Тракология 3 част

Споделете страницата!

 0006.jpg

По логичната постъпка е хазната да бъде върната отбратно в Македония, където да чака победното завръщане на Филип. Освен монетите и съкровищата, името на Котис е известно и заради надписа от Пистерос, в който незвестния тракийски владетел, препотвърждава разпоредби от времето на Котис. Така става ясно, че Котис е дал специален статут на някои търговци в границите на одриската държава, което говори и за самото развитие на одриската държава. Многобройни са данните за Котис и в сведенията на Атинските оратори. Две са важните имена: Демостен и Исократ. И двамата са силно негативно настроени към Котис и му преписват всички най-лоши човешки качества. Причината за това е промяната в курса на Котисовата политика и започване на открити антиатински действия, за налагане на одриски контрол върху Херсонес Тракийски. Най-вероятно  тази политика на Котис е причина атиняните да се възползват от услугите на двама братя от Енос, които убиват Котис, а като награда те получават атинско гражданство. Спори се дали това се е случило в 360 или 359г.
През 360г.пр.Хр. Котис І е убит. След неговата смърт държавата му е разделена на три части: на изток от Марица властта остава в ръцете на сина на Котис – Керсеблепт, между Марица и Места властта е в ръцете на Амадок, определян от някои изследователи като Медок ІІ и между Места и Срума властта е в ръцете на Берисад. И Атина и Македония са доволни от новото състояние на тракийската държава, тъй като тримата владетели започват да се конкурират по между си и Атина успява сравнително лесно да отклони опасността от одриски контрол върху Херсонес Тракийски. От своя страна македонския цар Филип ІІ започва да завладява земите на бившата одриска държава на части. Най – напред е завладяна държавата на Берисад и неговите наследници, тъй като Струма се оказва общата граница между Филип ІІ и Берисад. Следващият етап от македонското завладяване е в териториите на Амадок – между Места и Марица. По време на похода за завладяване на тези земи на мястото на старото тракийско селище Полоподева Филип създава град, който носи неговото име – Филипополис (Пловдив).
Логично последна пада държавата на Керсеблепт 341-340г. Ще рече за един период от около 20 години Филип успява да завладее, изключително мощната по времето на Котис І, одриска държава. Започва един период на македонска власт в тракийските земи, като и до момента се спори какъв е териториалния обхват на тази македонска власт и как точно се изразява в дейстие. Знае се, че вече при Александър ІІІ Велики, сина на Филип, македонската държава е назначавала последователно стратези в Тракия. След смъртта на Александър – 323г.пр.Хр., военоначалниците на Александър си поделят властта на огромната му държава. Тракия е поверена на Лизимах, той, както и останалите диадохи, поемат съответните територии със статута на стратези. Но в 306г.пр.Хр. всичките последователно се обявяват за царе. Когато Лизимах идва в Тракия, той е посрещнат от войските на одриския цар Севт ІІІ. Не е ясно кога точно и по какъв начин Севт ІІІ успява да събере тази войска като изява на някаква държавна стуктура.
