ЧЕТИРИТЕ БЪЛГАРСКИ ЧУДЕСА-II ЧАСТ.

Споделете страницата!

 

 

Глава   I
Приказната Балхара
7.7. Откриването на древна Балхара
Държавата, която индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, а гърците – Бактрия, в дълбоката античност е била считана за едно от най-прочутите царства на Азия, а античният географ Страбон я нарича в I в. пр. Хр. „перлата на Ариана“, т.е на земите, обитавани от древните индоирански народи, извест¬ни под името Айрия.
Най-ранните сведения за нея се отнасят за XIII в. пр. Хр. /периода между 1301- 1235 г./, когато според легендите богатс¬твата на това царство привлекли вниманието на египетския фа¬раон Рамзес III. По-късно според Ктесиас от Книдос се опитали да го завладеят и древните асирийци, чийто цар Нинос воювал с бактрийския цар Оксиарт. Един от най-новите изследователи на историята на Балхара-Бактрия – Валерий Никоноров – пред¬полага, че тя е възникнала в късната бронзова епоха или в нача¬лото на желязната епоха, т.е. около Х век пр. Хр. „При всички случаи тази държава е възникнала не по-късно от VII в. пр. Хр. – пише той. Нейни създатели са били източните ирански наро¬ди, които, придвижвайки се на юг, завоювали значителни прос¬транства от Близкия и Средния изток.“  . Предположението на В. Никоноров, че това забравено царство е създадено в толкова далечна епоха, се подкрепя не само от редица латински и гръц¬ки извори, но и от това, че то се споменава многократно и в най-старите индийски източници – „Ведите“ и особено в „Махабха-рата“, първият от които датира от второто хилядолетие пр. Хр., а вторият по най-нови проучвания е възникнал около Х в. пр. Хр. Характерно е също, че за разлика от римляните и гърците, древните индийци наричат още от онези времена това царство не Бактрия, а най-често Балх и Бахл, име което е носила и него¬вата столица – Балх. А народът на Балх те наричат „балхи“, „болхи“ и „бахлики“. Тези древни имена на пръв поглед изглеж¬дат твърде бледи подобия на нашето българско име и може би затова са останали незабелязани. Но за да разберем техния сми¬съл нека си припомним, че в арменската география „Ашхарацуйц“ българите са наречени освен с името „булгар“ още и с името „булхи“, което е съкратена форма от източноперсийската /таджикска/ дума БУЛХОР – българи. На картата, съставена от акад. Еремян на базата на „Ашхарацуйц“, името на народа БУЛХ е нанесено в подножията на Западен Памир и Северен Хиндукуш – точно там, където на индийските карти се намира древният Балх и народът с име болхи и балхики. Същевремен¬но в някои индийски източници древното царство Балх се нари¬ча и с името Балхара, а същото име в леко променен вид Бала-хара се среща и в кашмирската история „Раджа Тарангини“ на пандита Калхана. Известно е също, че когато част от народа на Балх се преселила в Северна Индия, там било основано ново царство, чиято династия векове наред наричала себе си с името Балхара като спомен за своята северна прародина.
Причината, за да се появят паралелно имената Балх и Балха¬ра, а също булх, булгар и булхор, е свързана с това, че при древ¬ните българи почти всяко име на род и племе се е срещало в две форми – пълна и кратка. Така например в арменската география един от големите български клонове е записан като КУПИ, а в надписите на Омуртаг същият клон е наречен КУБИАР. Майчи¬ният род на Кубрат е записан в Именника на българските канове като ЕРМИ, а в надписите на Омуртаг същото име се среща ка¬то ЕРМИАР. Друг български род ЧАКАР се явява и като ЧАКА-РАР и т.н. По силата на тази закономерност някога и самото бъл¬гарско име е записано в две успоредни форми – при индийците – като БАЛХ и БАЛХАРА, а в източноперсийската книжнина -БУЛХ, БУЛГАР и БУЛХОР, при това в един от преписите на из¬вестната поема „Шах-наме“ от Фирдоуси, открит в Афганистан от англичанина Раверти, е посочено директно, че царството Бул-гхар /така е у Фирдоуси/ се е намирало при източните граници на Персия – там, където се намира древна Бактрия – Балхара.
Днес, когато са открити твърде много източни книжовни паметници, вече не е трудно да се определи точното местопо¬ложение на Балхара, защото за него множество сведения са да¬ли както индийците, които пишат, че то се е намирало отвъд Хималаите – на север от Индия; персите, според които то е на изток от Персия; така и ранните арабски книжовници, един от които – Димашки – пише: „Балхара – е земя на запад от Та-джех“, т.е. Таджикистан .
На така описаното местоположение – на север от Индия, на изток от Персия и на запад от Таджикистан, отговаря само една древна държава и това е несъмнено древна Балхара. Интересно е и това, че различните източни народи са произнасяли пълното име на това царство по три различни начина – Балхара, Булхор, Булгхар и дори Болгар /у днешните иранци/, при което първият гласен звук е варирал в твърде широк диапазон – като „А“, „О“ и „У“. Това необикновено разнообразие на произношението по¬казва, че в началото на името е стояла някаква особена гласна, която е липсвала у съседните народи и се е предавала в силно променен вид. Такава гласна, която липсва в санскрит, индийс¬ки и персийски език, е гласната „Ъ“, особено като ударена глас¬на. Характерно е също и това, че в средата на името стои в едни случа звукът Х, в други ГХ, а трети Г, което показва, че и там се е съдържал един особен звук, чието произношение е било про¬меняно в зависимост от особеностите на различните езици. Ето защо може да се предположи, че в своя оригинален вид името на древна Балхара е звучало като Бългхар или Бългхара и е стояло съвсем близко до името на нашата страна.
След всичко това става ясно, че сведенията за древното царство Балх, Балхара и Булгхар, а също за неговия народ, на¬ричан БАЛХИКИ и БОЛХИКИ и БУЛХИ, имат изключителна ценност за българската история и се отнасят не за някое неоп¬ределено племе, а за нашите древни български предци.
Вече съвсем определено се вижда също, че най-старата зе¬мя на този народ се е намирала там, където и до днес на геог¬рафската карта стои името на древния град БАЛХ и където те¬че реката със същото име БАЛХАБ. Там е било според индийс¬ката география сърцето на някогашната голяма държава с име Балхара, а и самото име БАЛХ е най-вероятно съкратена фор¬ма от българското име, образувано по същия принцип, както от името на рода Ермиар се е образувало името Ерми, а от имена¬та на другите български племена, споменати по-горе – цитира¬ните вече кратки форми.
1.2. Описание на Древна Балхара
След като вече бе изяснено защо всички древни историци са писали, че прародината на българите се е намирала при пла¬нината Имеон и след като посочените от тях детайли показаха в кой точно район на планината се е намирала тази тяхна прас¬тара земя, време е да се заемем и с географските и стопанските особености на този далечен край и да проследим какъв е бил животът на обитателите на древната Балхара и на съседната с нея по-малка област, наричани дълги векове Балгар.
От древните историци най-информиран за Бактрия /Балха¬ра/ е бил Ктесиас от Книдос – гръцки лекар и писател, който е живял в Персия при двора на Ахеменидите между 418 и 395 г. пр. Хр., т.е. по времето, когато Балхара е била вече област от Древна Персия. В своята обемиста история, която се е състояла от 23 тома, но се е запазила само в частичен вид чрез извадки¬те на Диодор Сицилийски и Фотий, той описва войната на аси-ийския цар Нинос срещу бактрийския цар Оксиарт.
От описанието на похода личи, че по онова време столица на това царство е бил древният град Бактра /Балх/, който е бил здраво укрепен и бил превзет след дълга обсада. Останките на този град се намират на юг от Амударя в известния Балхски оазис. През 327 г. пр. Хр. тази земя е завладяна от Александър Македонски. Учените, които са го придружавали, са оставили първите по-подробни описания. Според тях, преди да достигне Балх, наричан от персите Зариаспа, Александър завладял пър¬во древна Ариана /дн. Герат/, откъдето се насочил към плани¬ната Паропамиз (днешния Хиндукуш) и през нея – в Бактрия, от което личи, че тя се намирала на изток от Хиндукуш – една сурова и непристъпна планина, отличаваща се според тогаваш¬ните очевидци с високи върхове, дълбок сняг в долините, без-людие и редки планински къщи. След като я прекосил, Алек¬сандър превзел един древен град, наричан от гърците АОРН-УС, а от местните жители ВАРНУ. Това бил вторият по големи¬на град и неговите руини до днес личат в областта Балх в Севе¬рен Афганистан, недалеч от град Хулм. Столицата Балх остана¬ла непревзета, но Александър, разтревожен от вестта, че срещу него се събират големи войски, побързал да обяви цялото цар¬ство за свое владение и се оженил за една тамошна принцеса -Роксана, най-вероятно, за да затвърди чрез този династиен брак своята все още призрачна власт. После той тръгнал на поход през пустинята, откъдето към него настъпвал бившият госпо¬дар на Балхара – Бес, и за да повдигне духа на своите войници при един труден преход се отказал от своята вода в полза на един умиращ от жажда войник. Оттам, след разгрома на Бес, той достигнал до Мараканда – днешният Самарканд. От разка¬зите за похода на Александър личи, че това е бил един особен край на Изтока с голямо природно разнообразие и резки климатични контрасти. Високите планини се редували с топли, гъс-тонаселени долини, а от вечно заснежените върхове се вижда¬ли знойни пустини. Най-прочут от тамошните градове бил древният Балх, наричан от гърците Бактра, откъдето дошло и тяхното име на цялото царство – Бактрия. За разлика от тях, персите го наричали Балх и Зариаспа, което значи на персийс¬ки Златоконният град, т.е. градът на Златните коне. Балх се на¬мирал в благодатна земеделска област – така нареченият Балх¬ски оазис, който е едно равно обширно поле, напоявано още в древността от безброй канали. Там процъфтявало открай време земеделието и градинарството, а на изток от полето – по ниски¬те хълмове и предпланини на Хиндукуш, са се простирали об¬ширни и богати на трева пасища, където някога се отглеждала една прочута порода коне – легендарните Балхски коне.
За облика на древния Балх говорят твърде картинно изра¬зите, с които го наричали чуждите народи. В най-старата ар¬менска книжнина той се споменава като „царственият Балх“ и „майката на всички градове“, защото от него в древността про¬излезли редица видни царски династии, включително династи¬ите на Партянските царе и Арменските Аршакиди. Арабите, ко¬ито се появили там през VIII век, твърдели, че от Балх произ¬лезли египетските фараони, а от съседния град Серахс – техни¬те везири. За големината на Балх се разказвали легенди в древ¬ния свят. Според арабския книжовник Ибн-Надим /IX в./ Балх е бил един от седемте най-големи градове на света и стените му в древни времена били толкова високи, че когато вятърът отвял едно знаме, издигнато върху тях, то отлетяло на няколко фарса-ха /десетки километри/. Арабите твърдели също, че от Бактрия, която те наричали Балхара, били пренесени в Египет някои ценни култури и особено едрите балхски пъпеши.
Китайците наричали този град с две имена БОТИ и БОЛО, първото от които произлизало от гръцкото име Бактра, а второ¬то – от собственото му име Балх. Те също рисуват древния Балх като огромен и дори уникален град. Според някои сведения, преведени неотдавна от китаиста И. Малявкин, обиколката на града била повече от 80 ли /над 24 км./, а според други по-скромни данни – 20 ли /6 км./, но дори и втората величина е внушителна, защото в древността най-големите градове рядко са надхвърляли 3 – 4 ли /1 – 1,5 км./.
Освен Балх в стари времена в тази страна съществували и множество други градове, от които най-известни били Варну, Мадр, Хулм /дн. Ташкурган/, Тармита, /дн. Термез/, Наутак, Рави /дн. Роб/, Каписа /Кабул/ и др. В полетата и ниските до¬лини градовете на някои места се редували през 4-5 км. един от друг, затова някои гръцки автори са нарекли завоюваните от Александър земи край Балх с красивото име „Страната на хи- » лядата градове“. Ето какво отбелязва по този повод проф. Е. Пол от Принстън: „Измежду хилядата градове, с които е била! прочута Древна Бактрия, засега най-добре е проучен древният! Ай-Ханум. Градът бил построен на брега на река Амударя и« имал стратегическото предназначение да защитава от непри¬ятелски набези една обширна речна долина, широка 10 и дъл¬га 35 километра. Още преди издигането на крепостта този бо¬гат и плодороден край е бил населен и обработван с помощта на широка мрежа от напоителни канали. В допълнение към то¬зи мощен земеделски ресурс, близостта на планините предла¬га добри възможности за отглеждане на големи стада от доби¬тък, което е превърнало долината в превъзходен център на жи¬вотновъдството, какъвто тя остава и до днес. Планините освен това са богати и на различни минерали, а в долините по горно¬то течение на Кокча се добива ценният скъпоценен камък ла-зурит – едно от най-големите богатства на този край. Стените на крепостта са били дълги 1,5 км. и са се издигали до десет метра височина. Те били направени от големи блокове пресо¬вана глина, а отвън са били обкръжени с дълбок ров.“  Древ¬ното име на този град за съжаление е изчезнало, а сегашното име Ай-Ханум е дадено на неговите руини от заселилите се след VII век узбекски номади, на чийто език то означава бук¬вално „Лунният град“ или „Лунната госпожа“.
Друг голям град е бил древният Куляб, а общо само в една от областите на древна Балхара са открити десетки старинни градища, за които техните откриватели дават следните описа¬ния: „Градовете още в онази ранна епоха станали средоточие на стоковото стопанство… Повишила се и ролята на градовете в духовния и религиозен живот на държавата, за което спомогна¬ло увеличаването на строителството на култови сгради и съоръ¬жения. По такъв начин градовете се превърнали във важни въз¬ли на инфраструктурата на този район, особено по време на Ку-шанската империя – след I век пр. Хр. Само в една област на ра¬йона – Сурхан-даря, са открити повече от 110 градове от кушанската епоха, при това 70 % от тях възникнали през този именно период от древността. Такова било положението и в друга голяма област на държавата, съответстваща на днешния Южен Таджикистан.“
От тези и много други материали личи, че земите на няко¬гашна Балхара са били един от районите с най-рано развила се градска мрежа в земите на Древния изток. Това показва, че из¬разът „Страната на хилядата градове“, с която са я наричали ня¬кога древните гърци, не е бил само красив образен епитет, а е възникнал под влиянието на интензивния градски живот в тази страна, който явно е поразявал очите дори на свикналите с то¬зи вид живот гръцки пътешественици. След като само в една долина от 50 км. /Сурхан даря/ по сведение на споменатите ар¬хеолози се наброяват около 110 старинни крепости и градове, а почти толкова има и в Бишкентската долина край Кафирниган и редица други долини в Южен Таджикистан, не е трудно да се пресметне, че около I век сл. Хр. броят на постоянните селища извън главната столична област около град Балх е възлизал на не по-малко от няколко стотици, поради което изразът „Страна¬та на хилядата градове“ никак не е неуместен.
1.3. Индийските сведения за Древна Балхара
Собственото име на древното царство Балхара бе разкрито едва преди двадесетина години благодарение на кашмирската история „Раджа Тарангини“, а също арабските сведения на Ди-машки за страната Балхара, която се намирала на запад от Та-джех, и на ал-Бируни, който пише, че в Северна Индия царува¬ла династия, която наричала себе си Балхара. Ценни сведения за това царство се съдържат и в индийските пурани, в които пи¬ше, че Ила – „синът на Кардама, цар на Балх“, оставил държа¬вата на сина си Саса-Бинду и основал град Пратищам в Мад-хьядеша.“ За това, че в Индия са се появили преселници от Балх, които наричали себе си Балхара, споменава и книгата на арабския пътешественик Масуди „Златните степи“. В нея пи¬ше, че в Северна Индия съществувало някога голямото царство Балхара, разположено на юг от днешния град Мултан в Афга¬нистан. „В Канудж – пише той – северната армия воюва срещу Мултан, а южната – срещу Балхара.“
Канудж е държавата на раджпутите между Ганг и Джамна. На север от нея се простира южната част на днешен Афганис¬тан – Мултан. А на югозапад от държавата на раджпутите се намирало друго самостоятелно владение с център Делхи, чи¬ито царе са наричали себе си с титлата Балхара. И доколкото владетелите на Делхи са били считани през Х век за най-висо¬ки по ранг от индийските царе, Бируни съвсем правилно посо¬чил, че „царете на Индия се наричат Балхара.“ Тези подроб¬ности идват да потвърдят сведенията на индийските източни¬ци за преселенията на древния цар Кардама откъм Балх, чрез които било създадено царството на така наречените Кардамити. За това, че Кардама е дошъл откъм Балх – столицата на Балхара, говорят не само преките сведения, но и самото му име, което според индийските специалисти по санскрит не е от древноиндийски произход, а се среща в езиците на север от Индия, където се е намирало първото и най-старо царство с име Балхара. В санскрит подобно име на цар не би могло да се образува, защото в този език думата „кагйата“ има силно от¬рицателен смисъл и означава „мръсотия, нечистота“. За раз¬лика от това в езиците край Памир и Хиндукуш думата КАР¬ДАМА значи „добродетелен човек“, човек с чиста карма, което показва, че името Кардама е от памирски тип. За това, че няко¬га от древното царство Балхара е имало голямо преселение към Северна Индия, говорят и имената на сина и внука на Кар¬дама – Саса-Бинду и Ила. Неотдавна тези две имена бяха отк¬рити в пергаментовите документи от Древна Бактрия, разчете¬ни от проф. Н. Симс-Уйлямс .
Особено характерно за Бактрия /Балхара/ е било името Бинду, което многократно се открива в древните документи, из¬следвани от Симс-Уйлямс. Явно е, че преселникът Саса-Бинду е бил син на царя на Балх – Кардама и с това окончателно се изяснява достоверността на описаното в индийските източници преселение.
В китайските хроники Балхара се нарича обикновено с името Бо-ло и там е вписано директно, че наред със старата държава Бо-ло има и друга държава със същото име, която съз¬дали преселилите се в Северна Индия жители на Бо-ло. По-късно те съобщават, че в Боло /Балхара/ се заселили прогонените от изток ЮЕЧЖИ /кушаните/, чийто владетел бил напад¬нат от хуните и забягнал в Индия, където основал ново царство с име ЮЕЧЖИ, което те наричат Малките Юечжи .
Това показва, че от Балхара към Индия е имало някога най-малко две големи преселения, първото от които е довело до об¬разуването на втора държава с име Балхара /наричана по ки¬тайски Малкото Боло/, а второто е довело до образуване на второ царство на кушаните, известно като Малките Юечжи. Първото преселение е станало несъмнено преди появата на ку¬шаните /юечжи/, т. е преди I в. пр. Хр., а второто – към края на господството на кушаните – през III – IV в. сл. Хр.
Освен сведенията за тези преселения има и още един блок от данни, които позволяват да се разкрият някои интересни подробности от историята на древна Балхара. Това са текстове¬те на най-древния индийски епос „Махабхарата“, създаден в устен вид между Х и VIII в. пр. Хр. – в една твърде ранна исто¬рическа епоха, когато древна Балхара все още не е била завла¬дяна от персите и по-късните завоеватели. Навсякъде в епоса се среща името на древното царство Балх и на неговата столица, която също се нарича Балх. За царете на Балх се говори като за могъщи и независими господари, които силно подпомагали един от двата противоборстващи си индийски царски родове -родът Куру /Каурави/. Тази особеност показва, че в индийския епос е отразен древен исторически период, когато Балхара не е била зависима от Персия и царете й са били едни от най-прочу¬тите владетели на север от Индия. Такава епоха е било времето преди VI в. пр. Хр. и точно този свободен и най-важен период от живота на Балхара се оказва отразен в „Махабхарата“.
Няма друг източник, чрез който да научим за деянията на най-древните царе на това велико някога царство, затова нека погледнем какво пише за тях в този огромен епос.
В „Махабхарата“ царете и народа на Балхара се наричат по индийски маниер с името „балхика“ и „бахлика“, тъй като в езика санскрит имената на чуждите народи приемат твърде чес¬то суфиксът „ка“ и „га“ /аварите стават аварика, хуните – хуника и хунга, племето шалва – „шалвеяка“, а общото име на чуж¬денците е „млечха“ и „млечга“/. Но зад нагодената към индийс¬кия правопис форма „балхика“ стои винаги царят на Балх – сто¬лицата на древна Балхара, или неговата войска, наричана също „балхика“ и „бахлика“. Затова нека видим какви древни сведе¬ния се крият под тази специфична индийска езикова обвивка. Характерно е, че в епоса царят на Балх се споменава почти ви¬наги на видно място и към него индийските воини отдават поч¬ти същата почит, както към своите собствени царе. Това личи от следната сцена, където великият герой Накула се прощава, тръгвайки на поход:
„Сбогом аз казвам. На великия род Бхарата и на моя стар дядо – царя на Индия, а също на Сомадата и на великия цар на Балх /на индийски Балхика – Бел. авт./. Сбогом на Дронга, Кри-па и останалите принцове.. .“
В моменти на триумф към царя на Балх се отправят поня¬кога по-големи похвали, отколкото дори съм индийските царе, което личи от следния кратък текст: „Хвалете царя балхика-дарада – първият от всички земни царе, който получи царс¬твото си на земята при своето раждане /курсив авт./. Хва¬лете Карна, който стреля с голям лък, подобно на хилядоок бог – царя на Анга и Ванга. Защо не хвалите и такива царе като Шаля и другите, ако вашето сърце е честно в похвалите?!“
По-нататък в друг пасаж се казва:
„Аз видях великия цар след неговото завръщане от Града на Слона. Бхисма, Дронга, Видура, Самджайя, царя на Балх /Бахлика/, Сомадатта и другите, които бяха почитани от най-старшите /курсив авт./, а също брахманите и останалите, които съществуват независимо“  Тук царят на Балх е посо¬чен между почитаните от най-старшите и е споменат преди брахманите.
За самото царство Балхара в този епос се говори като за далечна северна страна отвъд Хималаите, което личи от след¬ния пасаж: „Планинските царе отвъд Хималаите донесоха сандалово дърво и алое, а също скъпоценни камъни, злато и парфюми… Дарадите, Парадите, царете на Балх, царете на Кашмир… пахлавите,… кукурите, саките – о, Господарю на света… всички велики барони-меченосци донесоха огромни богатства…“ Тук царете на Балх се споменават в съседство с тези на Кашмир, а също на дардите от Хиндукуш и персите, наречени пахлави, т. е точно при онези народи, които реално са били съседи на древния Балх и чиито потомци и до днес живеят в близост до голямата област Балх, която е част от Се¬верен Афганистан.
В „Махабхарата“ на царя на Балхара се гледа като на един от царете, произхождащи от древна Ария – легендарната прародина на индоиранските народи. За това какво означава тази подроб¬ност най-видният съвременен санскритолог Томас Барроу казва: „Нахлулите в Индия северни народи наричали себе си с името А1КУА. Зад тях – в Азия – останали родствени с тях народи, ко¬ито заели цялото Иранско плато и обширните пространства на Централна Азия. Тези народи наричали себе си със същото име -на езика на Авестата А1КУА, от което произлиза и името на съв¬ременен Иран.“ По времето, когато е била писана „Махабхара¬та“, все още е бил жив споменът за общата прародина на ин¬дийците и иранците, известна като АЙРИАНА ВЕДЖИО, затова индийските царе са гледали на царете на Балхара като на свои древни сродници, произхождащи от прастарата съвкупност от на¬роди, наричани с общото име АIКYА /АЙРИЯ/.
„Царете на Ария – пише в „Махабхарата“ – верни на сво¬ята цел, сигурни в своето знание, познавачи на „Ведите“, изкъ¬паха душите си в светлия ручей на „Упанишадите“. Царете с цялото дължимо достойнство и благолепие и вървейки заедно като един, изпълниха всички високи церемонии за своето обе¬диняване, Бхарата! Това беше царят на Балх – Бахлика /кур¬сив авт./, който докара колесница, облечена цялата в злато и Судакшина я запрегна с бели коне от Афганистан… Господарят на Декан донесе ризница. Царят на Магадха – гирлянда и тюрбан; великият стрелец Васудана доведе огромен слон на 60 годи¬ни… Царят на Кашите донесе лък. Шаля – царят на Мадра, донесе позлатен меч и мандолина със златни струни. Тук царят на Балх е посочен на първо място между съюзниците на индийската династия Каурави, при това той стои начело на съ¬юзните царе при церемонията по побратимяването, съединява¬ща по прастар обичай в едно цяло царете на АИРИЯ, т. е на древната индоиранска прародина. Забележителен е и подаръ¬кът на царя на Балх – облечена в злато бойна колесница с пре¬възходни бели коне. Направената проверка в санскритския оксфордски речник показва обаче, че преводачът изкуствено е: осъвременил своя превод като е нарекъл конете с израза „коне от Афганистан“, а навсякъде в самия епос тези коне се наричат „коне от Балх“ /по санскритски Ваlhi,  т.е. коне от Балх/.
Епитетите, с които се нарича в целия епос царят на Балхара, са свързани несъмнено с това, че за индийците той е бил един от великите царе на Айрия – древната обща прародина, от която са излезли владетелите на Бхарата – Индия. Затова освен като велик цар и дори първи от всички царе, той твърде често се слави и с израза „великият воин Балхика“, или „могъщият воин на колесница“, напомнящ не само за неговия героизъм, но и за необикновената красота на колесниците, които се изработ¬вали в неговата страна. На пръв поглед изглежда като че ли „Махабхарата“, описвайки този цар, ни пренася в някаква из¬мислена приказна страна, съчинена подобно на митовете на древните гърци. Но има множество епизоди, от които личи, че в този епос е вградено реално историческо съдържание, свър¬зано с древни събития, възникнали преди VI в. пр. Хр., когато за трона на Бхарата /Индия/ са се борили две могъщи групиров¬ки, а на север от Индия вече е съществувал големият град Балх – център на великото по онова време царство Балхара.
За реалната историческа канава на епоса свидетелства фактът, че въпреки приказния тон, с който се описват действа¬щите царе и герои, в него са отразени десетки имена на реални племена и народи, които са живеели в Индия и съседните геог¬рафски райони – перси, саки, дарди, кашмирци, авари, хуни и мн. др., включително йонийци от древна Елада, наричани по санскритски „явана“. Всички те са влезли в епоса не с измисле¬ни названия, а със своите собствени имена, променени съвсем незначително по индийски модел, но въпреки това лесно различими. Налице е необикновен реализъм при предаването както на имената на народите, така и на тяхното местоположение, поради което, за разлика от някои фантастични поеми, тук събитията се разиграват не на измислена и въображаема сцена, а на реалната географска сцена в Индия и съседните земи. А след като тук се срещат десетки имена на реални народи, които действат често в своите реални страни, очевидно е, че и имена¬та на прочутия Балх и великия цар „балхика“ не са измислени, а отразяват преки исторически спомени. Внимание заслужава и следният момент: царят на Балх се явява в епоса постоянно в обкръжението на царе от съседни с древна Балхара области и с една група видни герои с имена, които не са характерни за Ин¬дия, но се срещат на север от нея – край Памир и съседните планини. Почти винаги редом с царя на Балх присъства Шаля -царят на племето мадри, чието име съвпада с името на древния град Мадр на около двеста километра на юг от Балх. На някои места и Шаля подобно на царя на Балх е наречен „балхика“, ко¬ето показва, че съставителите на епоса не са изреждали произ¬волно имената на източните царе, а са ги подреждали в зависи¬мост от тяхното родство. На едно място царят на Балх се явява заедно с царя на Кашмир – съседното с древна Балхара владе¬ние: „Дойдоха Кунтибоджа – блестящият цар на Кашмир – и могъщият Сухма, а също всички останали герои и царе от Балх – Вирата с неговите синове и великият воин Мачела – царе и синове на царе и господари от много страни.“.
Твърде често в епизодите, споменаващи царя на Балх, се явяват и няколко герои с особени и нехарактерни за Индия име¬на – Накула, Видура и Бурисрава. Техните имена, както и имената на владетелите, свързани с царя на Балх – Шаля, Вира¬та и Мачела, наречени направо със санскритската дума „балхи¬ка“, т. е „хора от Балх“, имат далечна прилика с наши българс¬ки имена. Например името ШАЛЯ и до днес се среща широко в българските земи като Шале, Шало и Шальо и от него произ¬лиза фамилията на известния родолюбец от Македония Дими¬тър Шалев. Името Мачела има прилика с днешното българско име Мачо, което се среща и като Мачун и Мачул, и е свързано също с известен поборник – възрожденецът Искро Мачев. Име¬то Вирата има частична прилика със старото българско име Ви-радин, а имената Накула, Видура и Бурисрава напомнят по не¬що нашите народни имена Нягул, Видул и Борислав, особено ако се има предвид, че в санскрит звукът Л преминава масово в Р, поради което думата СЛАВА там звучи като СРАВА, думата ДЪЛГА – като ДИРГА и т.н.
Към това трябва да се добавят и споменатите в индийски¬те пурани царе от Балх – Кардама, Ила и Бинду /Саса-Бинду/, които удивително напомнят старите български имена Кардам, Ил /от един средновековен надпис/ и Бинтьо /от Българския именник на проф. Йордан Заимов/.
Сходството на имената на царете, наречени по индийски „балхика“ /балхийци/, с български имена, е един допълнителен белег, че в древното царство Балхара са скрити корените на най-древната българска история.
Както вече бе посочено, навсякъде в „Махабхарата“ за ца¬рете на Балх се говори с уважение и респект и непрестанно се славят техните подвизи, богатства и красиви коне. Същевре¬менно подобно приповдигнато отношение в епоса е изразено далеч не към всички народи. Например за хуните, наречени ХУНГА в него, постоянно се употребяват укорителни и отрица¬телни изрази, между които особено често се среща изразът „грабителите хуни“, или „разбойниците хуни“. Това показва, че доброто отношение към древните българи не е плод на някаква дипломатична тактичност, а на реални техни достойнства, ко¬ито силно са ги отличавали от азиатските хуни.
Като цяло индийският епос „Махабхарата“ отваря важен прозорец към най-древното минало. И ако този прозорец у нас бе открит късно, причината е, че едва напоследък бяха намере¬ни източниците, от които личи, че царството, което гърците са наричали Бактрия, е било наричано от своите древни съседи с имена като Балх, Балхара, Булгар, Булхор и др., а на своя собс¬твен език се е казвало най-вероятно Българ или България. Ин¬дийците, които най-добре са познавали това царство, открай време са го наричали с неговите собствени имена, а не с гръц¬кото име Бактрия, и затова в индийските източници няма дори и сянка от съмнение за това, че Бактрия е едно и също с древ¬ния Балх. Ето защо в заключение ще приведем една кратка из¬вадка от индийските коментари:
„Основната и първоначална земя на народа, наречен с име¬то „балхики“, е несъмнено областта на Балх и не може да има никакво сериозно съмнение, че зад това древно име – балхики – се крият древните бактрийци, обитаващи земите край днеш¬ния Балх в Северен Афганистан.“ – пише известният изследо¬вател на „Махабхарата“, проф. К. Мушра.
„В Атхарва веда те се споменават в едно заклинание про¬тив треска, в което жрецът призовава болестта: ,,О, Такман /ин¬дийско име на треската – Бел. авт./, умолявам те, иди надалеч, върви в Муджаванта /планина в Кашмир/ или при Балхиките. Следователно – пише друг виден изследовател, проф. П. Сингх – очевидно е, че „балхиките“ са народът на Балх, т. е. народът на древна Бактрия. Тази земя – Балхика, или Бактрия – е очевидно в близост до Хиндукуш… В известната „Падма-пурана“ народът на Балх е споменат редом с кашмирците и саките като народ, живеещ на север от Индия, а на изток от Индия са посо¬чени древните хуни… Народът, наричан в Индия Балхика, е жи¬веел в земя, твърде отдалечена от народа Куру, която се иденти¬фицира като Балх, наричан от Птоломей Бактриана… Навсякъ¬де в „Махабхарата“ за царя на Балх се говори със синовно прек¬лонение /в оригинала на английски „Fatherly Veneration“/ като за по-стар роднина на царската династия на Кауравите… Рама-яна сочи, че царският род на Кауравите /Куру/ произлиза от Праджапати Кардама, който оставил своето царство Балх на си¬на си и се преселил в Мадхядеша… Много народи са с объркан и неясен произход в древните пурани. Но обитателите на Балх, наричани по индийски Балхика, не са между тях… Те не са ни¬какъв ребус за науката, защото винаги са сочени като обитате¬ли на земите на север от Индия и това в равна мяра важи както за „Махабхарата“, така и за пураните, а също за „Брихатсамхита“ на Варамихира, които всички ги споменават като северни по отношение на Индия племена… Те са винаги на север. Ройчаудури правилно ги отъждествява с народа, наречен Бактрии от Птоломей.“
Привеждам тези кратки извадки, за да отпаднат и послед¬ните съмнения, че древна Бактрия и древна Балхара са едно и също източно царство. А за да си обясним на какво се е дължа¬ла голямата слава и високата почит към това древно царство заслужава да разгледаме и някои древни легенди за произхода на царете от Балх:
„В някои от пураните е записана една древна индийска версия за произхода на балхиките – народът на Балх, според ко¬ято този народ произлизал от легендарния герой Дарста – деве¬тия син на Ману /индийския Адам/. От този Дарста според ин¬дийските предания, произлезли множество герои, наричани с името Дарстака, които според легендите били кшатрии. Тези именно древни герои от царски произход се заселили някога в земите на Балх и станали известни под името Балхика или Бахлика.“ /П. Сингх/
От тази легенда личи, че за индийците древните жители на Балхара са били кшатрии, т.е народ от герои и царе. Ето защо едва ли е чудно, че на тяхната страна са били дадени от съседните и по-далечни народи безброй красиви имена: „Царствени¬ят Балх“, „Майка на всички градове“, „Перлата на Ариана“. Ня¬ма да бъде пресилено да се предположи, че сред древното индоиранско семейство от народи, още преди неговото разделе¬ние на индийци и иранци, този народ е заемал същото високо положение, както известните в по-късно време „Царски скити“ в Европа и техните близки сродници „Царските сармати“. А за възможната връзка и приемственост между древните българи и споменатите водещи източни племена говори и следният факт. Според латинските източници над сарматите, които в II – III в. се преселили от Кавказ към Дунава е царувало едно племе, ко¬ето е било известно с името сармати — господари. От него е произлизал царят на сарматите, наричан Зизаис. Същевремен¬но според известния латински хронограф от 354 г. родоначал¬никът на древните българи се е наричал ЗИЕЗИ, т. е почти като споменатия сарматски цар, произхождащ от сарматите-господари. Случайно ли е това или не, науката тепърва трябва да проучи, но не е изключено зад сарматите-господари да се кри¬ят далечни потомци на някогашното племе от кшатрии, обита¬вало земите край Балх.
Според друга индийска легенда не само жителите на Балхара, но и мадрите – техни близки роднини, са имали твърде ви¬сок и благороден произход. „Мадрите – пише проф. К. Мушра – са били ведически народ с високи позиции, което личи от то¬ва, че тяхната държава е посочена като център на ведическата наука… Близки техни роднини са били племената от съюза Шалва, едно от които се наричало Мадракара. Царят, който уп¬равлявал Мадра по време на събитията, описани в „Махабхара-та“, се нарича Шаля, и носи прозвището Балхика /т. е. цар от Балх/. Това показва, че народът, който той оглавявал, се е пре¬селил в Северна Индия от Персия или Бактрия /Балх/ и се уста¬новил в Пенджаб… Високият произход на това племе личи и от вълнуващата история за неговата принцеса Савитри, възпята в индийския епос като олицетворение на най-висок морал“.
За духовната издигнатост на някогашните жители на Балх говори и един кратък епизод, разказан в арабската поема „Калила и Димна“. Веднъж двама мъдреци от Балх отишли на гос¬ти при един индийски цар, който любезно ги поканил в своя дворец. Но когато влезли в двора, едно говорещо папагалче им казало, че царят наскоро бил изгонил вярната си жена. Затова, когато те прекрачили прага на двореца, благодарили за покана¬та и веднага се обърнали да си вървят. „Но защо?!“- попитал учудено царят. „Царю, ние научихме, че ти си прогонил най-предания си човек, а нашите обичаи ни забраняват да седим на една маса с такива хора.“ – отговорили мъдреците от Балх.
1.4. Краят на Древна Балхара
В науката всяка крачка напред носи не само радост и прос¬ветление, но и нови парливи въпроси. Така стана и след откри¬ването на неизвестния по-рано факт, че най-старото българско огнище на света се е намирало при далечните планини Памир и Хиндукуш в древното и прочуто царство, което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара, арменците – Булх, а пер¬сите и таджиките – Булгар и Булхор.
Веднага след това възникна въпросът: защо след като древ¬ните българи са обитавали този благодатен край, където са се радвали на висока почит и изобилие от земни блага, те са се из¬селили масово към Европа, както са правили някога най-вече ниско развитите номадски племена.
На пръв поглед изглежда невероятно, че един народ, който е постигнал високо развитие и е създал в земята си стотици крепости и градове, заради които дори някои високо цивилизо¬вани народи са наричали държавата му „Страната на хилядата градове“, внезапно е решил да изостави плодовете на своя хи¬лядолетен труд и да се впусне в дълги и рисковани пътешест¬вия по света. Историческите данни обаче упорито показват, че народът от древна Балхара е предприел точно тази наглед край¬но нелогична и необяснима стъпка, а това кара някои автори да се съмняват, че древните жители на Балхара и древните бълга¬ри са един и същи народ.
Авторите, на които изглежда невероятно, че появилите се в Европа българи са дошли от прочутото царство Балхара, а не от някаква дива степ, са пропуснали да забележат обаче цяла ре¬дица ярки исторически индикации. Извън техния поглед е ос¬танало например това, че точно в онези райони на Кавказ, къ¬дето са се заселили древните българи, са се появили нови гра¬дове, някои от които са били наречени с името Балх, в памет за столицата на древна Балхара, а други са получили името Балхар, което явно е било пренесено също от старата българска зе¬мя. А в централен Кавказ се е появила и цяла голяма област с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара. Чрез тези свои имена древните българи при Кавказ ни сочат недвусмис¬лено къде се е намирала тяхната по-стара земя. Колкото и неве¬роятно да изглежда, случва се в историята и стари и цивилизо¬вани народи да сменят своите земи и вече трябва да повярваме, че точно това трудно изпитание са поели някога върху себе си и древните обитатели на Балхара. Има и други допълнителни индикатори, които сочат това.
Имена като ВАНАНД, ВХНДУР, АВИТОХОЛ, ЗИЕЗИ, имат свои преки подобия единствено в езиците, които се гово¬рят днес в земите на древна Балхара, и това, че те се срещат сред преселилите се в Кавказ българи, сочи, че те са дошли от Балхара.
Друг пример: според елинските хроники на изток от Бакт-рия съществувал големият град Мараканда, чието име значело Град на Слънцето /от „мара“ – слънце/. А във Волжка България преди Х в. имало празник на Слънцето, наричан МАР ДУКАН. Как би се появил този празник, ако древните българи не са се преселили от Балхара и съседните с нея земи?!
В Анонимния хронограф от 354 г. българите са посочени като потомци на СИМ, който според Библията заселил след По¬топа земите на Изтока. Тази легенда ясно сочи, че българите са дошли от земите на Изтока.
Явно е, колкото и невероятно да изглежда това, че българи¬те са дошли в Кавказ от това древно и богато царство, те наис¬тина са се преселили оттам.
Но каква би могла да бъде причината за това? На този въп¬рос отчасти са отговорили индийските и китайски източници. Според китайците владетелят на Бо-ло /Балхара/ бил тормозен от хуните и затова оставил царството на сина си и тръгнал да се изселва. А според индийските пурани царят, който оставил Балхара на сина си, бил Саса-Бинду, синът на Кардама, което показва, че изселването на българите в различни посоки е било причинено от съкрушителното нашествие на азиатските хуни, което се разгърнало с особена сила след 153 г., когато северни¬те хуни били разгромени от Китай.
У нас дълго време съществуваше увлечението да се считат древните българи за един и същ народ с азиатските хуни. Но ако съдим по индийските източници това са били два твърде различни по бит и култура народа, а и грижливите проучвания на най-дългогодишния изследовател на древните българи у нас – проф. В. Бешевлиев – показаха, че не бива да се отъждествя¬ват едни с други древните българи и хуни . За да добием още по-пълна представа за хуните, нека погледнем как те са описа¬ни в обобщаващия труд на К. Мушра „Племената в Махабхарата“. „Хуните – пише той – се споменават между варварските на¬роди на севера в съседство с китайците и саките. Те са различ¬ни от белите хуни, които нахлули в Индия и ликвидирали през V в. империята на Туптите. От тяхното място в списъка на на¬родите, които плащат данъци, и в епоса „Махабхарата“, проф. Мотичандра ги идентифицира като едни и същи с древния на¬род Хун-ну, който живеел по северозападните граници на Ки¬тай и който изтласкал Юечжите на югозапад от тяхната родина във II в. пр. Хр. Те са били първоначално народ от Северна Азия, произлизащ от монголските и тюркски племена, които по-късно са се разпръснали из цял Китай и Средна Азия… Нах¬лувайки в Индия хуните се заселили при езерото Манасарова-ра в областта Хунгадеша – дн. Хундеш.“ Второто име Хун-деш значи по санскрит буквално Страна на хуните /от ХУН -хуни и Деша – страна, държава/. На запад от всички хунски племена живеел народът Хара-хунга. Този народ според К. Мушра и проф. Шефер също е от тюрко-монголски произход, което личи от самото негово име, сходно с монголския израз ХАРА ХУН – ,Черен човек“, от същия тип са и монголските из¬рази ХАРА-ХОТО /Черния град/, ХАРА-НУР /Черно езеро/ и др. Същият най-западен народ е наречен в „Махабхарата“ с из¬раза „грабителите-хуни“. Ето защо не е изключено точно тези хуни, които са наричали себе си Черни Хуни, а индийците са ги наричали „Грабителите хуни“, да са почернили живота на древ¬ното царство Балхара и да са подтикнали неговите жители да се разпръснат по света. Фактът, че синът на Кардама е бил проку¬ден тъкмо от хуните и това имплицитно е посочено в китайски¬те източници, е показателен в това отношение.
След много векове на златни победи и подвизи старото българско царство се оказало пред огромно изпитание. От без¬крайните степи се стоварили като лавина прогонените от Китай диви чергарски племена, а най-страшното било, че те имали своя особена тактика за изтощаване дори и на най-силните противници. Ако опората на Балхара била в нейните многобройни крепости и опитни бойци, силата на помадите била в тяхната по-голяма маневреност и неуловимост. Всеки път, когато виде¬ли срещу себе си голяма войска, те се разбягвали, за да се вър¬нат отново, щом узнаят, че тя се е оттеглила надалеч. Дори ко¬гато не успявали да превземат градовете, те съсипвали околни¬те ниви и градини и създавали хиляди пречки на земеделците да се заемат със своя труд. Непрекъснатите им набези застра¬шили Балхара не толкова с превземането на нейните градове, колкото с постоянен недоимък и глад, заради опустяването и разоряването на нивите и плодните полета. Арменците, които в онези далечни векове ходили в земите на изток от Персия, ви¬дели една тъжна картина. Навсякъде в древните царства край планината Имеон – Хорезм, Согдиана, Балхара – препускали нови чергарски племена /над 40 на брой/ и между тях едва се виждали вече българите и другите стари народи. Ето какво раз¬казват арменците за тези кървави и страшни времена:
„В Средна Азия има пет области, в които живеят 15 богати стари народа, които имат изкусни майстори и търговци и заемат пространството между Персия и Туркестан в полите на плани¬ната Имеон. А между тях бродят 43 варварски чергарски пле¬мена. От 15-те стари народа един се нарича масагети… След тях идват българите, а зад тях на северозапад се намират хорез-мийците… А от 43-те други народа един се нарича Ефтал, друг се нарича Ал-хон, третият Вал-хон, а останалите имат такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме.“ /Ашхара-цуйц. 1883, с. 233/.
Ситуацията, която описват арменците, се отнася не за на¬шествието на Черните хуни, а за нахлуването на белите хуни-ефталити и на сродните племена, в чиито имена твърде често се среща думата ХОН, която на арменски значи хун. А от това ли¬чи, че през целия дълъг период от II до V век земите на древна Балхара и съседните с нея цивилизовани народи са били опус¬тошавани от редуващите се едно след друго хунски племена. Техните набези явно не са били никак малки, след като към V век на териториите на старите народи вече трайно са се били настанили според арменците 43 номадски племена. Възможно е принудителното присъствие на тези неканени гости да е по¬родило някаква симбиоза между тях и завареното старо населе¬ние. Но скоро към това се добавила и втора голяма беда. Дока¬то древните българи се борили с чергарите-хуни от запад в техните земи нахлули за втори път персите, завзели тяхната столи¬ца Балх и най-хубавите им полета.
Всичко това не можело да не предизвика дълбоко разст¬ройство и отчаяние в живота на обхванатите от този гибелен водовъртеж древни българи. При толкова много врагове вече било невъзможно да възвърнат свободата и благополучието на своята изтерзана страна.
При това положение за всички ставало ясно, че за да за¬живеят свободен живот, единственият шанс е да се преселят в нови свободни земи и да изградят в тях нова държава. Труд¬но било в онези времена да се избере правилната посока за спасение. На изток пътят бил преграден от свирепите хуни, на запад се простирала мощната Персия, която можела да ги приеме единствено като покорни слуги и роби, а на север и юг срещу тях стояли огромни природни препятствия – на юг – дълъг път през дивите планини на север от Индия, а на се¬вер също толкова дълъг и опасен път през азиатските пусти¬ни. Всеки, който погледне местоположението на древния Балх, който и до днес е запазен на картата на Средна Азия, ще се изненада какъв сложен ребус е трябвало да решават ня¬когашните обитатели на Балхара в стремежа си да си потър¬сят нова, свободна земя за заселване. Но по някакви неизвес¬тни причини, които завинаги са потънали в бездната на исто¬рията, част от тях избрала не пътя на юг, към Индия, по кой¬то се изселили българите, водени от сина на Кардама, а пътя на север, през опасните азиатски пустини. Възможно е при¬чината да е била в това, че в Кавказ вече живеели техни ста¬ри познайници и съседи – аланите – потомците на старите масагети, а възможно е да са узнали, че част от народите, ко¬ито населявали района между Каспийско море и Дон, са за¬почнали да се изтеглят на запад и да опразват предишните си земи. Каквито и да са били причините, станало така, че в един мразовит зимен ден от Балхара на север потеглила голя¬ма човешка маса. Тръгването им на път през зимата днес из¬глежда странно и неразбираемо, защото за мнозина зимата изглежда най-неподходящия за преселение сезон. Но за всич¬ки обитатели на Средна Азия, както тогава, така и днес е из¬вестно, че най-добрият шанс да се премине успешно пусти¬нята Каракум пеш или на кон, е да се пътува в края на зима¬та, когато все още ги няма пролетните разливи на реките и непоносимите летни горещини.
Затова не бива да се учудваме, че в единствения открит до¬сега летопис, в който се описва преселението ако не на всички някогашни българи, то на една от техните големи групи, пише, че те тръгнали през зимата, за да намират вода и след два месе¬ца път, които протекли несъмнено в борба с лютите предпро¬летни ветрове, достигнали до р. Танаис /дн. Дон/.
В оцелелия летопис на М. Сирийски се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г, най-вероятно през периода между 153 и 165 г, ко¬гато Средна Азия била нападната от прогонените от Китай Се¬верни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават ед¬новременно и ,Нерен“ и „Северен“.
След това е имало и други, по-късни преселения през пус¬тинята Каракум, която не случайно носи името Черната пусти¬ня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях – най-последното и най-трудното – е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради негова¬та ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на импера¬тор Маврикий – около 570 година:
„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на пла¬нината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море… А ка¬то стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия… Другите двама бра¬тя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха на¬речени от ромеите с името българи.“
С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не стана¬ли роби на своите врагове.
Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъ¬ки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергар-
ски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много ве¬кове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.
Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на тех¬ните страдания през Х век:
 „Робини карат от Булгар!    
Ах, мой език! – Защо пресъхваш
Пред тази дивна красота!“
А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:
   „Красиви сте, макар и роби,
о, вие, хора от Булгар!                                                    :
Сърцето ми от мъка стене,
\ Душата ми изгаря в жар!“
Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един на¬род малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българи¬те, които останали в Балхара, вече били силно оредели.
Днес за тези нещастни българи напомня само малката пла¬нинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е. била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произ¬насят като Палгар и Фалгар, но до Х век арабите наричали то¬зи край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан – Злато-каменната река – и напомня по нещо името на нашата българс¬ка Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан.
За да живее един народ, той трябва да е силен и многобро¬ен – това ни показва историята на погубените българи от Бал¬хара. Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.

Глава II
Българската земя при Кавказ
2.1. Изкуството да пренесеш държава
Когато българите отишли в Кавказ, те се отправили първо към своите своите стари побратими – аланите – и се заселили в източните кавказки земи край голямата река Сулак, а също край реките Чегем и Баксан, които текат през средата на Кавказ. Ско¬ро на бреговете на Сулак започнал да расте нов силно укрепен град с високи стени, изградени от грамадни каменни блокове -град не за хора, а за великани. На този свой нов велик град бъл¬гарите дали името Балх, за да им напомня за тяхната стара сто¬лица. Но арабският пътешественик Табари го наричал Булкар Балк, което значело Българският Балх. Това той е направил яв¬но, за да го различава от другия, царствения Балх – столицата на Балхара, защото по онова време тя се намирала в ръцете на поредните свои завоеватели – арабите, и била вече не българс¬ко, а арабско владение. За Табари като арабин е било важно да различава завладения от арабите Балх, от новия Балх в Кавказ, макар че и арабският, и кавказкият били построени от българи. А за българите било важно да запазят и за децата си спомена за своето велико източно царство и неговата прочута столица Балх и затова те нарекли своята нова кавказка столица със съ¬щото име.
После българите издигнали и много други градове. Един от тях нарекли Анзи в памет на някогашните свои градове Ан-дхой и Анзи от древната Балхара. Друг нарекли Кумук по име¬то на старата своя крепост Кумух, трети – с името Самандар, напомнящо за древния Саманган, четвърти – Хумар, по името на големия град Кумар в Балхара.
Така един след друг в Кавказ израствали нови български градове – също като онези, които българите имали в своята ста¬ра земя и със същите имена, защото българите много обичали своята стара родина. И накрая в кавказките долини се появило ново българско царство – също като предишното, сякаш някой пренесъл там най-прочутите градове на Балхара.
Понеже това ново царство приличало много на старата българска земя, българите нарекли и него Балхара, но съседни¬те народи го наричали Балкара. С това древно име се нарича и днес централната част на Кавказ – Балкария. А на изток от нея същото име носи и прочутият град Балхар, известен със своите изкусни златари.
Направеното от българите в Кавказ трудно може да се опи¬ше с малко думи. Защото много народи се преселили някога в Кавказ, но никой от тях не построил толкова градове като бъл¬гарите. Това забелязал още в 550 г. сириецът Захарий Ритор, който пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове. И алани – те имат пет града.“ А после той изрежда и десет други народа, но за тях сочи, че нямат никакви градове.
Още през IV век новото царство се простирало нашироко в кавказките долини, затова Мовсес Хоренаци го наричал „земя¬та на българите във веригата на огромната Кавказка планина“. А след още два-три века то станало толкова известно и прочу¬то, че византийските летописци го наричали вече Старата Голя¬ма България, или Старата Велика България, защото по онова време то било вече една от старите държави в Кавказ.
От тази нова обширна държава един български вожд на име Вананд отишъл в Армения и се преселил в богатата на зе¬мя област Кох, където плодородните полета са много. Там бъл¬гарите създали още един град с име Балх. А планината, в която се заселили, нарекли Паргар, както се наричала планина край древния Балх – столицата на тяхната незабравима Балхара.
Онези смели и непреклонни българи, които не се оставяли да станат роби на когото и да е, твърде много приличали по ду¬ша на заварените от тях кавказки народи, защото и кавказците, подобно на българите, спазвали свято и до смърт древния закон на честта. И дори приказките на българите и кавказците си при¬личали – българите от онези древни времена обичали приказ¬ката за юнака, откърмен от сърна, наричан от тях Ави-тохол /син на сърната/, а грузинците имали приказка за един чуден юнак с име Еленко, когото те наричали Ирени, защото Ирени по грузински е елен.
Твърде много си допаднали едни на други българите и кав¬казците и затова станало така, че около средата на V век вож¬дът на българското племе оногундури, наричан от арменците Еран, обединил около себе си почти всички някогашни народи от Северен Кавказ – чики, шигби, шилви, лепини, маскути, сва-ни, свано-колхи, хевсури, пшави и много други. Огромно ста¬нало неговото царство и от него започнал не на шега да се бои дори и персийският шах Ездигерд, който помнел бедите, които персите причинили на древната Балхара. Този велик български вожд е отбелязан и в най-стария български летопис – Именни¬ка на българските канове. Само че българите го наричали Ир-ник, а арменците неправилно – Еран.
Много векове траел съюзът на българите с кавказките на¬роди. Затова до ден днешен в Кавказ чеченците и лезгинците наричат своите велможи и големци с древните български думи КАНО, КАВХА и БОИЛА, а командирите във войската – БА-ХОИН, БАГИН и БАН.
Тези думи толкова допадат на кавказците, че те кръщават с тях дори децата си като знак на чест и големство. Затова в Кав¬каз и днес има хора, които се наричат КАНО, БАНО и БАГАТ-УР, а също със стари български имена като’ Аспарук, Кардам, Карда-кан Крум, Крумук, Крумчо, Дуло, Токту-бан, Люц-кан, Ганчу, Гунчу, Балчу и много други.
Няма друг край на света, където да са запазени толкова много български имена, като Кавказ. Защото много векове на¬ред българите и кавказците са живеели като съюзници и са во¬ювали заедно срещу своите общи врагове.
Но не само с кавказците, и с другите народи, които са ги за¬обикаляли, българите са имали някога здрав и силен съюз.
Когато те дошли при Кавказ, на север от тях живеели мно¬гобройни славянски племена, с които българите също бързо се сприятелили. Недалеч от славяните българите издигнали по свой стар обичай няколко големи крепости – Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана, чиито имена те донесли от своята древна Балхара. От тези стари български крепости про¬излезли по-късните руски и украински градове Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза и Канев, които стоят и до днес като един вечен спомен от някогашните българи.
Силно било тогава българското царство и затова невед¬нъж и дваж помагало и на своите северни съседи – славяните, в борбата с техните врагове. А на два пъти българите не само помогнали на славяните, но дори ги спасили от гибел. Лето¬писите разказват, че през IV век, когато българите вече живе¬ели в Кавказ, кралят на източните готи Херманарих заробил многобройните славяни и с гордост казал, че „никакво значе¬ние няма големият брой несвикнали да воюват хора, особено ако и бог ги изостави“. Не след дълго и готският крал Вини-тарий „за да всее ужас сред славяните, приковал на кръст тех¬ния княз Бож заедно със синовете му и още 70 първенци.“ То¬гава именно на помощ на славяните дошли техните южни съседи – българите, и спасили тяхната земя, както пише в стари¬те руски летописи.
А после българите спасили славяните още веднъж и за втори път им върнали свободата. Затова ето какво са писали самите славяни в Новгородския летопис: „Повикаха нашите князе скити и българи многобройни и пак земята словенска ос¬вободиха“.
След това двойно спасение българите и славяните станали съюзници и побратими. И понеже на стария български език клетвата за побратимство се наричала АНТ, източните славяни започнали да се наричат АНТИ и оттам нататък са известни под това име. Готският летописец Йорданес пише, че антите, макар и да били победени от готите, били най-смелите от всички сла¬вянски племена. А съюзяването на антите и древните българи скоро довело до това, че те обединили своите земи и заживели в обща държава, защото така антите се чувствали сигурни сре¬щу своите врагове, а българите станали господари на още по-голяма земя. Границите на някогашната Велика България се разширили след този съюз далеч от кавказките долини и дос¬тигнали на север чак до средата на днешна Украйна, а на запад – до отсрещния бряг на река Дунав. Затова гробовете на двама¬та най-велики български канове – Кубрат и Аспарух, се нами¬рат в Украйна, а не в Кавказ, и стоят като вечни стражи на ня¬когашните български и антски земи.
В неотдавна откритата история на волжките българи „Джагфар Тарихи“ пише, че двата народа толкова много се сближили помежду си, че когато антите срещнели българин, му заговорвали на неговия български език, за да му покажат сво¬ето приятелство. Царят на волжките българи Барадж разказва, че когато при антите отивал на гости българският търговец Джун, те го наричали по български Бате Джун, макар че славя¬ните нямат в езика си думите бате и кака /а също чичо, леля, булка и още много други български роднински думи/. А когато антите издигали паметник на някой свой герой, те го наричали със старата българска дума „балван“ /герой/, която и днес е за¬пазена на изток край древния Балх. Подир тях дори и унгарци¬те взели тази дума от българите и до днес наричат паметници¬те „балвани“.
Когато един народ е силен и справедлив, всички околни на¬роди започват да му подражават. Затова не бива да се учудваме, че някогашните народи считали за чест да си служат със старинните български думи „бате“ и „балван“, както и на това, че и до днес източните славяни, и дори румънците, наричат голем¬ците си със старата българска дума „бояри“, а героите си нари¬чат „багатири“.
В онези далечни времена не само приятелите, но дори и най-големите врагове на древните българи говорели за тях с уважение и почит, а това много рядко се случва между народи¬те. Ето какво пишат за българите например готите – същите онези готи, които българите са прогонили от славянските земи: „Биеха се двата най-достойни народа на света!“. Касиодор Се¬натор, готски летописец, отбелязва: „Толуин победи между дру¬гите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава, той победи и страшните по целия свят българи“.
Трудно било в онези далечни времена да се изтръгне побе¬да от българите, а причината била в това, че от своята стара зе¬мя Балхара те донесли в Европа своя велик закон на честта и доблестта. „При тях бойното поле прославя рода – писал с въз¬хищение Енодий – А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля.“
Другите европейски народи нямали традицията да избират за големци само най-големите юнаци и затова често се случвало начело на тяхната войска да стоят слаби и неопитни водачи, изб¬рани по роднинство и приятелство. С такива противници бълга¬рите се справяли бързо и затова те победили един след друг мно¬го народи. Около 430 г. българите разгромили изчезналия вече народ лангобарди и пленили в боя техния крал Агилмунд. А след половин век те победили и готите и ги прогонили от земите край Дунава. Тези противници на българите не били никак слаби и нищожни. За тяхната сила говори фактът, че след като българите ги победили, те се преселили на запад и завоювали мощния ня¬кога Рим. Първо това направили готите, а след това и лангобар-дите, които основали в Италия свое лангобардско кралство.
Това показва, че някогашните българи не са били просто силен народ, а победители над победителите. Затова, когато Ви¬зантия през 480 г. изпаднала в смъртна опасност поради удари¬те на готите, тя повикала на помощ тъкмо българите, гледайки на тях като на единствения народ, който може да я спаси.
Държавата, която създали българите през онази епоха, би¬ла една от най-големите в цяла Европа. На изток тя се прости¬рала до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ, а на за¬пад достигала до бреговете на Днестър и Дунав, където живеели най-вече побратимите на българите – древните анти. Зато¬ва тази голяма държава напълно заслужавала името, което са й дали византийците – Старата Велика България.
От летописа, който са ни оставили самите древни българи, личи, че това голямо българско царство било основано 515 го¬дини преди Аспарух – в далечната 165 година. Ето защо ние, българите, сме един от най-старите европейски народи. По вре¬мето, когато дори такива големи днешни народи като германци¬те, французите и англичаните са нямали още свои държави, българите са били не само европейски, но и държавен народ, а от идването на българите в Европа досега (2005 г.) са се навър¬шили точно 1 840 години.
2.2. Вторият удар на историята и залезът на старата Велика България
В историята, както и в приказките, всяко царство има сво¬ите добри юнаци и своите зли демони. Готите мислели някога, че дивите чергарски племена – хуните, които унищожили няко¬га тяхното царство – били не хора, а потомци на ужасните ду¬хове на степта и сигурно са имали някакво право. Защото чер-гарските племена не живеели като другите народи. Те бродели подобно на призраци от степ на степ и при всяка суша или мор по добитъка изпадали в недоимък и глад, поради което непре¬къснато нападали и ограбвали околните земи.
Българите вече пострадали веднъж от тези степни призра¬ци. Но след като живели спокойно пет века дивите степи роди¬ли нови зловещи рояци, които намерили българите и в тяхната нова европейска земя.
През IV век Старата Велика България била нападната от тюркютите – потомците на някогашните хуни. А малко след тях от изток връхлетели аварите – нов и непознат народ, чиито голем¬ци носели дълги мръсни коси, закичени с разноцветни панделки като жени. Летописците разказват, че тези женоподобни големци били необикновено жестоки и когато завоювали дулебите – едно антско племе – впрегнали жените в яреми и ги накарали да теглят плуговете вместо коне. Люти били новодошлите авари, но бълга¬рите не се уплашили от тях. В 632 г. смелият кан Кубрат прогонил аварите от българската земя и й върнал свободата. И отново се разпростряла България от Волга до Днестър и Дунав.
Когато Кубрат видял, че краят му наближава, той извикал петимата си сина и им разказал известната днес на всеки българин притча за тръстиковия сноп. Някои смятат, че тази мъдра притча не е измислена от Кубрат, защото се среща и при други народи. Но интересно е, че далечно ехо от нея се открива в ня¬кои източни краища, в които и до днес живеят потомци на древ¬ни български родове. При реката Булгар-чай на изток от Кавказ, където живее малкият народ талиши, и до днес се повтаря ста¬ра пословица, която вероятно е останала от времето на Кубрат. „Попитали Щастието: Къде отиваш, Щастие? – При задружни¬те хора! -отговорило то!“
Има ли връзка тази пословица с легендата на Кубрат, е все още трудно да се докаже. Но това, че тя се среща точно при ре¬ка Булгар-чай /Българската река/ все пак загатва за нещо.
Безценна мъдрост завещал на своите синове и Кубрат, но съдбата и този път готвела на българите друго. Малко след смъртта на великия кан от изток се задал поредният войнствен чергарски народ – хазарите. А почти едновременно с тях върху най-източните български земи връхлетели и арабите, които точно по това време били в зенита на военната си сила и били завоювали Персия и много други страни.
Два големи дракона затъмнили Слънцето на България и из¬гражданото с много труд второ голямо българско царство, в ко¬ето като по чудо възкръснала древна Балхара, започнало да тът¬не и да се руши под ударите на степните конници. Първо пад¬нали източните краища при Каспийско море, където най-голям удар нанесли не хазарите, а арабите. Но дори и след този удар Велика България оставала голяма страна. И тъй като било труд¬но да се завоюва нейната широко разпростряна територия, ха¬зарите скроили хитър план. Промъкнали се по тайни планинс¬ки пътеки до столицата, в която царувал големият син на Куб¬рат, Бат-Баян, и го накарали да преклони глава пред тях. А след това поискали и от другите братя да признаят тяхната власт, но никой от тях не склонил глава. Далеч били по онова време един от друг Кубратовите синове, а в средата на държавата им сто¬яли хазарските войски и им пречели да се съберат един с друг. Затова всеки брат тръгнал по своя път – натам, накъдето било най-лесно да се спаси от хазарите.
Вторият син Котраг, който се намирал в най-източните бъл¬гарски земи, събрал източните българи и съседните с тях берсили от Дагестан и тръгнал да търси ново царство край Волга. Третият син – Аспарух, тръгнал към Дунава и създал тук наша¬та държава България. А четвъртият и петият син, които били в най-северните земи на Кубрат и не можели да се съединят с Ас¬парух, тръгнали към Панония – днешната Унгарска равнина. Единият от тях, Кубер, останал в Панония, а след това, заедно с Аспарух, нападнал Византия от запад и се заселил между Со¬лун и Охрид, в Македония. А другият – Алцек, отишъл от Па¬нония в Италия – там, където днес е планината с име Булгерия. Така завършила историята на прочутата някога Кубратова държава. Но с нея не свършва историята на българите по света. Защото веднага след нейната гибел българите създали не едно, а две нови царства и с това показали и на своите приятели, и на най-големите си врагове, че няма сила, която да премахне бъл¬гарите от земята. Затова нека видим какво са направили те, ко¬гато отишли край Волга.

Глава III     
Пренасянето на българската цивилизация във волжките земи                                      
3.1. Преселението на българите към Волга
Когато българите тръгнали към Волга, хазарите силно се обезпокоили, защото заедно с тях се изплъзвали и български¬те богатства и стада. Затова веднага подир тях се втурнала ха-зарска орда – да ги спре и да ги зароби. Но българите наме¬рили как да се спасят. Преплували с конете си до един голям остров насред Волга и накарали много хазари да потънат във волжките води.
Един арменски пътешественик, който случайно минал през онези места, станал свидетел на необикновена гледка.
„В средата на Волга – пише той – има един голям остров, който е цял почернял от хора и коне. Там са се укрепили хиля¬ди българи и берсили, а срещу тях връхлитат мокри и сърдити хазарите и никак не могат да ги победят. „/Ашхарацуйц, цит. изд. 235/
Дълго нападали хазарите струпаните на острова хора, но накрая се отчаяли и се върнали назад в своята столица Сарай. Тогава българите заедно с техните съюзници, берсилите, отиш¬ли в отвъдните волжки полета – чак при реките Джеремшан, Баянах и Кама, за да бъдат по-далеч от своите преследвачи.
Хубава и плодородна била новата земя край тях, но изглеж¬дала дива, защото никъде на стотици километри не се виждал нито град, нито дори малка крепост. Но под ръцете на българи¬те гледката скоро се променила. До самия бряг на Волга бълга¬рите издигнали град и го нарекли Болгар, за да се помни, че българи са построили първия град в тези земи. А после постро¬или за болярите си един голям град, който днес се нарича Билярск, а също Жукотин, Ошел, Ернас, Мерджа, Сувар, Техшу и още други 20 града.
Преди да отидат българите край Волга, там живеели най-вече бедни ловци и рибари, които не знаели какво е плуг, а ко¬паели земята с мотика и лопата. Но българите донесли рала и дори плугове с големи железни лемежи и изорали пустеещи¬те волжки полета. И толкова много жито родила тяхната зе¬мя, че в гладни години помагали дори на другите народи, за¬това в един стар руски летопис пише: „Отидоха нашите хора при българите край Волга, донесоха жито и така можахме да се спасим“.
През 922 година при тези българи отишъл арабският пъ¬тешественик Ибн-Фадлан, който трябвало да предаде на тех¬ния цар писмо и пари от арабския халиф. Безброй премеждия преживял той по своя път, защото първо трябвало да прекоси голямата Черна пустиня Кара Кум, а после попаднал при тюр¬ките, които дни наред го хранили само с овче месо, защото ка¬то номадски и скотовъден народ те нямали обичай да си пекат хляб и се хранели само с късове варено месо, чай и мляко. След това пътешественикът едва не се удавил в голямата река Урал, където загинали много негови хора. И като следващо го¬лямо приключение минал с голям страх покрай земите на башкирите – башкорти, за които се носели легенди, че са най-свирепите тюрки на света и дори самото им име значи „сека¬чи на глави“ /от БАШ -глава и КОРТ – нож/. Но накрая все пак керванът стигнал до река Джеремшан и попаднал в българс¬ките земи.
Тук пред Ибн-Фадлан се открил нов неизвестен свят, раз¬личен от бедните тюркски степи. Затова нека тръгнем по него¬вите стъпки и да видим какво съзрял той в земята на волжките българи.
При изморените пътешественици най-напред дошли хора, които носели хляб, месо и просо, защото такъв бил обичаят на българите да посрещат своите гости. А след това дошъл на кон и самият цар, който ги посипал с жълтици от главата до петите, защото волжките българи затрупвали най-скъпите си гости с пари, както се прави и до днес на някои български сватби. Пос¬ле имало празничен пир, на който заедно с царя дошла и цари¬цата и нея също обсипали със златни монети.
Богата била страната, която видял Ибн-Фадлан, затова той започнал да увещава царя да се откаже от парите, които му обе¬щал арабския халиф. Казал му: „Ето – държавата ти е обширна, парите ти са в изобилие, доходите ти са многобройни – защо тогава молиш халифа да ти строи крепост с негови пари.“ Но мъдрият цар казал, че всичко това е вярно, но иска парите на халифа, защото е чул, че те са благословени пари. „Наистина това за мен не представлява никаква трудност – казал той – И право да си кажа исках само да получа благословия от парите на повелителя и го помолих за това.“ /Ибн-Фадлан. Пътешест¬вие. С., 1992, с. 56
Най-интересното, което съобщава Ибн-Фадлан, е, че данъ¬ците в тази богата страна не били високи. „Всеки тук взема, каквото е посял. Царят няма никакви права над посевите, освен това, че всяка къща му дава по една кожа от златка“. А златка¬та волжките българи наричали на своя език „дала“ – както тя се нарича дори до днес на изток, край най-стария български град Балх. Най-много данъци царят събирал не от българите, а от чуждите търговци, които идвали с кораби по Волга. Те му дава¬ли една десета част от своите стоки, но и това не било прекале¬но голям данък.
Животът на волжките българи бил много различен от жи¬вота на чергарските тюркски народи, които Ибн-Фадлан видял по своя път. „Храната на българите – пише той – е просо и ме¬со, но и пшеницата и ечемикът са в голямо изобилие… От ече¬мика правят особен вид супа, която може да се нарече и напит¬ка, тъй като я пият на малки глътки. „А зърното си българите пазели по особен начин – не в хамбари, а в ями, както и до днес го пазят хората край Балх – столицата на най-старата българс¬ка земя Балхара.
Много богатства имали в земята си волжките българи, но понеже живеели далече на север, нямали само три неща — за¬хар, растително масло и хубави ябълки. Ибн-Фадлан пише, че вместо захар имали мед, от който приготвяли питие, наричано от тях „суджув“. Вместо зехтин или олио имали рибено масло и готвели всички свои яденета с него. А вместо сладки ябълки имали някакви кисели ябълки, наречени „момински“, защото ябълките не можели да узряват в тяхната страна. Затова пък в горите си те събирали твърде много лешници и пчелен мед, а също вкусни диви ягоди, които много харесали на Ибн-Фадлан. При волжките българи имало и такива обичаи: когато се раждало момче, вземал го да го учи неговият дядо, защото той бил главният човек в рода. Когато някой българин вдигал сват¬ба, той давал дарове на всички свои гости, но най-големия по¬дарък пращал на своя цар, защото волжките българи много по¬читали своите царе. Такива обичаи се срещат и до днес сред па-мирските народи, а доскоро и сред всички кавказки народи, съ¬седни с някогашната Стара Велика България. Когато волжките българи се обръщали към своя цар, наричали го с особени ду¬ми Бат и Тат, подобни на нашите думи „бате и „тате“. А като свои древни царе те почитали Бат-Угор, Тат-Угек и Тат-Утяк, а също великия Кубрат, когото те наричали Кубрат-Бащу, което значи Кубрат – Бащата на българския род. За всичко това се раз¬казва в летописа на последния волжки цар Барадж, който опи¬сал историята на онези българи малко преди да загине Волжка България.
Към по-възрастните и уважавани хора тези българи се об¬ръщали най-често с думите „бат“ и „бате“, а когато някой от тях умирал, на вратата му вдигали знаме, а после вземали оръжието му и го носели заедно с него към гроба, защото българинът трябвало и в смъртта си да не се разделя със своето оръжие. При погребението на мъж българите не давали на жените да плачат и това много учудило Ибн-Фадлан. „Жените не плачат за мърт¬веца – пише той – но мъжете плачат. Те са длъжни да побият знаме на неговата врата, донасят оръжието му, нареждат го на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, свалят знамето и отрязват кичур от косата си. А ако починалият е имал жена, тя може да се омъжи.“ Ибн-Фадлан разказва също, че всички българи носели особени шапки, а какви точно са били тези шапки е показал друг пъте¬писец, Казвини, който е нарисувал един висок калпак и под не¬го написал „българска шапка“. Когато царят излизал из града, всеки българин ставал на крака, свалял калпака си пред него и го вземал под мишница. „А царят язди сам и без никаква охра¬на“ – отбелязва специално Ибн-Фадлан, защото рядко се случва някъде по света царете да се движат без никаква охрана. Спра¬ведливи и разумни хора явно са били онези български царе, за¬това спокойно са се движели сред народа си и са нямали нужда нито от телохранители, нито от бронирани облекла.
Но към престъпниците и хитреците те били непреклонни и безпощадни. За всяка кражба и измама наказанието било смърт чрез посичане, а ако някой не изпълнявал заповедта на царя, наказвали го също със смърт, дори ако не е българин, а чужденец. Ибн-Фадлан разказва, че веднъж една група бълга¬ри тръгнала за чуждите страни. А с нея бил и един търговец от Синд, на когото царят забранявал да тръгне, но той всячес¬ки настоявал на своето и накрая така му досадил, че той мах¬нал с ръка. Тръгнал керванът, но когато навлязъл в някаква гора, българите се събрали и като се посъветвали какво да правят, обесили синдиеца на едно високо дърво, макар да бил много умен и разговорлив човек. Защото те знаели, че е тръг¬нал на поход против царската заповед, а при тях да се нару¬ши волята на царя било най-голямото престъпление. Ибн-Фадлан обаче помислил, че българите обесили синдиеца, за¬щото бил по-умен от тях и пише в летописа си, че те не мо¬жели да търпят умните хора, а истината е, че злополучният търговец загинал, само защото погазил стария български за¬кон никой да не нарушава заповедта на царя – дори да е най-умният на света и дори да е чужденец.
Най-много от всичко някогашните българи мразели хитру¬ването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните па¬ри от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, ве¬че няма да ги вземе. „В името на своята вяра – рекъл той – аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него.“
С това царят показал, че за него като българин най-гнусно¬то на този свят е словоблудството. „А той беше едър и величес¬твен човек – пише за него Ибн-Фадлан – и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец.“
Ако някой разбойник в онази далечна страна се опитвал да излъже и за свое оправдание твърдял, че е убил или измамил някого без да иска, за него българите имали специално наказа¬ние. „За такъв човек правят специален сандък от дървото ха-данк и го заковават вътре с три питки хляб и съд с вода. После поставят три парчета дърво, приличащи на камилски седла, слагат сандъка между тях и казват. „Ние го оставяме между не¬бето и земята – нека Бог да го съди.“ – пише Ибн-Фадлан. И от¬там нататък престъпникът или трябвало да признае сам своята вина и да започне да вика силно от дървото, или да издържи дълго на хляб и вода и от това да се разбере, че е невинен.
При тези строги, но справедливи българи за мошениците и подлеците нямало никакъв живот, но за работливите ръце има¬ло много начини да се замогнат. Едни се трудели в полето, дру¬ги събирали в гората мед и диви плодове, а някои ставали тър¬говци и керванджии и ходели със стока далеч по света.
Арабският пътешественик Ибн-Батута разказва, че някога българите ходели далеч на север, където може да се стигне са¬мо с кучешки шейни и оттам се връщали с безброй кожи от златка и самур. Затова тяхната столица се славела като един от най-хубавите градове на земята. Руснаците го наричали Вели¬ки Болгар, а арабските поети – Булгар – и се надпреварвали кой по-хубави стихове ще напише за него.
„Ти си захар от Индия, ти си мед от Булгар“ – се пеело в ед¬на прочута някогашна песен. „На Булгар приличат твоите очи“ – се казвало в друга още песен. Носели се и легенди, че в Бул¬гар живее някакъв тайнствен народ от чутовни великани, и до¬ри Ибн-Фадлан казва, че видял двама такива великани – брат и сестра, а братът бил толкова едър, че когато тръгвал с българс¬ката войска, слагал ризницата си в дълга волска кола, а шлемът му бил голям колкото най-големия казан.
Но истината несъмнено е, че българите побеждавали не за¬щото били великани, а защото във войската на волжките бълга¬ри царял необикновен ред. Ибн-Фадлан разказва, че никой там нямац право да снеме от кръста си своя боен колан, каквито и причини да имало за това. И ако някой по време на поход сва¬лял своя колан, наказанието било смърт – такъв бил обичаят на волжките българи. Затова българите били винаги готови за бой и никой не можел да ги изненада.
Когато тези далечни българи написали своята първа исто¬рия, те сложили най-отпред следните думи: „Името българин значи мъдър, знаещ човек“. Това видял със своите собствени очи арабският пътешественик Ал-Гарнати, който в 1135 г. хо¬дил край Волга и прочел тази най-стара тамошна книга.
Никой не знае защо онези българи казвали така, но някои пътешественици пишат, че те много обичали умните поговорки и трудните гатанки. Веднъж на един техен пир царят задал на гостите си следната гатанка: кое е това животно, което сутрин-ходи на четири крака, през деня на – два, а вечер – на три. От¬говорът бил: човекът. Защото в утрото на живота той ходи на. четири крака, когато порасне – на два, а когато остарее – на три,» тъй като прибавя към двата си крака и бастун. Но никой не мек жал да отговори на гатанката. Друг път царят запитал: коя къ¬ща има две бели врати и една черна. Отговорът бил – животът, защото първо човек минава през светлата врата на раждането, след това през светлата врата на сватбата, а най-накрая – през черната врата на смъртта. Такива били мъдростите на волжки¬те българи.
Но най-голямата им мъдрост била, че още когато отишли край Волга, успели да съберат около себе си всички тамошни народи, защото царували не със сила, а с ум. Ибн-Фадлан раз-. ; казва, че когато той отишъл в Булгар, редом с царя на волжки¬те българи стояли четирима други царе. Това били водачите на побратимите на волжките българи – народите берсула, есегел, суваз и вису, и когато българите се обединили с тях, Волжка България станала твърде голямо царство.
„Хиляда фарсаха е дълъг Булгар, а земята на йонийците (Ви¬зантия – Бел. авт.) също е хиляда фарсаха“ – писал един арабски пътешественик. А от това излиза, че още през Х век българското царство край Волга било голямо колкото Византийската импе¬рия.
По времето, когато Ибн-Фадлан ходил при волжките бъл¬гари, техните земи започвали от една река, която той нарича Джеремшан, а царят им станувал край три езера, които се нари¬чали Халджа – недалеч от брега на Волга. Тези имена имат ин¬тересна и дълга история, защото в най-старата българска земя Балхара и днес една река се нарича Зеравшан, и пак там, при стария български град Балх, езерата и заливите се наричат „халича“.
Другите най-известни реки на Волжка България били Баянах и Кама и едната от тях носи име подобно на големия Кубратов син – Бат Баян, а другата прилича по име на наша¬та река Камчия, чието първо българско име вероятно е било Кам-чай, или Кама-чай, и е съдържало старинната източна дума „чай“ – река, която се среща и в названието на Булгар-чай при Кавказ.
Всички най-известни реки на волжките българи носят ста¬ринни български имена, които се откриват и в другите българ¬ски държави. А когато древното хазарско царство на юг от бъл¬гарите рухнало, българите разширили своите владения далеч на юг – чак до днешния град Астрахан на брега на Каспийско море и тогава тяхната държава наистина станала голяма колко¬то Византия.
Трудно можел някой да си помисли, че това голямо царст¬во ще загине и ще изчезне както изчезнали двете предишни Българин. Но в историята големите беди идват винаги неочак¬вано. Защото в нея се плоди не само доброто, но и злото.
3.2. Поредният удар на историята
Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж.
Когато онези българи се преселили някога на север, те ис¬кали само едно – да бъдат по-далеч от своите люти врагове -хазарите, за да живеят спокойно и свободно. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце – 22 декември – и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защо¬то и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР зна¬чела слънчев зной, мараня и на този ден те молели деня да на¬расне и слънцето по-силно да огрее.
Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите – старите български вра¬гове – продължили да нападат от юг, но българите не се преда¬вали и отбивали техните войски. И след много люти и напраз¬ни битки хазарите се озлобили толкова силно, че отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили наси¬ла хазари. Ето какво пише за това Ибн-Фадлан:
„Синът на царя на българите е отвлечен като пленник от царя на хазарите. А това станало така. До царя на хазарите дошла вест за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая накарал секретаря си да на¬пише писмо до халифа и да го помоли да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар“.
Така пише Ибн-Фадлан, но по-вероятно е Алмус да е пос¬тъпил така не толкова от страх, колкото от смъртна омраза сре¬щу хазарина. Защото кой баща няма да се разгневи, ако похитят двете му деца и посегнат и за третото. В своята жажда за мъст Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-го¬лемите врагове на хазарите, и ако трябва дори и сам да стане мюсюлманин, но да заличи хазарите от света.
Когато халифът получил писмото на Алмус, той обещал да му даде като помощ срещу хазарите 4000 жълтици и веднага изпратил при него Ибн-Фадлан да го посвети в мюсюлманска¬та вяра.
Ибн-Фадлан бързо се заел да направи от Алмус мюсюлма¬нин. Как станало това е описал самият той: „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те се събраха и разгънаха двете знамена, оседлахме един кон, дос¬тавен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма… Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъст¬вието на хората около нас.“
От този ден нататък царят сменил своето българско име и започнал да се нарича не Алмус – син на Шилке, а Джафар – син на Абдулах, защото приел мюсюлманството от халифа Джафар ал-Муктадир. Това най-неочаквано и съдбоносно съби¬тие в историята на Волжка България станало в четвъртък, на 15 май 922 година, точно в онази далечна епоха, когато нашият цар Симеон се намирал на върха на своята слава. Станало така, че когато едната България празнувала своя златен християнски век, другата изведнъж направила рязък завой към мюсюлманс¬твото само заради трагедията с децата на нещастния Алмус.
Макар Алмус да приел с благодарност чалмата и халата на арабския халиф, неговият народ никак не искал да става мюсюл¬мански. Повечето българи край Волга обичали старата слънчева вяра, а освен това между тях имало и християни. Сирийският пат¬риарх Мар Михаил разказва, че още когато българите живеели в кавказките си градове, мнозина от тях приели християнството. Известно е, че и великият Кубрат още като дете бил покръстен в Цариград и въвел християнството в българския царски двор.
Къде с уговорки, къде с тояги и заплахи, новият цар Джа¬фар, който наричал вече себе си емир Джафар, започнал да при¬дърпва българите към мюсюлманството. Племето Суаз – днеш¬ните чуваши, никак не искало да се примири и неговият вожд Вираг избягал с дружината си надалеч, но зетят на царя, княз Ас кал, убедил хората си да станат мюсюлмани. Само че жаду¬ваната военна помощ от арабите, чрез която Алмус искал да съкруши хазарите, никога не дошла. Вместо нея Ибн-Фадлан му прочел само едно благодарствено писмо от халифа и така свършило всичко. Люто се разгневил измаменият Алмус на та¬зи арабска хитрина, но силните на този свят рядко изпълняват своите обещания. И тежко на оня, който им повярва и тръгне да променя своите стари бащини обичаи.
Станало така, че вместо да съсипе хазарите, Алмус изгу¬бил само своето прастаро българско име и посял големи раздо¬ри сред своя народ. Оттам нататък волжките българи не били вече единни, защото едни от тях били мюсюлмани, други вяр¬вали в старата българска вяра, а трети оставали християни. В летописите на цар Барадж пише, че стотици хиляди хора веко¬ве наред държали за старата си вяра, макар царете да ги измъч¬вали с тройни данъци. Накрая се стигнало дори до клане, в ко¬ето били избити 30 хиляди души, защото не искали да станат мюсюлмани. В тези кървави погроми, около 1227 г, загинал един свят човек – християнският мъченик Аврамий, за когото дълго се разказвали легенди из волжките земи.    
Но не вътрешният разкол погубил някогашната Волжка България, а друга, още по-голяма беда. В началото на XIII век в далечните азиатски степи се родила огромната чергарска им¬перия на Чингис хан, която започнала да поглъща едно след друго източните царства.
Като гигантски черни змии запълзели през степите нейни¬те препускащи конни колони и от тях едно след друго паднали всички стари източни царства – Хорезм, Мерв, Персия, Китай, а след това дори и Русия.
Когато опасността се приближила към Волга, българите помолили Русия да съедини с тях силите си. Но Русия гордо от¬казала, защото в нея живеели християни, а волжките българи били вече мюсюлмани. Наскоро след това самата тя първа ста¬нала плячка на монголците и два века била под татаро-монголско иго.
След този голям свой успех монголците веднага се насочи¬ли към Болгар, като мислели, че и той ще падне лесно в техни¬те ръце. Но българите пресрещнали отдалеч тяхната войска и я избили почти цялата за срам на Чингис хан, който дотогава не бил губил нито едно сражение. Този голям разгром станал в 1225 година, по стария български календар – година на петела. Минали обаче 12 години. И тогава не една, а пет големи ар¬мии препуснали към Волга и главна ударна сила в тях били под¬чинените на монголците тюркски племена, които те наричали татари. Първи паднали под ударите на това огромно сборище аланите и куманите край Кавказ. Сечта била толкова страшна и безмилостна, че дори четири години след това папският прате¬ник Рубрук видял навсякъде из степите край Кавказ грамади от човешки кости. След това ордите се нахвърлили и срещу Волж¬ка България. Месеци наред те обсаждали най-големия българс¬ки град Буляр, който татарите наричали Биляр, но накрая успе¬ли да го превземат и избили в него стотици хиляди хора.
Колко българи са загинали в тази битка доскоро никой точ¬но не знаеше. Но в летописа на цар Барадж, който беше открит неотдавна, се казва, че само в Биляр /дн. Билярск/ били изкла-ни, избесени и изгорени 400 хиляди души българи. Разказва се също, че една каменна кула останала непревзета, дори когато бил съсипан целият град. Това толкова озлобило обсадителите, че те натрупали отвън огромна клада от дърва, за да я изпепе¬лят. Когато огънят се издигнал над кулата, на самия й връх се показал тънък женски силует. Това била последната принцеса на Булгар, която, без да каже дума, се хвърлила в огъня, но не се предала.
А после от кулата излязъл обгорен и димящ последният свободен волжки българин – юнакът Шила. И без да иска ми¬лост, викнал: „Дано всички татари да потънат в джендема!“, след което тутакси бил посечен. Горда била смъртта на Шила, а и самото му име било гордо и величествено – сред народите от древна Балхара, а също в езика санскрит, думата ШИЛА зна¬чи скала. Същото име е носил и последният владетел на Волж¬ка България преди приемането на мюсюлманството – цар Шил-ке, бащата на Алмус. За великия юнак Шила и за неговата мъ¬ченическа смърт е разказал тогавашният цар на волжките бъл¬гари, Барадж, и накрая с тъга е добавил добавил: „Тогава аз да¬дох най-хубавите български земи край Черемшан на татарите да пасат своите коне, та дано да ги умилостивя и да спася поне част от моя народ.“
Така свършило българското царство край Волга и оттогава там, в градовете и селата, се настанили нови господари – тата¬рите. А оцелелите след погрома българи се смесили с татарски¬те завоеватели и загубили своя български език. Някогашните български съседи – чувашите и башкирите съществуват и до днес, но българите – главният народ на някогашната Волжка България, били жестоко разгромени и разпилени из различни краища.
Но паметта за някогашните българи край Волга продължи¬ла да живее. И дори днес там има хора, които помнят, че произ¬лизат от древни български родове. Само че и те – тези далечни български потомци, вече говорят не древния български език, а езика на завоевателите татари.
Няма ги вече край Волга красивите стари думи ТАТ, БАТ, БАЩА, с които българите са наричали своите братя и бащи, и дори своите царе. Те не са познати нито на татарите, нито на башкирите, нито дори на чувашите, защото са думи, които са имали само българите, и които са загинали край Волга заедно със стария български език. Днес само сред два много стари та¬мошни народа – мордовците и марийците, могат да се открият някакви бледи подобия на тези български думи. Но вместо БА¬ТЕ те казват ВАТА; вместо БАЩА – ПАКЩА; а вместо ЧИЧО – ЧУЧУ; защото техният език е различен от този на древните българи. Някога прадедите на тези народи са се научили от бъл¬гарите на много неща и най-вече на земеделие. Затова, ако погледнем в техните езици, ще видим, че те и досега наричат пше¬ницата, ечемика и просото с древни думи, донесени откъм Балх и Памир, които са им предали техните стари учители по земе¬делие – волжките българи.
Но всичко това са само малки искрици от древното българ¬ско огнище в онези далечни краища. Защото историята е безми¬лостна към победените народи и, дойде ли някой голям и мно¬гоброен завоевател, той безмилостно изтласква езика на побе¬дените и го заменя със своя език.
Волжките българи са се претопили и изчезнали не защото не са обичали своя език, а защото завоевателите са били твър¬де многобройни.
И затова единственият край на Европа, където днес са за¬пазени старинните думи, с които българите са наричали своите най-близки роднини и своите царе, не са земите край Волга, а нашата страна – България. Това е последното здраво българско гнездо на света. Последният край, в който на бащите и майки¬те се казва майка и татко, а на другите близки хора – бате и ка¬ка, чичо и леля, както са казвали винаги само българите и ни¬кой друг народ по света.
Силни хора са създали това наше българско гнездо. Затова нека погледнем как то някога се е родило.
Глава IV
Четвъртото възвисяване на българското име
4.1. Българите на Балканския полуостров
Още в най-стари времена, когато българите живеели в по¬лите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защо¬то на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими анти-те. Когато българите и антите започнали заедно да се борят сре¬щу своите врагове, тяхното общо царство – Старата Велика България – опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-ста¬рия български летопис – Именника – пише, че българите са . имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав“ значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещният дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се по¬явили твърде рано, още по времето когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държа¬ва, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.
Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г. когато готите завладели всички зе¬ми от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с визан¬тийците прогонили готите.
Тогава българите за първи път обходили по-нашироко зе¬мите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях – гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Ду¬нав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поро¬бени от Византия народи – траки, илири и сармати – които ни¬как не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.
Гледали българите измъчените и бедни хора, които среща¬ли от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.
И не след дълго те отново минали Дунава с войска – но то¬зи път дошли, не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия – Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина за¬винаги славата на Илирик!“ – писали тогава византийските ле¬тописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи визан¬тийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.
През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези първи битки на българите с Визан¬тия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър – Манасиевата хроника:
„При император Анастасий започнаха българите да засел¬ват тази земя – казва тази книга – И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан то¬зи летопис има 870 години.“
Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. А Иван-Александър, е царувал наистина 870 години след Анастасий -точно както са записали някогашните български летописци и това показва, че всичко, което те са писали, наистина е станало, а не е измислено от тях. А ако вземем за начало победата в 499 г., отбелязана от византийските летописи, и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър -1369 г, което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.
И понеже и византийците, и българите пишат, че по време¬то на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г, а след то¬ва и в 504 г, но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония – край град Охрид. За това съби¬тие съобщават и прадедите на днешните унгарци. Само че те мислели, че българите били повикани от самия Анастасий да минат Дунава, както преди това ги повикал Зенон: „Великият български предводител Реан, с помощта и по съвета на импера¬тор Анастасий и със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток на запад и завзел не само България, а и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум на юг от Дунава.“ Но известно е, че точно по онова време Анастасий започнал да строи голяма стена между Черно и Мраморно море, за да пази Цариград от българите, а това показва, че той не само не е по¬викал българите, а вече сериозно се боял от тяхното идване. А славяните може би наистина са изразили съгласие да дойдат българите при Дунава, както пишат унгарските летописци. За¬щото точно тогава Византия твърде много притеснявала сла¬вянските племена отвъд Дунава и често воювала срещу тях.
Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника 215 години преди идването на Аспарух – в 465 г. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците -Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник, а не Еран или Реан.
След победата на Ирник имало още много славни българс¬ки походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе, Булгар и Дрогон, и в сраженията с тях били за¬ловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригури-те Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този неверо¬ятен воин – нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстини¬ан – прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригу-ри вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашки¬те на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква ог¬ромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.
Оттогава нататък не само българите, но и славяните започ¬нали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.
За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой“. Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска, и тя задълго се нас¬танила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те жи¬веят и спокойно пребивават в земите на ромеите, без грижа и страх – пише Йоан Ефески – Те пленяват ромейските войски и ги унищожават, станали са богати, имат злато и сребро, конски хер-гелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколко¬то ромеите… Те – които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси ко¬пия.“ Славяните също като българите освободили старите племе¬на, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жъ¬нете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина.“ А старите народи – траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.
Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи – траки, илири и сар¬мати – и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справед¬лива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали осво¬бодените от българите и славяните територии. През 597 г. бра¬тът на византийския император Петър нападнал българите, ко¬ито живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му при¬чинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум – днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.
Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито византийците можели да победят, нито българите и другите народи – да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям побе¬дител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл – това бил българс¬кият кан Аспарух – третият син на Кубрат.
Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Ас¬парух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците – Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.
Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ – там където е днешният град Хумар, би¬ла превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат- Баян, се покорил на хазарския каган.
„Предайте се и вие – предлагали вероятно на Аспарух и не¬говите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много – само да се наречете не българи, а хазари.“
Но не познавали хазарите духа на онези някогашни бълга¬ри, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запа¬зили своята свобода.
И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Ас¬парух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменс¬ките летописци, които единствени узнали как Аспарух се из¬мъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина – Дзиакан – побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа – гаш, курт, а също и сваните.“ Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два на¬рода – българи и анти, защото българите още около 550 г. жи¬веели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море – Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. За¬това колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.
Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе – оногундурите – били по-многобройни от пясъка в мо¬рето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родо¬ве – племето купй-булгар и антите от племето севери, които жи¬веели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, кой¬то избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби. 
Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг – укрепил се на един голям остров, който арменците нари¬чат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които бълга¬рите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци от¬белязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и ос¬тров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.“.
Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен во¬еначалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век – огром¬ната византийска войска срещу многобройните българи на Ас¬парух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой ле¬тописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и него¬вата най-велика битка остава тайна за нас.
Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, не¬съмнено е едно – Аспарух победил в пряко сражение самия ви¬зантийски император. И не само го победил, но преследвал не¬говата армия от Дунава чак до Варна – повече от 100 километ¬ра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съг¬ласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море – да стане завинаги българска земя.
Така след два века епични борби с византийците, българи¬те ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, ко¬ято оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България“ – писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо – в арменската география бащиното племе на Аспарух -оногундурите – се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т. е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше на¬ричал народа си с някакво друго име – например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват сла¬вяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булга-ри. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде запис¬вано от византийците още от У-У1 в. винаги с ударение на пър¬вата сричка, както го произнася нашият народ.
Годината, когато се случило най-великото събитие в наша¬та история – идването на Аспарух, се наричала по стария бъл¬гарски календар „верени“, което значи „година на дракона“, а по днешния календар тя е 680 година.
Трудно било на византийците да преглътнат великата бъл¬гарска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието ца своя император. „Когато войната с българите започнала – пишат те – императо¬рът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно оти¬шъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна.“ Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съв¬сем случайно – само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на све¬та. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нане¬съл само последния решаващ удар.
Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа – опитали са се всячески да я при-низят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги го¬лямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появи¬ла на света.
Нищо не казват византийските летописци за това колко го¬ляма е била онази най-стара наша България, която създал Аспа¬рух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седем¬те славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство – Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспа¬рух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които во¬дел Кубер, били според византийците също твърде голям и до¬ри огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток – в Родопите и западната част на Тракия, където има мно¬гобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.
Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите тради¬ционни български области – Мизия, Тракия и Македония, а съ¬що крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македо¬ния българи живеят, които са дошли от Голяма Скития.“
Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на съ¬бор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Бел¬град и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и до¬ри древния Епир, където днес е Албания.
Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиева-та хроника, че българите, които дошли по времето на импера¬тор Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав – чак до Драч в Албания.
В онези времена, българите владеели и още една голяма те¬ритория – земите отвъд Дунава и на изток – чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от Ста¬рата Велика България и новата България на Балканския полуос¬тров. В този смисъл неговото царство било колкото ново, тол¬кова и старо, тъй като старите земи в него били по-обширни от новите. Затова, макар Аспарух да дошъл тук в 680 г. – годината на дракона – ние днес трябва да отбелязваме началото на наша¬та държава не в 680, а 515 години преди това – в 165, когато е възникнало българското царство край Кавказ, от което по-къс¬но е излязъл Аспарух.
4.2. Укрепването на българската държава на Балканския полуостров
Когато българите прогонили византийците и заживели спокойно в своето ново голямо царство, първата тяхна грижа била да го защитят от всички страни, както правили в своите предишни държави.
Още с идването си отсам Дунава те започнали да строят и възстановяват крепости и да издигат големи насипи и диги, за да не могат византийците внезапно да ги нападат по суша и море. В един стар летопис пише, че Аспарух издигнал голяма стена меж¬ду Дунава и Черно море и построил крепостите Дръстър и Плис¬ка. По-късно, когато Тервел, синът на Аспарух, заселил областта Загоре, българите достроили и крепостта Берое и я преименува¬ли на Боруй, което на техния език значело „цитаделата, крепост¬та“. Почти всяка нова българска крепост получавала име от ези¬ка на Аспаруховите и Куберови българи: Анхиало било преиме¬нувано на Тутхон, Лихнида – на Охрид, а реката Аксиос – на Вардар, което значело Голяма, Широка река. И понеже някога в своята най-стара земя Балхара българите имали шест прочути града, които се наричали Варну, Мадар, Шуман, Канд, Хумар и Балх, същите имена се появили и в новата българска държава, дори някои от тях са запазени в България и до днес, а заедно с тях дошли и древните имена на планини и върхове – Чука и Бал¬кан, които и до днес се срещат в древната Балхара.
Мощна била със своите многобройни крепости българска¬та държава и затова в онези далечни времена българите имали сили не само да пазят себе си, но и да помагат на съседните на¬роди. Когато византийците свалили от престола своя император Юстиниан и го наказали с отрязване на носа, българският кан Тервел вдигнал цялата своя войска от българи и славяни и го върнал отново на царския трон. За тази своя голяма помощ Тер¬вел получил като награда почетната титла кесар и областта За¬горе на юг от Стара планина. А когато арабите превзели в 718 г. Солун и застрашили Цариград, Тервел ги обсадил в крепост¬та и избил над 20 хиляди от тях.
Но макар българите да спасили византийците от тази най-голяма някогашна беда, щом Византия се съживила, обърнала бързо оръжието си срещу България. Затова с право бащата на Борис – Пресиан – по-късно писал: „Българите направиха мно¬го добрини на християните, но християните ги забравиха. Но Бог вижда, Бог всичко вижда.“
Трима византийски императори се опитали да съборят българското царство, но и тримата претърпели срамен про¬вал, вероятно защото Бог пази от гибел честните и самоот¬вержени народи.
Първият бил Юстиниан, който скоро забравил как Тервел го спасил от позор, и в 708 г. тръгнал да съсипе България. Всичко свършило с това, че Тервел го обсадил и той от страх и яд прерязал жилите на своя кон и избягал тайно в Цариград, а войниците си оставил на произвола на съдбата.
Вторият бил Константин Копроним, който първо се опитал да завладее България по суша, но в 760 г. бил разбит в проходи¬те на Балкана. След това два пъти се опитвал да я превземе по море, но първия път българите избили моряците му, а втория път буря унищожила огромната му флота. После същият Константин вече се опитал да победи с баяния и магии, но кан Кардам избил цялата му войска заедно с пророка-магьосник Панкратий.
Третият император, който тръгнал срещу българите, бил Никифор, но в България той изгубил не само своята армия, но и главата си.
Трудно било да се воюва с българите, защото срещу тях не помагали нито оръжията, нито хитростите. През 763 г. щастието за миг като че ли се усмихнало на византийците, защото българи¬те след една загубена битки убили виновния кан Телец, а на прес¬тола се промъкнал византийският шпионин Сабин. Но болярите бързо усетили бедата и го прогонили с думите: ,Чрез теб Бълга¬рия ще загине!“, а името му после изличили от списъка на своите царе, затова в най-стария летопис след Телец стои празно място.
В 791 г. Константин Копроним подкупил няколко царед-ворци да свалят българския кан Телериг, но и тук ударил на ка¬мък. Хитрият Телериг се престорил, че иска да бяга от трона и писал на Константин: „Съобщи ми кои са твоите хора, за да мо¬га да тръгна заедно с тях.“. Зарадвал се императорът и веднага съобщил на Телериг имената на своите шпиони. А той това и чакал – изловил ги и до един ги избил. „Тогава — пишат визан¬тийските летописци – императорът изскуба много от белите си коси от гняв и мъка“ – толкова голям бил срамът му, че бълга¬ринът го е надхитрил.
В онези далечни времена чуждите народи мечтаели за Бъл¬гария. „В Преславец искам да царувам – казал руският княз Светослав на майка си Олга – там има всякакви земни блага.“ Добре се живеело в българската държава и това признавали до¬ри най-големи врагове – византийците, макар никак да не оби¬чали българите. Затова един техен военачалник писал: „Те -българите – бяха някога най-справедливият от всички народи и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доб¬роволно“. Всеки в България – бил той българин, славянин или дори грък – знаел, че с доблест и чест може да стане командир, велможа или дори пръв болярин в царството. Затова в старите български надписи откриваме боляри с най-различен произход: българи като Исбул, Мостич, Чепа, Корш и Тук, славяни като Славун и Драгомир и дори византийци като Кордилас и Грегорас. Но оня, който ставал в тази държава богат и големец, тряб¬вало да помни, че голямото богатството е дар от Бога и затова трябва да помага на държавата да устои.
Докато българите се водели по своя стар закон, трудно би¬ло някой да ги победи, защото нито оръжията, нито подкупите и хитростите помагали срещу тях. Но когато държавата им се разширила, защото към нея се присъединили доста много съ¬седни племена, у някои хора започнал да се проявява стремеж да се обогатяват с хитрост и лукавство и да се издигат не по доблест, а по произход.
По онова време рухнала от своите пороци и от чуждите врагове една голяма държава — Аварският каганат. Тогава царувар Крум – победителят на Никифор. И понеже канът знаел, че това, което станало с аварите, може да се случи и с България, решил да изнесе на своите боляри малък урок. Извел пред тях пленени от него авари и ги запитал: „От какво мислите, че по¬гина вашият предводител и целият ви народ?“ Те отговорили: „Понеже взаимните клевети се умножиха и погубиха по-смели¬те и по-умните; и още понеже насилниците и крадците станаха съобщници на съдиите; също така и от пиянството. Освен това и от подкупничеството, също и от търговията. Защото всички станаха търговци и се мамеха помежду си. И от това произлезе нашата гибел.“
Така предават разговора на Крум византийските летопис¬ци, а ето какво направил той след това: „Като чул думите им, обърнал се към всички българи и им заповядал да спазват след¬ните закони: Ако някой обвини някого, да не бъде слушан пре¬ди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако някой се осмели да направи това, имоти¬те му да бъдат отнети. Заповядал също да се строшават крака¬та на крадците и да се изкоренят всички лозя. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да си създаде имот и да не изпадне пак в нужда.“
Тези разпоредби Крум направил, за да може всеки бълга¬рин да живее не от измама и клевета, нито от кражба или про¬сия, а единствено от своя труд. А също, за да не могат по-слабите хора да разсипват своя живот и имот чрез пиянство, както направили някога аварите. Чрез всичко това Крум укрепил бъл¬гарското царство и показал на българите по какъв начин трябва да ръководят себе си, за да бъда винаги силни и богати.
Някои казват, че великият Крум сам измислил тези закони и преди него българите не са ги познавали. Но това не е вярно, защото и днес в планината Имеон се срещат закони, които твър¬де много приличат на Крумовите. Така например на 15 август 1999 г. в древния град Балх (днес в Афгатистан) трима крадци, откраднали от държавата три милиона долара, са наказани със счупване на краката. Макар там вече да живеят други хора, а не древните българи, в онези места още се тачи стария български ред и дори нещо повече – когато там искат да похвалят някой човек, казват „Красив като българин“ или „Работлив като бъл¬гарин“, или „Стегнат като българин“, защото за онези хора бъл¬гарите са олицетворение на ред и красота. И в някогашната Волжка България е имало същите строги закони като тези, ко¬ито е обявил Крум. Там крадците и измамниците, и дори прос¬то нехайните войници, се наказвали със смърт, защото волжки¬те българи не можели да търпят дори и обикновеното човешко нехайство.
Навсякъде, където са живели някога българите, е имало ед¬ни и същи строги, но справедливи закони. Ето защо Крум не е измислил своите прочути закони, а просто ги е припомнил на българския народ, защото виждал, че се появяват изкушения да се хитрува, клевети и пиянства, а с хитрости, интриги и безгри¬жие силна държава не се гради.
За чуждите народи българските закони изглеждали прека¬лено строги. Но за българите те са били винаги най-добрите за¬кони на света и ако някой не ги е спазвал, те му казвали с уп¬рек: „Ти българин ли си? Как може да лъжеш или клеветиш.“ До миналия век в Македония – най-старото българско гнездо на Балканите, когато хората е трябвало да обяснят какво значи българин, казвали: „Българин е който не лъже, не краде, не сме¬ня вярата си за печена кокошка.“
Византийците заради тези строги закони и нрави смятали българите за груб и варварски народ. За тях била дива и груба и старата българска вяра в слънцето, макар че именно на нея се опирал българският закон. Когато веднъж един византиец за¬почнал да се присмива на българската вяра и никак не искал да се съгласи, че Слънцето е бог, Омуртаг строго му казал: „Не унижавай нашите богове. Те победиха цялата ваша империя.“ Защото Омуртаг – синът на великия Крум – съзнавал, че всич¬ко, което са постигнали българите, се дължи на техните тради¬ции: древната им чест и слънчевата им вяра. Циментът, чрез който българите изградили своето силно царство в тези земи, били техните закони. Чрез тях те успели да споят в едно цяло различните народи, които заварили тук и да направят от тях здрава и силна сплав – българската държава.
4.3. Как е възникнал сегашният български народ
Когато българите на Аспарух дошли на Балканския полу¬остров, те заварили в Дунавската равнина свои стари сънарод¬ници, заселени още през VI и VII век, а заедно с тях и седем славянски племена, които преди това служели като византийс¬ки федерати. Тези племена имали свои закони, различни от бъл¬гарските, но когато Аспарух създал своята държава, българите повсеместно въвели своя строг закон на честта, който станал общ и за българите, и за славяните. Навсякъде, където в бал¬канските земи обитавали двата народа – българи и славяни, жи¬вотът вървял по строгия българския ред и понеже той позволя¬вал на всеки, без разлика дали е българин и славянин, да се из¬дига чрез своята доблест и труд, славяните го приели като свой и обединени от общия ред твърде скоро двата народа – българи и славяни – започнали да наричат себе си с едно и също име -българи.
От тези два някогашни народа, които заживели по един на¬чин и с един закон, е възникнал днешният български народ. И това личи най-добре от нашия сегашен език. Когато два народа се обединят един с друг и създадат общ език, обикновено става така, че за всяко нещо в техния език се появяват по две и пове¬че различни думи. Точно така е и в съвременния български език – в него за всяко по-важно понятие има и до днес по две раз¬лични думи – древнобългарска и славянска.
Всички славяни казват на красотата красота, но ние, бълга¬рите, имаме и думата хубост, която не е славянска, а е донесе¬на от най-старата земя Балхара при планината Имеон. Всички славяни казват на любовта любов, но ние имаме и думата обич, която също е донесена от древната българска земя.
А най-важните думи, които имаме – като майка, баща, чи¬чо, леля, кака, бате, момче, момиче, момък, мома – идват всич¬ки от стария български език. Славяните нямат точно такива думи, но в най-старата българска земя при планината Имеон те се срещат и до днес, защото те не са славянски, а стари български думи.
Много са старите български думи в нашия език, но за да разберем кои са точно те, трябва да отидем в далечната българ¬ска прародина – легендарната Балхара. Там хората и до днес казват на къщата – къшт и къжда, а на кучето – кучи и дори цве¬тята пред техните къщи се наричат КОКА и КОКИЧА, защото на техния език кока значи цвете, а кокиче – малко цветенце.
Древните българи са донесли в нашия език множество кра¬сиви думи, които лесно може да открием, ако отидем в тяхната най-стара земя – Балхара, откъдето са тръгнали повечето от техните думи по света.
Но и славяните, които са се заселили в нашите земи, са би¬ли твърде интересен народ. Те са говорили на специфичен говор, подобен най-вече на днешния полски език, в който на ду¬мата „дъб“ се казва „домб“, на думата „зъб“ – зомб, а на ръката – ренка. Приликата на езика, на който са говорили българските славяни, с полския език показва, че те са били по-близки до гру¬пата на източните славяни, наречени анти, отколкото до сърби¬те и хърватите. Ето защо в това, че българите и славяните са съз¬дали един общ народ, няма нищо необяснимо. Старите побрати¬ми на българите – антите – са заели тук заедно с тях тези земи, защото двата народа са били тясно свързани един с друг още от IV – V век, когато са живеели в Старата Велика България.
Когато Кирил и Методий създали писменост за славяните, те написали своите църковни книги на езика, на който говорели сла¬вяните в българските земи. Така езикът на българските славяни се превърнал в общ език на цялото славянство, а българските духов¬ници от времето на цар Симеон станали просветители на всички славянски народи. И до днес в нашия български език са запазени множество особени думи, които се срещат само в старите църков¬ни книги и не са познати на другите славянски народи.
Ето защо почти всичко в нашия днешен език е древно и ин¬тересно – древни са старите български думи и имена, които са дошли тук чак от далечната Балхара и от кавказките долини, но древни и забележителни са и нашите славянски думи, защото в никой друг език не може да се открият толкова много старинни и звучни славянски понятия като в нашия. Когато един народ се е образувал от два стари народа, той става по-богат, защото в неговия език се събират думите и на двата стари народа.
Затова нашият български език днес е един от най-богатите езици на света. В него са запазени множество думи от езика на древните българи и хиляди славянски думи, които са се съеди¬нили с тях в неразривна сплав.
В науката дълго време се забелязваха само славянските ду¬ми в нашия език, които наистина са твърде много. Мислеше се също, че древните българи са били изостанал тюркски народ, който с нищо не е повлиял при нашето формиране. Но напосле¬дък, когато беше открита древната българска земя Балхара, ста¬на ясно, че древните българи не са били тюркски народ и че от тях сме наследили множество особени източни думи, с които и днес наричаме своите най-близки хора, къщите, в които живе¬ем, цветята в нашите градини, нашите стари български облек¬ла и музикални инструменти.
Дори самото наше име българи е една чудна и необикнове¬на дума. Защото само нашият народ и още два други – потом¬ците на бактрийците край Балх и келтите на Британските ост¬рови – могат да изговорят думата българи. Затова турците и та-тарите го обръщат на булгар, французите – на бюлгар и дори на¬шите стари побратими – славяните не могат да го произнесат, а го преобръщат на балгари, булхари и бугари.
Чрез това име, което никой освен нас не може да изрече, историята иска да ни каже, че ние – българите – сме народ с особен корен и трябва винаги да помним това. Зад нашия гръб стоят четири велики държави и безброй славни победи на на¬шите български деди и ако ние възкресим нашия златен българ¬ски закон, който е карал крадеца и лъжеца да треперят, а юнака да лети, ще пожънем още много победи.
Заключение: Защо трябва да се възстанови истински¬ят образ на древните българи?
Ако в началото на българската азбука стоят великите бук¬ви АБ, то в началото на българската история стои друго велико АБ – Аспаруховите българи, а преди това и Авитохоловите бъл¬гари. Но към първото АБ ние се отнасяме с висока почит и ува¬жение, докато второто знаменито АБ е останало в сянка, въпре¬ки, че от идването на древните българи започва едно ярко бъл¬гарско начало на Балканите и в Европа.
Нашите древни предци са си давали сметка за това истори¬ческо начало. И затова по някаква неслучайна случайност тех¬ният най-стар летопис е създаден точно в годината, когато са се навършвали шест кръгли века от създаването на Авитохолова България – 165 година. Всеки, който се зарови в Именника на българските канове, ще открие тази проста истина. Но въпреки, че древните българи са изпитвали огромно уважение към дър¬жавата, създадена от легендарния Авитохол, тази особеност ос¬таваше незабелязана, може би защото темата за древните бъл¬гари в течение на много десетилетия беше едновременно голя¬мо бяло петно и своеобразна запретна зона, над която тегнеше тежката сянка на политиката.
През този период много редактори на учебници се уплаши¬ха дори от внушителното название на Старата Велика Бълга¬рия, макар че то е създадено не от българите, а от византийски¬те историци. Вместо него бе въведен в употреба предпазливият термин Кубратова България, който с един замах съкрати исто¬рията на Старата Велика България от 515 години на няколко де¬сетилетия и я преобърна надолу с главата, защото Кубрат е не неин основател, а последен неин велик кан. Това жестоко орязване бе извършено, въпреки че в най-старата арменска история, написана в средата на V век, се говори за българска земя в Кав¬каз, а от два други източника личи, че от тази земя част от бъл¬гарите се преселила в Армения в една твърде ранна епоха, ко¬гато арменците все още са се кланяли на идоли, а това е време¬то преди покръстването на Армения в 301 година. Твърде мно¬го се зловидя на някого през онези времена, че дори ревнивите към българите чужденци са наричали първата българска дър¬жава в Европа Стара Велика България и ако бяха живи визан¬тийските хронисти, измислили това название, сигурно и те ту¬такси щяха да бъдат обвинени от някогашните наши интерна¬ционалисти във великобългарски шовинизъм. А не беше на мо¬да преди половин век да се изтъква и това, че и русите са си служели с почти същия израз, когато са наричали столицата на волжките българи с името Велите Болгари или Великий город Болгар.
Когато във върховете на някоя държава проникне вирусът на безличието, дори и най-истинското и доказано величие ста¬ва неприятна и нежелана тема, а миналата гордост започва да дразни политиците, както светлината е неприятна за нощните птици.
В резултат на всички споменати упражнения по национа¬лен нихилизъм, извършени от всякакви видове политически лилипути, днес нашата история е написана така, че не можем да си обясним защо дължим държавата си на българите на Ас¬парух и дори защо се казваме българи. Вече цял век в учебни¬ците ни се разказва една наукообразна версия за нашия произ¬ход, според която е дошло отнякъде някакво малко племе от 10-15 хиляди души, наричано българи, победило една огромна им¬перия и след това набързо изчезнало, като оставило за наслед¬ство само своето име. Повтаряме старателно този урок и не виждаме, че никъде във византийските хроники – дори в най-враждебно настроените – не пише, че Аспарух е довел една ше¬па народ, а точно в тях се твърди, че веднага след своето идва¬не отсам Дунава, той поискал от славяните да се преместят на север и запад и да опразнят за новодошлите българи почти ця¬лата Дунавска равнина.
Почти всяко изречение, вписано в уроците за образуването на България, е едно противоречие. Малкото българи победили огромната Византийска империя и пак малкото българи помо¬лили своите съюзници, славяните, да им предоставят за засел¬ване почти половината територия на днешна България. Но ето че всички ние вече много години вярваме в приказката за мал¬кото българи на Аспарух и сериозно сме си внушили, че едва ли не по случайност се казваме българи, тъй като всичко, което имаме, било дошло от славяните и почти нищо – от древните българи.
Някой ще каже – неминуемо е било някогашните наши ис¬торици да сгрешат, след като преди век за българите на Аспа¬рух е имало малко информация и въпросът за тях е бил едно от големите бели петна в българската история. Но струва ми се, че не е било толкова неминуемо след като във византийските хро¬ники, включително и в тези на Теофан и Никифор, от които е било преписано началото на българската история, никъде не е казано, че българите на Аспарух са били малобройно племе и същевременно ясно и отчетливо се разказва за преместването на славянските племена.
„8ар1епп за1!“ – На мъдрия трябва малко! – гласи една ла¬тинска максима. Но ето, че в случая малкото е било налице, а мъдростта не се е проявила, и вместо нея нашите учебникари са си съчинили версията за малкото българи.
Най-печалното в тази версия е, че тя е съчинена не във ви¬зантийската, а в българската научна лаборатория наскоро след Освобождението и за нея нашият народ трябваше твърде скоро да плати висока цена. Защото лесно е да се измисли произволното твърдение, че българите на Аспарух са били една шепа хо¬ра, които се заселили едва ли не на една педя земя в най-източ¬ните части на Балканския полуостров. Но трудно е след това да се пресекат чуждите измислици, че в най-западните български земи от Тимок до Вардар и Охрид живеят не българи, а чисти славяни, след като не някой друг, а самата българска наука е из¬паднала в заблуждението да твърди, че дори в жилите на насе¬лението на Източна България тече само една капка древна бъл¬гарска кръв.
Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен тро¬янски кон, който бе използван цял век за разцеплението на на¬шия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили, които работеха срещу България. А за да действа по-успешно този троянски кон в някои съседни страни бяха създадени след¬ните стихове:
„ От черната и дива кръв на Чингис хана
една–едничка капчица във вас е вляна!
О, бугари, вие кръв татарска!

(Светозар Илич. Крвави цветови)
Трудно е да се сърдим на тези злъчни пародиии, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в
„славянското море“.
Но именно това претопяване, което нашите някогашни ис¬торици си създадоха най-вече за свое умствено удобство, всъщ¬ност трудно би могло да се състои не само през първите 50-60 години, но дори и през първите един-два века, защото съотно¬шението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област, а също в Куберова Македония, ед¬ва ли е било в полза на славяните. Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни, а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те -чак до средата на IX век – са написани или на гръцки език с от¬делни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език. Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит дори и един-единствен със славянски произход. …
Но след като българите на Аспарух не са били^малобройно племе /а някои източници като хазарският каган Йосиф, гово¬рейки точно за тях – преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето“/ и след като до¬ри непосредствено преди покръстването в България са се пи¬шели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски описа¬ния за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българ¬ско минало един здрав научен фундамент.
Известно е, че сграда без здрав и стабилен темел се клати и руши, а темелите на българската историческа сграда са гра¬дени за съжаление с некачествени материали, част от които са били взети на заем от чужди учебници, а друга част представ¬ляват лошо обработени български мисловни продукти.
Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така напри¬мер, ако някой се опита да преброи в колко исторически източ¬ника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450-460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. То¬ва сведение се потвърждава и от данните на арменския патри¬арх Йоан Католикос /Х в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Пер¬сийската география „Худуд-ал-алам“ съобщава следното за та¬ка наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък.“ Арабският пъте¬шественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волж¬ките българи земеделието. „Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури“ – пише той, а същото сочи след него и Ибн-Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в на¬шите учебници древните българи и до днес се рисуват като но¬мадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори, когато някой цитира многобройните исто¬рически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, УШ-1Х век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г, че волж¬ките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защо¬то рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100 – 200 години тотално да се приобщи към земеделието.
За да охладим окончателно упоритостта на привърженици¬те на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта. В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че вед¬нага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/ повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска“, където българите и пу-гурите след време станали християни. Тези събития са се ра¬зиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията, че по онова време прабългарите са се намирали все още на пър¬вия или втори стадий на номадството, те не са останали да жи¬веят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказ¬ките градове.
Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Ба-куви, който описва българите като типичен земеделски народ, но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите – пише той – живеят там, където има много гроз¬де, смокини и сини сливи.“ Не е известно за кой точно средно-азиатски край се отнасят тези сведения, но по принцип изоби¬лието от грозде и споменатите южни плодове, е особено харак¬терно за долините на Памир и Хиндукуш, а и лозата там вирее до 2000 м. надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.
За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/, разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после, едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц“, където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир. След тях идват българите…“ (вж. по-горе)
Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най-стара земя – и ето, че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно от най-видните места сред тях.
Да се опитаме да обобщим. Като цяло се наброяват 10 из¬точника, в които българите се описват като народ, който се за¬нимава със земеделие и строи градове – М. Хоренаци, И. Като-ликос, Худуд-ал-Алам, Даста, Фадлан, М. Сирийски, Бакуви, Табари, „Ашхарацуйц“ и археологическите находки от Дрункулак. Това не е никак малко.
Да видим сега колко са източниците, в които древните българи се описват като номади, т. е чергари, които скитат със стадата си из степта, както сочи и до днес нашата история. Колкото и да се ровим из летописите и другите исторически извори, ще открием, че срещу десетте източника, разгледани по-горе, защитниците на номадството разполагат само с един ПРЯК ПИСМЕН източник, при това дори и той ги подкрепя са¬мо наполовина. Това са добре известните сведения на сирийс¬кия хронист Захарий Ритор от 555 г., който първо описва бъл¬гарите като народ, живеещ в градове, а след това ги споменава и сред племената, които живеят в палатки. Зад Каспийските врати живеят българи… Те имат градове – пише той – и алани, те имат 5 града. От тях Даду живеят в планините.“ Дотук него¬вите сведения по нищо не се различават от сведенията на по¬вечето цитирани летописци. Нещо повече дори – за разлика от М. Сирийски и Табари, които само бегло съобщават за българ¬ски градове, при Захарий Ритор българите са поставени на първо място между трите народи, които са имали градове пред аланите и пред племето Даду. Но веднага след това той представя и един подробен списък на всички нови народа край Кавказ, в който освен българите и аланите влизат и още 11 дру¬ги народа. И завършва списъка с бележката, че за изредените новозаселени народи край Кавказ е характерно това, че „те жи¬веят в палатки и се изхранват с месото от добитък и лов и със своето оръжие.“
Тази бележка съвсем очевидно не се отнася за древните българи или най-малкото не се отнася за всички древни българи, защото непосредствено преди този пасаж самият Заха-г рий Ритор специално е направил уговорката, че българите и аланите имат градове. Но някои автори са изтълкували спо-‘ менаването на българите във втория пасаж като доказателст-; во, че всички те са били номади и дори степни номади, въп¬реки че самият Захарий Ритор, на когото се позовават, е посо¬чил като българска земя районът около големия град Дербент, известен от древни времена със своите ниви, лозя и градини. С един замах на перото древните българи не само са били превърнати в номади, но са били изпратени далеч на север, в степите край Кавказ, въпреки, че нито Захарий Ритор, нито някой друг пряк исторически източник не е посочил, че те са степен народ.
Всеки, който се потруди да се порови в историческите из¬вори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планинс¬ки, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на бълга¬рите е „във веригата на огромната Кавказка планина“. Геогра¬фията „Худуд-ал-Алам“ ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък.“ А арменската география „Ашхарацуйц“ сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, ку-ти, свани“, т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните – Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъ¬гали като са твърдели, че земята на българите се намира в голя¬мата кавказка планина. Местоположението на древните българ¬ски градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно – ве¬роятно след изгонването на аварите – са се настанили и в рав¬нините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар – най-прякото известно досега подо¬бие на Плиска – се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар – в Дагестан. Практически няма ни¬то един реален източник, в който за българите, в строгия сми¬съл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твър¬дения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описа¬ни не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голяма¬та си част през най-ранните исторически векове, а като типич¬ни обитатели на степта.
Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на пър¬во място между народите, които имат градове. След това по съ¬щия парадоксален начин българите се обявяват и за степен на¬род, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сля¬по тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.
Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всич¬ки преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източ¬ник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степ¬ните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити на¬роди на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.
В своя стремеж да обрисуват древните българи като ниско-развито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник – хрониката на Заха¬рий Ритор – в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и изцяло пропускаха първата част, където древните българи са посочени на първо място между народите, които имат градове, а чрез това и на челно място в културно отношение между всички придошли от изток племена.
Една от причините за масовото увлечение да се представят древните българи като степни номади е свързана и с широко разпространената и до днес теория, че те са говорели на език от тюркски или алтайски тип. И тъй като за тюркските и алтайски народи в древността и средновековието най-характерна форма на съществуване е бил номадският живот, това караше повече¬то наши автори да гледат на древните българи като на част от номадските конни орди, кръстосващи източните степи със сво¬ите стада. В това отношение обаче е допуснато също недоглеждане. Думите, с които древните българи са наричали яздените от тях коне, коренно се различават от думите, характерни за тюркските езици, и практически не могат да се открият в нито един тюркски език. Така например всички тюркски народи на¬ричат конете с думите ат и йилки, а не с думите теку и имен-шегор, характерни за древните българи.
Втори още по-голям удар получи тюркската теория, когато след дълги търсения най-после бяха открити цялостни надпи¬си, оставени на езика на Аспарух. Те бяха идентифицирани по това, че в тях широко се срещат древните български титли БО-ИЛА, КАВХАН, ИЧИРГУ, ЖОПАН, ЗЕРА и др. Тези надписи поднесоха на науката най-голямата изненада: езикът, на който са написани, се оказа в граматично и лексикално отношение различен от тюркските езици и същевременно близък с езици¬те, които се говорят в долините на Памир и Хиндукуш – в онзи район, където според историческите източници се е намирала българската прародина.
Да направим сега кратка равносметка. Крайъгълен камък на нашата ранна история в течение на целия XX век е била те¬орията, че древните българи са били малобройно, номадско, степно племе от тюркски произход. Същевременно разборът на тази теория показва, че всички елементи, от които тя се състои, са обременени от сериозни научни недоглеждания и недоразу¬мения. Вместо малко племе древните българи се оказват голям и многоброен народ, вместо номади – народ с древна култура, който дори след сътресенията, преживени при преселението към Кавказ, в по-голямата си част е живеел в постоянни сели¬ща и градове. Вместо степен народ, те се оказват народ, който през най-древните периоди от своя живот е предпочитал да жи¬вее в плодородни и защитени планински долини. И най-накрая вместо тюркско племе, те се оказват народ, чийто език е бил сроден със специфичната група памирски езици.
Голямото бяло петно, каквото дълго време е представлявал проблемът за древните българи, е било запълнено вместо с доб¬ре премерени и проверени научни истини, с разнопосочни заб¬луди и илюзии. Някои от тях са породили метастази в научно¬то мислене, каквато е например стихийно появилото се увлечение да се считат всички тюркски народи по света за наши пре¬ки роднини и да не се забелязват нашите истински роднини, скрити в далечните долини на Памир и Хиндукуш.
Повечето от тези научни грешки нямаше да се случат, ако бяха анализирани внимателно поне византийските хроники, от които личи, че българите са били древен и голям народ – дос¬татъчно голям, за да изтласка от Балканите многобройните го¬ти, а след това да поиска и от славяните да опразнят за него ед¬на обширна плодородна област.
Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история – да се възстанови точно и грижли¬во нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъсна¬ти спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.
В заключение ще отбележа и това: има народи, които от ед¬ното нищо са създавали история, а има народи, които са пре¬върнали великата си история в едно жалко нищо. За да избег¬нем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на све¬щен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.
Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа – древните българи.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.