Траките в Римската империя.

Споделете страницата!

1103.jpg

През вековете нашите прадеди на три пъти са попадали под управле-нието на могъщи империи. Земите ни са били владение на Римската империя, после – на Византия,а накрая – и на Османската империя. В различните курсове по история на България тези периоди се третират най-често само като чуждо робство. Описват се на първо място борбите на прадедите ни срещу завоевателите, тежестта на чуждия гнет. На по-заден план остава простичкия факт, че и под чуждо иго народът ни е продължавал да живее, да твори и ДА ВЗЕМА УЧАСТИЕ В ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ НА ДЪРЖАВАТА, В КОЯТО ЖИВЕЕ. Последното в много случаи се разглежда едва ли не като национално предателство. В действителност, за да достигнат до високо обществено положение, на нашите прадеди им е било необходимо и да сменят името си, езика си, а в Османската империя – даже и вярата си. Дори прочутият с патриотизма си Раковски по време на учението си в Цариград е сменил името си със гръцкото Сава Стефанидис. Такива са били времената. Точно тези „ренегати“ са елита на тогавашното общество. И трите посочени империи не са в никакъв случай държави на един отделен народ. Общоизвестно е, че те са били МНОГОНАЦИОНАЛНИ държави. Всички хубаво, с което тези държави са останали в историята не е дело само на латини, на гърци, или на турци. То е създавано с общите усилия на всички народи, живеещи в империите – в това число и нашите прадеди – траки, славяни и българи. Затова смятам, че ние българите имаме правото ДА СЕ СЧИТАМЕ ЗА НАСЛЕДНИЦИ на Римската империя, на Източната Римска империя / името Византия е измислено от историците много след като тази държава е престанала да съществува !/ и дори на Османската империя, НАРЕД СЪС ВСИЧКИ ДРУГИ НАРОДИ, ОБИТАВАЛИ ТЕЗИ ИМПЕРИИ.

Нашите прадеди са дали ОГРОМЕН ПРИНОС за развитието на всяка една от тези държави, принос, който е оставил траен отпечатък във световната история и е сериозно основание за гордост, макар че досега е незаслужено премълчаван. За съжаление изучаването на този принос не е никак лесно. Как да познаем, че зад едно латинско, гръцко или турско име се крие някой от нашите прадеди – освен ако това не е специално упоменато? А и защо им е на чуждите летописци да възпяват нашия народ. Самите нашенци много пъти са скривали произхода си, за да не пречи на кариерата им. И въпреки всичко това, което е известно не е никак малко:

Помислим ли за приноса на нашите прадеди в историята на Древния Рим, винаги ще се сещаме най-напред за Спартак. Легендарният вожд на въстаналите роби отдавна се е превърнал в символ на борбата за справедливост по целия свят. Неговото дело далеч е надхвърлило рамките на римската история и е неразделна част от общо световната история. Много спортни клубове, обществени и политически организации в различни страни са носили и ще носят неговото име.

В Рим е имало и други прочути гладиатори – траки: Битус, Бакаин, Стунозис, Келедос, Атик [49].

Според луксозната академична „История на България“ император Калигула изпратил за владетели на Армения Полемон и Котис – синове на тракийския цар Котис [50]. Тракийският цар Реметалк е станал пак по римска воля архонт на Атина [51].

Бащата на римската басня

От времето на Тиберий е творчеството на баснописеца Федър – авторът, от когото е преписвал басни дори и известният Лафонтен. Федър е роден в римската провинция Македония някъде около 15 год. преди Христа. Авторите на „Всемирная история“ /том II,стр.663/ са категорични, че Федър е тракиец по националност. Бил е роб на император Август, но успява да получи свобода. От около 20 год. след Христа публикува 5 сборника „Езопови басни“ в стихове. ДО ТОГАВА БАСНЯТА НЕ БИЛА ПРЕДСТАВЕНА В РИМСКАТА ЛИТЕРАТУРА като самостоятелен вид [52].

