Тракия под Македонска власт

Споделете страницата!

 medic_35_alexander_the_great.jpg

След смъртта на Котис І започнало отслабването на военнополитическия подем на Одринското царство и се появили някои центробежни процеси. През 359 – 357г. пр.н.е. синът и приемникът на Котис, Керсеблепт , закрепил положението си в стария район на Хебризелм и на баща си. Той предприел същите фискални мерки, насочени към зависимите селяни, за да се сдобие с жито за продан и с пари, за да плаща на наемниците си. Тези наемници начело с Харидем, който останал при одрисите и след смъртта на Котис, отхвърлили атинската войска от Тракийския Херсонес и затвърдили завоеванията на убития цар. Сигурно тогава Атина е подбудила династите Амадок и Берисад да действат срещу Керсеблепт и по този начин в хода на една кампания е постигнала заветната цел на Демостен да раздели могъщата Одринска държава. Процесът на разделянето бил възможен само в условията на военни схватки и на политически комбинации, тъй като Тракия не могла да бъде поделена по административен път. Атинският стратег Атенодор настъпил на изток и накарал Керсеблепт да отстъпи Херсонес на атиняните с изключение на гр. Кардия. Според текста на Демостен, главния източник за това събитие, Керсеблеит признал съвладетелските права на Берисад и Амадок. Керсеблепт запазил земите на изток от Марица, Амадок получил хинтерланда на Маронея, а Берисад – този на запад от града по Долното течение на Стримон (р. Струма).
Подялбата добила международно признание, но Керсеблепт и Харидем отново престъпили сключения договор и нахлули в Херсонес. Този път техен противник бил известния Храбрий, който не могъл да удържи атинските позиции и в 358г. сключил най-тежкия възможен за атиняните договор. Целият полуостров минал под контрола на одрисите и било изрично указано, че Керсеблепт щял да събира всички десятъци и мита от Херсонес на стойност около 30 таланта годишно.
Така била постигната крайната цел на Котисовата външна политика.
Междувременно в 358г. пр.н.е., след като Парменион победил илирите и след като тесалийският тиранин Александър умрял, Филип ІІ видял тила си осигурен и нахлул в Тесалия. В 356г. пр. Хр. той вече владеел златоносната планина Пангей и разбил коалицията между Кетрипор Тракиеца и царете на Пеония – Липей и на Илирия – Граб, която искала да го спре с война, а в 346г. пр.Хр. заставил Керсеблепт да сключи мир. Между 357 и354г. пр.н.е. паднали в македонски ръце Амфипол, Пидна, Потидея и Метоне. Когато Филип през 354г., използвал апела на персийския сатрап Артабаз за помощ от Тива, македонците се присъединили към тиванския отряд наемници и преминали през земитена Амадок – между Бистонското езеро и Марица – не с цел да ги завладеят, а да сключат съгласие с него и да вкарат  Керсеблепт във война с Атина. Филип не е имал никакво време да извършва кампания в Тракия, а трябвало да се намеси по-активно в Гърция, за да постигне главната си цел.
През 353/352г. пр.н.е. Филип покорил цяла Тесамия и се озовал при Термопилите, откъдето извършил демонстративни движения в Епир. Преговорите на Керсеблепт с Филип ІІ през 354г.пр.н.е. не дали резултати за дветестрани. Тракийският цар започнал война и с Амадок, и с наследниците на Берисад, като междувременно развил и двойствена дипломатическа игра с Атина. Изглежда, че това подтикнало Филип да предприеме първия си поход в Тракия от 352/351г. пр.н.е.
На страната на Филип веднага минали – Амадок и градовете Византион и Перинт, които продължавали да имат териториални спорове с одрисите. Македонският цар стигнал до Пропонтида и обсадил одринската крепост Хератон Тейкос. Атина, разбира се, се отзовала с някои частични мерки в Хелеспонта, но подкрепата й не била достатъчна и Керсеблепт се принудил да сключи мир, с който връщал спорните земи на Византон и Перинт и дал на Филип един от синовете си за заложник.