Археологическите разкопки на гр.Севтополис показаха, че Севт е имал достатъчно възможности, за да изгради град според модерните тогава градоустойствени и архитектурни тенденции. Точното време на изграждането на Севтополис остава неясно. Потавя се най-общо в последната третина на ІV век. За самия Севт ІІІ не е известно от кога застава на чело на тази държава, нито кога и при какви обстоятелства слиза от политическата сцена. Това, което се знае е, че в първия сблъсък с Лизимах през 322г. завършва без ясен победител. По-късно неизвестно кога има и втори сблъсък, чийто изход също не е категоричен. Севт ІІІ не е единствения проблем на Лизимах  в Тракия. По това време в земите на север от Стара планина се е въздигнала държавата на гетите, ръководена от цар Дромихет. Античните автори са единодушни, че в сражението между Дромихет и Лизимах, катогоричен победител е Дромихет. Нещо повече, „македонския цар” е пленен. В античните текстове има колебание дали е пленен самия Лизимах или неговия син. Поради тази причина, някои автори са склонни да търсят не едно, а две сражения между Дромихет и Лизимах. Трудно е, обаче да се приеме, че и двете завършват с пленяването-  в единия случай на самия Лизимах, в другия случай на сина му. Друго обяснение, предложено от историците е, че в по-късните автори, където се появява сведението, че е пленен сина на Лизимах, надделява увереността, че един наследник на Александър – Лизимах не би могъл да бъде пленен от варварски цар и затова се твърди, че е пленен сина му. Към момента няма еднозначно решение на този въпрос. Всички автори, обаче са единодушни, че Дромихет е демонстрирал и военнополитическо и морално превъзходство върху Лизимах.  Твърди се, че когато приближените на Дромихет са настоявали Лизимах да бъде убит, като наказание за многото беди причинени на гетите, Дромихет напротив му дал царска диадема и го пуснал да си върви, обяснявайки на своите приближени, че е по-добре човек да има един приятел повече, отколкото един враг по-малко. В науката се водят спорове къде точно се е състояла решителната битка между Дромихет и Лизимах, като тези спорове са част от по-голям въпрос – къде трябва да се търси държавата на Дромихет. Според част от румънските автори тази държава има своето ядро в онези гетски земи, които в момента са част от Румънската територия. Колеги от Кишинев пък я търсят в земите на Молдова. В българската историография се наложи тезата, че античния град, елинистическия град при днешно село Свещари (Разградско) е резиденцията Хелис, в която Дромихет по сведенията на античните автори е отвел пленения Лизимах. Предполага се дори, че тракийската гробница при Свещари, известна със своята склуптурна украса е гробницата на Дромихет. Не е ясно какво сеслучва и с Дромихет. В края на 281г.пр.Хр. Лизимах е убит в сражение с други диадохи. Неговата смърт съвпада във времето с келтското нашествие на Балканския полуостров. Знае се, че те атакуват тракийските земи около 279г., знае се също така, че те създават своя държава в тракийските земи със столица Тиле, знае се също, че между 218-212г. тракийските племена успяват да изтласката келтите от Тракия и те се прехвърлят в Мала Азия.
Знае се също така, че последния цар на Тилидските келти, чието име е Кавар успява да наложи на Византион ежегоден данък от 60 таланта, срещу уговорката, че Кавар няма да напада териториите на Византион, но и няма да позволява на съседните траки да го правят. За този Кавар са известни монети, които са отсичани в тракийския град Кабиле (днешен Ямбол). Въз основа на тези факти в науката са се оформили две становища: от една страна това е тъй наречената келтска теория, която настоява, че в хода на своето нашествие келтите са унищожили тракийската държавна традиция, допринесли са за икономическата криза в Тракия, а културното им влияние  е със силни и трайни последици в тези земи. Аргументите за тази теория са, както археологически, така и езиковедски. Твърди се например, че името на племето серди, което е засвидетелствано в днешното Софийско поле и, което дава името на град Сердика (София), имало келтски произход.
Археологическите данни за келтско присъствие в Тракия са от няколко вида:
На първо място това са келтските накити Фибула – антична безопасна игла, но е направена по начин, в който се превръща в накит. Оказва се, че античните народи си имат своя традиция затова как да им изглеждат фибулите. През ІІІ век в Тракия келтския тип фибули получава широко разпространение. Типичен келтски накит е торквата. В Тракия през ІІІ век торквите се появяват, като някои от екземплярите са от много високо качество, поради което има тенденция да се свържат с владетели.
На следващо второ място келтското въоръжение – келтски щитове и келтски мечове. Келтските мечове са много характерни заради голямата си дължина. Много характерна черта на келтската култура е, че в мъжките погребения зъдължително се поставят S-образно нагънати мечове.
На трето място привържениците на келтската теория настояват, че фигурките с форма на овен и понякога на кон, които се откриват преди всичко в района на Пазарджик са келтски култови фигурки, откъдето идва и тезата, че в Пазарджишкото поле са се заселили компактна група келтско население. Привържениците на келтската теория локализират келтската резиденция Тиле в района на гара Тулово и ако това е така, то това би означавало, че келтите са се установили в ядрото на Севтовата държава, което естествено означава прекъсване на тази държавна традиция. В подкрепа на тази теза е и обвързването на гибелта на Севтополис с келтското нашествие, от страна на нумизмата Камен Димитров. Привържениците на келтската теория настояват, че присъствието на келтите като военнополитически фактор в Тракия е сравнително краткотрайно и с ограничено влияние.
