Поради относителната си изолираност районът на Средна Места, обхващащ приблизително Неврокопското поле със заграждащите го на юг погранични хребети, прилежащите склонове на Пирин и Родопите на запад и изток и прохода Моми-на клисура на север, е слабо засегнат в запазените до наши дни антични писмени из-вори. Самата река, името на която е засвидетелствано с формите Нестос, Нессос и Местос (последното едва от римската императорска епоха), се споменава отрано и сравнително често в античните писмени извори, и то не само със своето най-долно течение в района на Абдера; още Тукидид през V в. пр. Хр. дава точни сведения и за изворната й област. Родопите са другият добре познат още на ранната гръцка геог-рафска традиция топоним, макар и като най-обща представа за голям планински масив, в който изглежда обикновено са били включвани и Рила и Пирин.
Тракийските племена, обитавали района на Средна Места в древността, не са ясно документирани в запазените антични извори. По-конкретни данни се съдържат по изключение в един пасаж на Плиний Стари, който обаче оставя твърде много съмнителни и неясни моменти: “… от дясната страна на реката Стримон живеят дентелети и меди чак до споменатите вече бисалти; от лявата страна – дигери и много племена от бесите чак до реката Местос, която заобикаля подножието на планината Пангей [след като тече?] между халети, диобеси и карбилеси, а после между бриги, сапеи и одоманти”.
Плиний е живял в І в. сл. Хр. и е всепризнат ерудит с енциклопедични познания. Той не е споменал изрично първоизточниците на краткото географско описание на Тракия в четвъртата книга на Естествената история, но параграфът започва с посочването на делението на страната на 50 стратегии, което поставя целия пасаж в контекста на епохата на налагане на римска власт над тракийските земи.Съкратени и неточни варианти на същото известие предават в по-късно време Гай Юлий Солин (“по десния бряг ня Стримон живеят денселетите, а от бесите много племена чак до реката Места, която заобикаля полите на Пангей”) и Марциан Капела (“от дясната страна на Стримон живеят беси и дентелети до реката Местос, която заобикаля Пангей”.
Ако се абстрахираме от общата несигурност на разглежданото сведение И двата пасажа очевидно възхождат към текста на Плиний Стари, без да добавят към него нищо съществено, и го анализираме такова, каквото е, принципна неяснота в него поражда разполагането на географската карта на споменатите племена – дигерите и бесите между Струма и Места, а по самата Места в две последователни групи първо халети, диобеси и карби-леси, а после бриги, сапеи и одоманти. Единият възможен вариант за интерпретация предполага, че дигерите и бесите са обитавали предимно стръмните високопланински масиви на Рила и Пирин, за да се подредят източно от тях, в котловините по поречието на Места, следващите изброени с имената си племена (примерно халети, диобеси и карбилеси по горното и средното течение и бриги, сапеи и одоманти по долното). Другата възможност изхожда от представата за концентрация на населението предимно в плодородните долини, които се разглеждат и като ядра на тракийските племенни групи; тя следователно ще разпростре териториите на дигерите и бесите на изток върху долината на горна и средна Места,
например Г. Михаилов. Към въпроса за стратегиите в Тракия. – ГСУ ФЗФ 61, 2, 1967; B. Gerov. Zum Problem der Strategien im römischen Thrakien. – Klio 52, 1970, 123-132; idem. Zur inneren Organisation des römischen Thrakiens. – Studia in honorem V. Besevliev, Sofia, 1978, 475-485; М. Тачева. Държавни институ-ции и традиции в древна Тракия (III в. пр. н. е. – III в. от н. е.). – България 1300. Институции и държавна традиция. Т. I, 1981, 67-77; eadem. Към историческата география на древна Тракия. – Векове 12/6, 1983, 5-8; eadem. История на българските земи в древността през елинистическата и римската епоха. София, 19972, 170-174; А. Фол. Още веднъж (и за последен път!) към въпроса за стратегиите в Тракия. – Studia in honorem Chr. Danov, Sofia, 1985, 142-144; : S. Kalojanov. Strategs, dynasts and kings in ancient Thrace. – Studia in honorem Georgii Mihailov, Sofia, 1995, 269-272. Тук се придържам към мнението, че те са възникнали вероятно в периода на възраждане на “голямото” Одриско царство като римски протекторат през І в. пр. Хр. а тези на следващите в изброяването племена ще трябва в такъв случай да се търсят на юг от тях. Впрочем, и двете хипотези изхождат от желанието непременно на географската карта да се на-редят едни до други всички изброени племена; ако обаче предположим, че поне част от поставените от Плиний около Места етноними принадлежат към “многото пле-мена” на бесите, ще се получи принципно различен (и може би по-близък до древ-ната действителност) резултат.Бесите, поставени от Плиний между Струма и Места, са познати още на Херо-дот, който по повод събития от началото на V в. пр. Хр. ги определя като част от сат-рите и предсказатели в светилището на Дионис; самите сатри пък той описва като войнствени обитатели на високите планини, които живеят сред гори и сняг и винаги са били свободни.
