена традиция те не са имали и една установена космогония, нито схващане за произхода на света” (Ив. Венедиков, Тракисйки легенди). Това би означавало, че е вероятно всяко племе да спазва свои ритуали, вярвания и обичаи касаещи техни, собствени религиозни култове. В реплика на това твърдение обаче са хилядите оброчни изображения на, в общи линии, един и същ конник.

Друга възможност е разминаване поради разглеждането на тази религия като статична, установена и завършена. А всяка една жива религиозна система, каквато несъмнено е тракийската, търпи промени и обрати във вярванията, ритуалите и начина на почитание. Сведенията на Херодот датират от V в. Пр. Н.е, докато Цицерон е живял през I в. Пр. Н. е.  Т.е. достатъчно време,за да позволи промени и дори обрати в тракисйките вярвания.  Такова развитие търпи и образа на конника.
Първите изображения на конника се проследяват до V – IVв. Пр. н. е. Намираме ги върху пръстени, колани и украшения към конска амуниция. В тези най-ранни изображения се забелязва същностната му характеристика като най-често брадат мъж на кон, нападащ и убиващ  животно/дивеч. Но въпреки ранната си проява „оброчните релефи на Тракийския конник се явяват в своя завършен вид, така както ги познаваме вече в огромно количество от II – IIIв.” (Зл. Гочева, „Проблеми на култа и иконографията на тракийския конник”),а Маразов ( „Пластическа характеристика на тракийския оброчен релеф”) добавя, че това е  не само най-характерната за тази епоха група , но и най-многобройна. Т.е. образа на конника е познат от един стар култ, който намира свой израз по време на рисмската епоха, когато основната художествена форма бил релефът. В многобройните релефи се забелязват богатство и разнообразни решения, продиктувани от различните условия, при които е бил създаден релефа. Но „се налагат редица общи черти. Именно този факт ни позволява да говорим за единно виждане,единен стил” (И. Маразов, „Пластическа характеристика на тракисйкия оброчен релеф”).  Образа  и иконогорафията на конника са вече утвърдили се и до известна степен завършени. Това е образа, а най-вероятно и функциите, с които Хероса ще продължи своето съществуване през вековете, с корени на произхода си, прозиращи през различните епохи.
Анонимния Херос винаги е представен на кон, от гърба, на който напада, най-често дивеч, въпреки , че в по – ранни изображения, вместо дивеч напада човек. Свидетелство, че в по-ранна епоха култа има изразено войнски функции, подчертаващи прогонване и предпазване от чуждото, еквивалент на нежеланото/лошо. Концентриран върху нападането или убиването на животно, част от неговата неизменна същност е коня, без който Хероя, не би бил, нито познатия ни анонимен конник, нито херой изобщо. Срещат се много изборажения, където някои от атрибутите му липсват или са заменени, но коня остава като част от самата идея за херой.  Конят при траките бил считан за медиатор – посредник между световете, движещ се свободно между различните зони, свързващ и пренасящ. Чрез коня се преминава определен път – реален или алегоричен. Пътя е „дистанция между два статуса. Ето защо чрез него се представя най-често преходно състояние.” (И. Маразов, „Митология на златото”). Благодарение на коня, Хероса има възможността да се движи и да преминава свободно през поставени или наложени граници. Коня се свързва и със слънчевия култ осигуряващ безсмъртие. Той не само се движи, а претърпява развитие по вертикала, той търпи усъвършенстване и преминава през свещените статуси, без да се връща. Конника се движи еднопосочно към постигане на съвършенство.