Кои са техните аргументи? Специалистите по келтския език катогорично отхвърлят тезата, че Серди е келтски етноним. Изглежда са прави онези автори, които разглеждат сердите като едно от тракийските племена. На второ място келтските наките, тъй като тяхното разпространение не така масово, както би било, ако те са част от келтското етническо присъствие в Тракия, част от авторите предполагат, че те се появават в Тракия в резултат на търговия. Келтското въоръжение, по същия начин вероятно се появява в тези земи или като резултат от търговски обмен, или като военна плячка. Така наречените келтски култови фигурки са обект на емоционален спор, в който едната страна твърди, че те не са келтски, нито култови, а че са част от интериора, използвани при огнището още в края на старожелязната епоха. По въпроса за гибелта на Севтополис вече стана дума, че това най-вероятно се е случило в средата на ІІІ век и е резултат от елинистическа обсадна техника, а не на келтско нападение. По отношение на Тиле тезата, която се предполага като алтератива е, че трябва да се търси по-близо до Византион, тъй като условията на договореност между Кавар и Византион показват, че Кавар е в непосредствена близост до Византион. С тези аргументи е формулирана тезата, че келтското нашествие е само един от факторите за икономическата и политическа криза на тракийските и балканските като цяло земи. Но основната причина е, че именно балканските земи, където е ядрото на Александровата държава са арена на непрекъснати военни сблъсъци между Александровите диадох (наследници) и техните епигони ( наследници на населдниците). В условията на непрекъснати военни сблъсъци и променящи се коалиционни формации, балканските земи се оказват неподготвени да се справят с римската експанзия. Първият пряк военен сблъсък между тракийските племена и римските легиони е през 188г.пр.Хр., когато римския военоначалник Гней Манлий Вулзон се завръща от сирийската война в Мала Азия през Тракия. Той е нападнат от обединените сили на четири тракийски племена в района на югоизточна Тракия и са му нанесени тежки поражения. Така започва дългия период на римско-тракийски военни  сблъсъци в опити на Рим да завладее Тракия. В литературата се приема, че в тракийските земи са най-трудно покорените племена. След първия сблъсък след 188г. Тракия е превърната в римска провинция едва в 45/46г.сл.Хр. като дори до  106г. сл.Хр. Рим продължва са си има грижи с тракийските племена между Дунав и Карпатите, известни като даки, чийто владетел Дукебал се оказва много трудно преодолим противник за римляните. Едва в 106г. след три дакийски войни, Рим успява да се справи с този проблем и да създаде провинция Дакия в западните земи на днешна Румъния при ректа Олт (Алутанос). Това е реката, която се влива в река Дунав при днешния румънски бряг, приблизително срещуположно на българския град Свищов. В римската военна доктрина в републиканската епоха се е наложил един основен принцип и това е принципа на справедливата война. Това означава, че Рим има право да започне военни действия срещу някой противник само тогава, когато той лично е застрашен или са застрашени неговите съюзници. Оказва се, обаче че този принцип се спазва само тогава, когато друга страна е част от медународно призната система от договори, между елинистическите държави. Това е принцип, който е прилаган единствено в отношенията на Рим с държавите на диадохите и епигоните. Според съвременните историци във всички останали случаи войните, които води Рим и които са водени срещу него приличат на войните между западните заселници и индианските племена в Северна Америка. Става дума за военни действия без правила. За римските военоначалници целта във всяко едно военно начинание е правото да се празнува официален триумф, това право се гласува с решение на сената и превръща триумфатора в най-авторитетната личност в Рим. Цялата постановка на триумфалното шествие показва, че съгражданите приемат триумфатора като богоравен. Когато в 168г. пр.Хр. римляните побеждават при Пидна последния македонски цар Персей и уреждат македонските дела с решение на римския сенат, вече става ясно, че перспективата за Балканите е римска власт. Въпросът е само кога. В 148г. Рим създава провинция Македония, което означава, че започва да изпраща провинциални управители. Територията на новата провинция се превръща в изходна база за многобройни завоевателни походи във вътрешна Тракия.
