ФИЛИП II И ЗАЛЕЗЪТ НА “ГОЛЯМОТО” ОДРИСКО ЦАРСТВО В ТРАКИЯ

Споделете страницата!

 

Създадено от Терес I през първата половина на V в. пр. н. е., “голямото”
Одриско царство, което просъществувало повече от един век като най-значително
политическо обединение в негръцката част на Балканския полуостров, навлязло след
смъртта на Котис I в период на криза и упадък, завършил с падането му под властта
на македонците. В периодите на максимално политическо могъщество контролира-
ната от одриските царе територия се простирала по крайбрежията на Егейско,
Мраморно и Черно море от устието на Места при Абдера до устието на Дунав, а във
вътрешността достигала на запад чак до горното течение на Струма. Многобройни
тракийски племена обаче оставали “независими” и не признавали властта на одриси-
те – например тези в Родопската област 4или трибалите на северозапад. Своята от-
носителна политическа независимост запазвали и гръцките колонии по тракийските
крайбрежия, откупувайки се от постоянния политически натиск на одрисите (който
и не е имал други цели) с плащани под различна форма данъци. Властта на одрис-
ките царе била пряка функция на военните възможности на владетелите реално да
контролират подвластните им територии; всяко моментно отслабване неминуемо е
провокирало центробежни тенденции – класически пример предлагат, в разказа на
Ксенофонт, югоизточните племена на меландитите, тините и транипсите, прогони-
ли одриския наместник Месад (бащата на Севт II) “когато могъществото на одрисите
западнало”.

Котис I, при който “голямото” Одриско царство изживяло, през втората четвърт

на IV в. пр. н. е., своя последен период на забележителен разцвет и политическо мо-

гъщество, бил убит от жителите на Енос Питон и Хераклид очевидно по атинско

внушение, защото убийците били наградени после с атинско гражданство и златни

венци. Събитието е близко във времето с идването на власт на Филип II в Македо-

ния, но точната дата и в двата случая е неизвестна. Изрично свидетелство за времето

на убийството на Котис предлага единствено един пасаж от Демостеновата реч про-

тив Аристократ, според който то е било осъществено още преди пристигането в ра-

йона на Хелеспонта на атинския стратег Кефисодот, тоест не по-късно от втората по-

ловина на 560 г. пр. н. е. Възцаряването на Филип, според античната традиция първоначално като настойник (ἐπίτροπος) на малолетния си племенник Аминта, син на

загиналия в сражение с илирите Пердика III, пък се отнася обикновено едва към

пролетта на 359 г. пр. н. е. 1 Беглите хронологически податки на изворите обаче се

оспорват от привържениците на идеята за евентуална среща между двамата големи

царе;тезата се основава на фрагмент от I книга на Теопомп, съобщаващ за посеще-

ние на Филип в Котисовата резиденция Онокарсис, и на едно анекдотично известие

за писмо на Котис, което получил Филип. Интересна възможност за обединяване

на наличните сведения, която според мене (стр. 8) досега не е обсъждана в научната

литература, дава предположението, че срещата в Онокарсис е станала още преди

смъртта на Пердика III; Филип в такъв случай би бил пратеник на брат си при од-

риския цар. Независимо от разрешаването на конкретния хронологически проб-

лем, общото съвпадение на събитията е твърде символично: ако със смъртта на Ко-

тис в Тракия започвала епоха на политически упадък, възкачването на Филип на ма-

кедонския престол ознаменувало началото на най-бляскавата епоха на македонската

история. Една от основните насоки на македонската експанзия в следващите десе-

тилетия – източната – довела в края на краищата до ликвидирането на Одриското

царство и попадането на значителни райони в древна Тракия под македонска власт.

След смъртта на Котис I в Одриското царство настъпила династическа междуосо-

бица между провъзгласилите се едновременно за царе Берисад, Аматок и Керсеб-

лепт. Изглежда отново е подновил своя метеж и Милтокит, който още прeди

смъртта на Котис се бунтувал срещу одриския цар; при него във всеки случай наме-

рили убежище убийците на Котис Питон и Хераклид, което може би подсказва, че и

той е бил участник в смъртоносния заговор. Все от това време (около 360 г. пр. н. е.)

са и сечените в Абдера сребърни монети (драхми) на някой си Спокес; името му е

предшествано на аверса от съкращението ВА, вероятно обозначаващо царската тит-

ла (βασιλεύς) и в такъв случай – белег за неговите претенции най-малкото за автономия в подвластния му район, който се търси в хинтерланда на Абдера. Последвали-

те събития отдавна са привлекли вниманието на изследователите на одриската по-

литическа история, но поради оскъдността на изворовите сведения съществуват

твърде много неясни и спорни проблеми.

На базата главно на проучването на одриското царско монетосечене напоследък

беше изказана идеята за успоредното съществуване през първата половина на IV в.

пр. н. е. на поне два родствени клона на одриската династия, вероятно разполагащи

със своя териториална база и излъчвали владетели, които последователно или успо-

редно са носели царската титла. Единият клон включва Хебризелм, Котис I и Кер-

себлепт, монетите на които носят като основен символ изображението на съд с две

дръжки (котиле). Евентуалната родова връзка между Хебризелм и Котис не е зас-

видетелствана в изворите, но тя вероятно не е била баща – син, ако е вярно предпо-

ложението, че бащата на Котис се е казвал Севт. Керсеблепт е бил син на Котис, и

то вероятно първороден; Демостен го нарича презрително “момченце”, но според

един делфийски декрет в чест на “Йолай, Посидоний, Медиста и Терес, синове на Керсеб-

лепт” той е имал още в началните години на управлението си поне четирима сина,

достатъчно възрастни за да бъдат включени в пратеничество в Гърция, тоест бил е

най-малко на около 40 години. Относителната младост на Керсеблепт може би е

била сред причините за избухналата династическа размирица и вероятно това обяс-

нява пресилената квалификация у Демостен; поради съществуващата в Одриското

царство специфична система за наследяване на престола Аматок II изглежда е имал

напълно легитимни претенции.

Последният се включва в другия династически клон заедно с баща си, Ксе-

нофонтовия Медок или Амедок (Аматок I) и с приемника си Терес II; тяхното мо-

нетосечене включва като династически символ изображението на двойна брадва

(лабрис). Предполага се, че Аматок II е сякъл ранните си монетни емисии през 80-

те и 70-те години на IV в. и може би е имал владетелски статус още преди Котис да

успее да наложи (със или без законни основания) едноличната си хегемония над ця-

лото Одриско царство.28 Възможен трети династически клон образува предположе-

ната родословна стема Сараток – Берисад – Кетрипор в югозападните тракийски зе-

ми; тяхната принадлежност към одриската династия остава несигурна.

В последвалите убийството на Котис събития Керсеблепт бил подкрепен от наем-

ния командир Харидем, който заел мястото на Ификрат още приживе на Котис и

също като своя предшественик се оженил за дъщеря на царя; но другите претенденти също получили подкрепата на наемни пълководци, с които побързали да се сро-

дят – каузата на Берисад поддържал някой си Атенодор, тази на Аматок – двама

стратези, Симон и Бианор. С помощта на Харидем Керсеблепт успял да подави под-

новения метеж на Милтокит; пленникът бил предаден на жителите на Кардия, кои-

то го убили заедно със сина му. Но синът на Котис не успял да наложи със сила

властта си над цялото царство; Аматок и Берисад се съюзили срещу него, Атина

подкрепила техните усилия, стратегът Атенодор повел успешни военни действия и

Керсеблепт се видял принуден да признае с клетва разделението на царството и рав-

ноправното положение на останалите двама претенденти. Когато обаче новоназна-

ченият атински стратег Хабрий не получил кораби, а Атенодор трябвало да разпусне

наемниците си поради липса на средства, Керсеблепт и Харидем нарушили дадени-

те клетви и се опитали да наложат нови условия. Атиняните изпратили една десетч-

ленна делегация да преговаря за възстановяване на предишния договор, но едва поя-

вата в района на Тракийския Херсонес на новия атински стратег Харес с наемна

войска принудила Керсеблепт да седне на масата за преговори; през 357 г. пр. н. е.

между тримата царе и Атина бил сключен нов договор, част от текста на който е за-

пазена и който регламентирал, наред с всички други проблеми, статута на гръцките

градове и разпределението на събираните от тях данъци.

Частите, на които било поделено между тримата Одриското царство, не са описа-

ни изчерпателно в достигналите до нас извори, които очертават (и то приблизител-

но) единствено излаза им към морския бряг на юг. Керсеблепт успял да задържи под

свой контрол районите източно от долното течение на Хеброс, но се задължил да

върне на атиняните властта над Тракийския Херсонес (без Кардия). Аматок владеел

земите в хинтерланда на Маронея, приблизително между Хеброс и Бистонското езе-

ро. Берисад получил управлението на най-западните територии, които могат да се

ситуират предположително от района на Бистонското езеро на изток до междуречи-

ето на Струма и Места около Пангей на запад.