Сатри живеели според Херодот и в района на планината Пангей, където заедно с пиерите и одомантите обработвали златните и сребърни рудници, но цялостният текст създава по-скоро представата, че с това име бащата на история-та назовава многобройно население в по-отдалечените от крайбрежието вътрешни планински райони на Южна Тракия. Още преди Херодот сатрите са били споменати като тракийско племе от Хекатей Милетски, както свидетелства едноименната лема у Стефан Византийски; пак у Хекатей е засвидетелствано и едно племе със съставното име сатрокенти.
Основавайки се на не особено ясните Херодотови сведения, модерната истори-ческа география на тракийските племена дълго време поставяше сатрите най-често в междуречието на Струма и Места, било само в планината Пангей или в по-обширен район, започващ от Пангей и включващ на север планинските масиви на Боздаг, Шарлия, Черна гора, Али ботуш, според някои мнения и същински Пирин, а според други и Рила и дори Витоша.
Впоследствие Т. Сарафов обоснова възприетата след него и от други изследователи идея за разширяване на приписваната на сатрите племенна територия в източна посока, за да обхване тя и основната част от Родопския масив.
Името на сатрите изчезва от изворите след Херодот. Като техен аналог у Тукидид се явява етнонимът на диите – независими от властта на одрисите планинци, въ-оръжени с мечове и обитаващи Родопите, които в 429 г. доброволно се присъедини-ли към похода на одриския цар Ситалк в Македония и Халкидика.
Пак Тукидид разказва за отряд от 1300 пелтасти “от тракийците махайрофори от племето на диаките”, които пристигнали в Атина в 413 г. пр. Хр. като наемници, били отпратени и при връщането си превзели и разграбили градчето Микалесос в Беотия; възможно е да става дума за корупция или вариант на името на диите.
След това и името на диите задълго изчезва от изворите; по повод похода на Александър Велики в Тракия в 335 г. пр. Хр. Флавий Ариан споменава само земите на “независимите тракийци”, но идентификацията им с херодотовите сатри и тукидидовите дии е твърде вероятна и заради контекста на пасажа,
и заради едно откъслечно споменаване у Светоний, че Александър посетил (най-вероятно именно по време на този поход) прочутото светилище на Дионис и получил огнено знамение от оракула на бога. Диите се споменават отново едва у Публий Корнелий Тацит в описанието на събития от времето на император Тиберий – въстанието на койлалети, одриси и дии в 21 г. сл. Хр. срещу подкрепяния от римляните цар Реметалк, който бил обсаден във Филипополис, а впоследствие избавен чрез своевременната намеса на армията на пропретора на Мизия Публий Велей.
Връщайки се към самите беси, посочени само като част от сатрите и прорицатели в прочутото светилище на Дионис у Херодот, трябва да се подчертае, че с времето тяхното име става все по-популярно, за да се превърне в късната античност в синоним изобщо на “тракийци”.