Голяма част от тракийските владетели предлагат своето приятелство на Рим и по този начин са включени в римската система на съюзни и клиентни царства. Това означава, че тракийските владетели се задължават да подпомагат Рим в случай на нужда, както с войска, така и с провизии, така и с предоставяне на територия за придвижване на римските легиони. Едновременно с тези клиентни тракийски царства някои от тракийските племена продължават непримирима борба за своята независимост. Сред тях най-вече изпъква етнонима беси, които се грижат за главното прорицарище на Дионис в Тракия и които вдигат антиримско въстание в 23г.пр.Хр., предвождано от жреца на Дионис – Влогез. Въстанието е потушено, а за наказание Рим отнел светилището на бесите и го дал на одрисите. Тракийските владетели и тяхната лоялност към Рим са изправени пред тежко изпитание в годините на граждански войни. Известно е, че по време на войната между Цезар и Помпей в 48г. пр.Хр. няколко тракийски владетеля подкрепят Помпей, който представлява на Балканите лигитимната римска власт.  И тъй като Цезар побеждава, те са принудени да разчитат на милостта на Цезар. Този случай дава поука на тракийския цар Котис, който имал двама сина Раскос и Раскупорис. Когато започва гражданската война между цазарианци и републиканци през 42г.пр.Хр., той  изпратил единия си син в лагера на рупубликанците, а другия в лагера на цезарианците.  Когато цезарианците побеждават единия брат, победителя измолва милост за другия останал при победените. Решителната  стъпка в римското завладяване на земите между Дунав и Стара пранина е дело на Марк Лициний Крас, който през 29/28г. пр.Хр. организира два похода, тръгвайки от Македония, където е провинциален управител през Тракия, територията на севдите включително, за да попадне в днешната Дунавска равнина. Местното население е покорено, значителна част е избито и тези земи, по течението на река Дунав между Белград и Черно море, са включени като военна префектура в границите на провинция Македония и под властта на македонския провинциален управител. Изглежда, че между 12/15г. сл.Хр. тези земи са превърнати в самостоятелна римска провинция, станала известна под името Мизия. В 45/45г. сл.Хр. клиентното тракийско царство, което е включвало земите между Стара планина и Егейския бляг и дори части от днешна Добруджа, е превърнато в римска провинция – Тракия. Поводът за тази промяна е поредното тракийско въстание, за чието потушаване последния тракийски цар Реметалк ІІІ търси помощ от Рим. Така се оформят двете тракийски – римски провинции: Мизия, по течението на река Дунав и Тракия, в която по всичко изглежда не влиза и Стара планина. Двете провинции получават различен статут, тъй като Мизия е гранична за империята, там са настанени многобройни военни части (и легиони и помощни войски) и като официален език се налага латинския. Тракия пък е вътрешна провинция и затова остава невъоръжена провинция. Съобразявайки се с наложилата се традиция, римската администрация постепенно допуска гръцкия език да остане официален.
Известно е, че Рим назовава новосъздадените провинции по името на преобладаващата етническа група. Така Галия е заради галите, Германия – германите, Тракия е заради траките, Дакия е заради  даките. Въпросът е защо Мизия получава това име. Лесният отговор е заради мизите, проблемът е има ли там изобщо мизи. Античните автори между VІ и ІІ век пр.Хр. не съобщават за съществуването на мизи в земите между Дунав и Стара пранина. Етнонимите, които се появяват са на изток от Искър, сборния етноним гети и сборния етноним на трибарите на запад от Искър. В самия край на ІІ и началото на  І век пр.Хр., когато Рим вече се е настанил на Балканския полуостров, чрез провинция Македония, от античните автори пишещи на гръцки, за пръв път се прави опит между Дунав и Стара планина да бъдат търсени мизи. Този опит е дело на философа Посидоний, който анализира текст в 13 песен на „Илиада”. В нея се казва, че Зевс, след като участвал в битката при Троя се уморил да воюва и затова „обърнал бляскавите си очи към земята на коневъдните траки, на сражаващите се отблизо мизи и на абиите – най-спаведливи от хората”. Страбон – географа на античността живее по времето на Август и възприема тезата на Посидоний от „Илиада”. Още в античността тази теза не е еднозначно приета – Ератостен – един от най-енцеклопедичните автори, твърди че мизи в Европа няма и тези мизи от 13 песен на  „Илиада” са мизите, които се намират в Малоазийска Мизия. Нещо повече в ІІІ век сл.Хр. историкът Дион Касий, който пише римска история, който е сенатор и има достъп до архивите на римския сенат е роден и израстнал в град Никея, което е във Витиния в Мала Азия и освен това е провинциален управител на Панония (днешна Енгария) твърди изрично в своята история, че в Мизия не живеят мизи. Местното население е наричано така само от римляните, а те самите са самоназовават трибали. Очевидно има проблем с назоваването на това население. До ден днешен се приема от повечето изследователи, но не от всички, че имената мизи и Мизия се появяват тук като резултат от една политическа пропаганда и проблемът е, че тези земи са завладени от Марк Лициний Крас и получава правото на два триумфа, заради победите си в този район.  Времето, обаче е 29/28г. пр.Хр. това е най-критичното време за Октавиан Август, защото той е победил Марк Антоний при Акциом през 31г. и повторно през 30г. при Александрия. В същата 31г. Египед е завладян и тъй като сенатът е гласувал на Октавиан извънредни пълномощия, заради войната с Египед и Клеопатра, то това означава, че поне в 29г. той трябва да върне тези пълномощия. Той обаче не го прави и използва цялата си власт, за да се разправи с всеки, който би могъл да бъде негов сериозен конкурент за обществения авторитет в Рим.  Точно в този момент 29/28г. са двете победи на Марк Лициний Крас, даващи му право на триумф. Самият Марк Лициний Крас е с огромен авторитет в Рим, тъй като принадлежи от семейството на победителя на Спартак. Изправен пред заплахата Крас да отпразнува два триумфа, Октавиан прави всичко възможно, да са му отнеме единия. И тъй като земите са завладени, Октавиан Август ще обяви, че той е този, който завладява мизите, а защо точно мизи, защото в древността мизите са се славили като много силни бойци. За пръв път в официален документ мизите се  появяват на тази територия в речта на Октавиан пред сената на историческото заседание януари 27г., което заседание се счита за рожденна дата на принципата.
Мизия е разделена на две части: Горна и Долна Мизия през 86г.сл.Хр., когато император Домициан подготвя своята война срещу дакийския цар Децебал. Причината за това разделяне на Мизия е необходимостта тук да се въведат допълнителни легиони. Според традицията наложена от Октавиан под командването на един провинциален управител не може да има повече от три легиона и това е начина да се предотврати евентуален бунт срещу властта.
Разделяйки  Мизия на две провинции, Домициан въвежда в същите тези земи още два легиона. Границата между горна и долна Мизия е по долината на река Цибрица (ант.Кеаброе). Няколко  десетилетия по-късно границата между горна и долна Мизия е отместена по течението на река Лом (Алмус). Това означава, че в земите на днешна северна България се откриват паметници от три различни римски провинции: на запад от Лом е горна Мизия, на изток от Лом е долна Мизия, а земите на Предбалкана, включително Мездра са част от провинция Тракия. В южна България се срещат две римски провинции: цяла южна България, без югозападния ъгъл, който започва от Сандански на юг е Тракия, а този ъгъл е провинция Македония.
Създадената през 106г. провинция Дакия, въпреки вложния огромен финансов, военен и демографски потенциал се оказва трудно защитима от атаките на варварските племена. Затова между 270/275г. император Аврелиан изоставя тези земи и евакуира римската администрация. Но за да не стане ясно, че Дакия отпада от номенклатурата на римските провинции, огледално на старата Дакия, но на друг бряг на река Дунав са създадени две нови Даки. На север на брега на река Дунав е крайбрежна Дакия със столица Рациария ( с.Арчар видинско), на юг е вътрешна Дакия със столица Сердика.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.