Разпределението между Керсеблепт, Амадок и Берисад на земите във вътрешна

Тракия остава неясно.На север подвластната на Керсеблепт територия изглежда е

достигала до Хемус, а на запад – поне до долните течения на Тунджа и Марица. Вла-

денията на Амадок са обхващали като минимум, освен непосредствения

хинтерланд на Маронея, и южните склонове на Източните Родопи, а вероятно и це-

лия басейн на река Арда. Неясно остава дали и владенията на Берисад са надхвърля-

ли по обхват крайбрежните райони в Беломорието; техния по-дълбок хинтерланд би

обхващал долината на Места, евентуално със Западните и може би – Централните

Родопи. Статутът на Горнотракийската низина на запад от долното течение на Тун-

джа заедно с прилежащите предпланини и полета, включително Подбалканските,

обаче остава неясен; този обширен и богат район във вътрешността на Тракия може

да е бил свързан и с разположените на изток и югоизток владения на Керсеблепт, и

чрез Родопската област с тези на Аматок на юг. На базата на нумизматични данни

(разпространението на бронзови монетни емисии на Маронея във вътрешността,

главно в Хасковско и Старозагорско) беше предположено, че северните райони на

владенията на Медок (Аматок I), Аматок II и Терес II са били ограничени между

Пловдивско и долината на Тунджа чак до Казанлъшко на север. Нови наблюдения

върху особено честото срещане на монетите на представителите на този династичес-

ки дом в западната част на Горнотракийската низина (и най-вече в Пазарджишко)

подсказват напоследък и друго алтернативно решение, поставящо там ядрото на

техните земи.

Не внасят особена яснота и наблюденията върху гробните паметници в този аре-

ал. На базата на разпространението на богатите тракийски погребения и градени

гробници от V до началото на III в. пр. н. е. М. Домарадски например предположи,

че северната част от владенията на Аматок е обхващала земите приблизително меж-

ду долините на Стряма и Сазлийка, до Казанлъшко на север. Особен интерес пред-

ставляват династическите некрополи с изключително богати погребения или вну-

шителни градени гробници от IV в., които би трябвало да фиксират ядрата на по-

стабилните териториални владения в Тракия от това време. Куполните гробници

край Лозенград например маркират династически център в територия, която със си-

гурност е влизала в царството на Керсеблепт. В района на Мезек се очертава друг

силно изявен поне от средата на IV в. насетне династически некропол, принадлеж-

ността на който към територията на Амадок или на Керсеблепт остава неясна; в

същия регион попада и триделната правоъгълна гробница при Татарево, Хасковс-

ко. Спорна остава принадлежността на сравнително ранния (от V – първата поло-

вина на IV в. пр. н. е.) династически некропол при Дуванли северно от Пловдив,

който предхожда многобройните гробници от IV и първата половина на III в. пр. н.

е. в Казанлъшко; други представителни куполни гробници от този период са извес-

тни от Розовец, Карловско и от Пловдив (кв. Филипово). В най-западните предели

на Горнотракийската низина са известни гробниците при Белово,Ветрен и особе-

но двете представителни гробници в Жаба могила при Стрелча.
Първите резултати от проучванията на емпорион Пистирос при с. Ветрен, Пазар-

джишко, в най-западния край на Горнотракийската низина, предлагат нови данни,

без засега да позволяват изрично решение на въпроса. Сред монетите от разкопки-

те в Пистирос например се срещат екземпляри и на Хебризелм, Котис и Керсеблепт,

и на Аматок I, Аматок II и Терес II; осезаемо липсват (поне засега) единствено монетите на Берисадовия приемник Кетрипор, известни главно от Беломорския

ареал. Особено интересен е намереният край Ветрен надпис от времето на наслед-

ниците на Котис; за съжаление името на владетеля, сключил този договор с гръцките колонисти в Пистирос, не е запазено на камъка. В надписа се споменават връз-

ките на Пистирос с Маронея, Аполония и Тасос, очевидно минаващи през терито-

риите и на трите тракийски царства; привилегированото положение на Маронея

обаче едва ли е достатъчен аргумент за изрично заключение в полза на Амадок II.

Може би тук е мястото да се припомни един отдавна известен, но неполучил досега

задоволителна интерпретация фрагментиран надпис от района на тракийското све-

тилище край Баткун южно от Ветрен: той отбелязва почести от неизвестен град

(Пистирос ?) на неизвестен тракийски владетел и неговите братя. Вероятната дати-

ровка на надписа (според формата на буквите) преди времето на Александър Велики

и специфичната формула навеждат на идеята, че се касае за синовете на Берисад –

Кетрипор и братята му, засвидетелствани именно по този начин и в намерения в

Атина надпис с текста на тройния договор с Ликей и Граб. Разбира се, дори това

предположение да се потвърди, надписът от Баткун не е сам по себе си достатъчно

сигурно указание за простирането на контролираните от Берисад и синовете му те-

ритории чак до западните предели на Горнотракийската низина; версията обаче има

право на съществуване (наред с всички останали) до намирането на достатъчно си-

гурни доказателства за разрешаване на проблема.

Положението на Македония по времето, когато Филип II поел властта, било изк-

лючително тежко. Пердика III загинал на бойното поле, разгромен от нахлулите в

страната му илирийци. От критичната ситуация не пропуснали да се възползват

традиционните македонски противници. Атина подкрепила друг претендент за

престола – Аргей, и Филип се видял принуден да предприеме спешни мерки, за да

неутрализира тази опасност. Той се оттеглил спешно от завладения от брат му Пер-

дика Амфиполис, провъзгласявайки града за независим, и с цената на формален от-

каз от претенции към него за в бъдеще успял да осигури признаването си от атиня-

ните, изглежда оформено като официален мирен договор. Друг претендент, Павза-

ний, се изявил под покровителството на “тракийския цар”, който смятал да се наме-

си лично в негова полза, но Филип успял да го спечели с богати дарове и отстранил и

тази опасност. Не е ясно кой е бил този анонимен у Диодор “тракийски цар” –

предположението в полза на Котис среща хронологически затруднения , а и използваната от Диодор анонимна формула подсказва по-скоро някой от

наследниците му. Разбира се, претендентът Павзаний вероятно е бил в ръцете на Ко-

тис преди смъртта му; но кой от наследниците на последния – Керсеблепт, Амадок

или Берисад – е получил конкретната възможност да разиграе този коз в смътните

събития след убийството на великия одрисец, остава неясно. Във всеки случай аферата с Павзаний била последния случай, в който одрисите се намесвали активно в

македонските дела.

Ролите били разменени твърде скоро. Щом положението му укрепнало, Филип

свалил маската, бързо забравил довчерашните клетви и внимателно подби-

райки подходящия момент, започнал методично да нанася своите добре пресметна-

ти удари. През 358 г. пр. н. е. в две големи кампании той разгромил пеонците и или-

рийците и отстранил опасността от северните си граници. Когато през следващата

357 г. назряла криза в отношенията на Атина с останалите членове на II морски съюз

и в началото на лятото избухнала Съюзническата война, довела до неговото разпада-

не, Филип видял своя шанс и обсадил Амфиполис, града, който преграждал пътя му

за експанзия на изток. На атинските обвинения в нарушаване на взаимните клетви

той дал първоначално уверения, че смята след като превземе града сам да го предаде

в техни ръце (и въпреки очевидната несъстоятелност на подобни обещания успял

чрез тях да предотврати изпращането на спешна помощ); когато в края на краищата

градът бил превзет, всички обещания били забравени. Осигурявайки почвата за дъл-

готрайната си власт в района, Филип се отнесъл меко с победените, изгонвайки най-

отявлените си противници и запазвайки гражданските права и привилегии на всич-

ки останали в града. Още същата година Филип превзел и Пидна на брега на Егейс-

ко море, превръщайки държавата си в морска. Уплашени от настъплението му, съ-

юзените под водачеството на Олинт халкидически градове потърсили съюз с Атина и

илирийския цар Граб; за да предотврати създаването на тази мощна враждебна коа-

лиция, Филип обещал на олинтийците да превземе и им предаде атинската клеру-

хия Потидея, заемаща стратегическа позиция на шийката на полуострова Палене в

непосредствена близост с техния град. Атина, която след превземането на Амфипо-

лис обявила война на Филип, изпуснала един от най-сериозните си потенциални

съюзници.

Развивайки благоприятната стратегическа ситуация, Филип бързо разширявал за-

воюваните плацдарми. Няколко години по-рано тасосците били заселили колонисти

в Крениди, в богат със златни мини район на север от планината Пангей, в междуре-

чието на Струма и Места (днешното Драмско поле). Притиснати от съседните тра-

кийци (районът попадал в територията, контролирана от Берисад), жителите на

Крениди се обърнали към Филип за помощ. През 356 г. пр. н. е. той отблъснал тра-

кийската опасност и укрепил незначителното дотогава селище, превръщайки го в

многолюден и силен град. “След като увеличил населението му с голям брой заселници,

той го прекръстил на Филипи, като му дал собственото си име. След това се заел със

златните рудници, които били занемарени и непроизводителни, и с подобренията си толкова повишил добива на злато, че извличал годишен доход повече от хиляда таланта. И тъй

като от тези рудници натрупал голямо състояние, с изобилието от пари издигнал маке-

донското царство още по-високо над другите, защото с отсичаните от златото монети,

които по името му започнали да наричат филипки, набрал голяма войска от наемници, а

и използвал парите за подкупи, с които подтикнал мнозина от гърците да станат преда-

тели на отечеството си.” Не знаеме нищо за конкретните перипетии около основа-

ването на Филипи, но то представлява открито навлизане в територия, за която пре-

тендирал Берисад. Последният изчезва от изворите именно по това време и изглеж-

да примамливо смъртта му да се свърже с предполагаемия конфликт.