Между 351 и 348г. пр.н.е. Филип съсредоточил усилията си в Халкадическия полуостров и след продължителна обсада превзел Олинт. Неговите жители били продадени в робство и полуостровът станал македонска земя. Сътресението в Атина било много голямо и през 346г. пр.н.е. бил сключен т. нар. Филократов мир, който развързал ръцете на Филип срещу Тракия, и срещу Гърция.
Междувременно след 351г. пр.н.е. Амадок бил наследен от Терес, продължил да бъде съюзник на Филип срещу Керсеблепт. През 347г. пр.н.  е., след превземането на Олинт и за да се подготвят клаузите на евентуалното съглашение с Атина, Филип изпратил Антипатър в Тракия. Той превзел Абдера и Маронея, където, изглежда поставил гарнизон. Завоеванията на Антипатър по егейския бряг заставили атиняните да подпишат наложения им Филократов мир.
През 346г. пр.н.е. Филип прогонил Керсеблепт от твърдината му на Свещената планина над Пропонтида, а след продължителна война през 342/341г. пр.Хр. го заставил да капитулира. След това македонския владетелпреустроил стари тракийски селища в градове, сред които най-известните са Кабиле (при дн. С. Кабиле, до Ямбол, на Тунджа, в Югоизточна България) и Филипополис, с тракийското име Пулпудева (дн. Гр. Пловдив, в Централна Южна България). Филип продължил да изпълнява плана си, отишъл на север и сключил мирен договор с гетския владетел Котелас, който му дал за съпруга една от дъщерите си 9 Меда. Това се случило през 339г. пр.Хр., когато Филип разбил в редовно сражение при устието на Истрос скитския цар Атей, за да покаже до къде ще поддържа контрола си над северните територии, но свел успехите си до минимум след неуспешна битка с трибалите. В нея той не само изгубил голямата си плячка, но и бил ранен в бедрото, та останал хром до края на живота си.
Филиповото нахлуване в Тракия не довело до цялостното покоряване на страната. Македонското присъствие до смъртта на царя било силно ограничено и съсредоточено по Егейска Тракия и поречията на Марица – Тунджа. Македонските гарнизони в страната имали за задача да осигуряват северния тил на Филип преди решителната схватка с Атина. Северният тил включвал старите одриски владения, и то в техните военнополитически ядра между Струма и Места, между Места и Марица, и по Места на север.
Наследявайки баща си, делото, войската и плановете му, Александър ІІІ Велики (336 – 323г. пр.Хр.) също започнал начинанията си с военен поход в Тракия, за да осигури северния си тил. През пролетта и лятото на 335г. пр.Хр. той повторил пътя на баща си по Егейското крайбрежие и от устието на Марица достигнал до Кабиле, откъдето при ниските проходи на Източна Стара планина би могло да се проникне в земите на трибалите.
Пред настъпващият враг трибалите начело със своя цар Сирм се отдръпнали и изтеглили жените и децата си на о. Певка на Дунав. Александър минал през р. Лигин, отстояща на три дни път от Дунав. Тогава обаче забелязал, че множеството трибали се върнали назад към Лигин и явно искали да го поставят между два огъня, тъй като вече Сирм със свитата си бил на острова. Македонския цар предусетил хода на противника, върнал се към Лигин и дал сражение на трибалите, в което те за пръв път се проявили във вече описаното относително правилно бойно построение. След като разпръснал трибалите, Александър достигнал Дунав и заварил корабите си, които междувременно му идвали на помощ от Византион през Черно море и при устието на реката нагоре по течението. Тази маневра в същност е още едно доказателство в полза на мнението, че маршрутът на Александър повторил този на Филип.
Александър опитал да направи десант, но не сполучил и затова решил да компенсира неуспеха си с демонстративен поход срещу гетите на левия бряг на Дунав. С кораби, лодки и кожени палатки, напълнени със слама, той сполучил да дебаркира с 1 500 конници и 4 000пехотинци. Неговото преминаване било внезапно и призори Александър в бърза схватка разпръснал гетите. Той се страхувал да се отклони от реката и най- отдалечената му точка в равнината на север било едно гетско укрепено място, разположено на 5 – 6 км. от Дунав, от което жителите вече били избягали. Македонците, разбира се, разрушили селището и на брега принесли дарове на Зевс, Херакъл и на самия речен бог Историс.
