Храмът на Артемида бил първата банка.


Морето вече не мие крепостните стени на Ефес, а е на цели 5 километра от руините на древния град

За разлика от египетските пирамиди останалите чудеса на древния свят не устояли на разрушителната сила на времето. От храма на Артемида край Ефес е останала една-единствена изправена колона и още една, пречупена. Въпреки това туристите не пропускат да се снимат пред руините на едно от древните чудеса на света  Храмът бил толкова впечатляващ, че привличал поклонници от близо и далеч. Построен бил върху блато, а за да не потъне, като основа служели животински кожи. Много бързо служителите в него забогатели и започнали да раздават заеми на частни лица и дори на държави. Артемида била почитана не само като покровителка на лова, но и като богиня на плодородието, и е изобразявана с много гърди. Храмът й се смятал за неприкосновено място и всеки, който се скриел зад стените му, бил защитен от гнева на владетелите. През 356 година преди Христа храмът бил подпален от жадния за слава на всяка цена обущар Херострат. За да впише името си в историята, той решил да разруши едно от чудесата на древния свят. Според историка Плутарх богинята Артемида не спасила горящия си дом, защото същата вечер се родил най-великият й син – Александър Македонски. Дълго време храмът се строял наново. Александър Македонски пожелал да даде пари за издигането му, ако му напишат паметна колона. Гордите ефесиани обаче отказали с довод, който да не го обиди – че не може бог да строи дом на друг бог. Храмът отново бил разрушен от готите.

http://paper.standartnews.com/bg/

Откриха библиотеката на цар Иван Шишман.

 

Проф. Овчаров показва сребърния обков, на който ясно се вижда думата „архонт“.

Част от масивен сребърен обков с позлата и бронзова закопчалка за ръкописна книга откриха в двора на великотърновската църква „Св. Петър и Павел“ археолозите проф. Николай Овчаров и д-р Хитко Вачев. Обковът е от предната страна на книгата, върху която обикновено в Средновековието са били изобразявани различни сцени. Много от книгите през Средновековието са достигали големина до 1 метър и не е изключено откритият обков да е именно от такава книга.

Според проф. Овчаров на целия обков е имало изображение на един от архангелите, най-вероятно Михаил. На откритата малка част се вижда част от нимб, думата „архонт“ и надпис на гръцки. При изработката на обкова са били използвани всички видове познати по онова време златарски техники – ажури около нимбовете, изчуквания, точкувания, като всичко е правено на ръка с изключителна прецизност. Първоначалната експертиза сочи, че книгата е от края на 14-и и началото на 15-и век, когато е най-големият разцвет на Търновската митрополия.

Втората находка представлява бронзова закопчалка за много голяма книга. Двата предмета са били открити на около 30 см един от друг на 20 см дълбочина.

Книгите от личните библиотеки на цар Иван Шишман са скрити в църквата в последните дни на Второто българско царство. Проф. Овчаров обясни, че в началото на 19-и век при ремонт на църквата „Св. Петър и Павел“ в зазидано помещение била открита голяма библиотека от средновековни ръкописни книги. Според сведения на очевидци тогавашният търновски митрополит Иларион Критски наредил част от книгите да бъдат използвани като подпалки при варенето на гюлова ракия, а останалите да бъдат заровени в земята.

http://www.monitor.bg

За келтите в Тракия.

През януари 1931 г. трима жители на свиленградското с.Мезек отишли да копаят край могилата Малтепе („могилата на имането“) и скоро се натъкнали на входа на гробница. Извикали кмета и учителя, взели фенери и още същия ден изнесли от могилата бронзови съдове, оръжие, златни накити. Дни по-късно новината стигнала до София и от музея изпратили археолозите Богдан Филов и Иван Велков, които веднага оценили значението на гробницата – най-голямата открита дотогава, при това неограбена. Междувременно успели да съберат намерените предмети – с някои малки липси, разбира се.
Сред находките имало няколко бронзови предмета, чието предназначение Филов – иначе голям познавач на гръцките и римските древности – не успял да определи. Едва по-късно немски археолог ги идентифицирал като части от келтска колесница. Според разказите на селяните в гробницата наистина имало много кости от коне. Само че какво прави келтска колесница насред Тракия? Кога по нашите земи са живели келти?

Отговор на тези въпроси дават античните историци. Страбон разказва, че когато Александър Велики бил на поход срещу трибалите (в днешна Северозападна България), при него дошли келтски пратеници. Царят ги попитал „от какво се страхуват най-много – надявайки се да кажат, че от него, – а те му отвърнали, че не се боят от никого, освен да не би небето да падне върху им“.
Това е първата известна поява на келти в тракийските земи. Не е изключено една златна торква, открита на брега на Дунава, да е била свидетел на тази среща. Днес тя се пази в Археологическия музей в София. Такива накити са известни от същинските келтски земи в Европа и ако се вярва на разказите, благородните воини влизали в битка голи, само със златни торкви на шиите – толкова голяма била храбростта им. Разбира се, предметът може да е попаднал в Тракия по много различни начини – като дар от келтски вожд за владетел на трибалите или като плячка след някоя битка. А такива е имало. Много е възможно голямото съкровище от Рогозен да е било заровено именно поради келтската заплаха по това време. Не това обаче е най-известният епизод, в който се разказва за келти в Тракия. В началото на III в. пр. Хр. в Панония (в Северозападните Балкани и Унгария) започнали да се събират воини от много келтски племена и през 279 г. вождът Брен повел огромна армия от 150 000 пеши войници и 60 000 конници към Гърция, където накрая били разбити от съюзените елини край светилището в Делфи. Както разказва историкът Полибий, част от сразените келти стигнали до околностите на Бизантион (днешен Истанбул), след което „победили траките и превърнали града Тиле в столица на своето царство“.

Така започва историята на келтското царство в Тракия. Повече от век историци и археолози търсят столицата Тиле. Още Иречек я локализира в района на казанлъшкото село Тулово – заради сходството в имената и заради едно късно сведение, че градът бил близо до Хемус, т. е. до Стара планина. По това време, разбира се, никой не подозирал за съществуването на тракийската столица Севтополис край Казанлък – която, изглежда, преживяла голямото келтско нашествие – нито за тайните на околните могили.
Всъщност Тиле още не е намерена. Това е един от парадоксите на келтите в Тракия – че въпреки изричните сведения на древните историци те остават невидими за археолозите. За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там. Сякаш за да докаже своето съществуване, келтският владетел Кавар – „царствен и великодушен“ мъж, твърдят изворите – сякъл монети с името и титлата си. Но келтите донесли със себе си мода, най-вече оръжия и накити, която траките също възприели. Нашите земи отново се оказали
гранични – този път между „варварските народи“ на умерена Европа и елинистическите царства на Средиземноморието. Келтите се настанили сред смесица от траки, гърци и македони и едва ли някой може да каже какъв език е говорил воинът, носил келтски меч и погребан по местния обичай. Находките от Мезек са част от картината. Съществува мнението, че в гробницата е положен владетел от династията в Тиле.
Не така смята доц. Тотко Стоянов от Софийския университет. „Гробницата е построена по-рано и е била използвана няколко пъти, вероятно от тракийски владетелски род – обяснява той. – В нея няма други келтски предмети, които да подкрепят идеята за погребан в нея знатен келт. Много по-вероятно е колесницата да е била дипломатически дар или военна плячка, съпровождаща новия си тракийски собственик.“

„Келтското царство би трябвало да се търси на югоизток – казва доц. Стоянов, – близо до проливите – в Странджа или турската част на Тракия, все още слабо проучени райони.“ Пришълците не успели да се задържат дълго сред толкова много врагове. През 213 г. пр. Хр., по времето на цар Кавар, „царството на келтите било разгромено и цялото племе затрито от траките“. Това ни казва Полибий. Всъщност не знаем какво точно се е случило, но след много перипетии една келтска колесница намерила своето място
във витрините на Археологическия музей в София.

http://www.nationalgeographic.bg

Пловдив-Античност и Средновековие.