Берисад бил наследен от синовете си начело с Кетрипор, който побързал

да потърси съюзници срещу застрашителната експанзия на Филип. Но дори тази

заплаха не била в състояние да преодолее конфликта между тримата одриски владе-

тели. Късогледата политика на Атина давала своите горчиви плодове. Обединените

сили на одрисите може би все още биха били в състояние да спрат завоевателния ус-

трем на македонския цар. Но Кетрипор обърнал погледа си в обратна посока и по-

търсил съюз с пеонския цар Липей и илирийския Граб. Към съюза се присъединила

Атина и официалният договор бил ратифициран към края на юли; в запазения текст

изрично се говори за война срещу Филип и за превземане на Крениди. Но Атина

била твърде заета със Съюзническата война и не можела да окаже ефективна помощ,

а Кетрипор, Липей и Граб действали мудно, а и поради големите разстояния трудно

можели да координират силите си за бързи и едновременни действия. Филип се

възползвал от стратегическите преимущества на централното си положение и успял

да ги разгроми един по един. “Тези народи били съседни на Македония” – разказва по

повод на коалицията между тракийци, пеонци и илирийци Диодор, – “и гледали с

подозрение засилването на Филип, но нямали сили да му се противопоставят поединично,

тъй като всички поотделно били вече побеждаване от него. Те смятали обаче, че ако обеди-

нят силите си във войната, лесно ще надделеят над Филип. Но станало така, че още дока-

то събирали армиите си, Филип се явил срещу тях преди да са готови и като всял у тях

ужас, принудил ги да се съюзят с македонците.” Без да прекъсва започнатата още през

пролетта на 356 г. пр. н. е. обсада на Потидея, Филип изпратил срещу илирийците

своя пълководец Парменион. Плутарх твърди, че “когато превзел Потидея, Филип по-

лучил едновременно три вести: с първата му известявали, че Парменион победил в голяма

битка илирийците, с втората, че неговият кон спечелил състезанието на Олимпийските

игри, с третата – раждането на Александър”. Мерките, предприети срещу Пеония и

царството на Кетрипор, не са известни, но според цитираното общо сведение на Ди-

одор те несъмнено са били бързи и адекватни. Няколко години по-късно Демостен

споменава “пеонеца” и “илириеца”, които били подвластни на Филип; едва ли ще е

пресилено да се допусне, че и тримата съюзници са се видели принудени да призна-

ят върховенството на Филип, превръщайки се в марионетни васални владетели на

зависими от Македония, но продължаващи да съществуват държавици. Кетрипор и

братята му практически изчезват от изворите след мимолетната си поява в договора

от 356 г., но утвърдилото се наименование на част от тяхната територия (“Кедрипо-

лис”, по името на владетеля) се приема за доказателство, че управлението им не е

било ликвидирано окончателно и веднага. След превземането на Потидея, Филип

освободил атинските клерухи, продал в робство останалите жители и (изпълнявайки

този път обещанието си) предал града с територията му на олинтийците – погълна-

та алчно примамка, която ги отстранила от борбата до момента (само няколко годи-

ни по-късно!), когато дошъл и техният ред в завоевателните планове на македонеца.

Сведенията ни за събитията от следващите години са твърде объркани и несигур-

ни. В литературата съществува обширна дискусия около предложената още мина-

лия век хипотеза за поход на Филип в Тракия през 354 или 353 г. пр. н. е., до-

вел до завладяването (или опустошаването) на Абдера и Маронея. Демостеновото

сведение, което лежи в центъра на цялата конструкция, показва Филип в Маронея

да преговаря с пратеник на Керсеблепт; действията им заплашвали да въвлекат Ати-

на във война с Керсеблепт и Кардия, но били пресечени от Аматок, който спрял нас-

тъплението на Филип. В пасажа фигурира и тиванецът Памен, проксен на Филип,

който се намирал в Маронея заедно с него (и двамата получили някакви гаранции от

страна на Керсеблепт); същото лице се споменава у Диодор в 353/352 архонтска го-

дина начело на петхиляден отряд, изпратен от тиванците в помощ на въстаналия

срещу Артаксеркс III персийски сатрап Артабаз; очевидната презумпция, приемана

от повечето автори, е че двата пасажа се отнасят към едно и също събитие и Памен е

бил придружен от Филип по пътя си до Маронея. Към тези сведения обикновено се

прибавя и една хронологически необвързана стратегема на Полиен, в която Филип

се връща с кораби след завладяването (или, след опустошаването?) на Абдера и Ма-

ронея, успявайки да измами причакващия го край Неаполис (срещу Тасос, при

днешната Кавала) атински стратег Харес и безпрепятствено да се завърне в Македо-

ния. Така реконструираната картина поражда много проблеми, свързани и с тиванс-

ката политика, и с взаимоотношенията между Филип, тракийските царе и Атина;

закономерно съществуват и значителни различия както в опитите за интерпретация

на сведенията, така и в датирането на отделните епизоди, което варира в твърде ши-

роки граници между 356/355 и 347 г. пр. н. е.

Почти непосредствено след разгледания пасаж за очевидно останалите без пос-

ледствия преговори в Маронея, Диодор Сицилийски привежда текст, който изне-

надва (и първоначално буди недоумение) с настъпилия рязък обрат в отношенията:

“Атинският стратег Харес доплувал в Хелеспонта, завзел Сестос, избил възрастните

граждани и продал в робство всички останали. И когато Керсеблепт, синът на Котис, по-

ради враждебността си към Филип и съюзния си договор с атиняните им предал атинс-

ките градове в Херсонес освен Кардия, народното събрание изпратило в тези градове клеру-

хи.” Независимо от спонтанното желание Диодор за пореден път да бъде обвинен в

хронологическа недобросъвестност, внимателното осмисляне на наличните сведения

позволява достатъчно убедителна реконструкция на събитията.

Преди всичко, разгледаните по-горе сведения за събитията около Маронея гово-

рят за една остра международна криза, която, според изричното свидетелство на

Демостен, за малко не довела до война между Керсеблепт и Атина. В преговорите

помежду си Филип и Керсеблепт очевидно са замисляли съвместни действия срещу

покровителствания (все още!) от Атина Аматок; не толкова намесата на последния,

колкото неотстъпчивостта на преговарящите по въпроса за подялбата на евентуално

завладените територии вероятно е довела до провала на преговорите. Но самият

факт на провеждането им е станал известен, както и намеренията на двамата царе,

предизвиквайки неминуемо ответна реакция от заплашената с политически провал

Атина. Не е ясно дали военната реакция (ударът на Харес срещу Сестос, с който оче-

видно е трябвало да започне дълго отлаганото възвръщане на гарантираните с договора от 357 г. позиции на Атина в Тракийския Херсонес) или дипломатичес-

ките усилия са били първи; съмнително е и дали първоначалният импулс за прего-

вори и компромис с Керсеблепт е изхождал от полиса или от тракийския цар. Де-

мостен открито говори в речта си срещу Аристократ за дипломатически увертюри

на Kерсеблепт и Харидем в Атина и дори изрично посочва обещаната лакома при-

мамка – съдействие за възвръщането на Амфиполис; освен това, съдейки по Дио-

доровия пасаж, на Атина най-после е била обещана реална свобода на действие в

Херсонес. Каква е била цената на тези отстъпки? Демостен с цялата цитирана реч се

стреми да доведе до съзнанието на слушателите си едно: че всички действия и крое-

жи на Керсеблепт и Харидем са преследвали развързване на ръцете им за действия

срещу поддържаните от Атина отцепници Аматок и (поне в по-ранния период) си-

новете на Берисад. Анализът на последвалите събития ни убеждава, че именно така-

ва е била цената на постигнатото съглашение. Полисът трябвало да преглътне про-

вала на поддържаната през цялото десетилетие политика на разцепление на Одрис-

кото царство и да поеме нов курс, изоставяйки на произвола довчерашните си съюз-

ници. Докато Атина заемала отдавна мечтаните позиции в Херсонес, Керсеблепт се

впуснал в активни настъпателни действия, насочени, според беглите податки на изворите, едновременно срещу Аматок на запад и Перинт и Бизантион на изток. Мо-

же би по същото време трябва да се постави документираното в един Теопомпов

фрагмент поражение на един Филипов пълководец, Адей “Петела”, от атинския

стратег Харес; победата била отпразнувана в Атина с обществено угощение за сметка

на победоносния стратег. Според някои догадки възможно е действията да са се во-

дили в района на Неаполис – Филипи.

Изоставен на произвола на съдбата, Аматок не е имал друг избор освен да потърси

– с цената на всякакви отстъпки и унижения – помощта на довчерашния си против-

ник Филип. Схолиастът на Есхин изрично сочи, че Филип се притекъл на помощ на

Бизантион, Перинт и “тракиеца Аматок”, които воювали с “царя на част от Тракия”

Керсеблепт, и също го нападнал. Сведението е потвърдено и от цитата на Теопомп

у Харпократион за Аматок, който “воювал заедно с Филип във войната срещу Керсеб-

лепт”;83 фрагментът е от 11 книга на Теопомп, която според реконструкцията на Ф.

Якоби е разглеждала точно тези събития.

Новините от Тракия са били достатъчно тревожни, за да принудят Филип, след

тежка кампания в Тесалия през лятото на 352 г. пр. н. е., да предприеме през есента

на същата година още един мащабен поход дълбоко в одриска територия. Не знае-

ме подробности за събитията, но Демостен споменава обсада на Херайон Тейхос

(крепост край Пропонтида) през месец Маймактерион (приблизително ноември) и

факта, че Филип се разболял; в Атина дори циркулирали слухове, че бил умрял.

Ударът бил болезнен и първоначалната реакция в Атина била почти истерична: Де-

мостен разказва, че били произнасяни речи и имало голямо вълнение; накрая реши-

ли да пуснат спешно на вода 40 триери, да изпратят всички граждани над 45 години,

да наложат извънреден данък от 50 таланта. При новината за болестта на Филип из-

вънредните мерки обаче били изоставени. Но независимо от болестта си Филип постигнал твърде успешно основните си цели. Според цитирания вече схолион

към Есхиновата реч за посолството, Керсеблепт бил победен и принуден да върне

спорните територии; негов син бил отведен в Македония като заложник. Интерп-

ретирането на това сведение като указание, че Керсеблепт признал зависимостта си

от Филип, станал негов васал и се задължил да му плаща данък, изглежда пресиле-

но. Очевидно е обаче, че съюзът на тракийския цар с Атина бил разтурен, и залож-

никът в Пела трябвало да гарантира, че опасният прецедент не ще се повтори в бъ-

деще. Освен това Филип спечелил за свои съюзници Перинт, Бизантион и вероятно

свързаната дотогава с Керсеблепт Кардия, които станали опорни пунктове на поли-

тиката му в района. Походът от 352 г. имал и още един, малко неочакван резултат –

според изричното твърдение на Демостен, в Тракия Филип, преди да падне болен,

“изгонил едни царе и поставил други”. Сведението може да се свърже и с полуанекдо-

тичния разказ на Юстин за двамата братя, тракийски царе, които повикали Филип

за арбитър на взаимните си спорове, а той дошъл “с цялата си армия и отнел и на

двамата братя техните царства, постъпвайки не като съдия, а като коварен и престъпен

разбойник”. Сведението обикновено се отнася пряко към синовете на Берисад наче-

ло с Кетрипор, които именно сега били загубили царството си, но Аматок също из-

чезва след този момент от изворите и “царете” у Демостен и “царствата” у Юстин

може би означават, че и той е загубил престола си, заменен с по-удобна за Филип

фигура. В следващия период тук се споменава името на Терес, смятан най-често за

син на Аматок.

Очевидно задоволен от временното разрешаване на конфликта в Тракия, през

следващите години Филип не се намесва особено активно в делата там. През 349/348

г. пр. н. е. той обсажда, превзема и разрушава Олинт, слагайки ръка върху целия

Халкидически полуостров. Атина, която отново твърде късно и нерешително прави

опити да помогне на обсадения град, изживява мъчително шока на поредния си по-

литически провал; позициите на полиса в целия невралгичен район на северозапад-

ното Егейско крайбрежие изглеждат безвъзвратно загубени, и в него започват да

надделяват лозунгите за мир, лансирани от партията на филиповите привържени-

ци.

В навечерието на Филократовия мир от 346 г. пр. н. е. изглежда назрявал нов срив

в отношенията на Филип и Керсеблепт, но причините и конкретните обстоятелства

остават неясни. Оскъдните податки за някакви самостоятелни операции на Антипа-

тър в Тракия по това време може би означават военни действия още през 347 или

поне в началото на 346 г.; по време на Филиповата кампания през пролетта Антипа-

тър вече е бил в Атина като негов представител за ратифицирането на мирния договор. От разпръснатите сведения се възстановява общата картина на ново трако-

атинско сближение, материализирано в укрепяването на цял ред пунктове по

крайбрежието и във вътрешността, в които по нареждане на стратега Харес и с оче-

видното съгласие и участие на Керсеблепт били въведени атински гарнизони: Сери-

он и Дориск на Егейското крайбрежие в района около устието на Хеброс, Ганос и

Серион Тейхос на Пропонтида и “Свещената планина” на одрисите (Хиерон Орос) в

техния хинтерланд, Ергиске вероятно в същия район; без конкретна локали-

зация остава Мюртенон. Неясно в случая е дали тази трако-атинска активност е

провокирала решителните действия на Филип или обратно, непосредствената зап-

лаха от македонска агресия е наложила предприемането на отчаяни мерки за защи-

та.

Събитията около сключването на Филократовия мир през пролетта на 346 г. пр. н.

е. са сравнително добре известни благодарение на разменените по този повод речи

между Демостен и Есхин. И двамата оратори са участвали в състава на 10-членната

атинска делегация, изпратена в Пела в началото на годината в съответствие с внесе-

ното от Филократ предложение да преговаря с Филип за условията на мира. Основ-

ната клауза на съгласувания тогава договор предвиждала всяка от двете страни да за-

пази “това което притежава”, с което се узаконявали Филиповите придобивки в Хал-

кидика и Тракия, а Атина трябвало в името на мира да преглътне окончателно загу-

бата на Амфиполис. Атинската еклесия, след като изслушала доклада на завърнала-

та се делегация, одобрила договора и на 24 Елафеболион (средата на април) била

положена тържествената клетва пред пристигналите за целта в Атина представите-

ли на Филип. Съгласно договореностите, заедно с атиняните положили клетва и тех-

ните съюзници, и тук се проявила една съществена разлика в интерпретацията на

съответната клауза – освен членовете на II морски съюз атиняните се опитали да

включат в договора и други свои фактически съюзници – фокидците, тесалийския

град Халос и Керсеблепт, от името на който в града се явил някой си Критобул от

Лампсак, упълномощен да положи нужната клетва. Македонските представители

обаче остро протестирали и отказали да признаят подобно разширено тълкуване на

клаузата за съюзниците. Тъй или иначе, с полагането на клетва атиняните се смятали

обвързани с изпълнението на договорните условия и задължения – не обаче и Фи-

лип, който тепърва трябвало да положи клетва пред атински представители. Както

се оказало, македонският цар не пропуснал да се възползва най-арогантно от това

висящо положение; още през март, след отпътуването на атинската делегация от

Пела, той незабавно се отправил в Тракия и нападнал стремително укрепените места

на Керсеблепт, прогонвайки от тях атинските гарнизони. На 24 Елафеболион, на

самия ден, когато в Атина била положена клетвата за мир от атинска страна, Филип

превзел Свещената планина (Хиерон Орос), един от главните опорни пунктове на

одрисите, и можел уверено да диктува своите условия на победения тракийски цар.

Атинският стратег Харес докладвал спешно в Атина за катастрофалното положение

в Тракия; Демостен настоявал атинската делегация, която трябвало да приеме клет-

вата на Филип, да замине незабавно по море за Тракия и да се опита на място да

спре по-нататъшното развитие на македонската агресия. По неизвестни причини

обаче делегацията тръгнала от Атина едва 9 дни след полагането на клетвите, и то по

суша, пътувала цели 23 дни до Пела и останала там да чака още 27 дни връщането на

Филип от Тракия, за да бъде поставена пред свършения факт на Керсеблептовата ка-

питулация.

Както и в други случаи, тракийската кампания на Филип II през 346 г. пр. н. е. е

била стремителна, бърза и е довела до разрешаване на конфликта в кратки срокове.

Оценката на резултатите и значението на тази кампания обаче е затруднена,

не само поради оскъдните сведения, но и поради несигурността на отнасянето на ня-

кои от тях именно към нея (а не, например, към предходната кампания от 352 г.).

Много автори смятат, че именно сега Керсеблепт бил поставен в напълно подчинено,

васално положение, а синът му бил отведен в Пела като заложник. Уместните забе-

лежки на А. Фол, който набляга на данните за активна самостоятелна политика на

Керсеблепт и в следващите няколко години,100 поставят под въпрос абсолютизиране-

то на неговото поражение през 346 г. При всичката значимост на резултатите си

(особено по отношение на буферните западноодриски царства) походите и от 352, и

от 346 г. пр. н. е. не са имали очевидно размаха, необходим за пълното подчиняване

на Керсеблепт с мощните ресурси на неговата обширна територия; сравнението с

похода от 342 г. показва нагледно реалните мащаби на подобна задача. И в двата

случая ударите на Филип са преследвали, както изглежда, предимно тактически це-

ли – да предотвратят възникването на насочена против него атинско-одриска коали-

ция, поради което и са били насочени в ключовата за подобно съглашение крайб-

режна зона. Погледнат под такъв ъгъл, походът от 346 г. би могъл да се разглежда ка-

то реакция на Филип срещу очерталото се ново атинско-тракийско сближение; с

подписването на Филократовия мир и военната победа в Тракия Филип е възстано-

вил статуквото на този фронт в своя полза и е могъл бързо да пренасочи вниманието

си към много по-важни задачи в Централна Гърция, където през следващите месеци

се разиграло последното действие на друг многогодишен конфликт: Свещената вой-

на.

Събитията в Тракия през следващите няколко години остават доста неясни. Изг-

лежда удовлетворен от постигнатото през пролетта на 346 г. (или твърде зает на дру-

ги фронтове), Филип прекратява временно действията си на тракийското направле-

ние. Успешното завършване на Свещената война и приемането му в Делфийската

амфиктиония още в годината на Филократовия мир дават на македонския цар възможност за все по-активна намеса в гръцките дела. От Тесалия до Пелопонес, от

Акарнания до Евбея неговите постоянни интриги и брутални акции му създават как-

то обширна политическа клиентела, така и ред заклети врагове, подготвяйки посте-

пенното назряване на решителния сблъсък от 338 г. пр. н. е. В този период се вмест-

ват и една мащабна кампания в Илирия през лятото на 345 г. пр. н. е., и довелия до

детронирането на Арибас поход в Епир през зимата на 343/342 г. пр. н. е. Едва през

342 г. Филип отново обърнал поглед на изток, поставяйки началото на нов етап в

своите завоевания.

Междувременно Филип изглежда е удържал в свои ръце превзетите през пролет-

та на 346 г., след прогонването на атинските гарнизони и капитулацията на Керсеб-

лепт, крайбрежни крепости в Тракия; в началото на 342 г. той все още предлагал на

атиняните независим арбитраж за тях. В хинтерланда на Маронея и Самотракийс-

ката переа запазвал поне номинално властта си наследникът на Аматок Терес; изг-

лежда възможно дори да се предположи по това време някакво сближаване на по-

зициите или даже открит съюз между него и традиционния му противник Керсеб-

лепт пред общата и за двамата македонска опасност. Докато реалното положение

на Терес в тези години остава неясно, за Керсеблепт може с достатъчно си-

гурност да се твърди, че той бързо се е съвзел от удара през 346 г. и отново подхванал

активната си политика – поне по отношение на крайбрежните гръцки градове, чиято

територия според изричното твърдение на Диодор Сицилийски нападал и ограб-

вал.

Неудачите около сключването на Филократовия мир и края на Свещената война

засилили позициите на антимакедонската партия в Атина; под нейно давление в то-

зи период полисът активизирал и втвърдил външната си политика. В Тракийския

Херсонес били изпратени нови атински клерухи начело със стратега Диопейтес; пос-

ледният успял бързо да събере значителна армия от наемници и укрепил разклате-

ните атински позиции в този невралгичен район. Изглежда към това време следва

да се отнесе и едно споменато от Демостен негово успешно пратеничество “при тра-

кийските царе”, за което не знаеме нищо повече; по всяка вероятност са визирани

Керсеблепт и Терес и не е чудно сред целите на активизираната антимакедонска по-

литика на Атина да е било и постигането на предположеното вече сближаване меж-

ду двамата.

Неизяснена остава и още една страна в развитието на междудържавните отноше-

ния в този период – взаимоотношенията на Филип с персийския цар Артаксеркс III

Охос. На базата на един недостатъчно изричен и ясен пасаж у Ариан някои пред-

полагат, а други отхвърлят съществуването на сключен по това време (лятото на

343 г.?) мирен договор между двамата, който бил развързал ръцете на Филип за ре-

шителни действия в Тракия и Гърция. Артаксеркс е бил тогава на върха на могъщес-

твото си: през 343 г. той успял да завладее отново Египет, възстановявайки Ахеме-

нидската империя в нейните максимални граници. По настояване на отличилия се в

тази кампания гръцки наемен военачалник – родосецът Ментор, който получил като

награда военното командване в Мала Азия, персийският цар помилвал намиращите

се като изгнаници в двора на Филип негов брат Мемнон и зет му, бившия бунтовен

сатрап Артабаз; те се върнали в Азия, донасяйки вероятно достоверна информация

за възможностите и (може би) намеренията на македонския цар. Изглежда именно

в резултат на техните сведения е последвал и арестът на тирана на Атарнеус и Асос

Хермиас, с когото Филип поддържал секретни отношения; изпратен от Ментор в Су-

за, Хермиас бил изтезаван и умрял от мъченията, без да разкрие нещо за връзките си

с царя на Македония.

В началото на лятото на 342 г. пр. н. е. Филип II отново нахлул в Тракия и започнал

мащабни военни операции, насочени този път към пълното подчиняване на подв-

ластните на Терес и Керсеблепт територии. Според Диодор Сицилийски той бил

воден от доброжелателното си отношение към гръцките градове в Тракия, които ис-

кал да отърве от непрестанните набези на Керсеблепт, и вероятно това е бил офи-

циално провъзгласеният повод на новия поход. Обяснението обаче изглежда недос-

татъчно от гледна точка и на размаха и характера на предприетите действия в Тра-

кия, и на последвалото ги настъпление на Филип срещу самите пропонтийски гра-

дове, които уж бил тръгнал да спасява. Съзнанието за тази неадекватност на провъз-

гласените цели на Филип е очевидно у Демостен, който използва случая да го обви-

ни, че с всичките си действия всъщност целял подчиняването на Атина.

Някои съвременни историци предпочитат да разглеждат действията на Филип в

Тракия през 342-339 г. пр. н. е. като първи етап и прелюдия към вече замисления от

него поход срещу Ахеменидската империя. Дали далечните планове на Филип за

война срещу Персия вече са имали реален облик към 342 г. пр. н. е., ще остане зави-

наги в сферата на предположенията; но да се допуска, че той е пристъпил към реал-

ното им осъществяване преди да разреши в своя полза конфликта с гърците (тоест,

преди битката при Херонея), изглежда пресилено. По-допустимо би било в случая

да се мисли, че действията на Филип са били провокирани отново от активизацията

на неговите противници, и че след кампаниите от 352 и 346 г., породени от същите

причини и показали, че с полумерки не може да се постигне траен резултат, той се е

заел да реши проблема радикално и веднъж завинаги.

Военните действия започнали през май или юни 342 г. пр. н. е и продължили

повече от две години, но за съжаление не разполагаме с подробен разказ за техни-

те перипетии. В самото начало на войната Филип е бил в Кардия и може би е зав-

зел Енос, откъдето вероятно по долината на Хеброс е нахлул “във вътрешността на

Горна Тракия”. Според краткия разказ на Диодор Сицилийски Филип навлязъл в

Тракия “с голяма войска …, победил тракийците в няколко сражения и наложил на победе-

ните варвари да плащат десятък на македонците, а сам той основал значителни градове

на най-удобните места, за да усмири дързостта на тракийците”. Поне в началото ус-

пехът е бил променлив и в едно от сраженията македонският цар дори претърпял

поражение. Затегналите се военни действия принудили Филип да остане във вът-

решна Тракия през цялата зима на 342/341 г. пр. н. е., макар и болен (или ранен?) и

при много тежки природни условия. През пролетта, след 10 месечна кампания,

основните цели на войната все още не били постигнати и се наложило и без това

значителната армия да бъде подсилена с нови попълнения от Македония и Теса-

лия. По това време Филип вече бил завладял няколко както изглежда важни тра-

кийски крепости (сред които изрично упоменати са Дронгилон, Кабиле и Мастей-

ра) и изглежда веднага пристъпил към тяхното възстановяване и укрепяване като

свои опорни пунктове.
Тракийската война е получила своето разрешение през 341 и първата половина на

340 г. пр. н. е., но до нас не са достигнали повече подробности за конкретните съби-

тия, довели в края на краищата до победата на Филип и детронирането на одриските

царе. Запазени са отделни сведения единствено за някои съпътстващи основния

конфликт перипетии в съседни райони. От Демостен знаеме например някои под-

робности за събитията около Тракийския Херсонес, очертаващи изострянето на македоно-атинските отношения. В ябълка на раздора тук се превърнала разположената

на шийката на полуострова Кардия, която след разпадането на втория морски съюз

отстоявала независимостта си от Атина и дори била влязла в съюзни отношения с

македонския цар. Атинският стратег в Херсонес, Диопейтес, се опитал със своята на-

емна армия да наложи атинската позиция, но кардианците се обърнали за помощ

към воюващия във вътрешна Тракия Филип. Последният изпратил в Атина остра

нота, заплашваща със скъсване на Филократовия мир и изискваща отзовава-

нето на Диопейтес. Тъй като атиняните не бързали да изпълнят исканията му, Фи-

лип изпратил свои наемници да охраняват Кардия, предотвратявайки обсадата на

града от Диопейтес. Възмутен от този враждебен акт на открита намеса в зона,

смятана за подвластна на атиняните, Диопейтес от своя страна се възползвал от от-

далечеността на македонските армии за да нахлуе в подвластните на Филип терито-

рии в крайбрежна Тракия, завладял крепостите Кробиле и Тиристасис, опустошил

цялата област и се оттеглил отново в Херсонес.

Много неясни и донякъде противоречиви са сведенията за действия на Филип на

север от Балкана по време на тракийската война от 342 – 340 г. пр. н. е. Характерен е

разказът, приведен в готската история на Йорданес като цитат от “историка Дион”:

“По това време … Филип страдал от недостиг на пари и се готвел да опустоши богатата

държава на Одеситите в Мизия, която тогава чак до съседния Томи била подвластна на

готите (т. е. гетите). Като отворили неочаквано портите, оттам излезли насреща му

жреците на готите, тези които се наричат “благочестиви”, с китари и бели дрехи, и пе-

ейки на глас призовавали бащините богове да бъдат благосклонни към тях и да прогонят

македонците. Като ги гледали така уверено да идват насреща им, македонците били пора-

зени – ако може да се каже така, въоръжените се изплашили от невъоръжените; те не са-

мо спрели построения за сражение боен строй и се въздържали от нападение над града, но

дори върнали всичко завладяно извън него по законите на войната и като сключили договор,

се върнали обратно.” Гетите “които свирят на китари, докато водят преговори” се

споменават извън конкретен контекст и у Атеней и Стефан Византийски; първи-

ят изрично цитира 46-ата книга на Теопомп, който е очевидният първоизточник на

цялата група сведения. Това позоваване дава възможност епизодът да се помести

със сигурност по време на тракийската кампания от 342 – 340 г. пр. н. е.

Много автори са склонни да поставят в същото време и сведенията за брака на Фи-

лип с дъщерята на гетския владетел Котелас и сключения между двамата съюзен договор. Действително, Йорданес предпоставя краткото си съобщение за това съби-

тие на цитирания по-горе разказ за спасяването на Одесос от гетските жреци и до-

ри свързва двата пасажа с “qua tempestate”, подсказвайки тяхната близост във времето,

но изричното позоваване само във втория случай на Дион като първоизточник по-

казва, че вероятно става дума за механично обединяване на сведения с различен про-

изход. Атеней, който привежда аналогично съобщение за съюза на Филип с гетския

цар и сватбата с дъщеря му, сочи като първоизточник елинистическия биограф от III

в. пр. н. е. Сатир, който бил роден в Калатис, макар и да прекарал по-голямата част

от живота си в Египет.Атеней нарича Котелас неопределено “цар на тракийците”,

но в този случай макар и фонетично промененият етникон у Йорданес (“готи” вмес-

то “гети”) изглежда по-сигурен, защото се подкрепя и от твърдението в лексикона на

Стефан Византийски, че Филиповата съпруга се наричала Гетида.

Картината значително се усложнява с въвеждането и опита за съгласуване на све-

денията за скитския цар Атей и неговите ранни взаимоотношения с Филип. По

причини, които остават неясни и дискусионни, през 40-те години на IV в.

пр. н. е. предвожданите от Атей скити нахлули в района на долния Дунав и, както

изглежда, успели да проникнат и да се закрепят временно на десния бряг на реката в

северна Добруджа. Единственият свързан разказ за последвалите събития е запазен в

Юстиновите извадки от историята на Помпей Трог: “По това време цар на скитите

бил Атей (Atheas). Като бил притиснат във войната си с истрийците, поискал чрез аполонийците помощ от Филип, като обещавал да го направи наследник на скитското царст-

во. Междувременно царят на истрийците (Histrianorum rex) умрял, избавяйки скитите

и от страха от войната, и от нуждата от помощ. Затова Атей върнал македонците, ка-

то им заръчал да кажат на Филип, че нито е искал от него помощ, нито е обещавал да го

осиновява, тъй като нито скитите, бидейки по-силни, се нуждаели от македонска защи-

та, нито той самият, при здрав син, имал нужда от наследник.” Писмо на Атей до

Филип и пратеници на Филип при скитския цар споменава и Плутарх. Интерпре-

тацията на тези сведения се затруднява допълнително от съществуването на още ня-

колко откъслечни споменавания на Атей, отнасящи се вероятно към същото време.

Така, според аналогичните стратегеми на Полиен и Фронтин Атей воювал успешно

с трибалите; един цитат на Аристокрит у Климент Александрийски пък му припис-

ва знаменателно писмо до бизантийците (“Не пречете на доходите ми, защото иначе

конете ми ще пият водата ви” ), което може би намеква за налагане на данък на

крайбрежните гръцки градове (Истрия, Томи и Калатис?), които са били по някакъв

начин подпомагани от Бизантион.

Използването от скитския цар на Аполония като посредник на молбата му за по-

мощ към Филип прави най-вероятно датирането на това събитие по време на маке-

донските кампании във вътрешна Тракия (между лятото на 342 и лятото на 340 г. пр.

н. е.). Енигматични остават противниците на Атей, предвожданите от своя цар “ист-

рийци”, за които в литературата се допуска било че са идентични със споменатите у

Полиен и Фронтин трибали, които по това време се били придвижили далеч на из-

ток от своите първоначални територии, било че са жителите на гръцкия град Ист-

рия, подвластни на местен тиран или пък подпомагани от повикани отдалеч триба-

ли (или, от съседните гети?) начело с техния цар, било, най-вероятно, че са изобщо

местните гети, начело със своя цар (от засвидетелстваната с гробницата при Аджи-

гьол династия?), получили това наименование поради съседството си било с реката

Дунав (Истрос), било с колонията Истрия.

На базата главно на анализа на археологическите данни А. Фол предположи съ-

ществуването в разглежданата епоха на два изявени гетски династически центъра –

един в Шуменско-Преславско-Провадийско, първоначалното ядро на Птолемеевата

стратегия Селетике, и друг в Добруджа. Приемайки по принцип тази идея, може

да се направи следната хипотетична реконструкция на събитията. Нахлувайки в ра-

йона на долния Дунав, скитският цар Атей се е сблъскал с династа на добруджански-

те гети – “царя на истрийците” – и затруднен във войната с него, е потърсил помощта

на Филип. Конфликтът е завършил с победа на скитите след смъртта на гетския вла-

детел; вероятно повикана на помощ от него в района се е появила и трибалската ар-

мия, отблъсната от Атей според стратегемите на Полиен и Фронтин. “Царят на ист-

рийците” не може да е идентичен с Котелас, тъй като Филип не би воювал

срещу тъста си; по хронологически съображения малко вероятна изглежда и иден-

тификацията на Котелас като евентуален наследник на умрелия в хода на събитията

добруджански династ. Остава възможността в Котелас да виждаме предводителя

на мощното южно гетско обединение с център в района на Шумен – Провадия, на-

ложило по това време (според свидетелството на Йорданес) своята хегемония над

крайбрежието от Одесос до Томи. Еднакво застрашен и от събитията на северната си

граница, и от активността на Филип от юг (походът срещу Одесос), той е побързал да

сключи стратегически съюз с последния, гарантирайки и сигурността, и политичес-

ката си автономия; пропуснал е свободно през територията си изпратените в помощ

на Атей Филипови войски, а през 339 г. вероятно е участвал заедно с Филип в разг-

рома на скитите, чието присъствие на юг от Дунав е останало мимолетно. Събитията

очевидно са създали предпоставки за политическата консолидация на гетските земи,

която е вече факт при Дромихет едно поколение по-късно.

През лятото на 340 г. пр. н. е. Филип нападнал последователно Перинт и Бизан-

тион. Причините за избухването на конфликта не са напълно изяснени; действията

на Филип може да са били мотивирани от желание да закръгли завоеванията си в

Тракия, да нанесе удар на Атина (без все още открито да нарушава Филократовия

мир), да завладее стратегически изходни бази за евентуална бъдеща агресия срещу

Персия или просто да накаже все по-открито откъсващите се от неговата политичес-

ка сфера и заговорничещи с противниците му довчерашни съюзници. За нуждите

на предстоящите действия срещу добре укрепените крайбрежни градове Филип се

нуждаел от флота си, но неговото преминаване през Хелеспонта било рисковано по-

ради превъзхождащите морски сили на атинския стратег Харес, изпратен в този район след смъртта на Диопейтес. Македонецът решил проблема, като дръзко нах-

лул с част от войската си в смятания за атинска територия Тракийски Херсонес и

съпровождал корабите по суша; Харес не посмял да се противопостави, а и народно-

то събрание в Атина преглътнало това флагрантно нарушение на мирния договор.

Обсадата на Перинт започнала вероятно през юли 340 г. пр. н. е. Филип струпал

пред града 30 000 души и всевъзможна обсадна техника и щурмувал решително

градските укрепления. Но Перинт бил разположен на достъпен само по тесен

провлак полуостров и силно укрепен, а зад здравата крепостна стена каменните къ-

щи се издигали амфитеатрално едни над други по склона и давали допълнителни

възможности за отбрана. Освен това, Филиповата ескадра била недостатъчна за

ефективна морска блокада и обсадените перинтийци получавали подкрепа по море

от своите съюзници от Бизантион; в най-тежкия момент на обсадата, със или без из-

рично указание от персийския цар, съществена помощ (пари, храна, оръжие и на-

емници начело с атинянина Аполодор) им изпратил с кораби и сатрапът на Хелес-

понтийска Фригия Арситес. Въпреки всички усилия, Филип не успял да превземе

града с щурм. Принуден да промени тактиката си, през септември той разделил

войската си на две, оставил едната част да продължи обсадата на Перинт и сам наче-

ло на другата се отправил към останалия с ограничен брой защитници и

намалено въоръжение (поради помощта за Перинт), но също здраво укрепен Бизан-

тион, като изглежда разчитал на изненадата и се надявал да превземе града с прис-

тъп. По пътя била обсадена и малката крепост Селимбрия. Още в началото на

обсадата на Бизантион или дори преди същинското й започване Филип успял да из-

мами бдителността на атинския стратег Харес и пленил събраните в конвой при Хи-

ерон на азиатския бряг на Босфора голям брой атински и други търговски кораби,

натоварени с понтийско жито. Това вече преляло чашата на атинското търпение и

демосът гласувал да бъде унищожена стелата с текста на Филократовия мир; война-

та, довела две години по-късно до битката при Херонея, била най-после обявена. В

подкрепа на Харес пред Бизантион била изпратена втора голяма атинска ескадра

начело с Фокион и Кефисодот; подкрепления изпратили и други съюзници на би-

зантийците – Хиос, Кос и Родос. Филиповият флот претърпял поражение и бил

блокиран в северния край на Босфора, а обсадата на Бизантион, продължена през

зимните месеци на 340/339 г., се затегнала и също не обещавала бързи резултати.

През пролетта на 339 г. пр. н. е. македонският цар изоставил усилията да превземе

обсадените крепости в Пропонтида; оттеглянето му обаче изисквало нови усилия,

поради блокирания в Босфора флот. Твърдението на Диодор, че “Филип … вдигнал

обсадата на двата града и сключил мирен договор с атиняните и с останалите си гръцки

противници” изглежда съдържа отгласа на някакви преговори по това време, ма-

кар и мир (поне с атиняните) очевидно да не е бил постигнат; за преговори с би-

зантийци, родосци и хиосци, на които Филип дори върнал пленените кораби, спо-

менава и Фронтин, но единствено като стратегема за измъкване от блокадата на ма-

кедонския флот. В друга стратегема Фронтин разказва за лъжливо писмо до Анти-

патър, което Филип подхвърлил в атински ръце; в него се съобщавало за въстание в

Тракия и зарадваните атиняни побързали да прехвърлят флота си от протоците към

тракийското крайбрежие, откривайки спасителния изход за корабите на Филип. С

оттеглената от Перинт и Бизантион армия Филип отново нахлул в Тракийския Хер-

сонес, съпровождайки и този път по суша напускащия Пропонтида македонски

флот и опустошавайки междувременно владенията на атиняните. От своя страна

атинският стратег Фокион преследвал македонския флот и успял да превземе някол-

ко кораба, след което нападнал и някои крайбрежни градове в Тракия, опустоша-

вайки от своя страна контролираното от македонците крайбрежие.
Съобщеното от Фронтин като измислена от Филип уловка въстание в Тракия изг-

лежда носи отгласа на някакви действителни събития по време на войната срещу

Перинт и Бизантион, които за съжаление са оставили много слаба следа в писмената

традиция. В един папирусов фрагмент от 47 книга на Теопомп се говори за действия

на Филиповите военачалници Антипатър и Парменион срещу тракийците – тетра-

хорити. Действията на Антипатър срещу тетрахоритите се споменават и в една

стратегема на Полиен; според Страбон така се наричали родопските беси. Въз-

можно е да се касае за продължаващи действия за подчиняването на все още незави-

сими тракийски племена извън подвластните преди на одрисите територии.

Към този период се отнасят и действията на младия Александър в югозападна

Тракия, за които разказва Плутарх в неговата биография: “Когато Филип отишъл да

воюва с бизантийците, Александър, който бил само на шестнайсет години, останал да уп-

равлява Македония и му бил поверен царският печат. По това време Александър покорил

въстаналите меди, завладял техния град, прогонил оттам варварите и като го заселил със

смесено население, го нарекъл Александрополис.” Може би тези събития са засегнали и

съседните на медите дентелети, споменати от Теопомп в 48 книга. Възможно е от

това време да датират и близките отношения на Александър с царя на агрианите

Лангарос.

Причините за “скитската експедиция” на Филип II през 339 г. пр. н. е. също остават

недостатъчно ясни; единственият подробен извор – Юстин, обястява похода с отп-

ращането от Атей на изпратената му македонска помощ и неговия отказ да заплати

не само възнаграждение, но дори и пътните разходи на Филиповите войници. В

историографията се подозират и по-съществени мотиви, като стремежа за военно-

политически реванш след неуспешната обсада на Перинт и Бизантион, предотвратя-

ването на евентуална скитска заплаха за македонските владения в Тракия, или раз-

ширяване на македонската завоевателна експанзия в териториите между Стара пла-

нина и реката Дунав. Но скитите в северна Добруджа едва ли са представлявали

пряка и реална опасност за земите на юг от Балкана, а и действията на Филип по

време на краткиа поход до Дунав не създават впечатлението за опит да се завладеят

трайно нови земи. В светлината на изложената по-горе хипотеза за свързване на Ко-

телас с южно-гетския политически център на запад от Одесос би могло да се пред-

положи също, че Филиповата акция е била инспирирана и предприета в защита на

неговия съюзник и тъст, непосредствено застрашен от скитската експанзия след пре-

дишните победи на Атей над “царя на истрийците” и над повиканите вероятно на

помощ трибали.

Скитският поход започнал през пролетта на 339 г. пр. н. е. и продължил най-

много до средата на лятото; единственият цялостен разказ за него (твърде кратък и

несигурен в подробностите) е запазен у Юстин. “…Филип снел обсадата на Бизанти-

он и потеглил на война срещу скитите. За да не заподозрат скитите намеренията му,

Филип изпратил напред вестители, които трябвало да съобщят на Атей, че той, Филип,

по време на обсадата на Бизантион бил дал обет да издигне статуя на Херкулес и сега идва

да я постави в устието на Истрос и моли да го пропуснат да премине в мир и да почете

бога, тъй като Филип смятал да измине този път като приятел на скитите. (В отговор

на това Атей) наредил: ако Филип иска да изпълни обета си, то нека изпрати статуята

на него (на Атей); той обещава не само да постави статуята, но и да я опази невредима, но

не би допуснал войската на Филип да навлезе в неговите владения. Ако ли пък Филип пос-

тави статуята против волята на скитите, то щом той си отиде, Атей щял да свали

статуята и да превърне медта, от която е отлята, във върхове на стрели. Този спор

ожесточил и двете страни, и се завързало сражение. Макар че скитите превъзхождали (ма
кедонците) по брой и по храброст, те били победени от хитростта на Филип. В плен би-

ли взети 20 000 жени и деца, заловили и много добитък, но не намерили никакво

злато и сребро и трябвало да повярват, че скитите наистина са много бедни. В Македония

били изпратени 20 000 от най-добрите кобили за развъждане на коне (от скитската поро-

да).” Вестоносци на Филип при Атей споменава и Плутарх; в една стратегема на

Фронтин се разказва, че Филип поставил по време на сражението конницата отзад

със заповед да убива отстъпващите и така принудително повдигнал бойния дух на

македонците; според Лукиан скитският цар Атей загинал в сражението край река-

та Истрос на над 90-годишна възраст.

Кампанията очевидно е била решена в едно единствено сражение; смъртта на

Атей и сведенията за многобройни пленници и плячка показват, че разгромът на

скитите е бил пълен и вероятно те са били трайно прогонени отвъд Дунава. Филип

незабавно потеглил обратно, но връщането на натоварената с плячка македонска

армия не било безпроблемно. Отново единственият разказа е този на Юстин: “Кога-

то Филип се връщал от Скития, преградили му пътя трибалите, които отказвали да го

пропуснат през своите земи, ако не получат от него част от плячката. От взаимни обиди

скоро стигнали до оръжие; в завързалото се сражение Филип бил ранен в бедрото, и то по

такъв начин, че минавайки през неговото тяло, копието убило коня му. Тъй като всички

помислили, че Филип е убит, цялата плячка била изгубена. Така завладяната в Скития

плячка, сякаш била прокълната, едва не донесла гибел на македонците.” Маршрутът на

Филип и локализацията на това неуспешно за македонците сражение остават неяс-

ни; най-често се предполага, че Филип се е движил по най-прекия диагонален път

през Софийско и в такъв случай вероятно сражението е станало на север от староп-

ланинските проходи или около средното течение на реката Искър.

Според цитираната у Ариан реч на Александър Велики пред разбунтувалите се

при Опис войници, Филип бил “присъединил по-голямата част от Тракия към Маке-

дония”; според Павзаний обаче “тези от съседните на Македония тракийци, които

по-рано били управлявани от Александър и преди това от Филип … съставлявали само

малка част от Тракия”. Мащабите и характерът на македонските завоевания в Тра-

кия – “едно от най-значителните постижения на Филип” – остават до наши дни дис-

кусионна тема. Дори елементарното разграничаване на “подвластни” от “съюзни” те-

ритории е често затруднено или дори невъзможно не само поради отсъствието на

конкретни данни в оскъдните извори, но и поради неразвитостта и примитивността

на политико-административната система на македонската държава, която при това

бързо еволюирала именно във времето на Филип II.

В ред случаи местните царе били оставяни да управляват като македонски съюз-

ници (например пеонецът Липей, агрианецът Лангарос, гетът Котелас, одрисите Те-

рес и Керсеблепт преди окончателното им отстраняване), при това разликата между

равноправно съюзничество и васална (клиентна) зависимост очевидно е била твърде

условна и неясна. Понякога тези съюзи били освещавани с династически бракове

(Филип и дъщерята на Котелас, неосъщественият брак между Лангарос и Филипова-

та дъщеря Кинане) или се подсигурявали със заложници (Керсеблептовият син в

Пела). Вероятно съюзнически статус са получили и повечето крайбрежни

гръцки градове, попаднали във Филиповата сфера на влияние (например Кардия);

само в отделни случаи (Амфиполис, Пидна, Крениди – Филипи) може да се говори

за по-интензивна македонска реколонизация и пряка интеграция на съществуващи

гръцки градове в македонската държавна система.

Обикновено се приема, че детронирането на одриските царе (синовете на Берисад,

Терес и Керсеблепт) е указание за пълно ликвидиране на всички елементи на мест-

ното държавно устройство и директна анексия на техните територии (в Беломорие-

то, Югоизточна Тракия и Горнотракийската низина) към македонското царство. Но

одриската държава е имала доста лабилна, многосъставна и многоетажна полити-

ческа структура, в която местни (“пара-”) династи и тяхното аристократическо обк-

ръжение са играли съществена роля при номиналния суверенитет на върховния цар.

Противно на максималистичното и очевидно необосновано мнение на Ф. Хампл за

тоталното отстраняване на местната тракийска аристокрация от завоевателите – ма-

кедонци, изглежда че Филип систематично и целенасочено се е опирал именно на

нея при уреждането на управлението в завладените територии. Представители

именно на тази социална група са тежковъоръжените “одриски конници” в Алексан-

дровата армия – вероятно около 700 души при преминаването в Азия, подсилени с

още 500 души в Египет и с още 600 души в Суза; по-късно Мемнон довежда в Индия

още 5 000 “тракийски конници”. Начело на пехотния отряд одриси-аконтисти

пък е стоял Ситалк, одриски династ и възможно дори представител на стария од-

риски династически дом; вероятно друг тракийски аристократ е водел по-

малобройния отряд тракийски пелтасти. Класически пример за властващ в своя

домен одриски династ в епохата на Александър (а и след неговата смърт) предлага,

разбира се, и Севт III.

Териториалният обхват на Филиповите завоевания в Тракия също крие много не-

известни. Общо взето те са съсредоточени в земите на юг от Балкана; съюзът с Ко-

телас остава единствената трайна политическа придобивка в земите на север, докато

победата над Атей очевидно не е имала съществени последици от гледна точка на

разширяване на сферата на македонското господство, а поражението от трибалите

естествено е имало точно обратен ефект, утвърждавайки поне за момента тяхната

пълна политическа независимост. Но дори в южна Тракия македонските завоевания

не са били повсеместни и всеобхватни. В ранния период на Филиповото управление

те засягат само непосредствено прилежащи на Македония територии в района на

Халкидическия полуостров и Пангейската област. С походите от 354/353, 352/351 и

346 г. пр. н. е. Филип прониква далеч на изток по Егейското крайбрежие и достига

Пропонтида; голямата тракийска война през 342 – 340 г. пр. н. е. го въвежда и във

вътрешността на Тракия, където Филипополис и Кабиле бележат сигурно достигна-

тите рубежи на македонската хегемония по долините на Марица и Тунджа. Откъс-

лечните сведения за действията на Антипатър и Парменион срещу тетрахоритите и

на Александър срещу меди и дентелети през 340/339 г. едва ли може да се свръхин-

терпретират като елементи от някакъв генерален план за тотално налагане на маке-

донската власт над цяла Тракия на юг от Балкана. За много райони – например Ро-

допите, Пазарджишко, Ихтиманско, Софийско, цялата Средногорско-

Старопланинска област и ред други – фактът на ефективното македонско завоевание

по времето на Филип II остава съмнителен.

И “подвластни”, и “съюзни” територии изглежда са носели в еднаква степен за-

дължението за военно сътрудничество, което е попълвало армията на Филип (и по-

късно тази на Александър) с многочислени тракийски контингенти; лишените от ца-

ре одриси и запазилите своите местни владетели пеони и агриани не се различават

чувствително помежду си в това отношение. Оскъдни са данните за фискалната по-

литика на Филип, но поне част от подвластните и зависими тракийци са били обло-

жени с данък (например старите одриски територии – с десятък197). Освен това Фи-

лип експлоатирал активно тракийските рудници, а вероятно добивал в Тракия и

други стратегически суровини, например дървен материал за кораби. Няма изрични

сведения дали с данък са били обложени и крайбрежните гръцки градове (в духа на

традиционната политика на одриските царе), но това изглежда напълно вероятно.

Според Диодор, при завладяването на Тракия през 342 – 340 г. пр. н. е. Филип “ос-

новал значителни градове на най-удобните места, за да усмири дързостта на тракийци-

те”. Натрупаният при македонската реколонизация на Амфиполис, Пидна и Кре-

ниди – Филипи опит очевидно е бил приложен сега в по-широки мащаби. Най-

силно изявени и сигурно документирани центрове на македонското присъствие във

вътрешна Тракия са несъмнено Кабиле, “македонска колония” според Стефан Визан-
тийски, и Филипополис, “основан от Филип, синът на Аминта” и носещ неговото

име. Само въз основа на името до тях често се нарежда Берое, макар нито писмени,

нито археологически данни засега да не потвърждават съществуването на елинисти-

чески град на мястото на бъдещата Августа Траяна. От Филип е бил основан и не-

локализираният със сигурност Бине. Демостен споменава, наред с Кабиле, също

нелокализираните Дронгилон и Мастейра като одриски крепости, превзети и наново

укрепени от Филип. От това изброяване често (но неоправдано) се изпуска Алек-

сандрополис, създаден от Александър в земите на медите по време на обсадата на

Бизантион от Филип. Списъкът, естествено, не може да бъде пълен; в отделни слу-

чаи археологическите проучвания дават основание да се предполагат и други пунк-

тове, засегнати от македонската колонизация в Тракия. В повечето случаи маке-

донските градове изглежда възникнали на мястото на вече съществуващи тракийски

селища.

Много автори смятат, че основният смисъл на сведенията за основаните от Филип

градове в Тракия се свежда до настаняването на военни гарнизони в завоювана вра-

жеска територия и дори ги наричат пряко “военни колонии”, представяйки си ги оче-

видно повече или по-малко в духа на атинските клерухии. Но цяла редица антич-

ни свидетелства документират принудителното преселване на население, при това

носещо най-често отрицателна характеристика. Така според един фрагмент на Тео-

помп, “в Тракия има един град на злодеите (Понерополис), основан от Филип, който

събрал там обвинени в злодейство, сикофанти, лъжесвидетели, адвокати и други негодни-

ци, около две хиляди души”.209 Подобно нещо твърди и Плутарх: “както и градът, който

Филип населил с най-лошите и нецивилизовани хора и го нарекъл Понерополис”.

Страбон смята, че Понерополис е Кабиле, Плиний – Филипополис. Бине пък,

според лемата в Големия Етимолог, бил заселен от Филип с прелюбодейци. Спо-

ред Юстин, Филип “разселил някои военнопленници (bello captos) по градовете за попъл-

ване на тяхното население”. Въпреки че често се приписват било на склонността

към парадокси и преувеличение на предполагаемия първоизточник Теопомп, било

на крайно отрицателното отношение на местното тракийско население към при-

шълците, тази група сведения отразяват достатъчно убедително самия факт на при-

нудителните преселения, обект на които е било вероятно най-вече гръцкото населе-

ние от градовете в Халкидика и на изток по Егейското крайбрежие до Пропонтида;

да припомним, че според едно (може би преувеличено) твърдение на Демостен Фи-

лип унищожил 32 града в тази област. Възраженията, че принудителното заселва-

не на неблагонадеждно население в току що завоювана вражеска територия би било

твърде рисковано начинание, има своите основания; ключът вероятно се съдържа

във формулата на Плутарх за Александрополис в земите на медите, който бил засе-

лен със “смесено население”. Това вероятно трябва да се разбира в смисъл на еднов-

ременното заселване на македонци и гърци, на военни колонисти (възможно дори

отделяни на място от войската) и на принудително преселени доскорошни против-

ници и други неблагонадеждни елементи. Трудно е да се отговори със сигурност, да-

ли и представители на местното тракийско население са били допуснати в някои

случаи до гражданство в новооснованите синойкии.

Статутът на основаните от Филип градове в Тракия трудно се долавя в оскъдните

извори. Те очевидно са били създадени на територия, отнета от местното население

и предадена в собственост на заселниците. В литературата се спори дали са имали

полисно самоуправление от “гръцки елинистически тип” или са били директно под-

чинени на македонската царска администрация; дали са били обложени с данък, по-

добно на останалите територии в Тракия, или са били освободени от него в знак на

привилегированото им положение. Дискусия съществува и по въпроса за статута

на завладените от македонците тракийски земи. Според хипотезата на Ф. Хампл
завладените територии в Тракия станали “царска земя” на Филип, която той владеел

напълно независимо от македонския народ и с която се разпореждал суверенно по

свое собствено усмотрение; според обратното мнение, Филип бил персонификация

на македонския народ и държава, цар и народ не били ясно разграничени като от-

делни субекти на държавната власт, и Тракия не била лично владение на царя, а част

от македонската държава, в която като новозавладяна територия царят е можел да се

разпорежда с по-голяма свобода, отколкото в самата Македония. Спорен е също

въпросът, дали още Филип е въвел длъжността “стратег на Тракия”, превръщайки на

практика покорените земи от Места до Черно море в самостоятелна администра-

тивна област, или това е направил едва Александър Велики с назначаването на тази

длъжност на Александър, сина на Аероп.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.