„Именно тук се крие основната разлика в концепцията на тракийската религия, отразена в представата за цикъла на развитие и усъвършенстване на човека – човек, антроподемон, бог. В своята най-висша фаза на безсмъртие  и върховно съвършенство богът има нужда от коня” (Зл. Гочева „Анонимният тракийски бог конник”). Хероса е  постигнал  пълната хармония и е извървял пътя докрай. Осъществил е потенцията на коня и е свързал в себе си соларното и хтоничното, заличил е разликата между земя и небе и ги е  съчетал в себе.
Поел по пътя към безсмъртието,  той е част от божествената сила. Превърнал се е в херой, станал е част от свещеното и негов проводник. Станал е бог-херой, но анонимен такъв. „Персонификации като Орфей и Залмоксис, които носят посреднически функции между соларното и хтоничното, олицетворяват равновесието между небето и земята и балансират борбата между основните стихии” (Д.Попов „Тракология”). Значи бога-херос не е само божетсвена фигура и посредник, но е и балансираща сила. Някой, който предпазва от превес на крайностите. Защитник пред силите на хаоса и унищожението. Конника е този, който прави света и познатия в него ред възможен, като разделя горе от долу, не позволява ляво и дясно да се съберат, осигурява баланс между  земното и слънчевото.
Конника, извършва пътуване в отвъдното, след което се превръща в херой, в част от божественото. В много митове и саги на древния Изток и Средиземноморския свят, преминаването жив в отвъдното, при мъртвите, при божествените сили е еквивалент на посвещенско изпитание. „Този ,който е успял да извърши подобен опит, вече не се страхува от смъртта, той е постигнал своего рода безсмъртие на тялото, което е и цел на всички геройски посвещения, като се почне с Гилгамеш” (М.Елиаде „Образи и символи”). Възможно е, чрез коня и алюзията за пътя, който се изминава, идеята и информационния заряд, които носи Хероса да са свързани с ритуал. Но какъв би бил този ритуал, ако не посвещенски? Свещен момент, отрязък от време, когато конника се представя като поел пътя към сакралното. Започналия ритуал, начало на свещено действие, след което завършване конника ще бъде (а може би вече е) бог. За много от древните култури, преминаването отвъд границата между профанно и свещено, смъртно и безсмъртно, човешко и божествено е повече от  достатъчно за постигането на героичното-божествено. Необичайността и рядката проява на тази разделяща линия,между божествено и земно, изглежда сама по себе си величествена. За множество от тези култури като гръцката на пример, божествения свят е ситуиран по вертикала горе, под него е човешкия свят, и тези два свята живеят отделени един от друг. Събирането на двете идеи за съществуването е рядко явление, когато някой представител на една от тези разделени светове (герой или похотлив бог) прекрачи разделителната линия и нахлуе или плахо надзърне отвъд присъщия му свят. В резултат на такава интервенция в непознатата страна се ражда мита.При древните гърци, световете са разделени и божественото е рядко в контакт с останалите нива на съществуване.  При траките обаче такава граница е трудно да се постави, за тях самия живот е непрекъсната поредица от ритуали. Чрез всяко свое действие те извършват свещенодействие, свързват двете представи и превръщат съществуването си в трудно разграничима смес от божествено и земно. Такова действие е и лова, така характерен за бога – херос.
Още в първите изображения на хероса, той е представен като ловуващ. „Иконографията на тракийското изкуство не е много богата, но в нея като доминираща тема се откроява именно ловът” ( Ив. Маразов , Видимия мит). В съкровището от Летница, конника напада мечка и вълк, в Луковитското съкровище също конник, убива пантера, а в колана от с. Ловец конници и пеши стрелци нападат глиган.  Артемида и Бендида преследват елени  в множество скални релефи. „Дори Асклепий, Аполон и Дионис се показват в Тракия като ловци…а глиганът е жертвеното животно на Хероса в хиляди обредни плочки от римската епоха” (Ив. Маразов, Видимия мит). От всички достигнали до нас паметници, изглежда ,че лова като действие е с особена важност за траките. Конника е представян винаги ловуващ или нападащ. Според някои това е лов на „полезен дивеч”, който има благоприятни последствия за ловеца и общността. Чрез убитото животно се допринася за по-доброто съществуване на общността и т.н. Но едва ли траките са били така обсебени от лова поради задоволяване на житейски нужди.
Лова, може да бъде и ценностно изпитание за бъдещия владетел и млад бог. На обредно равнище лова е царска привилегия. Множество ловни сцени са запазени като украшения от хетски дворци, което потвърждава възможността за връзката на лова с царската идеология. Лова  е „удобен класификатор на преходно  инициационно състояние”. Добре известни от друга страна  са борбата на Тезей с минотавъра и на Херакъл с бика, които „несъменено са  сред подвизите на двамата герои през периода на преход от юношество към зряла възраст” (Ив. Маразов „Митология на златото). Лова като ценностно изпитание за младия цар или за бъдещия бог, което при успешно преминаване би имало решеващи резултати и последствия. За царя това би било ясно доказателство, че той е способен за поемането на царската функция, докато за Хероса на митологчиччно ниво това би било първото от няколкото предстоящи стъпала до достигането на божественото равновесие и съвършенство. Един от най-добре познатите тракийци в античния свят Резос е представен именно като изкусен ловец и с доста прилики от иконографията на конника. Филострат казва: „… той отглеждал коне, носел оръжие и се занимавал с лов” и „…глиганите и сърните, пък и каквото животно има в планината се отправяли на двойки или на тройки  при жертвеника на Резус, принасяли се в жертва без да ги връзват и сами се подлагали на ножа.” Резус е преминалия успешно изпитанието и утвърдил се като добър ловец, пред който животните не намират никакъв смисъл да се борят и сами извършвали това, което и без това той ще извърши. Долавя се и магичен елемент, животните сами се връзват и принасят в жертва. Може би Резус е не само преминалия царското изпитание на социално ниво, успял сред хората , но и домогнал се да божественото – притежаващ изключителни сили.
От друга страна „Неуспешният лов се оказал много сериозно знамение” , отбелязва Маразов във Видимия мит. След като Одисей и Диомед убили Резус под Троя, неговия брат Олинт влязъл в доброволен двубой с лъв. Но не успял да победи лъва, т.е. не преминал изпитанието и династията се прекратява. Подчертано е значението на „доброволен”, т.е. Олинт сам избира и влиза в изпитанието , за да докаже и заслужи продължението на царската длъжност. Но провала на личностно ниво води след себе си последствия за династията и общността. Той става не годен да защитава и предпазва. Олинт, като антипод, на Резус се превръща в негоден. Един не защитник, защото „царят като въплащение на племенния колектив е длъжен периодично да побеждава силите на хаоса, кодирани зооморфно от глигана, за да спаси природния и социален космос” (Ив.Маразов, „Героят в изображенията от рогозенското съкровище”).
Лова в тракийския свят е явно свързан с царската идеология и е  сред най-масово предадените сцени, т.е. той е от изключително значение за траките и техния свят. В някои по – ранни сцени Хероса е представен като нападащ и убиващ човек, също така на някои сцени се забелязва и щит. Ясен белег за войнските функции на божеството. С установяването на римската империя обаче, когато границите стават относително сигурни, войнските страни на божеството биват изместени от други по-важни за момента функции. Хероса преследва силите на злото ,за да ги прогони и да върне баланса между доброто и злото. В началото, когато се появява за първи път, е било нужно да предпазва местните от агресивните племена и народи, които са били постоянна заплаха. Но когато сигурността е относително гарантирана, от друга действаща сила, то за хероса настъпва нова епоха в разбирането и почитането му. Той трябва „перидично да побеждава силите на хаоса”.

начало

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.