Федър бил плебейски поет. Неговите басни са насочени против „силните на деня“ – управниците и богатите, угнетяващи обикновените хора. Още първата му книга започва с известната /макар и от името на Лафонтен/ басня „Вълк и агне“. След излизането на първите 2 тома авторът пострадал заради езика си. Станал жертва на гонение от страна на Емилий Сеян – префекта на преторианската гвардия при император Тиберий /14 – 37 год./. В следващите си книги Федър е вече по-въздържан. „Публично да възразиш е престъпление за плебея“ – казва той.

Общо Федър написал 134 басни, но далеч не всички са се запазили [53]. Той считал за своя заслуга краткостта, но пък другите го упреквали, че неговата краткост води до прекалена неяснота. Имал добро мнение за себе си като автор, но бил игнориран от тогавашните литературни върхове. Например, около 40-та година Сенека още нарича баснята „вид, който не е описан от римските дарби“.

В късната античност басните на Федър, преразказани в проза, влезли в състава на сборника „Ромул“, който много векове служел за школско обучение. Истинският Федър станал широко известен едва в края на ХVI век. Много басни на Федър били използвани от Лафонтен и Крилов – най- известните баснописци от по-ново време.

Тракийският Херкулес

Тракиец успява да достигне и до най-високото място в империята: През 235 година след Христа армията на Римската империя потеглила на поход срещу непокорните германски племена, които непрекъснато нападали и плячкосвали земите на империята. Начело на войската бил самият император Александър Север /222 – 235 г./. Някъде край съвременния град Майнц легионите се разбунтували и убили непопулярния император. Войниците провъзгласили за император Гай Юлий Вер Максимин Тракиеца.

Максимин бил син на прост тракийски овчар. Той бил взет в армията като обикновен войник по времето на Септимий Север – първият император от династията на Северите. Максимин бил изключително едър и с огромна физическа сила – като митичният герой Херкулес, който бил почитан като бог, защитник на простолюдието в Римската империя. Затова и съвременниците на Максимин го сравнявали с Херкулес. Със своята сила, храброст и ловкост във военните упражнения бившият овчар станал много популярен в армията. Постепенно той се издигнал от обикновен войник до старши трибун на легионите. Според „Всемирная история“ на академията на науките на бившия СССР – II том, стр.734, Максимин ръководел обучението на новите набори по времето на Александър Север. Дали е участвал в умъртвяването на споменатия император, историците не могат да кажат. Когато бил провъзгласен за император, Максимин изпратил само съобщение до сената в Рим с което уведомявал, че поема властта и продължил започнатия поход срещу германците. След като им нанесъл редица поражения, през 237 година той проникнал дълбоко във вътрешността на Германия – нещо, което други римски пълководци не се осмелявали да направят. След това водил война с язиги и даки.

През цялото си управление Максимин така и не стъпил в Рим, защитавайки северните граници на империята. Но армията поглъщала големи суми за изхранване, обличане и въоръжаване. Тези средства трябвало да бъдат набавени. Императорът увеличил налозите и започнал масови конфискации на земи от богатите. Бедните считали Максимин за свой защитник, но за аристократите той бил зъл и жесток тиран. Всъщност императорът трябвало да поддържа по необходимост силна армия в една държава, тръгнала вече към упадък. Като тракиец, Максимин не забравил да помогне и на собствения си народ. Това личи от намерените благодарствени надписи в провинциите Тракия и Долна Мизия [54].

Римската аристокрация посрещнала с недоволство избирането на Максимин за император. Та той бил прост овчар, при това не бил и римлянин ! /Преди него е имало други императори, родени в провинцията, но всички те са били потомци на римски аристократи./ А ето че този „варварин“ посягал и на богатствата на патрициите ! Недоволството довело до това, че аристократите от римската провинция Африка убили събирача на данъци, въоръжили робите и слугите от плантациите си и провъзгласили за император 80-годишния наместник на провинцията Гордиан, а за негов съуправител – сина му, който се казвал също Гордиан. Римският сенат побързал да потвърди това решение и да обяви Максимин за низложен. Започнала гражданска война. В Африка нахлул от Нумидия III Авустов легион, верен на Максимин. Подпомогнат от жителите на Картаген, легионът разбил войската на новите императори. Двамата Гордиановци се опитали да избягат, но били убити. Римският сенат се решил на отчаяна стъпка – обявил нови управници и започнал да събира армия. В това време Максимин се върнал от Дунавската граница в Италия и обсадил град Аквилея. По време на тази обсада той бил убит – това станало през 238 година. За император бил обявен 13-годишният внук на стария Гордиан под името Гордиан III. Още същата година варварите подновили нападенията си срещу империята