Полибий и Тит Ливий съобщават за поход на Филип V в земите на одриси, беси и дентелети в 183 г. пр. Хр. След превръщането на Македония в римска провинция в продължение на почти два века бесите са споме-навани многократно в изворите като традиционни римски противници в Тракия; те се изявяват често и като антагонисти на проримски ориентираните одриски владетели. Повечето текстове, отразяващи събитията от този период, за съжаление не съ-държат дори и минимални указания за географското положение на бесите и останалите споменавани тракийски племена. Малобройните конкретни сведения по този въпрос са противоречиви и лежат в основата на една дълга и незавършена полемика в научната литература. Докато част от съвременните автори поставят бесите в Родопската област и ги разглеждат като планинско население, други разпростират техни-те територии на север до Средногорско-старопланинската планинска система, като включват в тях и западната част от Горнотракийската низина, според някои чак до Пловдив. Основания за второто мнение дават общото споменаване (у Страбон) на бесите като население край реката Хеброс, (тръгвайки от Амфиполис, Александър навлязъл в земите на независимите тракийци, като минал вдясно от град Филипи и планината Орбел; на десетия ден от преминаването на реката Нестос достигнал планината Хемус). локализацията на римската пътна станция Бесапара край Синитово, Пазарджишко,и най-вече свързването на бесите с планината Хемус (отново Страбон).Разпростирането на етнонима на бесите върху подобна огромна територия поражда сериозни съмнения в тяхното тълкуване като племе или племенна група; то едва ли би било възможно и в случай, че името е нарицателно за определен тип население.
Непълно запазените сведения за Тракия в седмата книга на Географията на Страбон съдържат впрочем твърде много обърквания, и последният цитиран текст е сред най-проблематичните: посочването, наред с бесите и не особено ясните корали, на сигурно локализираните в долината на Струма меди и дентелети като обитатели на Хемус не може да не се оцени като груба грешка. Тя поражда съмнението, че Страбон систематично (тук и на още няколко места) бърка Стара планина с Рила, вероятно подведен от своите първоизточници; разглежданият пасаж може би въз-хожда в такъв случай към първично сведение, изброяващо племената в басейна на Струма, около Рила (= Хемус) и чак до реката Понтос (Струмешница). Подобно предположение се съгласува по-добре и с продължението на същия Страбонов па-саж, в което териториите на бесите са посочени като съседни на Родопите и на тези на пеонците и на илирийските племена автариати и дарданци. То става по-вероятно и поради изричното свързване в още един (макар и текстово объркан) фрагмент от седмата книга на Страбон на планините Хемус и Родопе с долината на реката Струма.
В продължението на фрагмента обаче на Страбон се приписва ключовото твърдение, че бесите са съседи на одриси и сапеи, което отпраща локализацията им в Родопската област. В този дух може да се интерпретира и известният разказ на Тит Ливий за изкачването на македонския цар Филип V на “върха на планината Хемус”: на отиване Филип минал през земите на медите, а след злополучното изкачване веднага разорил тези на дентелетите, които му били съюзници.
Ако отпадне свързването на бесите със Стара планина, става по-лесно да се пренебрегнат и сведенията, които ги свързват с долината на Хеброс, и да се възприе-ме по принцип тезата на Сарафов, която ги поставя основно в Родопската област, с изричното уточнение за включването в техните територии и на областта около маси-ва на Рила (а дали не и Пирин?) – което отговаря достатъчно добре и на текста на Плиний, отреждащ им положение между Струма и Места.
Дигерите, които Плиний поставя наред с бесите между Струма и Места, са споменати като тракийско племе, но без локализация, и у Стефан Византийски, който цитира тринадесетата книга на Полибий. Тяхното име е сходно с тези на посоче-ните в продължението на Плиниевия пасаж като племена на одриска територия в басейна на Хеброс пирогери и другери,38 но това едва ли е достатъчно основание да се предположи разполагането на трите племена в близко съседство, примерно в райо-на на Източна Рила и горните течения на Нестос и Хеброс. Близостта на имената е по-скоро чисто езикова, а общата втора съставка (-гери) вероятно е семантично, а не ономастично натоварена. Впрочем, Певтингеровата карта поставя пирогерите между Филипополис и Адрианополис и сочи друго племе с подобно име – бетегери – в района между Енос и планината на астите (Странджа); самият Плиний съобщава и още едно племе с подобно име – целегери – на север в провинция Мизия.
Етимологията на името дигери е неясна; във всеки случай споменатите аналози с втора съставка –гери правят разделянето ди-гери очевидно. Може да се мисли дали първата съставка (ди-) не съответства на етнонима дии (с вариант диаки) у Тукидид и Тацит. Следвайки логиката на подреждане на племената по Струма в началото на пасажа на Плиний (дентелети – меди – бисалти, тоест от север към юг), формално дигерите би трябвало да се търсят северно от бесите. Ако възприемем мнението на Т. Сарафов, който изравнява дии (= дигери?) и беси като имена на едно и също населе-ние, може би в текста на Плиний забележката “много племена” следва да се отнасе и към двата изброени последователно етнонима – “дигери и беси, много племена”.
В следващата част от разглеждания пасаж Плиний изрежда имената на племена, обитаващи самото поречие на Нестос, като ги групира в две серии: първо халети, диобеси и карбилеси, а после бриги, сапеи и одоманти. Името на халетите (Haleti) не е известно от други извори; Димитър Дечев го свързва с втората съставка на имена като дентелети, койлалети.
Съставното име диобеси също е хапакс,43 но и двете му съставки са добре познати; то затваря чудесно разгледаната по-горе етнонимическа поредица дии – сатри – беси. И името карбилеси е засвидетелствано единствено в то-зи текст; то наподобява твърде много това на споменатите в неговото продължение като обитатели на долината на Хеброс карбилети; Дечев смята, че става дума за една и съща племенна група, която заради двойното споменаване е склонен да помести някъде в северозападните Родопи.
Трите имена в следващата група са по-добре засвидетелствани в античната традиция. Най-енигматични в нея остават бригите; името е възстановено от издателите на Плиний на мястото на стоящото в кодексите бризи (brisae, brysae), което би било хапакс. Емендацията обаче остава несигурна; докато от една страна името бризи може да бъде свързано с една макар и неголяма серия тракийски езикови остатъци,
от друга нееднократно споменаваните в античните извори бриги не са поставени от никой друг текст в района на долна Места, макар и засвидетелстваните им локализа-ции да се местят в твърде широки географски граници.
Останалите две племенни групи не повдигат подобни съмнения. Сапеите са известни още на Херодот, който в изброяването на племената по егейското крайб-режие ги поставя между бистоните и дерсеите. Вариантите бригите на Плиний да се разглеждат като останала в района на долна Места част от преселилите се в Мала Азия фригийци, да са били изтласкани от централна Македония заедно с пиерите при ранната териториална експанзия на македонците или да са преместени насилствено от персийците след разгрома им от Мардоний в 492 г. пр. Хр. не изг-леждат особено приемливи поради липсата на свидетелства за присъствието им там в цялата доплиниева традиция; впрочем същата причина прави съмнителни и алтернативните бризи.
През ІІ в. пр. Хр. един сапейски владетел, Абруполис, се намесва активно в конфликта между Македонското царство и Римската република, а през І в. сапеите изглежда дори успяват с римско покрови-телство да завземат властта в Одриското царство, излъчвайки последната му властваща в Бизия династия. У Страбон те са локализирани над крайбрежието, включващо Абдера и Маронея, тоест в най-южните клонове на Родопите. Според Апиан в 42 г. пр. Хр. войските на Брут и Касий заобикалили Сапейския проход през едноимен-ната Сапейска планина и оттам се спуснали директно в Драмското поле при Филипи.Одомантите също са влезли отрано в античната литературна традиция. Устойчивостта на тези локализации в един твърде дълъг исторически период не само доказва тяхната автентичност, но е и сигурно указание, че сапеите, за разлика от други по-мимолетно изявени племена, са представлявали многобройно и трайно уседнало в този район планинско население. За съжаление точното очертаване на техните територии остава невъзможно, в частност и ключовият за настоящото изследване проблем за границата им в западно и северозападно направление. Херодот ги поставя двукратно във връзка с планината Пангей, веднъж заедно с добери и агриани като запазили независимостта си племена по време на кампанията на Мегабаз срещу струмските пеонци, вторият път като рудари, добиващи заедно със сатрите и пиерите злато и сребро от мините в планината. Тукидид обаче ги смята за равнинни жители в един важен пасаж, посочващ заедно с тях като обитатели на полетата край източния бряг на долна Струма панеите, дроите и дерсеите, и подчер-тава, че по това време (около похода на Ситалк в 429 г. пр. Хр.) всички те били независими. Пак Тукидид споменава и един владетел на одомантите, Полес, който бил съюзник на атиняните в битката при Амфиполис. Полибий също поставя одоман-тите източно от Струма; според Страбон реката ги разделяла от бисалтите. На базата на едно споменаване на град Сирай в Одомантика у Тит Ливий земите на одомантите се локализират обикновено в района на Серското поле, с обичайното добавяне и на западната част на Драмското поле и издигащите се над тях планински масиви Шарлия (Вронду) и Змийница (Меникион).През V в. обаче Херодот смята Сирис за пеонски град
