Тракология 1 част

Споделете страницата!

 

 

 preslav.jpg

Тракологията е комплексна историческа дисциплина, коята изучава историята и културата на древните траки. Комплексна е, защото използва постиженията на няколко самостоятелни научни области.

Първо място текст критиката, която изучава достигналите до нас ръкописи с произведения на средновековни автори. Найната задача е да установи времето на преписване на даден ръкопис, да установи кой е оригинала, от който е преписвана. На тази база да се създаде „родословно дърво” за появата на различни ръкописи и по този начин да покаже кой от ръкописите стои по-близко до оригинала. Това се налага, тъй като понякога се откриват разночетения и е задължително чрез текст критични изследвания да се установи кое от разночетенията е близко до авторовия текст. Пример В Херодот четвърта книга се разказва за тракийското племе „гети”, които почитали „Залмоксис”, същитят Залмоксис някои от траките наричали Гебелеизис. Оказва се, че в различните ръкописи на Херодотовата история вместо Гебелеизис стои Небелеизис. Небелеизис, която форма съдържа в себе си индоевропейският корен небе, което според тях означава, че въпросния Залмоксис е божество, свързано с небесните сили, т.е. настояват, че оригиналната форма е Гебелеизис и извеждат произхода на това име от индоевропейският корен ГЕ, което означава земя, от където идва и гръцката богиня Гея. И следователно Залмоксис е божество свързано със земните сили или хтонично божество. Втора област е лингвистиката или езикознанието. Много малко са сигурните неща до момента по отношение на тракийския език.

Вече се счита за безспорно, че тракийският език е индоевропейски. Благодарение на античните автори до момента са известни около 30 тракийски глоси – понятие, с което се обозначават думи от изчезнал език, чието значение е сигурно, тъй като е съобщено изрично от античен или средновековен автор. Из между тези 30 тракийски глоси две са важни Бриа – град от тами гр.Месембриа, Полотимбирия Дева – крепост от там Пулпудева. За получаването на тракийския език, голям е приноса на академик Димитър Дечев, който публикува книгата „Тракийски езикови остатъци”, като в нея са събрани най-вече тракийски имена на хора на реки и други водни басейни, тъй наречените хидроними, ороними – име на планина, теоними – имена на богове, топоними и глоси, епиграфика – наука, която изследва надписите върху камък, метал и друг твърд метал. В рамките на тракологията от значение са изследванията, както на латинската епиграфия – надписите на латински език, които са многобройни от времето, когато тракийските земи са превърнати в римска провинция, така и гръцката епиграфика – надписите на гръцки език, които са най-многобройни, както в предримския, така и в римския период. Към момента тракийската епиграфика се изчерпва с един единствен сигурно тракийски надпис. Това е надписът върху златен пръстен от село Езерово (Пловдивско) открит в погребение. Надписът е с гръцки букви на тракийски език и към момента няма сигурен превод. Съществува още един паметник – това е надгробна плоча от село Кьолмен (Шуменско), за който се спори дали е  на тракийски или е на гръцки. Към момента няма сигурен източник. Данните от епиграфиката са на практика най-ценните, тъй като са лишени от субективността на античните автори и говорят с езика на собствените си създатели. Сред надписите открити в Тракия два са много важни:

На първо място това е голям Севтополски надпис – този надпис представя отношенията между двама съседни тракийски владеля в самия край на четвърти и началото на трети век пр. н.е. и съобщава изрично, че в Севтополис на гръцкия площад (агората) има олтар на Дионис, а светилището на великите богове се намирало в укрепената вътрешна част на града.  Къбиле е втория тракийски град съобщен в надписа (името му е тракийско, част от тракийската опонимия) има олтар на Аполон в града и светилище на богинята Артемида Фосфорос.