След Максимин имало императори и от други народи – илири, германци и т.н., но Максимин Тракиеца бил ПЪРВИЯТ „чужденец“ на престола на Римската империя. Ганчо Ценов [55] обръща внимание на това, че през III – IV век империята е управлявана от императори, родени “в Дунавските провинции”. Историците наричат най-често тези владетели “Илирийски императори” по името на римската провинция Илирия /днешна Югославия/, без да се интересуват особено от народността им. Но за нас българите този въпрос има значение. Според Г. Ценов поне някои от тези императори са произлизали от народите на нашите предци. Между „заподозрените“ са император Гал /около 251 – 254 год./, който бил преди това управител на Мизия, император Диоклетиан /284 – 305 год./ – също управител на Мизия до 283 год., и дори обявеният за светец от християнската църква Константин Велики /306 – 337 год./ – роден през 274 год. в град Ниш.

Спасителят на Европа

Човекът, за когото става дума е бележит римски пълководец и държавник от V век, роден в нашите земи. Цели 20 години той практически управлява Римската империя. По това време империята агонизира, разтърсвана от непрекъсващите нападения на различни „варварски“ племена – хуни, вестготи, остготи, алани, вандали, франки, свеви и други. Най-страшни от всички били хуните. Те дошли от азиатските степи през втората половина на IV век и се настанили северно от Черно море. От там започват да нападат и грабят земите на Римската империя. В началото на V век те завземат Панония /днешна Унгария/ и образуват голям племенен съюз заедно с покорените от тях племена. Постепенно хуните опустошават голяма част от Европа, унищожавайки безпощадно цели села и градове.

Още в 395 година Римската империя се разпада на две части – Източна Римска империя със столица Константинопол и Западна Римска империя, чиято столица се премества от Рим в Медиолан, а по-късно в Равена. Императорът на Източната империя се откупува от хуните със злато и тяхната армия начело с Атила потегля на запад. Те пресичат река Рейн и нахлуват в Галия Там през 451 година на Каталаунското поле /източно от Париж/ хуните бива посрещнати от армията на Западната империя, водена от Аеций. Битката завършва с разгром на хуните.Галия била спасена от пълно опустошаване. Може би по-важното е, че са били спасени от разгром и франките. По-късно те основават държава, която през 843 година се разделя на три части. Те дават началото на трите най-големи държави на Западна Европа – Франция, Германия и Италия. Впоследствие от тези държави се отделят и останалите западноевропейски страни: Испания, Португалия, Швейцария, Австрия, Холандия, Белгия. Всички тези страни произхождат от държавата на франките, която едва ли би съществувала, ако хуните бяха победили на Каталаунското поле. А тогава Европа, а с нея и целия съвременен свят щеше да изглежда съвсем иначе ! ЗАТОВА СМЕЛО МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ ПОБЕДАТА, ИЗВОЮВАНА ОТ АЕЦИЙ ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН Е ОПРЕДЕЛИЛА ХОДА НА ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПА, А ОТ ТАМ – И НА ЦЯЛАТА СВЕТОВНА ИСТОРИЯ.

Ние, българите законно можем да се гордеем с името на Аеций. Той не само е роден в нашите земи, но и произхожда от народа на траките, образували по-късно със славяни и прабългари българската нация.