И така, независимо от общата несигурност на локализациите и отбелязаните възможности за промени във времето, племенните групи на сапеите и одомантите изглеждат доста стабилно свързани в изворите с територии съответно на изток от и ако идентификацията на двата варианта на името помежду им и с това на днешния Серес е действителна, изворите биха създали представата за определени промени в етническата карта на областта в периода между V и ІІ в. пр.н.е.И така, независимо от общата несигурност на локализациите и отбелязаните възможности за промени във времето, племенните групи на сапеите и одомантите изглеждат доста стабилно свързани в изворите с територии съответно на изток от долното течение на Места за първите и на изток от Струма за вторите. Това от своя страна показва, че сведението на Плиний поне в тази си част е доста общо и визира известните с имената си в епохата на установяването на римска власт на Балканите племенни групи в един доста широк ареал около долното течение на Места. В тази по-широка географска зона между долните течения на Струма и Места по-ранните автори споменават и ред други тракийски племена, чието отсъствие у Плиний може да се тълкува като резултат от постепенното им обезличаване след попадането на района под македонска власт през ІV в. Сред тези неспоменати у Плиний племена най-значима историческа следа са оставили едоните,локализирани през V в. в района около планината Пангей. По южните склонове на Пангей се поставят пиерите, според Херодот преселници от Македония. Между сапеите и едоните Херодот разполага дерсеите, познати и на Тукидид и свързвани от някои модерни автори с известните само от великолепните си монети дерони. Херодот споменава все във връзка с този район и разгледаните по-горе сатри, а също пеопли, добери, агриани, пеонци и сириопеонци; Тукидид добавя имената на дрои и панеи. Само по монетите си, сечени в края на VІ и първата половина на V в. пр .Хр., са известни и ореските, чиято евентуална локализация се базира единствено на нумизматичните връзки с ранното монетосечене на остров Тасос. Освен твърде вероятното разполагане в този район на ореските и възможното (но по-несигурно) – на дероните, съществува известна възможност тук да се поставят и хипотетичните племена ихни, тинтени и лети, извест-ни по легендите на сечени в същия период сребърни монети.Изворите най-общо представят една твърде пъстра картина на племената, обитаващи района между долните течения на Струма и Места; при това тя очевидно е била динамична и не е чудно, че някои племенни имена са засвидетелствани епизодично. Важните фактори за тази динамика са стратегическото местоположение на района и неговите богатства, превърнали го в обект на многократно повтарящи се агресивни и експанзионистични действия на външни политически сили – гръцките колонисти, Персийската империя, Атинското архе, Одриското царство, докато нак-рая през ІV в. целия район не е интегриран трайно в състава на Македонското царство. Запазването до римско време на етнонимите на сапеите и одомантите вероятно следва да се свърже с известно отдръпване на техните територии от ключовия и оспорван крайбрежен ареал към планинските масиви в близкия хинтерланд, което им е позволило да отстояват своята племенна идентичност.Ако в заключение се върнем още веднъж към Плиниевото сведение за племената в района на река Места, то трите споменати на последно място племена – бриги (бризи), сапеи и одоманти – очевидно следва да се поставят най-общо в планинските масиви около днешната българо-гръцка граница. Това позволява земите на споменатите преди тях халети, диобеси и карбилеси да се търсят по-на север, но картината остава твърде обща и неясна в детайлите си, за да може да се предположи нещо по-конкретно за населението на Неврокопската котловина. Вероятността халетите, дио-бесите и карбилесите да са принадлежали на племенната общност на бесите, не само заради забележката на Плиний за множествеността на беските племена, но и заради присъствието на общия етникон в съставното име “диобеси”, обуславя представата, че беските племена са обхващали цялата територия на север от земите на сапеи и одоманти; невъзможността да се определи ясна северна граница на последните не позволява обаче да се стигне до каквито и да било по-конкретни и определени заключения. Вероятно единствено евентуалното намиране на експлицитен епиграфски паметник би могло някой ден да хвърли повече светлина по този твърде неясен проблем.