От военно гледище походът срещу трибалите и нападението срещу гетите били просто демонстрация на сила и не могли да окажат никакво влияние върху тяхното политическо развитие през втората половина на ІVв. пр.н.е. Походът на Александър не разрушил териториалните завоевания на Филип ІІ, но не показал, че македонците, са в състояние да осъществяват бързи маневри, за да контролират положението главно в източната част на страната. Източната част на Тракия и дори само крайбрежието със своя хинтерланд представлявали стратегически интерес за македонските царе, планирали и осъществявали похода на изток. За този поход ивицата земя в
Тракия покрай Черно море заедно с пристанищните си центрове представлявала естествен северен тил.
Слабата македонска власт на юг от Хемус се дължала, както на Персийския поход, който поглъщал всички ресурси на Македония, така и на тракийските царе.
Отдалечаването на основните сили на персите далеч на изток било използвано от траките на юг от Хемус. По време на въстанието на одрисите, предвождано от Мемнон, след насочването на основните сили на македонците на юг, срещу Спартанския военен съюз, траките получили определена независимост, а владетелят им Севт ІІІ, вероятно син на  Керсеблепт, станал цар на самостоятелна вътрешна държава, в рамките на империята. Новата държава установила връзки с Атина, която на свой ред била разглеждана от македонците като съюзник. В декред на атинското народно събрание е засвидетелствано името на Ребулас, син на Севт, което свидетелства за търсене на международна подкрепа и признаване на държавата на одрисите сред съюзниците на Александър. Съдбата на вожда на въстаналите траки Мемнон остава неизвестна. Вероятна причина за промяната на отношенията между включените в границите на Македония вътрешни земи и централната власт били същите противоречия, които предизвикали решителните действия на Александър на изток, довели до физическо отстраняване на близките му сътрудници. Необходимостта от нови военни попълнения на търпящата сериозни загуби на изтокармия, а също и от верни хора, които да са послушни на царя, обяснява появата на Мемнон при Александър през 326г. пр.н.е. с военен отряд от 5 000 траки. Възможно е вдигнатото от наместника на Тракия въстание да е част от политиката на противопоставяне на управителите на области от територията на Александровата империя, тъй като в противен случай остава необяснимо това, че след като гърците от Пелопонес обявили война на Македония въстаналите траки не ги подкрепили.
Вероятно към 328г. пр.н.е. в Тракия вече управлява нов стратег – наместник, Зопирион. Промяната на наместника на Тракия била свързана с нова политика на македонците, която изисква пълно подчинение, в съответствие с новия статут на Александър като източен монарх, а това предизвикало въоръжени сблъсъци с гетската държава на Дромихет, на север от Хемус, и с гръцката колония Олбия. Зопирион загинал в сражение със скитите и гетите около 326г. пр.н.е. Системата от междинни държави и племенни общности от съюзници, която създал Александър ІІІ преди похода си на изток, престанала да съществува още преди смъртта на царя. Гетите на юг от р. Дунав потърсили съюз със скитите и постигнали военен успех срещу македонците. Това позволило и на траките на юг от Хемус да получат достатъчно свободно време, за да организират и усилят държавата си. Била изградена столицата на възстановената одринска държава, Севтополис. Владетелят пуснал монетна емисия със собствения си образ с диадема. На монетите изписвал титлата си цар или „базилеус”. Успял да създаде и обучи огромна армия.
След разпадането на империята на Александър ІІІ, Антипатър получил при дележа й Македония, а Лизимах – Тракия. Новият владетел на македонските земи в Тракия трябвало да оспорва правото си на владение в борба с Севт ІІІ и съюзния му цар на гетите отвъд Хемус. Първите военни действия на Лизимах били насочени към покоряването на одрисите, но сражението с тях завършило без победа и за двете страни. В започналата борба за преразпределението на военнополитическото и териториалното наследство на Александър ІІІ Велики, Севт ІІІ сключил съюзен договор с Антигон срещу Лизимах. Това означава, че одринския цар не преценил политическата ситуация в източната част на империята и подкрепил царя на М. Азия, Сирия, Финикия и Гърция срещу сатраните Птолемей, Селевк, Касандър и Лизимах. През 314г. пр.н.е. Антигон обявил с декрет свободата на всички гръцки градове, зависими някога и по време на декрета от македонците, и това привлякло на негова страна множество съюзници. Едновременно с това, според Диодор, гетите, скитите и причерноморските градове на север от Стара планина сключили съюз, насочен срещу Лизимах. В „Библиотека” (ХІХ, 73, 8-9), авторът разказва, че Лизимах, който се придвижил на север от Хемус, покрай морето, завладял при черноморските градове – колонии, сключил примирие с траките – гети и отхвърлил скитите отвъд границата, очевидно р. Дунав. Временното стабилизиране на властта на претендента за титлата цар на Тракия му позволило да насочи войските си на юг, през старопланинските проходи, в 313г. пр.н.е., които успял да премине въпреки значителните загуби, понесени от войската му в сражение с траките на Севт ІІІ, и да насочи усилията си към войските на Антигон. След 301г. пр.н.е. във Велика Фригия при гр. Ипса бил разгромен в сражение и убит Антигон. Това позволило на Лизимах да насочи значителни военни сили към североизточните тракийски земи. Той изпратил сина си Агатокъл (Агатоклес) срещу гетите, но македонските войски били разбити, а синът му пленен и пуснат на свобода от гетския цар Дромихет, който не искал война. Въпреки това Лизимах организирал втора военна експедиция, която оглавил лично, но претърпял военен неуспех и попаднал в плен. Тракийския цар го пуснал на свобода, като му върнал царската власт и знаците на царско достойнство срещу освобождаването на завладените по-рано от македонците градове, а вероятно и гръцките колонии по брега на Черно море между Одесос, Калатис, и Истрия, които принадлежали на гетското царство на Котилас като важни опорни пунктове и пристанища в защитната система на северните граници на държавата на Александър ІІІ.
След воината с Дромихет Лизимах имал основания да се сближи най-после със Севт ІІІ. Това било нужно, за да бъде той сигурен за северозападния си тил и за да направи опит да отнеме от най-добрите съюзници на Антигон в Европа. Това се налагало и от обстоятелството, че фигурата на Севт ІІІ доминирала в политическото положение в Тракия, което се потвъърждава и от Севтополския надпис и особено от гробницата при Казанлък. Това състояние на нещата се запазило и към края на столетието, и в началото на следващото, защото монетите на Севт ІІІ често представляват препечатки от Касандър след 306г. пр.н.е. Въпреки всичко обаче данните за сближаването на Лизимах със Севт ІІІ не са ясни. Говори се, че една от първите жени на Лизимах била одриска принцеса, от която се родил синът му Александър. След битката при Курупедион в 281г. пр.н.е. Александър получил разрешение от Селевк да погребе баща си и да му издигне паметник в Лизимахие.
Македонското проникване в Тракия при Филип ІІ и Александър Велики и последвалите го и произтичащи от него военнополитически събития са преломен момент в историята на страната от средата и края на ІV в.пр.н.е. Без да се надценява значението на т. нар. македонска колонизация и без да се преувеличават размахът и изпълнението на завоевателните планове на македонските царе, трябва да се подчертае, че едното и другото спомогнали за включването на Тракия в еленистическия свят и за задълбочаването на синкретичните процесимежду тракийската и гръцката култура. Същевременно македонското нахлуване е способствало за появата и ускоряването на кризисните явления в Тракия.
След смъртта на Лизимах през 281г. пр.Хр., който бил погребан от сина си Александър, рожба от брака на диадоха с одриската принцеса, Тракия навлязла в периода на криза, характерна за ранноелинистическата епоха в Европейския Югоизток.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.