Флавий Аеций е роден през 390 година в град Дуросторум – днешна Силистра. Готският историк Иордан пише за него следното: „Той бил от град Дуросторум и произхождал от народа на извънредно храбрите мизи. Баща му се наричал Гауденций. Той понасял военните несгоди и бил създаден като че ли само за Римската държава.“ Дуросторум по онова време бил крайгранично военно градче. В него било седалището на ХI Клавдиев легион. Аеций израсна сред войници и членове на войнишки семейства. В тези условия е напълно естествено,че и той избрал военното поприще. Според Гумилев [56], Аеций бил красив и силен мъж. Нямал равен в ездата, стрелбата с лък и мятането на дротик. Неговият живот е бил достоен за многотомен роман – бурен и интересен, изпълнен с опасности и премеждия, но за българите той е почти неизвестен. Още като младеж Аеций бил даден като заложник на вожда на вестготите Аларих /382 – 412 год./. Там младият мизиец се запознал много добре с варварите, техните обичаи и методите им за водене на война. Научил се свободно да говори на германски и хунски език. По-късно, когато Аеций се връща на римска служба, това му помага много път да побеждава в бой варварите или да води преговори с тях. С победите си той принудил племената на свевите и на франките да се подчинят на римската власт. Така Аеций се издигнал до най-високите правителствени постове в Западната римска империя. Това му дало възможност да се прояви и като изкусен политик. Той съумявал да привлече във войната срещу някое варварско племе други такива племена, с чиято помощ по-лесно печелел победите си и запазвал силата на римската армия за следващите сражения. Но славата на Аеций му създала и противници, на които той пречел в борбата им за власт. Такъв бил Бонифаций – наместника на римската провинция Африка. Той вдигнал метеж срещу Рим и повикал в 429 год. на помощ вандалите от Испания. Но вандалите, вместо да воюват за него, завзели Африка за себе си. Бонифаций бил принуден да се върне в Рим, където успял да наложи мнение, че за бунта му и загубата на Африка е виновен Аеций с интригите си. Тогава Аеций, който командвал войските в Галия, предприел поход срещу Рим. Бониффаций бил поставен начело на правителствените войски и разбил армията на Аеций, но бил ранен от копие и скоро умрял /432 год./. Аеций избягал при хуните. Ето какво пише за това историкът Проспер Аквински: „Аеций когато напуснал длъжността си, останал да живее в собственото си имение. Понеже там един негов неприятел се опитал чрез неочаквано нападение да го погуби, той избягал в Рим. Оттам отишъл в Далмация, а после през Панония стигнал при хуните. Като се възползвал от тяхното приятелство и помощ, той се помирил с първенците и узаконил възстановената си власт.“

Добрите отношения с хуните и лично с прочутия им вожд Атила продължили дълго. Според историците с помощта на хуните Аеций налагал волята си на императорското семейство в продължение на 20 години – от 433 до 453 година. През това време практически той управлявал Римската империя. Но рано или късно хуните трябвало да се сблъскат с римския пълководец. Това станало през 451 година в сражението, което решило съдбата на Западна Европа. Това била една истинска „битка на народите“, защото в нея взели участие много от племената и народите, които обитавали Европа по това време. Благодарение на дипломатическите си способности Аеций успял да обедини против хуните отдавнашни врагове на империята: вестготи, франки, сармати, бургунди, сакси, алани. С хуните били тръгнали на запад остготи, гепиди, херули и други народи. Рамо до рамо с тях са се били и войни от племената на нашите прадеди – славяни и прабългари.

Според историка Йордан битката била „люта, с променлив успех,зверска и упорита“. Двете страни се срещнали, както вече казахме, на Каталаунското поле. Мястото с лек наклон постепенно се издига в хълм. И двете войски пожелали да завземат хълма, понеже се надявали да им помогне в битката. Войните на Атила били изпреварени от хората на Аеций, които изтласкали хуните и завладели върха на стратегическия хълм. Това помогнало на Римската армия да отблъсне настъпващите хуни. Битката продължила до падането на нощта и тогава двете армии се оттеглили, като оставили на бойното поле според Касиодор 162 000 убити. На другия ден хуните отстъпили на другия бряг на Рейн, с което признали поражението си.

И така, битката била спечелена. Хуните за пръв път отстъпили. Две години по-късно Атила умира след една пиянска оргия. Покорените от него племена въстанали и Хунският съюз престанал да съществува. Славата на Аеций достигнала върха си. Но тази слава не му донесла добро. Уплашен за властта си император Валентиниан III /435 – 455 г./ го убил със собствените си ръце на 21 септември 454 година. По повод на това римляните казвали че императора с лявата ръка отсякъл дясната си. Така загинал Аеций, когото Е.Гибън наричал „последният истински римлянин“. През следващата година Рим бил превзет и разграбен от вандалите. След Аеций Римската империя просто рухнала.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *