Всички публикации от Kiril62

Мадарски конник в Афганистан.

Мадарски конник в Афганистан

Прилича на нашия, наричат го Мадара. Местните разказват легенди за българите, имат местности Шумен и Варна

Какво кара екип от квалифицирани специалисти в различни области да поеме към далечните и опасни земи на Афганистан; да претърси надлъж и нашир Таджикистан и Узбекистан? Факт е, че наложените хипотези се пропукват. „Така например вече не можем със същата категоричност да твърдим, че българите са хуни – монголоидността не им е присъща; не би следвало да ги сродяваме и с тюрките, последните се появяват едва през IV в. сл. Хр.“ – обяснява доц. Иво Панов.

Kои сме ние, съвременните българи? С каква мая сме замесени? Чии потомци сме? От кои земи са дошли нашите предци? С какви култури са имали допирни точки и какво са заимствали от тях? А и какво са им оставили в замяна?
На тези въпроси нашата научна и просветена общност десетилетия наред търси отговор и, ако трябва да бъдем откровени докрай, не е успяла досега да го намери категорично и с достатъчна научна аргументация. Не е тайна, че битуващите в днешно време версии за нашия произход са често пъти коренно противоположни и дори взаимно изключващи се.

Ето затова солиден научен екип с авторитетен инициативен комитет, в който присъстват имена като тези на проф. Георги Марков и проф. д-р Георги Бакалов, под егидата на Българската академия на науките и на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, и под патронажа на вицепремиера на Република България г-н Ивайло Калфин, реши да проведе национална интердисциплинарна пилотна експедиция под наслов “Българи – прародина”. По този начин на сериозна научна основа се поставя една от съществуващите днес версии за произхода на прабългарите. А именно, че техните корени трябва да търсим в непосредствена близост до древната планина Имеон (Памир – Покрива на света), че те са близки до иранския етнос.

Благодарение на ентусиазма на ръководителите на Общобългарска фондация “Тангра – ТанНакРа” – Петко Колев и Димитър Димитров, в средата на месец септември 2008 г. екип от шестима българи пое към земите на Афганистан, Таджикистан и Узбекистан. Кои бяха те: доц. д-р Александър Илиев, преподавател в НАТФИЗ и АТКИК, режисьор и оператор-фотограф – ръководител на експедицията; Петко Колев, председател на Общобългарска фондация “Тангра–ТанНакРа” – логистика; доц. д-р Иво Панов, ръководител на катедра “Класически Изток” и на специалност “Иранистика” в СУ “Св. Климент Охридски” – иранист; доц. д-р, ст.н.с. Ружа Нейкова-Саева, Институт за фолклор, БАН – фолклор и музикознание; Иво Леонкев, преподавател в НАТФИЗ, оператор-фотограф, компютърна регистрация – театрални и мистериални форми; д-р Славян Стоилов, оператор-фотограф, специалист по вътрешни болести – традиционна медицина, и лекар на експедицията.

Основната цел, която се поставихме, бе да проучим етногенезиса на българите, техния бит и култура в древността, състоянието на държавността им преди идването им в Европа през ІІ век. Да проверим има ли потомци или сродни на българите народи по тези земи. И разбира се, ако постигнем дори частичен успех в тази насока, да подготвим научния терен за пълна интердисциплинарна експедиция, която да стартира през 2009 г.

Членовете на експедициятаОт ляво на дясно:
д-р Славян Стоилов – лекар на експедицията,
местен шофьор таджик,
Петко Колев – председател на Общобългарска фондация “Тангра – ТанНакРа”,
ст.н.с. д-р Ружа Нейкова-Саева – фолклорист и етномузиковед,
Иво Леонкев – оператор-фотограф на експедицията,
доц. д-р Александър Илиев – ръководител на експедицията,
Нурали – узбек, водач на експедицията в Таджикистан и Узбекистан,
доц. д-р Иво Панов – иранист.

Експедицията потегля към Афганистан с писмо от тяхното посолство. В него се посочва, че афганското министерство на външните работи ще осигури на нашите учени охрана и подходящ транспорт – брониран отдолу автомобил, заради евентуално попадане на пехотни мини. „Навсякъде, откъдето минавахме, беше изпъстрено с предупредителни знаци, че огромни територии все още не са обезвредени от мините”, разказва доц. Панов. Местните власти са наясно колко голям е рискът при преминаване през някои от териториите на Афганистан. Никой от чиновниците не се осмелява да осигури нужната охрана. Поради тази причина екипът успява да посети единствено някои северни части на страната и град Балх, който също се свързва с етнонима болгар. В Балх екипът прави интервюта с местни историци.

Името българи сред тях е познато и близко

„Реално е наш проблем да разберем кои точно земи сме обитавали”, коментира иранистът.

Поради нажежената обстановка експедицията не успява да разгледа местностите Варна и Шумен, тъй че въпросът дали нашите и тамошните наименования имат общ произход остава отворен.

Посещават обаче друг важен паметник – тамошния Мадарски конник. Изследването на този барелеф може да се окаже от решаващо значение при изясняване на произхода ни.

Още преди 20 години наши учени предоставят фотоси на изсечения в скала ездач. Те дават и точните координати на местонахождението му – 2500 м надморска височина в планините на областта Шамарк. След 50-минутен преход с джип и още толкова катерене по стръмните скали екипът достига заветната цел.

Конникът е масивен и внушителен. За съжаление е обезглавен от талибаните, които рушат всичко, което не произхожда от тяхната култура. А Мадара безспорно произхожда отпреди ислямския период.

Името Мадар произлиза от персийската дума за майка „модар”. Така го наричат местните – майка. Обикновено това название се свързва с мъдрост. „По същия начин гробницата на основателя на персийската държава Кир се нарича „модар де Соломон” – майката на Соломон, т.е. става дума за някаква мъдрост. – обяснява доц. Панов. – Допускаме, че същата мъдрост е закодирана и в Мадарския конник, но тепърва трябва да разберем точно какво е посланието на тези, които са го сътворили.”

Мадарският конник в България Прототипи на Мадарския конник могат да се намерят на много места из земите на Иран, но те ще бъдат посетени при следващи експедиции. Ако тяхната загадка намери решение, може би ще се превърнат в ключ и към енигмата на нашия Мадарски конник. Освен величествения скален паметник, експедиция „Българи – прародина” се връща с още много материал за изследване.

Откриват над 800 думи, които се срещат във фарси и в българския

Например в памирските езици лош е лош, а луд – лауда. Някои от думите не са стигнали до нас чрез езици посредници като турския или арабския. Откриването на названия, които присъстват само в персийския и в българския, ще покаже, че някъде има допирни точки между двете култури. Но тяхното издирване и класификация тепърва предстои.

В Афганистан и до ден днешен се носят легенди за герой на име Ходжа Болгар. Пак там вее българският вятър. За него се знае, че ако човек е болен, трябва да излезе на полето, да го духне този вятър и той ще се излекува.

В много от произведенията на класическата иранска литература в периода VІІІ – XV в. има споменавания за българите под името „болгар”. Вече повече от десетилетие научен екип изследва персийския фолклор и произведенията на персийските автори класици. Принос в това отношение имат както българските иранисти, така и афганистанските писатели д-р Розек Руин и преподавателят в специалност “Иранистика” Голам Ягоне, а също и младият ирански учен и преподавател Алиреза Пурмохаммад. В тези произведения

красотата на българката е пословична, най-хубавите жени се сравняват с българки

(в Афганистан все още се използва поговорката: „Хубава като българка” – бел.ред.)

Българите са се славили навсякъде по онези земи като майстори кожари. Предлаганите от тях ботуши, конски юзди и седла са били високо ценени заради умелата изработка. „Тези стоки не са били внос – уверява доц. Панов, произвеждани са на място.”

„Чайнак-е болгар” е уникален български чайник от кожа

Той е известен със способността си да излекува всякакъв здравословен проблем. В него се запарва чай за болни или се умива мъртвец.

В различни области записват песни, в които се споменават българите. Сега текстовете им се превеждат, за да могат да бъдат изследвани. Музиковедът открива и доста допирни точки в ритмите, тактовете, мелодиите. Тамбурата е позната под името булгарела.

Това са само част от сходствата, които доц. Панов разкри в аванс пред нашия екип. Предстои най-трудната част – обработването на информацията, сравняването, тълкуването и анализирането на данните. Няколко години ще са необходими, за да разберем окончателните резултати. Но експедиция „Българи – прародина” вече е набелязала обектите за следващото приключение. Този път ще посетят и земите на Иран. По пътя „Балхара” е топоним водач, „болгар” – етноним, познат навред из земите на памирските народи.

https://www.ossem.eu

Морското дъно пази легенди за несметни съкровища.

Историите за съкровищата на Лизимах и Черния рицар се носят от уста на уста

Разказ, основан на кратко изречение от древен историк, предизвиква вълна от златна треска

Морското дъно пази легенди за несметни съкровища Морското дъно пази легенди за несметни съкровища

Балканът пази своите тайни, гласи изречение в популярна тв реклама. Не по-малко са тайните, които крие Черноморското ни крайбрежие, убедих се в разговор с подводния археолог от варненския Исторически музей Теодор Роков. Най-интересна според него е легендата за съкровището на Лизимах. „Има исторически сведения от античен автор, който казва, че Лизимах, наследникът на Александър, е криел в пещерите на нос Калиакра своите богатства“, разказва Роков. Доста дълго време обикновени водолази, дори и военни се опитвали да разберат дали има зрънце истина в това. „Все пак е писано от историк, а не някой обикновен писател, който създава митове“, подчертава служителят на музея. Във връзка с Лизимах е публикуван и полуприключенски разказ от един от основателите на подводния спорт в страната ни – Цончо Родев. „В този разказ точно се описва как един водолаз влиза в тази пещера, намира съкровищата и народната милиция започва да го следи. Всичко е описано много реалистично“, казва Роков. След публикуването на творбата става нещо нечувано. Основан на кратко изречение от древен историк, той предизвиква истинска вълна от златна треска. Английският кораб „Черният принц“, потънал около Шабла, е друго предание, превърнало се в любима история на много рибари и водолази. На борда на товарния кораб имало множество богатства. „Принцът“ обаче, както и имането на Лизимах все още не са открити от учените. Роков е роден през 1976 г. във Варна. Завършил е археология в СУ „Св. Кл. Охридски“. В момента е уредник в един от музейните отдели в морската столица.

Закони на половин век регламентират дейността

Подводната археология в страната ни датира от 60-те години на миналия век. „Тогава у нас се провежда първият курс за инструктори леководолази“, разказва Теодор Роков. Ако се броят не само музейните работници и служители на Института по океанология, се предполага, че в момента всеки водолазен клуб извършва и подводни проучвания. „Търсенето на находки под вода е строго регламентирано. Все още се осланя на остаряло законодателство от 60-те години на миналия век за търсене и изваждане на ценности“, отбелязва Роков. Той изрази надежда, че ако бъде приет през т.г. новият Закон за паметниците на културата, нещата ще се променят към по-добро. „Там проучванията под вода са обособени в отделна глава. Контролът им се поема от центъра по подводна археология в Созопол. До момента той се извършваше от Института по археология в София“, казва музейният работник. Според него до момента е имало специалисти, чиято функция е била силно ограничавана. Новият закон обаче дава правомощия в Созопол да се концентрира работата по издаване на всички разрешения за проучвания под вода и концентриране на цялата информация.

Най-големият музей се крие под вълните

„Какви тайни крие морето? Както е казал Кусто: най-големият музей се крие под морските вълни. Последните години станахме свидетели на грандиозни открития на сушата – гробници, маски, златни накити. На сушата много по-лесно се извършват такива разкопки, отколкото под вода. Световната практика показва, че не по-малко интересни находки има и на морското дъно“, казва Теодор Роков.

Уникален слитък от сребро и злато е изваден случайно

Сред най-интересните находки, открити по нашето крайбрежие, Теодор Роков отбелязва изваждането на метален слитък край нос Калиакра. Слитъкът представлява сплав от сребро, злато и мед. „Уникален е. До момента в света друг такъв не е открит“, подчертава уредникът на отдел „Археология“ във варненския Исторически музей. Предметът е намерен през 1972 г. от инж. Сергей Коприянов. През 1972 г. се извършват подводни проучвания в района на Балчик. „В спомените си инженерът пише, че в събота и неделя, когато не са били ангажирани с експедицията, той е ходил сам да се гмурка в района на Калиакра, когато открива слитъка“, казва Роков.

Четири дървени платнохода лежат на дъното край Китен

Четири дървени платнохода от 19-и век лежат на дъното край Китен, става ясно от разказа на Теодор Роков. „Миналото лято имах спускания, едновременно и тренировъчни за повишаване степента на квалификация. Правехме оглед на потъналите кораби. Интересното е, че най-вероятно те са местно производство. Поне така твърдят специалистите от центъра в Созопол. Правен е анализ на дървото, от което са изработени, и се оказва, че това е странджански дъб. Единият от платноходите е напълно проучен при съвместна българо-американска експедиция през 2002 – 2003 г. От него са извадени интересни предмети, използвани от екипажа. Има стъклени чаши, цървули от кожа, дървени кутийки, керамични лули турска изработка. Предполага се, че плавателният съд е бил на български корабособственик, понеже в него е намерено голямо парче свинска кожа, а мюсюлманите избягват досега до нея. Да се гради цяла хипотеза на едно парче кожа, не е достатъчен факт, но е интересно“, казва Роков. Останалите три платнохода все още не са проучени. Всички се намират на сравнително малка дълбочина – около 7 – 8 метра.

Пазим каменни котви от 2000 г. пр.н.е.

Каменни котви с датировка 2000 г. пр.н.е., над десет медни слитъка, открити край Маслен нос, са сред другите интересни находки, до които са се добрали подводните археолози. Слитъците са били домонетни форми, преди да се появи монетата в класическия си вид. Те били разменяни срещу животни, платове, амфори с вино. Котвената тежест от края на бронзовата епоха пък била открита през 1983 г. във Варненското езеро в близост до едно от потъналите селища. Интересна е историята и около друга котва, долната част на която е отчупена. Тя е имала още два отвора, в които са се поставяли заострени колове, които трябвало да се забият при спускането й в дъното. „Тази котва не е намерена под водата, а при разкопки в Евксиноград. Този предмет беше открит в гроб на мъж от 13-и век. Предполага се, че е използвана като надгробен паметник, върху който е издълбан кръст, който личи и до днес“, казва археологът.

Интерес за науката представляват потънали селища край Ахтопол

Друг перспективен обект, който предстои да бъде проучен, са потъналите селища в залива на Ахтопол, става ясно от думите на Теодор Роков. „Имаме сведения за тях, но до момента няма целенасочено проучване. Институтът по океанология периодично извършва наблюдение на кораб с амфори, който се намира източно от нос Калиакра. При траленето голяма част от амфорите са начупени. Една от целите на подводните археолози е да се наблюдава състоянието на този обект. Той е на доста голяма дълбочина. Трудно е да се спуснат леководолази със стандартното оборудване. Затова наблюдението се извършва с мини подводница и дистанционно управляеми камери“, разяснява Роков.

Ценни антични предмети отишли в частни колекции

Не малка част от античните предмети, открити по нашето крайбрежие, са влезли в частни колекции. „ Имаше години, когато особено активна дейност развиваха рапанджиите. Те действаха в широк периметър. Чувал съм за доста интересни неща, открити от тях по дъното. Почти никога не са ги давали на музеите“, казва Роков. До 1970 – 1980 г. множество находки е имало в крайбрежната зона до 20 м. С развитието на леководолазния спорт и подводната археология тази зона е напълно проучена.

Справянето с иманярите е трудна задача

„От чисто техническа гледна точка е трудно да се справим с подводните иманяри. Един добре оборудван леководолаз, независимо дали рапанджия или целенасочено тръгнал да търси нещо по дъното, може да се спусне на една точка и да отиде на 200 – 300 м разстояние от първоначалното спускане“, казва Роков. Почти невъзможно било да се засече кой какво прави по дъното. „Имаше обсъждания с Военноморския флот за новия водолазен правилник и как да бъде регламентирано спускането под вода. Той беше насочен за обучението по леководолазна дейност и полигоните за тренировка. Трябваше да се уточнят местата, които да бъдат използвани само за тази цел. Разгледан бе и правилникът, по който да се извършва излизането на оборудван кораб за леководолази. Той трябва да се съобщава в съответната морска администрация във Варна или Бургас, така че граничните служби да знаят местоположението на всеки плавателен съд“, разказва Роков.

Обектите под вода – туристическа атракция

Подводните обекти може да се превърнат в туристическа атракция. В страни като Гърция, Израел и Египет това вече е направено, така че страната ни няма да открие „топлата вода“. „Мои приятели са ми разказвали, че в Гърция се знае за всяко едно място, където има потънал обект. Прави се малка група от 4-ма души и винаги с тях има двама придружаващи леководолази. Спускат се на метър-два над обекта. Всеки може да гледа и снима, но без да пипа“, казва Роков. Целта на двамата водолази била освен да преведе безопасно групата до обекта, и да съблюдава за сигурността й. „При добра воля от страна на държавата и водолазните клубове е напълно възможно и при нас да се случи. В момента са направени първите стъпки чрез новия Закон за опазване на културното наследство. Може би в момента належащото е да се изработи ефективно действаща система за контрол на достъпа до тези обекти. Представям си го като маркирани зони, на които се знаят координатите“, допълва Роков.

Пушка носи знак от микенската писменост

Каменна пушка, открита от археолозите, носи кръстовиден знак от микенската писменост. „Проф. Михаил Лазаров определя находката като прототип на металните, с които се завързват корабите по кейовете“, казва Теодор Роков и отбелязва, че в произведението „Одисея“ е описано използването на такъв вид каменни пушки. „В една от песните се описва как Одисей се качва на кораба и отвързва въжето от пробития камък. Съдим, че това е такъв тип камък“, допълва археологът. Не са малко потъналите кораби от Първата и Втората световна война. Една част от тях са отишли на дъното при военни действия, други – при корабокрушения.

Сероводородният слой консервирал „призраци“ от Византия

„Опитно доказано и признато от международни учени и специалисти е, че Черно море е един вид облагодетелствано с този сероводороден слой, който има, тъй като той действа като консервант“, казва Роков. Всякакъв органичен предмет – дърво, кожа, труп – се запазва непроменен, тъй като не се развива процес на гниене поради липсата на кислород. „Дори наскоро даваха филм по телевизията на проф. Робърт Балард, озаглавен „Призраци от Черно море“. По време на експедицията си той засне няколко кораба със своята техника, които са напълно запазени и датират от византийската епоха“, добавя Роков.

Атлас събира всичко открито

Съществува частна инициатива за създаване на атлас, който да събере всичко, открито на дъното на Черно море. В момента разкази за открити находки са описани в различни издания и книжки. „Лошото е, че информацията е разпръсната“, казва Теодор Роков. Той обаче е запознат, че се подготвя книга, в която ще се съберат на първо време всички данни за потънали съвременни кораби.

www.narodnodelo.bg

Мистерията на скалните ниши

Мистерията на скалните ниши

Нова теория допуска, че преди 9000 г. нашите предци са оставили в Родопите код към мините за злато, мед и полускъпоценни камъни

Той гледа. Свъсил е вежди. Устните му са здраво стиснати под идеално правилния нос. Огромен е – лицето му е по-високо от триетажна сграда. Издялано е на отвесна скала в Източните Родопи. В района има поне още 7 такива. Сред тях и едно на девойка. В зависимост от това как пада светлината, девойката гледа или закачливо, или строго, или направо зловещо. Поне 3 от тези лица са изцяло човешка направа.

Огромните човешки лица са само единият вид скални структури, които археолози проучват вече няколко сезона. Най-многобройни са трапецовидните скални ниши. Те вървят в комплект с пещера, естествена или дълбана от човешка ръка. Някои от тези пещери са във форма на човешки очи, които гледат към небето. Десетки са наблюдателниците – специални площадки на труднодостъпни места, от които се открива широка панорама. В района има и множество стълбища, които започват сякаш от нищото и свършват пак там. И огромен брой вдълбани в хоризонтални скали басейни с всевъзможна форма, големина и в най-разнообразни конфигурации. (Археолозите се съгласяват да ги наричаме шарапани, но само ако е в кавички, защото са убедени, че не са служили за приготвяне на вино.)

Двете археоложки - вляво е Ана Радунчева, вдясно - Стефанка Иванова. Има и нещо, за което изследователите са категорични, че е свързано с астрономията. Може би календар – врязани в кръг концентрични линии с радиално присичащи ги лъчи върху хоризонтална скала с почти идеално кръгла форма и ясно белязан център.

Тези скални структури винаги са групирани. Няма случай на едната скала да е изсечено нещо, а на съседната – не. Винаги между тях има и пряка видимост – от една структура могат да се наблюдават поне още две. Паметниците са повече от 200.

Кой, кога и защо е направил тези мистериозни скални изсичания? Теориите, които се възприемаха досега, бяха няколко (Виж карето – бел. ред.) До тях вече достойно застава още една – на археоложките праисторички Ана Радунчева и Стефанка Иванова от Археологическия институт с музей при БАН и геофизичката инж. Мария Златкова.

Вече няколко сезона трите дами проучват скалните структури в Източните Родопи. Според тях тези структури са система от светилища, която започва да се оформя още през неолита (седмо-шесто хилядолетие пр.Хр.) и достига разцвета си през халколита (пето-първа третина на четвърто хилядолетие пр.Хр.) Дело е на земеделска общност, която обитава равнините и притежава забележителни металургични и астрономически познания.

„Избрана група от тази общност се качва високо в планината за специфичен интелектуален труд, свързан с духовни нужди. Извършват го жреци учени. Там са им светилищата. Но там е и златото, а добивът му е свещено дело – златото се дава на боговете, за да се поддържа връзка с тях. И в други култури златодобивът е обожествявана дейност, която се осъществява от затворена група, за да се пази в тайна познанието. Скалните ниши са всъщност форма на шифроване на тази информация. Ако са си служили с пиктограми, всеки е щял да може да ги разбира“, обяснява Стефанка Иванова.

Освен на злато Източните Родопи са богати и на мед, и на полускъпоценни камъни. (Впрочем някои бижута във Варненския халколитен некропол са изработени от благородни камъни от Източните Родопи). През халколита тези находища вече са били известни и разработени.

Изкуствени пещери с форма на човешки очи“Знаем, че определен брой ниши в дадено съчетание означава наличие на рудна жила. Установихме го, защото едно и също съчетание на три различни места ни заведе до следи от металодобив. Често се повтаря

конфигурацията 4-3-1 ниши, която показва рудник

Под една така белязана скала попаднахме на две вертикални галерии, едната дълбока 26 метра. Рудникът е бил наблюдаван – до него има пряка видимост от входа на пещера, в която открихме 2 цели халколитни съда един в друг и вътре – полирана брадвичка. Белязан е не само рудникът, но и религиозните практики, свързани с неговата експлоатация. Със сигурност са маркирани и скали, в които има жили на благородни камъни“, твърди Иванова.

Според нея нишите в различна конфигурация означават различни неща – богатство на находището, на кой род принадлежи залежът, кой го е открил. Т.е. те са и исторически запис за общността.

Повече от 1200 са скалните ниши в района, екипът е успял да установи около 1000 различни комбинации, в които са групирани. За да ги дешифрират, са влезли във връзка с криптографа Мария Златкова, инженер геофизик, която също смята, че

скалните ниши са запис на данни

“Хората от онази епоха са имали знанията и уменията да откриват, добиват и преработват метали. Разработвали са много рудници, владеели са сложни технологии за металодобив, защото са умеели да контролират огъня и да постигат високи температури за топене на рудата. Използвали са и геофизични методи – търсенето на вода и метал с багети не е изобретение на нашата цивилизация“, казва тя. Според нея нишите нарочно са правени на такива места, че да се виждат от далече – на вертикални скали по поречията на реките, по които са се придвижвали хората. Изработвали са ги и с идеята да бъдат трайни – с полирани стени, за да не се задържа вода в грапавините, което би улеснило ерозията, и под скална козирка. Ако не е имало естествен навес, са го издялвали.

Според Стефанка Иванова при изработването на нишите халколитните хора са се ръководили от умисъл, който обаче няма нищо общо с удобството. Напротив – вдълбавали са ги на изключително трудни места.

„Правихме опити с алпинисти, които се спускат от върха на скалата със специалното си оборудване. Стигат на нивото на нишите и увисват пред тях, но заради обратния „Обсеваторията“ - ясно личат концентричните кръгове и радиалните лъчи, издялани в скалата.наклон на скалата или заради надвеса не ги стигат, защото по хоризонтала разстоянието е 3-4 метра. Ако пък нишите са правени със скеле – колко високо трябва да е било, при положение, че в онзи район никога не е имало големи дървета. А и как са го издигали, когато под скалата има такава стръмнина, че то просто няма къде да стъпи“, чуди се Иванова. (Отговор на този въпрос дава пещернякът Минчо Гумаров в следващия текст – бел. ред.)

Вторият най-разпространен тип скални врязвания след нишите са „шарапаните“. Има такива и от неолита, и от бронзовата епоха, и от времето на траките, но и от наши дни. Според археолозите е крайно погрешно да се твърди, че всички са за производство на вино.

„Една част от тях са използвани за металодобив. Те имат антропоморфен вид, наподобяват идол – с глава, телце и крака, ако се гледат отгоре. Главата не е функционална, само е оформена в скалата. Горната част е като тава с нисък ръб и легло за кухо стъбло, през което е пускана вода. В тавичката е поставяна ситно надробена руда, водната струя е отмивала златото, което се е събирало в долния от скачените съдове“, смята Стефанка Иванова.

Наблюдателните места са на най-високите върхове, така че над тях да е само небе.

„На това при с. Дъждовница най-отгоре има тронче, а под него – басейнче с 5 последователни каскадно свързани преливника“, дава пример Иванова. Според ния въобще не е изненадващо, че древните хора са имали обсерватории, тъй като за земеделската общност е много важно да знае кога да сее. „Вероятно селяните от равнината редовно са се качвали в планината, за да получат заръки от жреците. Каменните структури от типа светилище или астрономическа обсерватория имат стълби. Някои свършват на средата на скалата. Явно са ползвани за ритуал.“

Част от структурите обаче

са видими само от въздуха

Археолозите ги забелязали, докато облитали района с вертолет. „Някой би казал, че онези хора няма как да са имали такава гледна точка. Но защо да ги подценяваме? А митът за Икар от нищото ли е дошъл?“, пита риторично Иванова.

Стълбище, което не води за никъде, използвано за ритуали.Тя няма никакво съмнение, че каменните структури са дело на цивилизация, живяла преди 7000 г. Навсякъде около скалните изсичания екипът открива керамика от халколита – красива и богато декорирана. Отломките са от съдове, редени край скалите.

„Хората са се качвали в планината, за да се срещнат със своите богове. В края на четвъртото хилядолетие, когато мрежата от светилища е била най-плътна, са идвали от целия Балкански полуостров, даже отвъд Дунава. Доказва го намерената керамика“, смята и Ана Радунчева.

Според археоложките каменните комплекси са градени от същата общност, която е погребвала своите мъртъвци във Варненския некропол. „Тези хора са създали висока цивилизация. В тогавашното родово общество има профилиране по занаяти, специализирано производство, добив на стратегическа суровина край Провадия – сол, процъфтяваща търговия. Духовният им живот е на много високо ниво. Наблюдавали са всичко и са били в състояние да предвиждат много неща“, казва Стефанка Иванова. И малко тъжно добавя: Но това са хора, които никога няма да разберем напълно.

https://www.ossem.eu

Уникално място посещавано от император Гай и Александър Македонски

Жребичко е много старо селище. Охранявали са го запазените и до днес стени на Малкото и Голямото Иванкови калета и крепостта Коринград. Най–старият документ за селото е от 1451 г. когато султан Мохамед I го включва в списъка на селата ,дарени на неговия пръв везир Халил паша.Според преданията старото му местонахождението е било в местността Бачище но името му се свързва с легендата за изгубено жребче което стопаните намерили на мястото на сегашното село след тежка зима. Тази легенда отново насочва към древните траки най-изкусните коневъди в античния свят. Известни са десетки археологически находки с изображението на тракийски конник -монети мраморни скулптурни барелефи рисунки.Началото на просветата се счита към 1840г като за първи училищни помещения служили частни къщи а след това черковната килия която заедно с църквата била съградена в 1850 г.

Културни и природни забележителности: Множество факти сочат, че в околностите на с. Жребичко се е намирало тракийското светилище на Дионисий — бог на младостта, растителната сила и виното. Според записките на Светоний, то е било посетено от Александър Македонски и Гай — баща на император Октавиан Август. Също така там се намира и параклисът посветен на Свети Илия, построен през 1886 от Никола Кузев за здравето на сина му Стефан.

Жребичко-5649965

Жребичко-5649781

Жребичко-5649780

Пирамиди в океана

Древни пирамиди с разнообразни размери се намират не само в Египет и Южн Америка, но и в Бирма, и Китай. Може би най-интересно откритие от такъв вид са руините, открити на морското дъно до остров Йонагуни, в най-западната част на Японския архипелаг. Островът е разположен на 300 километра, югозападно от Окинава.

Съоръжението е стъпаловидно, наподобяващо вавилонските зикурати. Стените на блоковете са прецизно обработени и идеално гладки. Площта на основата е почти колкото площта на Хеопсовата пирамида, а височината – около 30 метра. Горната площадка е едва на 5 метра под морската повърхност. Това откритие станало веднага обект на ожесточени спорове, в които взели участие археолози, историци и геолози. Независимо от гладките плоскости, правилните дъги и идеално правите ребра на елементите, съставящи комплекса, изцяло изсечен в скалите, много от спорещите наричали упорито находката „причудлива игра на природата“. По най-груби сметки, този комплекс се е издигал над морската повърхност преди не по-малко от 10000 години. Тогава нивото на световния океан било по-ниско от сегашното с около 40 метра. Доктор Роберт Скоч, археолог от Бостънския университет смята, че това е естествено образувание, обработено допълнително от неизвестни каменоделци. Някои изследователи предоставили снимки, показващи сходството на подводните тераси с високопланинските храмови комплекси в Южна Америка и по-точно с тези в Кенко, изцяло изсечени в скалите на перуанските Анди. Споровете биха могли да бъдат безкрайни, ако не било намерено потвърждение за изкуствения произход на японския подводен комплекс. Аквалангисти от изследователска група, изпратена от телевизионната компания „Discovery Channel“, открили на дъното скулптурно изображение на човешка глава.

При това, ясно се виждали украшения от пера, характерни за скулптурите в Централна Америка. Но приликите не свършват до тук. Изяснило се, че съоръжението в дълбините до остров Йонагуни е изградено от многотонни каменни блокове, както и високопланинските светилища на инките. Били установени безспорни прилики в конструктивните решения. И тук и там, при изграждането на съседни стени, строителите използвали „Г“-образни каменни блокове, обезпечавайки „безшевно“ съединение. Остава пълна загадка, как култура, зародила се в Южноамериканските Анди е оставила такива следи за себе си край бреговете на друг континент! https://docho.hit.bg