Втори много важен надпис за ранната история на тракия е надписа на Пистирос, намира се при село Ветрен недалеч от гара Септември ( Пазарджишко). Този надпис е открит случайно в средата на 80-те на ХХвек и в него е изписано разпореждането на тракийски цар. Името е отчупено от камъка за превилегиите на търговците и за статута на различни градове, с които съответната тракийска държава има интензивни икономически връзки. Следващата научна област, чиито резултати са от голяма важност за тракологията е Нумизматиката – наука за монетите. Това означава, че тя изследва монетите като процес на отсичане на изработване, като официален държавен знак, като платежно средство. Отделно от този им аспект нумизматиката разглежда монетната циркулация, което означава движението на монетите в териториален аспект. Изследва се също така монетните съкровища, чието натрупване и депониране дава безценна информация. Нумизматиката проучва и монетните комплекси разкрити при проучването на различните археологически проекти. Пример изследването на монетните коплекси открити в Севтополис и Къбиле и тяхното съпоставяне даде възможност да се изясни кога е загинал град Севтополис. Стана ясно, че това се е случило в средата на 3 век пр.Хр. около 250години и потвърди наблюдението на разкопвача академика Димитър Димитров, че градът е загинал в резултат на обсадна техника, което е възможно, ако е атакуван от елинистически владетел.

Въпроса с монетните комплекси от тракийските светилища през римската епоха. Тези монетни комплекси показват, че тракийските светилища функционират активно и са посещавани дори във времето, когато християнството е вече наложено като официална религия. В тракийските светилища се откриват многобройни монети от целия 4-ти и началото на 5век пр.Хр. Тези монети са сигурно датирани, тъй като носят името, титлите и портрета на съответните римски императори. Това е много важно, защото според традиционно наложилото се дело тракийските паметници, поднасяни като дарове в тракийските светилища, върху които има изображение на тракийските богове и в надписите към тях се появяват имената на траки, са изработвани в периода 2-ри докъм средата на 3 век. Приемаме, че след средата на ІІІ век такива паметници няма или са изкючение, тъй като в резултат от варварските нашествия, започнали в средата на ІІІ век, ателиетата за производство на такива паметници спират да функционират. Затова повечето автори приемаха, че след средата на ІІІ век и началото на ІV век не може да се говори повече за траки и за тракийско население, тъй като то в резултат на елинизацията, романизацията и варваризацията е претопено и е загубило характерните си етнически черти. Затова за времето ІV – VІ век част от изследователите говорят за късно – антично население, сред което е невъзможно да се обособят собствено тракийски елементи при положение, обаче че светилищата функционират активно и през целия ІV век нямаме никакви основания да мислим, че сред паметниците откривани там няма такива създадени през ІVвек.

Историческата география, историческа етнология, история на религиите – комбинираните данни на всички тези научни области дават възможност чрез интердисциплинарен анализ да се изяснят проблемите на тракийската история и култура.

Два са принципните въпроса, които определят обхвата на тези изследвания. Това е въпроса за произхода (етногенезиса) на траките и въпроса за съдбата на траките при прехода от античност към средновековие. И двата въпроса към момента нямат еднозначен отговор и различните изследователи предлагат своите аргументи за своя отговор. Въпроса за произхода на траките към момента има три възможни отговора като в тези три възможни отговора се съдържат много различни нюанса. Първият отговор е че траките са автохтонно население на източната част на Балканския полуостров. Според тази теория траките не са дошли от никъде, а са си коренното население още от епохата на неолита. Най-авторитетният представител на автохтонната теория е академик Владимир Георгиев – езиковед, който твърди че не се откриват пред тракийски езикови остатъци и тъй като няма пред тракийски езикови остатъци, това означава, че в източната част на Балканския полуостров не е засвидетелствано население, което да е говорило не тракийски език преди траките. По времето, когато Владимир Георгиев пише неолита в българските земи се датира в V хилядолетие и затова според Георгиев още от V хилядолетие пр. Хр. можем да говорим за траки (последни изследвания за датиране на неолита в българските земи изтеглиха неговото начало в началото на VІ хилядолетие между 6 000 и 5 900г.) Тази теза намира последователи сред някои археолози, които обръщат внимание на факта, че в селищните могили, които се намират на юг от Стара планина не се наблюдава пръкъсване в тяхното развитие от времето на неолита до  вкл. раната бронзова епоха.

Втората теза, която има много варианти е миграционна, тъй като според нейните привърженици, траките са мигрирало на Балканите население. Различните автори дават различен отговор на въпроса от къде идват и от кога идват. Според  част от авторите траките са дошли от север, от към Карпатите, според друга теза те идват от североизток от към руските и украинските степи. Според третата теза траките идват от югоизток, от към Мала Азия. По въпроса за времето, даваните отговори са също няколко. Преобладава мнението, че те идват на прехода между медно-каменната епоха и ранната бронзова епоха. Към това време се отнасят хиатусите (прекъсванията) в живота на голяма част от селищните могили на земите между Дунав и Стара планина. Според други автори траките са дошли в средата на ІІ-рото хилядолетие на прехода между средна и късна бронзова епоха и според последната възможност траките идват в прехода от късно бронзова към старожелязна епоха, ще рече в края на ІІ –ро и самото начало на І-во хилядолетие. Ясно е, че нито една от миграционните теории не отговаря на въпроса за формирането на тракийския етнос, тъй като казвайки от къде идва това население те не обясняват неговото формиране в предполагаемата прародина.

Спорът между миграционните теории и автохтонната теория е принципен, но той добива много голяма острота заради Варненския халкулитен некропол.

Третата теория за генезиса на траките е прототкраки – според нея траките не са автохтонното население, но не са и мигрирало население, а е население, което се е формирало с забелязаните по-късно от гърците етнокултурни характеристики тук на Балканския полуостров. Това формиране е резултат от продължителното съжителство на месното земеделско неолитно и халкулитно население с придошлото на границата с халкулита и ранен бронз от към руските степи – номадско (скотовъдно) население.

В целия период от началото на ранната бронзова епоха до към средата на ІІ-ро хил.пр.Хр., когато е началото на късната бронзова епоха, тези две населения съществуват и съжителстват на една и съща територия, но все още не се е получила онази културна спойка, която да даде характеристиките на тракийската култура. Прототраки – ранно бронзова и средно бронзова епоха – това означава, че според тази трета теория носителите на неолитната и халкулитна традиция не са траки, но те могат да бъдат обект на проучване от тракологията, тъй като са един от елементите участвали във формиране на тракийския етнос.

Въпросите за съдбата- две са тезите за това какво се случва с тракийското население при този преход:

Първата теза – в периода ІV – VІ век вече е невъзможно да се говори за тракийско население, тъй като то било претопено в резултат на силното гръцко и римско влияние и в резултат на зеселването на значителни маси варварско население, което римската империя е принудена да допусне на своите територии. Това са готи, херули, хуни, авари. Затова според тази теза за времето на късната античност етническите характеристики са недопустими, траките са загубили своя етнически облик и следователно населението е късно антично.

Другата втората теза има много привърженици из между езиковедите, но вече и все повече археолози и историци се присъединяват към нея теза. Въпреки процесите на елинизация, романизация и варваризация в отделни райони на Тракия, тракийското население се запазва със своите етно- културни характеристики, без съмнение повлияно от гръцката и латинската архитектура, но оцелява като тракийско население не само през късната античност, но със сигурност и в ранното средновековие. Основният аргумент са езиковите данни, че когато славяните се заселват на Балканския полуостров те заварват тук тракийско говорещо население и именно то това население чрез тракийски език те научават и предават напред във времето в славянизирана форма различни топуними и хидроними. Сред най-сигурни и най-любопитни примери затова, че славяните заварват тракийско говорещо население е запазването на тракийското име Полупудева по славянската средновековна форма Пъури сега Пловдив. Че става дума за предаване от тракийски в славянски е абсолютно сигурно, тъй като официалното име на града, името което фигурира в цялата официална документация е Филипополис. Това е името, което се запазва и в средновековните документи, за да се превърне след турското завладяване във Филибе. Друг пример, който със сигурност свидетелства, че славяните заварили тракийския език жив още е факта, че на много места по бившата тракийска територия е засвидетелстван топунима Момина крепост. Езиковедското обяснение за тези момини крепости е заради омонимията на думата Дева.

В тракийския език Дева – крепост, в славянския език – мома, неомъжена жена. Резултатът от тракийското Дева, чуто през славянските уши, са тези момини крепости.

Пример е днешното име на река Марица – предполага се, че това е славянизирана форма на тракийското име, тъй като официалното и популярно в древността чак до ден днешен в Гърция е името Хеброс.

Според втората теза като отделни анклади траките се запазват и за тяхно пълно изчезване може да се говори едва през края на ІХ –Х век, когато в резултат на христианизацията въведена от Борис І и налагането на християнския като официален държавен език, започнато от Борис и наложено много от Симеон Велики, всички етнически разлики постепенно са изчезнали, за да се създаде българска народност. Възможно е и естествено, то е факт, някои тракийски традиционни обичаи се запазват и през следващите векове. Тракийски реликтови обичаи са запазени – кукерските игри, нестинарството, предполага се русалии, коледарите, етрополски св.Атанас.

 

Етнонима траки

И до ден днешен няма яснота откъде идва този етноним. Не е сигурно дали самите траки са знаели, че са траки. Сигурно е, че по този начин те са обозначавани първо от своите гръцки съседи, а в последствие и от римляните, които научават за тези земи първо от гърците и едва след това от личните си срещи и военни сблъсъци с това население. Част от авторите предполагат, че етнонима траки произлиза от дума, която е имала значение на силен, храбър, смел, див и е била определението, чрез което съседите са характеризирали обитателите на източната част на Балканския полуостров. В последствие от едно определение името ще се превърне в етноним.

Втора теория се основава на сведения на Ариан – живее ІІ век сл.Хр., роден е във Витиния в Мала Азия, а това е областта, където според античните автори е живяло тракийското –малоазийско племе Витини. Единствено на Ариан дължим информацията за нимфата Траке, която нимфа била много умела и веща в лекуването с билки и припяване, познавала много добре всички растения и използвала – твърди Ариан, както лечебните така и отровните. Според А риан по името на Траке била наречена цяла Тракия. Етнонимът Траке се споменава за пръв път в най-ранната втора песен на „Илиада”. Там той се отнася единствено за населението на югоизточна Тракия, т.е. на изток от устието на Марица и Херсонес Тракийски (Галиполски полуостров) и евентуално за северозапад – Мала Азия.

Хелеспонт – Дарданели; Струма – Стримон; Марица – Хеброс.

Въм втората песен се споменава, че са дошли всички траки, които Хелеспонт огражда.

Във втората песен на „Илиада” – след траките са съобщени киконите – тракийско племе, което обитава територията между река Места и Марица. Племето е тракийско и античните автори са единодушни, но във втората песен на „Илиада” то присъства със собственото си име кикони, и ако ние не знаехме от други по-късни автори, че това е тракийско племе от втора песен на Илиада, няма как да го научим. Това означава, че в най-ранното време на употреба на етнонима траки в гръцка среда той се отнася единствено за района около Хелеспонта. Това е ситуацията в късната бронзова епоха. Следва един период, за който нямаме необходимите сведения. Едва във времето на Великата гръцка колонизация вероятно, но все още не сигурно, етнонима траки е отнесен от гръцките автори и за териториите на запад от долното течение на Марица. Предполага се, че това е така, тъй като в „Одисея” киконите живеят при гр.Исмар и техният цар и жрец е Марон. Марон посреща Одисей и го дарява с благоуханно червено вино. По името на този Марон е кръстен градът създаден по-късно на мястото на Исмар – гр.Марония. Той е  тракиец. В VІ век етнонимът траки и понятието Тракия вече се е разпростряло далеч на запад чак до гр.Терме, което е на мястото на днешен Солун, при устието на река Вардар за нас и Аксиос за гърците. И до ден днешен името на река Вардар в Гърция е Аксиос. Хекатей – гръцки автор живее в VІвек пр.Хр. Описва като Тракия цялото пространство до река Аксиос, северната при Хекатей на Тракия е Стара пранина. Всичко, което е на север  от Стара планина при Хекатей е дефинирано като скити (скитски). В представите на гърците, включително до късно време, понятието скития се използва, но да обозначи всичко чуждо и непознато за гърците, свързано с далечния Север. Докато Либия пък е понятието за далечен и непознат юг. В 10-та песен на „Илиада”, която е свързана с VІ век, когато „Илиада” е записана в Атина като траки са описани и дошлите от района на река Струма, предвождани от Резос, което наистина означава, че в VІ век гърците са прехвърлили наименованието Тракия далеч на запад спрямо времето на късната бронзова епоха.

Следващият трети етап в развитието на етнонима траки се свързва с Херодот и Тукидид в V век, понятието  Тракия вече се отнася в земите на север до река Дунав. Това означава, че за разлика от VІ век и земите между Дунав и Стара планина са тракийски. Археологически няма никакви данни за смяна на населението в тези земи между  VІ и V век, това означава, че етническата картина се е запазила същата, променена е етнонимичната действителност, т.е. употребата на етнонимите и причината за това най-вероятно е, че гръцките наблюдатели са получили повече информация за тези земи и за тях е станало ясно, че населението между Дунав и Стара планина има същите етнокултурни характеристики като населението на юг от Стара планина. В същото време от сведенията на Херодот става ясно, че древните хора не са имали достатъчно информация какво се случва в земите на север от река Дунав.

Четвърти етап в развитието на понятието Тракия за гърците е през ІVвек пр.Хр. втората половина, когато през 335г. Александър Велики тръгва на поход срещу Дунавските земи и за пръв път представители на гръцкия свят стъпват на север от река Дунав във вътрешността на континета. Тогава става ясно, че и на север от река Дунав живеят тракийски племена. Към ден днешен по археологически данни се приема за доказано, че северната граница на траките са Карпатите (Румъния), на юг е северното Егейско крайбрежие и част от северните Егейски острови – Тасос, Самотраки, Имброс. Това са сигурно тракийски острови в късната бронзова епоха и чак до времето на Великата гръцка колонизация, когато тези острови са заселени с гръцки колонисти. На североизток тракийските племена, известни чрез сборно племенно име гети, населяват пространството до междуречието Днепър-Днестър и там на това междуречие е контакната зона между тракийските гетски племена и скитите.

На изток от Днепър-Днестър са засвидетелствани и чрез античните автори и археологически – скитите. В периода на политически възход властта на скитите прехвърля тази граница Днепър-Днестър. Скитите прехвърлят тази граница и налагат своя контрол включително до река Дунав, а в някой период от време и на юг до река Дунав. – Защо? – Защото се знае със сигурност, че скитския цар Ариапейтес си бил взел жена от Истрия. Истрия е гръцка колония създадена на около 30км на юг от устието на река Дунав (Истрос).

На югоизток тракийските земи включват северозападна Мала Азия с малоазийските траки. Това пък означава, че в един период от време Мраморно море е вътрешно тракийско море и от двете му страни са живяли тракийски племена.

Западната граница е най-трудната за дифиниране. На северозапад се предполага, че условната граница между илирите на запад и траките на изток е по река Морава.

Племето, което държи контактната зона в този район по всичко изглежда са трибали, които са населявали пространството между река Искър, която в античността е известна с две имена – гръцкото – Оский и латинското – Ескус. Името е тракийско. При дифинирането на трибалите има спорове между съвременните изследователи, като спора е дали са илирийски или тракийски племена.

Трети подход към въпроса настоява, че били илирийско племе, което в последствие се тракизирало. Аналогичен е спора за югозападната граница, където дискусията се води около Македонските и Пеонските племена. Спора дори е по-сложен от спора с тибалите, тъй като тук в района на древна Македония е контактната зона не на две, а на три основни етноса – траки, елини и илири. В контекста на тези спорове може да се приеме за сигурно спрямо ситуацията от древността, че югозападната граница на тракийските племена е по течението на Вардар като в различни периоди тази теория се отмества малко на запад и съответно на изток. След Vвек югозападната граница вече по медуречието Струма – Вардар, но без самата долина на р.Вардар.

Вашият коментар