Пловдив е един от най-старите градове в Европа. Един град съвременник на Троя и Микена по-древен от Рим, Атина или Константинопол. Няма окончателен отговор на въпроса за възрастта на града. През 1975 г. са разкрити останки от религиозна постройка от периода на Критско-Микенската култура, сравнима само с находката на остров Кносос. Траките са най-старото население на Балканския полуостров. Уседналият им начин на живот и естественият процес на елинизация ги превръщат в носители на висока материална и духовна култура, а благодарение на ранната поява на племенни общности те стават важен фактор в историята на полуострова. Траките оставят изключително оригинална култура, в която традициятата и асимилираното чуждо влияние създават естествена връзка между Изтока и Запада.

Омир, Херодот и други антични автори описват бита, нравите и богатата култура на траките. Историята на Пловдив е тясно свързана с две тракийски племена ­ одрисите и бесите. Те населявали поречието на р. Марица и Родопите. Царството на одрисите, основано около 480-460 г. пр. н. е., е най-ранният тракийски племенен съюз. Траките първи създават върху трихълмието укрепено селище, наречено от тях Евмолпия(Сладкозвучен, на името на митичния тракийски герой, цар и певец). През 342 г. пр. н. е. Филип II завладява селището, обгражда го със здрави крепостни стени и го назовава Филипополис (град на Филип). Но македонското управление трае само около половин век. Смъртта на Александър Велики, син на Филип II, подбужда свободолюбивите траки към въстание и Сеутес III, цар на одрисите, възстановява тракийското царство. Липсата на единство сред тракийските племена скоро става причина за първото голямо разрушение, което градът преживява през 278 г. пр. н. е. от келтите. През 3 и 5 век метрополисът преживява още две унищожителни нашествия ­ на готите и на ордите на Атила, цар на хуните.

Гръцкият писател Лукиан не без основание възкликва:“…Това е най – големият и най – красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му…“ – Лукиан /ІІ век/ Повече от два века коства на римляните да покорят Тракия. Редуват се кръвопролития и дипломатически ходове до 72 г. пр. н. е., когато римският пълководец Терентиус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис, който римляните наричат Тримонциум (град на трите хълма). Макар и покорени, траките запазват своята автономия до 46 г. от н. е., когато римският император Клавдий включва Тракия в пределите на империята. По-късно Тримонциум става център на огромната провинция Тракия Романа. През 2 и 3 в. от н. е. градът е обявен за метрополис на провинцията със собствен сенат и и общотракийско събрание (койнон тракон), упълномощено да събира данъци и мита и да кове монети. Именно тогава Тримонциум достига своя икономически и културен зенит. В Тримонциум се пресичали няколко стратегически артерии в Римската империя, от които първата и най-важна ­ Виа Милитарис, е главният военен път на Балканския полуостров. Римляните бързо оценили важното стратегическо местоположение на Тримонциум и предприели мащабно строителство на здрави,

павирани с камък пътища, охранявани от патрули и белязани с километрични камъни (милиарий).

Строят се също обществени сгради, храмове, бани, стадиони, театри. С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината. Старите укрепления са построени отново, издига се втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град. Тримонциум има модерни за времето си водоснабдителна система и канализация. За великолепието на града основна роля са играели огромният стадион, амфитеатърът, баните и на първо място

римският преаториум. Това била резиденцията на императорския управител на провинция Тракия, както и мястото, където отсядал императорът при посещенията си в града.

Преаториумът се е намирал на Таксим тепе и имал внушителни размери (около 2 хектара), перфектни архитектурни пропорции, прекрасни колони,

капители и корнизи. Древните автори описват мраморния трон, който бил разположен на най-западната точка, върху скалите. Оттук императорът можел да наблюдава ученията на войските, състезания и фестивали на стадиона, да размишлява върху държавническите грижи, съзерцавайки величествените очертания на Родопите и Балкана. За Римската империя настъпва период на упадък и тя се разцепва на две. Създадена е Източната римска империя ­ Византия, и Пловдивският регион е включен в нея. През 330 г. столицата на империята се премества от Рим във великолепния Константинопол.

Така в края на IV в. започва т.н “византийския период” в историята на града. VI век отбелязва нов етап в развитието на вечния град. Император Юстиниян Велики (527-565) обновява напълно Тримонциум. Една от целите на императора е да възстанови и укрепи близо стоте крепости в тракийските си владения. Този век е изключително важен в историята на Пловдив и с още едно събитие.

Около средата на VI в. в града идват славяните, които постепенно променят етническия облик на целия регион. Ако през римската епоха градът, освен Тримонциум, е наричан още Улпия, Флавия и Юлия, то славяните възприемат тракийското Пулпудева, но го модифицират като Пълдин и Плоудин, откъдето произлиза и днешното име Пловдив. След създаването на Първото българско царство Пловдив се оказва пограничен град, изключително важен в непрестанните борби между Византийската империя и младата българска държава. Българите окупират града и цяла Тракия десетки пъти. За първи път през 812 г. хан Крум завладява Пловдив, но градът бил официално включен в пределите на българската държава от хан Маламир през 834 г. Пловдив преминава от ръце в ръце ­ и Симеон Велики (893-927), и наследникът му Петър (927-969), и Самуил (980-1014) го отвоювали отново от Византия. Въпреки че българската управа присъства тук за кратки периоди, този факт позволява на славяните да се установят трайно в града и околностите, което завинаги променя етническия и културния му облик. От осемте кръстоносни похода, продължили до 1291 г., Пловдив е по-малко или повече повлиян от първите четири, които преминават през града, а два от тях го оставят в пламъци. След разрушенията на кръстоносците градът е възстановен и укрепен от византийския император Исак Ангел, а след основаването на Второто българско царство цяла западна Тракия отново е включена в пределите на българската държа. По време на политическия възход на Второто българско царство и зенита, достигнат от Иван Асен II, България се издига и утвърждава като велика сила в Източна Европа. Пловдив остава в пределите на България до смъртта на Иван Асен II през 1241 г.

Римски стадион – Античният стадион на Филипопол или Тримонциум се намира на площадното място западно от Джумая джамия. Част от съоръжението, с размери хиляда римски стъпки дължина и двеста и петдесет ширина (съответно 250 и 74 метра). Експонирана е под нивото на уличното движение, като входът му се намира под главната улица „Княз Александър I“. Построен е в характерния за малоазийските градове (като Милет, Аспендос, Ефес) тържествен архитектурен стил. Седалките са разположени на 14 мраморни реда, като са декорирани с релефни подпори, издялани във формата на лъвски крак. Главната част на стадиона е пистата за надбягване, която започва при главния вход и достига северната част, при която е оформен завой наречен сфендон, използван при надбягванията с колесници. Пистата е дълга един римски стадий (600 римски стъпки). Обрамчен с полукръгла арка вход, извеждащ на улица настлана с големи сиенитни плочи, се намира в средата на сфендона. Виждат се и долните части на колоните на античния акведут, който захранвал голямото водохранилище на Таксим тепе с вода от Родопите. През римската епоха, когато бил разцветът на Филипопол (II – IV век.), в античния Римски стадион се провеждали Кендрийски и Александрийски игри, в чест на бог Аполон и на Александър Македонски. В края на IV век, античният стадион започнал да се използва само като хиподрум, защото император Теодосий Велики забранил атлетическите игри. Античният стадион побирал около 30 хиляди зрители и бил една от най-внушителните и значими архитектурни постройки в днешен град Пловдив.

Античният театър изграден в началото на II в. от н.е. по времето на император Траян /98 – 117 г./, театърът е бил една от най-значимите обществени сгради на Тримонциум, забележителна с архитектурната си представителност и великолепие. Античният театър побирал от 5 до 7 хиляди зрители. Сцената е била украсена с фризове, корнизи и статуи. Разкрит е при археологически разкопки, проведени през 1968-79 година от Археологически музей – Пловдив. От амфитеатралния театрон са оцелели 20 от всичко 28 реда. Включен в границите на архитектурния резерват „Старинен Пловдив“, днес театърът се вписва в неговия ансамбъл като най-емблематичният паметник на непрекъснатата културно-историческа приемственост, осъществена върху Трихълмието през вековете.

Възроден за нов живот, той е привлекателно духовно средище на града, в което съвременната култура взаимодейства с непреходните ценности на миналото. Днес в него през лятото се изнасят театрални и оперетни постановки, концерти и тържества, разполага с 5000 седящи места /колкото зала № 1 в НДК/.

Римският Одеон е реставриран през 2004 г. Построен е през 25 в. и е вторият (или малкият) античен театър на Филипополис със седалки за 350 зрители.

В действителност сградата е строена като булевтерион – седалище на градското събрание и по-късно е била реконструирана и пригодена за нуждите на покрита театрална сграда.

Римският форум от времето на император Веспасиан през 1 в. и доизграден през 2 в. се намира до днешната Централна поща в град Пловдив и в непосредствена близост до Римския одеон. Заема площ от 11 ха и е бил заобиколен от магазини и обществени сгради. Тук са се фокусирали главните улици на Древния Филипопол.

Римският Аквадукт в Пловдив Водоснабдяването на Пловдив води начало още от римско време, когато Тримонциум има модерна за времето си водоснабдителна система. Римляните са направили водохващане на Кайнаците в Куклен и на карстовите извори в Марково.

Investor.BG

Цар Ирод Велики е посрещнал римския военноначалник Марк Агрипа с нов театър и мавзолей.

Цар Ирод Велики е посрещнал римския  военноначалник Марк Агрипа с  нов театър и мавзолей
Днес израелските археолози , водещи разкопките в Иродион, крепост в Иудейската пустиня, съобщиха нови данни за гробницата на цар Ирод Велики,която бе открита миналата година и за целият комплекс от здания около нея.

По мнението на археолозите цар Ирод е бил погребан в разкошен мавзолей от два етажа.Зданието е било високо 25 метра.До царския саркофаг са били поставени още два по малки,вероятно с останките на членовете на семейството на Ирод.Към мавзолея е имало тетър с 650 места, със специална ложа за самия цар.Стената на театъра е била покрита с фрески ,изпълнени в стил, непознат в Израел до момента- този стил е бил разпространен в Рим и Кампания през 1 век преди новата ера.Професор Ехуд Нецер ръководител на групата археолози предполага, че строителството на театъра е свързано с посещението в Иродион на римския военноначалник Марк Агрипа през 15 година преди новата ера .Саркофагът на Ирод Велики , изработен от йерусалимски камък, с бронзово покритие е бил разбит след смъртта му, вероятно по времето на Великото възстание срещу римското владичество през 66-72 г. от н.е. Цар Ирод е бил известен със своята жестокост и мащабно строителство.Сред проектите осъществени по негово време трябва да се спомене реконструкцията на Втория Храм в Йерусалим, строителството на град Кейсария на Средиземно море, крепостите Масада и Иродион, които са му служили и за резиденции.Царят се отличавал и с изключителна подозрителност и жестокост и избил всички, които са заговорничали срещу него и властта му дори ако е ставало въпрос за собствените му синове.С него е свръзана легендата от Евангелието за избиването на младенците. Узнавайки за раждането на Исус Христос, Ирод решил че той заплашва трона му и наредил да бъдат убити всички новородени.По данни на историците Ирод Велики е умрял през 4 год. от н.е. след като управлявал 34 г.

http://www.global-report.net

ВЕЛИКАТА БИТКА НА ЮЛИЙ ЦЕЗАР

Юлий Цезар започва кървава битка за присъединяването на Галия към Римската империя. Великият пълководец е описал своите действия в периода 58-50 година преди Христа, като героични.52-ра година преди Христа. Кървавият сблъсък между двама мъже ще реши съдбата на Европа. Името на единия, Юлий Цезар, ще отекне в историята, която той сам ще напише като победител. Другият обаче е почти неизвестен: млад вожд на име Версинжéторикс. Неговият народ, галите, са жертви на историята.

Кървавата равносметка в Галия не отстъпва на конфликтите в наши дни. Цезар избил един милион мъже, жени и деца. Поробил още толкова и унищожил 800 града. И така, какво ни учи историята? Можем ли днес да се вживеем в ролята на Цезар и Версинжéторикс?

Покоряването на Галия, днешна Франция, прославило името на Цезар и променило света. Без Галия Римската империя би изглеждала другояче. Дали развръзката обаче била неизбежна?

Цезар бил на средна възраст и подчинението на Галия било прекрасна възможност да заздрави позициите си. Той произхождал от благородна, но бедна фамилия и имал врагове на всяка крачка в подмолния свят на римските политици. Обвиненията в политическа корупция накрая го изправили пред съда и можели да го съсипят.

Шестте победни години в Галия му донесли богатство и шансове да се завърне в политическия живот. За да е сигурен, че славата му ще бъде забелязана, Цезар сам водел записки за военните си действия и в Рим жадно чакали описанията на всяка битка.

В разказите си Цезар говорел за нелеката победа. В Галия той се озовал на минно поле от множество вероломни и войнствени келтски племена. Благодарение на гения си, успял да се справи с тях, като с едни станал съюзник, а други посякъл. Най-сетне, към края на 53 година преди Христа, той обявил, че в Галия мирът най-после е възстановен и заминал обратно за Италия.

В Рим настъпват политически размирици. Анархия, бунтове. Така че през зимата на 53-52 година той внимателно следи положението там и обявява, че в Галия цари мир отчасти с надеждата, че е така и отчасти защото отчаяно се нуждае да е така. В Галия далеч не царял мир. Със заминаването на Цезар тлеещото недоволство на галите отново се възпламенило. В Цéнабум, днешен Орлеàн, избили римските търговци. Това бил сигналът за масово въстание.

Начело изведнъж се появява загадъчната фигура и Версинжéторикс. Бойният му дух бил много силен. Баща му също правил опити да обедини Галия, но бил убит от другите галски вождове заради това. Цезар не дава много подробности, но описва и Версинжéторикс като изключително енергичен млад мъж с желязна дисциплина. Дали двамата не са се познавали отпреди?

Независимо от личните им взаимоотношения, тяхното бъдеще и бъдещето на народите им щяло да се реши с три сериозни схватки. Предстоял дуел между двамата. Посред зима Цезар предприел светкавично завръщане през Алпите. Идеята му била да попари въстанието в зародиш, за което щял да използва оръжието, с което най-много се гордеел. С поредица от дълги преходи Цезар бързо стигнал до Цéнабум и превзел бунтовническия град, както и други по пътя. Оплячкосвал, изгарял, наказвал, но не спирал. Изглеждало, че нищо не може да спре напредването на Цезар. и Версинжéторикс обаче нямал намерение да го спира, той смятал да отстъпва. И да разрушава всичко по пътя на Цезар. За да няма провизии за Цезар, нивя, хамбари, села и градове бивали изгаряни.

Първото изпитание на и Версинжéторикс като водач обаче предстояло. За разлика от Цезар, той не стоял начело на професионална армия, а на коалиция от бунтовни племена. Едно от тях отказало да приеме водачеството му. Жителите на Авàрикум, днешен Бурж, не искали да изгорят града си. Версинжéторикс стоял начело на междуплеменен съюз и не можел да дава заповеди на хората си, така както Цезар командвал своите легиони. Той трябвало да убеждава и придумва.

Галите били добри строители. Градските им стени били сложна конструкция от зидове, дебели греди и железни пирони и издържали както на огъня, така и на тараните.

Обсадата обаче била най-типичната тактика на римската армия. Легионерите на Цезар се заели със строителството на огромна обсадна платформа, която да надвишава стените на Авàрикум. Нуждаели се само от време и търпение. Цезар бил изчерпал и двете.

Версинжéторикс все още бил извън Авàрикум и пречел на римските отряди, които търсели храна. Лагерът на галите бил скрит навътре в блатата. Цезар обаче убедил затворниците да издадат местонахождението му. После подкарал хората си на нощен поход, за да нападне неочаквано. С пукването на зората станало ясно, че Цезар бил измамен. Легионите му били навлезли право в тресавищата, а разположеният на високо лагер на Версинжéторикс бил непревзимаем. Явно Цезар имал достоен противник. Този път обаче той проявил необичайна сдържаност. Оставил Версинжéторикс да направи първата стъпка.

Но Версинжéторикс бил различен от останалите галски пълководци. Изглежда той също щял да изчака. Било въпрос на воля. Цезар нямал избор и повел войските си обратно към Авàрикум, тактически добро, но унизително за легионерите отстъпление. Отмъщението на римляните било светкавично и кърваво. Под прикритието на пороите, те пробили защитата на Авàрикум и с благословията на Цезар посекли цялото население на бунтовния град. Макар че клането трябвало да пречупи духа на галите, ефектът му бил обратен.

Версинжéторикс открил нов плам у сподвижниците си. На следващия ден било ред на галите и племе след племе се вдигали на бунт. Цезар бил принуден да раздели силите си: четири легиона били изпратени да потушат въстанията на север. С останалите шест той се отправил на юг, към земите на племето на Версинжéторикс.

Това било лично предизвикателство. За галските племенни вождове мъжеството се съизмерва с възможността да защитават собствените си територии: селата, посевите, нивите, жените, семействата. Цезар знаел това. Затова тръгнал срещу тях и очаквал Версинжéторикс да го нападне, тъй като обикновено галите постъпвали именно така.

Не и този път. Версинжéторикс научил галите на търпение. Територията на арвéрните, около днешен Овéрн, е заобиколена от река Айé. Докато Цезар се спускал по единия бряг, Версинжéторикс просто го следвал по другия. Той вече бил разрушил мостовете. Войските на Цезар разчитали на посевите за храна. Племената обаче се надигали все повече срещу него и това станало проблем. Версинжéторикс не бързал за никъде.

Дуелът се превърнал в надхитряне. Галите не изоставали от легионите и Цезар предприел друга тактика. Щом не можел да изпревари Версинжéторикс, щял да го надхитри. През нощта два избрани легиона, 8 000 души, се скрили добре край реката. На следващия ден останалите продължили с обичайната крачка. Нищо неподозиращите гали ги последвали. Пресичането на реката зад тях било лесна работа за Цезар. Версинжéторикс бил надхитрен и скоро разбрал, че Цезар е по петите му. Имало само един начин да избегне открития бой. Версинжéторикс забързал на юг.

Версинжéторикс се завръщал към дома. Гергóвия била крепостта на арвéрните, неговото племе. Внушително укрепление върху огромно естествено плато, стръмно от три страни. Стъпила високо над околните поля, галската армия отново добила самоувереност. Долу Цезар с недоволство осъзнал, че на такъв терен било невъзможно да направи сериозна обсада само с 6 легиона. Цезар решил да удари Версинжéторикс по единственото слабо място, което бил открил у него. Щял отново да го надхитри.

Гергóвия била най-слабо защитена откъм западния склон. Цезар използвал опасенията на Версинжéторикс, че ще атакува оттам и уж подготвил конницата за нападение. Всъщност възнамерявал да атакува директно през най-стръмните насипи на укреплението. Опитът за превземане на укрепление с мащабите на Гергóвия очевидно криел огромен риск. Цезар обаче поемал рискове и обикновено печелел.

Галите били сразени от нападението на римляните. Войската на Цезар бързо преминала предните постове на хълма. Щом обаче Версинжéторикс съзрял заплахата, той изпратил подкрепления, които да удържат пробива. Цезар обявил отстъпление, но било твърде късно. Решени да изпълнят мисията си, хората му не послушали тръбите. Обезкуражени от яростния напор на галите, римляните побегнали. Мнозина паднали, посечени от мечовете в паническото си отстъпление. Това бил моментът, когато галите трябвало да докажат дисциплината си. В бясното клане паднали над 700 римляни, сред които близо 50 елитни центуриóни. Цезар скъпо платил за този риска, с който не постигнал абсолютно нищо.

Цезар никога не признавал грешките си, ето защо трябвало да намери виновник за поражението при Гергóвия и така той обвинил непокорните си войници. Цезар обаче се отказал от обсадата. Сериозните поражения били ясно видими докато легионите унило се изтегляли обратно на север.

Поражението при Гергóвия е първият откровен провал на Цезар, който разклатил репутацията му на непобедим. Новината мълниеносно се разпространила из цяла Галия. Със същата сила, с която съкрушила Цезар, тя сигурно е убедила безброй племена, който до този момент изчаквали, да се присъединят към Верцингéторикс. Един по един дори и най-лоялните съюзници на Цезар го изоставили. За Версинжéторикс победата при Гергóвия била повратен момент както за съдбините на Галия, така и за неговия противник, Цезар.

На върховния съвет на племенните вождове Версинжéторикс е обявен за командващ на цялата галска армия. Успял там, където баща му се бил провалил. Застанал начело на обединена Галия.

Цезар се върнал при останалите си легиони и вече имал около 40 000 души. Те обаче били приклещени дълбоко във вражеска територия, без съюзници и без провизии. Духът им започнал да се сломява. Обаче докато римляните се придвижвали през полето, за Версинжéторикс те изглеждали като пораженци. Галите били вкусили кръв и искали още. Фатално желание.

Версинжéторикс изоставил отбранителната тактика, която му послужила толкова добре. Кавалерията му се впуснала в бясна атака към редиците на Цезар. Галската конница била разгромена. Версинжéторикс отстъпил и се оттеглил с 80-хилядната си войска в укрепленията на хълма Алéзия. Макар и с по-малка войска, Цезар не устоял на изкушението.

Алéзия била скалисто укрепление между две реки. Укрепен град, устоял на бури и обсада. Цезар смятал да се справи с него, твърдо решен да не повтаря грешките от Гергóвия. Той вече не бързал. Заповядал на войниците си да копаят. Първата стъпка на Цезар била да построи лагерите си около галското укрепление. После ги свързал с ров, който опасвал Алéзия на цели 16 километра. Сега галите били в ръцете му.

Версинжéторикс доволно наблюдавал от укрепленията как примката се затяга. Цезар наистина го бил обкръжил, но самият той бил обкръжен от цяла Галия. Обединена Галия. Галите най-лесно можели да се отърват от Цезар, ако успеели да го прилъжат, за да го приклещят като в менгеме.

И двамата пълководци рискували и в някакъв смисъл и двамата желаели едно и също. И двамата чакали развръзката. Изгледите за битка на два фронта вляла пресни сили у войниците на Цезар. Той заповядал да изкопаят втора отбранителна линия, която да ги пази в гръб. Римските укрепления около Алéзия вече били с дължина 40 километра. Около обсадната линия Цезар разположил мрежа от скрити капани: сложно минно поле с железни шипове, покрити ями и заострени колове. Смъртоносна зона с една-единствена цел: да спре движението на нападателите. Завинаги.

Сега обаче римляните били обградени от двете страни и един въпрос ги тормозел. Дали самият Цезар не бил попаднал в капан? Обсаденият в Алéзия Версинжéторикс обаче все още не знаел дали Галия ще откликне на неговия зов за помощ. Той имал храна само за 30 дни, а и хората му вече били уморени. Мерките му били прости: на храна и подслон имали право само тези, които можели да се бият. Жителите на Алéзия трябвало да се оправят сами. Взел зловещото решение да изгони всички, които не можели да се бият: жените, децата, неспособните мъже. Сигурно се е надявал, че римляните ще ги вземат в плен и така поне ще оцелеят. Но ако Версинжéторикс е очаквал Цезар да прояви човещина, щял да се разочарова. Цезар разказва как негодните за бой били изтикани между двете линии. Те са оставени на милостта на римляните. Римляните нямали милост.

Жителите на Алéзия се намирали в ничия земя и римляните, както и галите, ги оставили да умрат от глад. Версинжéторикс доказал, че не отстъпва на Цезар по жестокост. Хладнокръвните му сметки щели да бъдат възнаградени. В далечината над хоризонта се появил прашен облак.

Четиридесетте хиляди войници на Цезар сега били обсадени от двете страни от повече от 300 000 гали. Заплашителна гледка. Цезар бил свикнал да играе с високи залози, но никога дотогава рискът не бил толкова голям. Заплахата била не само за завоеванията му в Галия, а и за всичките му надежди и амбиции в Рим. Когато галите се понесли напред, изглеждало, че ще пометат римските редици. Нещо обаче се объркало. Версинжéторикс накрая имал армия от обединените гали, но нямало как да я командва. Той се намирал зад стените на Алéзия и нямало как да се свърже с подкрепленията, така че координацията, която осъществявал с въстаниците до този момент, липсвала, командването било в ръцете на хора, които не били така способни и дисциплинирани като Версинжéторикс.

До залез галите били отблъснати. Това обаче било едва началото. След 24 часа те атакували отново. Този път мракът им служел като прикритие. Макар че двете армии били многобройни, те отново не успели да се обединят. Атаката на галите не успяла да пробие, но те установили слабите места на Цезар. Най-уязвим бил един отдалечен лагер, рисковано разположен на стръмния склон. Когато подкрепленията атакували, Версинжéторикс също съзрял шанса си. Той заповядал на войските вътре в укреплението да ударят римският лагер отзад.

Коварните нападения пречели на всички опити на Цезар да отбие атаката. Римляните бързо се озовали в клещите на галите. Цезар на три пъти се опитал да изпрати свежи подкрепления, но без успех. С падането на вечерта развръзката наближавала. Това е решаващият момент и за двамата.

С червеното си наметало на главнокомандващ, Цезар не можел да бъде сбъркан: бил най-внушителната фигура на бойното поле. Външният му вид трябвало да предизвика гнева и страха на врага. Изведнъж легионерите добили сили: видели са червения цвят, червеното наметало на своя пълководец. Цезар идва! Цезар настъпил в тила на галите. И така те били приклещени и избити. И за Версинжéторикс последната надежда била загубена. Разгромът на неговата армия сложил край на краткотрайния съюз между галските племена. Останалите вождове го предложили на врага на тепсия.

Във война и мир спектакълът и ритуалът били всичко. Според ритуала, Цезар откарал Версинжéторикс до Рим, окован във вериги. Там той изчакал присъдата на Цезар в затвора отново според ритуала. След шест години той разбрал, че Цезар няма да го пожали: споменът за битката при Алéзия, която едва не загубил, още бил пресен. Сега Юлий Цезар имал своето място в историята: той станал пълновластен владетел на Рим. За въстаналия срещу Рим Версинжéторикс обаче, историята нямала думата. Според ритуала Цезар накарал да го удушат.

Часът на ВВС:

БЕЛИТЕ РОБИ НА ПИРАТСКОТО ЗЛАТО.

Гара Рок, Южен Девън, 30-те години на 17 век мистериозен кораб потъва. Липсват сведения за корабокрушението, не се съобщава и за оцелели. Няма и намек за загубено съкровище…

И въпреки всичко, то седи погребано в продължение на три века и половина докато група от любители-археолози случайно не попада на него. Следващите 3 години водолазите го пренасят в пълна тайна. През 1997 г. те изненадват Британския музей с една от най-значителните колекции от злато, намерена някога във водите на Европа. Но загадката остава… Кой е този кораб и защо е превозвал такова несметно богатство?

Сега Таймуоч пътува от естуара на Солкъм до бреговете на Северна Африка, за да разплете невероятната история за похищения, пирати и търговия с пленници от Британия и други части на Европа, предназначени за пазара на роби в Северна Африка.

Днес това единствено корабокрушение хвърля нова светлина върху съдбата на повече от милион похитени жертви. Потъналите в забвение роби от Европа. Солкъм е родното място на водолазите, които първи откриват съкровището.

В Отдела по ориенталско антично изкуство на Британския музей, откритието предизвиква огромно вълнение.

В музея бързо установяват, че монетите са от високо качество злато и идват от Африка, докато другите намерени предмети сочат, че корабът е идвал от съвсем друго място.

Домакинското оборудване на кораба говори за етническия състав на екипажа . По всичко личи, че всички или по-голяма част от тях са холандци.

Намереното включва и 400 динара, валутата на Мароко. Като уточняват времето, когато е била изсечена най-късната монета, експертите определят кога вероятно е потънал и корабът.

Монетите са от управлението на владетел, наречен Амалийд, управлявал между 1631 и 1636 г.

Монетите от Северна Африка, както и предметите с европейски произход, карат експертите да смятат, че става въпрос за холандски кораб, превозващ мароканско злато. Но за водолаза-ветеран Невъл Олдъм още много въпроси остават загадка.

Има и други следи: корабът е превозвал и голямо количество златни украшения. Бижутата са много интересни и са много важни. Голяма част от тях са обици, предназначени не за ушите, а като украшения за коса. Другото интересно нещо е, че нито едно от тези неща. Но за Невил Олдъм бижутата означават съвсем друго. Всички бижута са разсечени точно наполовина, което е била стандартна процедура при пиратите: те разделяли намереното съкровище, за да пресекат всякакви спорове. Тогава половината отивала за кораба, капитана и екипажа, а другата за хората, платили за курса на кораба. Британският музей има по-практично обяснение. Златото просто било приготвено за претопяване в кюлчета, намерени при останките. Експерти от Научно-изследователския отдел при Британския музей установяват, че кюлчетата, бижутата и монетите имат един и същи източник и по всяка вероятност това е африканско злато, тъй като носят много сходни белези със северноафриканските златни монети от по-ранния период. Златото ни отвежда в най-западното царство на северноафриканския бряг Мароко. Разположени от двете страни на пристанището, укрепените градове близнаци Сале и Рабат са могъщи наследници на пиратското минало на Мароко. Мароко, особено в края на 16 век, е била богата държава, имало злато в изобилие. Султанът по това време, Ахмед Ал Мансо, Ал Мансо Непобедимият имал и друго име: Ел Даби – Златният, заради многото злато, което имал. Това злато било превръщано в монети, като тези намерени на кораба, а след смъртта му започнала контрабанда на злато от Мароко до различни пристанища на Европа, разказва проф. Мансо. Златният сега си почива в Сейдиянските гробници в Маракеш, но легендарното му богатство е дошло от по-далечния юг от Тимбукту. През 1591 г. той изпратил голяма експедиция, която да завладее империята Сунгай и да вземе под контрол източниците на злато. Това била изключителна експедиция, при която се предполага че са загинали 22 000 души, а много от хората се върнали с разни болести. Но в резултат той завладял източниците на злато, станал много богат и се говори, че дворецът му имал стени от чисто злато, а 1400 чука непрекъснато секли монети. Няма съмнение, че златото идвало от Мароко. Но как е стигнало до Солкъм? Подозрението на Невил Олдъм, че в историята са замесени пирати, се задълбочило. В откритото съкровище на морското дъно е заровена цялата история на мароканските моряци, известни още като пирати бербери, действали в Английския канал в началните години на 17 век. Пиратите бербери идват от Берберския бряг, което е северният бряг на Африка или южният на Средиземно море. Територията, която се нарича Берберски бряг се простирала грубо между днешна Либия и Гибралтар и в нея доминирали градовете Триполи, Тунис и Алжир, а впоследствие и градовете на Мароко. Всичко това представлява т.н. Берберски бряг. Но къде са веществените доказателства, които свързват находката с Берберския бряг? Учудващото в цялата история е, че не са намерени следи от самия кораб. Само оръдията, златото и няколко лични вещи са лежали на морското дъно. Ако е бил притежание на пирати, е трябвало да изглежда както тези леки тримачтови кораби, управлявани с весла, които са имали триъгълни латински платна, различни от днешните квадратни европейски конструкции.

Разликата между североафриканския тримачтов кораб и холандския търговски кораб е като между лодка и обемист шлеп. Ако се открие корабът, конструкцията му ще покаже откъде е дошъл. Екип от Археологическата водолазна служба, която е правителствена организация от морски археолози, идва в Солкъм, на борда на своя кораб Експлорър, за да направи проучвания за корабокрушението. Познанията на любителите водолази за района, правят перспективата обещаваща. Когато Експлорър достига мястото на корабокрушението, на капитана му става ясно защо мистериозният кораб е потънал тук. Нужно е само да се огледа брега наоколо, за да се разбере, че никой кораб, попаднал в този залив по време на буря, няма шансове да оцелее.Професионалистите бяха донесли най-последното оборудване, за да изследват мястото: на първо място силно чувствителен цезиев магнитометър, който да локализира предметите от желязо. Докато капитанът прави серии от успоредни обхождания, друг уред, мулт лъчев скенер използва ехограф, чрез който да се проникне под наносите на морското дъно. Триизмерната карта на клисурата ще покаже дали има още останки от корабокрушението. Новите данни ще нарисуват възможно най-пълна картина и ще покажат дали водолазите са открили вече всички останки от кораба или все още има нови неоткрити доказателства. Водолазите имат късмет попадат на отломка от дърво. Веднага го отнасят в Британския музей за анализ. Само едно парче не може да даде представа за конструкцията на кораба. Въпреки всичко, ако археолозите разберат къде поне е расло това дърво, ще установят произхода на кораба. Материалът от вечнозелен дъб ни насочва не към Холандия, а към Средиземноморието, корабът навярно е построен по далечните брегове на Северна Африка. Да се върнем на мястото на корабокрушението. Не всички водолази споделят теорията на Невил Олдъм за пиратския кораб. Следващият намерен предмет още повече разклаща версията за Северна Африка уникална холандска лула. Предполага се, че произходът й е от Едем, в Холандия. Майсторството е от висока класа. Лула от Холандия, греди от Средиземноморието….Тези противоречия още повече задълбочават мистерията. При следващото гмуркане е открита друга следа – заровени между скалите, вкаменени, но непокътнати, невидими на пръв поглед, шепа бобени зърна са оцеляли по чудо. Експерти твърдят, че те датират от преди 400 години. От лявата ми страна са бобените зърна, намерени на морското дъно, датиращи от преди 400 години. Тяхното научно предположение е, че намерените зърна са от Средиземноморието. Още едно сериозно доказателство в полза на юга. Едрият боб е част от мароканската кухня, има го в цяла Северна Африка. Много е вероятно екипажи на корабите да са се запасявали с боб, особено ако е изсушен, за да издържи по-дълго време, и тогава произходът му наистина ни води към Северна Африка, а по всичко личи, че поне част от екипажа също е от там.

Но възможно ли е пиратски кораби да са се осмелявали да навлизат толкова навътре в Британски води през 1630 г.? Със сигурност Британия не е контролирала морето в този период.Основната причина за това са политическите противоречия между краля и парламента в навечерието на гражданската война. Кралят имал много проблеми в набирането на средства за добра флота. Незащитените пристанища на Югозапад били много уязвими. Крайбрежните селища били в голяма опасност. По време на мистериозното корабокрушение са регистрирани много северноафрикански пиратски кораби южно от Девън. Но ако техен кораб е потънал тук, какви следи биха останали на морското дъно? Според експертите, ако такъв съд е потънал, той би бил толкова неустойчив, че би се преобърнал и всички тежки предмети като оръдията, златото, котвата биха отишли право на дъното и е логично да има отпечатъци, огледален образ на разположението на тежкия товар на палубата. Ако си представим как оръдието е паднало надолу, нормалното е да е обърнато наобратно. От деветте оръдия на мястотото на корабокрушението, 8 са обърнати, но по-показателен е начинът, по който са подредени. Ако корабът е бил холандски, а не средиземноморски тримачтов, оръдията щяха да бъдат разположени на равни разстояния от двете страни на кораба и на дъното щяха да образуват две успоредни редици. Ако корабът е бил тримачтов, щяхме да намерим, както е и в този случай, две групи на разстояние от 27 до 30 метра. На тримачтовия кораб оръжието би трябвало да е отпред или отзад. То не може да е по протежението на кораба, тъй като това би пречило на веслата. Ако там е имало оръдия, естествено е че няма да има място за гребците. Оръдията лежат там, където е станало нещастието. Но никъде не се виждат греди. Ако корабът, като ранена птица, е бил оставен на милостта на природните стихии, то вятърът и теченията са го отнесли в посока на т.н. марокански пясъци. През деня местните хора са видели телата и парчетата дърво. Погребали са мъртъвците, а дървения материал са използвали. Пиратите бербери са известни като мароканци и може би оттам е дошло името марокански пясъци.

На пясъчното дъно е открита дръжка, за която се предполага, че от голяма тенджера. Новото откритие е изпратено в Британския музей за анализ. Нужни са няколко дни, за да излязат резултатите. Морските археолози вече почти са привършили изследванията си. Невил Олдъм и хората му се качват на борда на Експлорър, за да анализират резултатите. Те нямат търпение да видят триизмерната карта на местността, където работят последните три години. Върховете на цветните линии показват къде са разположени оръдията, но важното е това, което липсва. Резултатите показват, че екипът трябва да направи преоценка на първоначалното си предположение. Извършено е пълно претърсване на околността, без да бъдат локализирани тежки греди. Вероятността корабът да е бил по-лек, започва да надделява. Направеният експертен анализ на дръжката е следващата стъпка в разбулването на мистерията. Установи се, че тя е част от много голям казан, който не е правен в Северна Европа, а някъде по Средиземноморието и най-вероятно в Северна Африка. Готварското оборудване на тримачтовия кораб е включвало огромни казани за готвене. Ако това е бил пиратски тримачтов кораб, то причината, която го е привлякла към европейските брегове е потресаваща. Тази брегова линия фактически се е управлявала от тях и се стигнало до там, че корабите не излизали в морето, защото пиратите искали не кораби, а жива плът, която продавали или предлагали за откуп в Северна Африка. Неохраняван, Английският канал и цялото западноатлантическо крайбрежие са били в ръцете на тези морски разбойници. Един от най свирепите корсари се казвал Мурат Райс. Пиратът вече бил пленил 400 души от Исландия и други 1200 от Мадейра, когато се отправил към бреговете на Южна Ирландия и малкото рибарско селище Балтимор. Според експертите, Мурат Райс хвърлил котва около 10 часа вечерта, в неделя, на 19 Юни 1631 г. близо до устието. Първата атака започнала по този начин: четири от лодките напуснали кораба, като тези от пиратите, които не гребели, се снишили ниско долу. Заобиколили мястото, слезли на чакълестия бряг и оттук насетне започнал най-дългият ден в Балтимор. Нападнали къщите, запалили сламените покриви, няма сведения какво точно се е случило, но всичко било в пламъци и дим, двама души били убити, хората бягали ужасени, а целта на пиратите била да хванат колкото се може повече живи. Общият брой на пленените надвишавал 100, а в последната лодка били само жени и деца, някъде около 80 жени и деца, и 20 мъже. Това никога не било забравено и днес една от кръчмите има на входа си възпоминателна плоча. Старото селце Балтимор изчезнало. Нито една от жертвите не се вънала. 109-те мъже, жени и деца, отвлечени от Мурат Райс, били в морето около 40 дни. На мнозина им се искало да не са между живите. Вратата на пристанището на Сале за тях се превърнала във врата към ада. Според съвременни източници, някои от новодошлите пленници умрели от уплаха.Един от малкото пленници, които успели да се върнат обратно в Англия, Джеймз Уодсуърд, разказва, че с пленниците се отнасяли като с домашни птици. Бяхме откарани в замък в Сале и ни угояваха като петли, за да сме по-дебели при продажбата, разпределиха ни помежду си и ни продадоха.

Според някои, толкова много бели роби е имало в Алжир, че е било възможно да се замени християнин за глава лук. Извън крепостните стени на Рабат има останки от пазара на роби. Пленените ирландци сигурно също са били продавани тук. Същата участ сполетяла и многочислен брой пленници от Европа. Според различни източници за населението, се очертава, че между 1580 и 1680 г. по около 34-35 000 роби периодично са откарвани в робство. Излиза, че от 1530 до 1780 г., т.е. за два и половина века, около милион, милион и четвърт бели европейци са поробени и откарани в Северна Африка. При такава статистика не е учудващо, че ужасът от нападателите или турците, както още наричали пиратите бербери, сграбчил здраво въображението на Европа. Държавният архив сочи, че нападенията на кораби през 17-ти и 18 век са били реалност. Североафриканските пирати съобщават също за гибелта на голям брой британски моряци. Изведнъж ролите се разменили и самите пирати били хващани в плен. В годините след 1600-на замъкът Бери Померой, близо до Дортмут бил крепост на Баронет Сиймор. През 1626 г. в архивните документи се казва: Още един кораб от Сале бе докаран в Сейнт Ив от Уилям Харис от Луу и други англичани, които, след като били пленени от турците и държани като роби, въстанали и сами задържали 32 на борда. Алжирският държавен глава протестирал пред Лорд Сиймор, че хората му са невинни, но без резултат. Пиратите били държани за кратко в замъка. Бил съставен план за размяна на алжирските затворници с английски роби от Северна Африка. Пътуването до Северна Африка пропаднало, тъй като самите пирати били продадени като гребци. Огромни състояния се правели от търговията с роби. Но много често най-големите печалби идвали от препродажбата им обратно на техните близки. Ако заплатата на един работник била 20 лири годишно, то цената на роб е била около 40 лири. За жена се плащало повече. През 1645 г. Мери Брустър била освободена от Алжир за 1392 лири. Хората от крайбрежието губели своите съпрузи, бащи и синове завинаги. Моряците и особено пленените и отвлечени в морето рибари, не хранели надежда, че ще видят повече зелените поля и семействата си. За някои платили откуп често посредством намесата на католическата църква. Обикновените моряци нямали този късмет. Животът им бил истинска мъка. 9 от 10 пленени били мъже, но много търсени станали и жените. Съдбата им била истински кошмар. Джозеф Питс, взет в плен през 1673 г. описва купувачите как бъркали с пръсти в устата им, за да проверят зъбите им, опипвали гърдите им, а понякога, с позволението на продавача, проверявали дали са девствени или не.

Белите робини били високо ценени в тази част на Северна Африка и веднъж попаднали в плен, първото нещо било да ги предложат за харема на султана, останалите били продавани на много висока цена. Но какъв бил животът на попадналите в харема? Чейла е просторният дворец от 14 век на един от мароканските управници: Абу ал Хасан. Султанът лежи сред развалините на джамията. До неговата бяла надгробна плоча има още две: тези на жена му и на тяхната дъщеря. Интересното в случая е, че жената, погребана до него, не е мароканка, а англичанка. Била е английска пленничка, която се оженила за владетеля и станала много важна личност. Получила най-красивото арабско име, Шамситоха, което означавало Изгрев. Тази абсолютно противоположна история е илюстрация на пламналата любов между Султана и християнската заложница, която станала мюсюлманка и втората по важност личност в държавата след Султана. Малко са историите с такъв щастлив край. Ако харемът се смятал за истински ужас за западната жена, то за мъжете това били лодките, където цял живот оставали приковани за веслата. Смятали го за Адът на Земята, за Божие наказане. Най-тежкото време за робите било по време на преследване или бягство, когато трябвало да гребат с пълна скорост, до изнемогване, 24 часа в денонощието. Тези, които губели съзнание били налагани с камшик от боцмана, който сновял надолу нагоре между робите. По всичко личи, че точно такъв кораб е претърпял въпросното корабокрушение, но една малка подробност от загадката остава неразгадана многото намерени предмети от холандски произход. Отговорът на този въпрос изисква да разберем кои всъщност са били хората, които командвали тези кораби. Кой е Мурат Райс – пиратът, опустошил и разрушил Балтимор. Той бил холандец по произход, прочут моряк, холандски ренегат, бил женен, но изоставил жена си и децата си, приел исляма и действал най-напред в Сале, близо до Рабат в Мароко. Разбулването на идентичността на Мурат Райс ни принуждава да преосмислим пиратския свят. Мурат Райс, известен преди като Ян Янзун без съмнение е уникален. Установено е, че голяма част от хората, които командвали пиратските кораби били европейци. Някога били пленници, но тъй като преди това са били моряци, при това много добри, често пиратите ги ползвали за свои помощници. Други пък доброволно слагали тюрбана и търсели щастието си на Африканския бряг. Какво обаче е правел този капитан на пиратски кораб, с толкова много пари на борда. Не е ли било по-сигурно да ги остави у дома. Когато някой корсар е трябвало да напусне пристанището на Сале, той не е оставял парите си в банка, защото тогава нямало банки. Те били забранени от исляма, заради лихвата и така, когато корсарът пътувал, той вземал и парите си, тъй като те му били нужни за някои сделки.

Сега вече разполагаме с достатъчно на брой части от този подводен пъзел и морският историк Малкъм Дарч е готов със своето заключение: Както мнозина други и ние най-напред си помислихме, че става въпрос за холандски кораб, тъй като има сведения за много такива кораби, изчезнали през вековете, но когато сложихме на кантара веществените доказателства, произхода на златото, разположението на оръдията, размерите на корабокрушението, дървения материал, вида му, бобените зърна, дръжката на казана и самия факт, че много европейски моряци са станали пиратски капитани, според мен, може да става въпрос само за североафрикански плавателен съд, пиратски кораб, който се загубил след като напуснал така наречените Марокански пясъци. Мистериозното корабокрушение може би най-накрая разбули своята тайна. Като разрешихме загадката на Марокансите пясъци, се върнахме в малко познатата история на Британия, при потъналата в забрава съдба на стотици хиляди мъже, жени и деца, отвлечени и закарани насила на Африканския бряг, за да не се върнат никога повече.

Часът на ВВС:

Духовете на изклани монаси пазят византийско съкровище.

Призраци в Аладжа манастир

Легендата за тайния покровител Рим папа е разказана дори в американски пътеводител

Със сигурност няма друга такава старина като Аладжа манастир, която реалното и митичното са толкова оплетени и неразделни, че създават един уникален и приказен свят. А интересът към неговото изследване не секва още от времето на братята Шкорпил. Доайените на родната археология записват първите легенди на местните хора край морето за старата монашеска обител. Според историците тя е възникнала  в периода на раннохристиянската епоха.
100 страници в архивите на Карел Шкорпил са посветени само на Аладжа манастир. Половината от тях са за тайните и загадките, които крие, казва уредникът на комплекса Валери Кинов. Самият той за близо 2 десетилетия работа и живот в него се е слял с мистичния му свят. Защото, както казва, „предпочитам 300 пъти приказното, което е убедително и интересно, отколкото и най-скучната истина, която звучи неубедително“ – мотивира се музейният уредник с цитат на Аристотел. И вероятно е прав. Защото британците направиха цяло състояние само докато разказваха на туристите скалъпените си легенди за обладани от духовете замъци.
Аладжа манастир обаче си има истински призрак. Той се казва Ром папа и се счита за покровител на горите и съкровищата на християнската обител. Според легендите, записани и от Шкорпил, духът се появява всяка пролет и пита когото срещне: „Има ли пръчки в Хачуката (местността – б.а., жените раждат ли още и кравите телят ли се?“ Когато му отговорят с да, той веднага се скривал в тайните лабиринти.
Уредникът Кинов също е засичал привидението. Той казва, че не е виждал митичния покровител, но често усеща присъствието му. Като че ли силата на духа насочвала мислите му в определена посока и това ставало само там, в манастира. Това е като божествената енергия, която те зарежда. Така както в теорията на исихазма изричането на молитвата, изпълнена с любов към Христос, съвпада с ударите на сърцето, обяснява уредникът.
Още като начинаещ археолог в манастира през 90-те години посетителка от САЩ извадила пред него пътеводител, издаден в Ню Йорк през 1971 година. И какво било удивлението му, когато видял, че в него имало надълго и нашироко описание на митичния покровител на Аладжа манастир. Това провокирало Кинов да прерови архивите на Шкорпил в София и да разбули мистерията. Вече толкова години съм в старината и се чувствам отлично.  Имам високо кръвно налягане и здравословни проблеми, които се задълбочиха напоследък, но стъпя ли в манастира, всичко се нормализира. Ставам по-здрав и силен и никъде не се чувствам така – нито вкъщи, нито в кабинета в Археологическия музей във Варна, не може да се нахвали шефът на комплекса. Един затрупан вход обаче му боде очите напоследък. Според Кинов той води към изчезналите галерии, за които има предания, че пазят несметни богатства. Отшелник или скитник живял там през последното десетилетие преди Освобождението от османско робство. Той попаднал на подземие с 49 дюгена (стаички). На последния имало желязна врата с огромен катинар, но чул гръмовен глас и избягал. Научили турските власти за това и местният паша тръгнал с 10 аскера да търси имането. Ровили, ровили, но нищо не намерили. Тогава ядосан, османският управник пратил скитника на заточение. След като изтърпял наказанието си, той се върнал и с приятел отишли и се спуснали в подземието. Според Шкорпил заточеникът се казвал Стоянчо, а ортакът му Янко Канарджи – майстор на воденични камъни, които вадел от близката кариера. Според легендата двамата извадили 3 чувала със златни монети. Имането от двата претопили за ризници на икони в местната църква, а третия си поделили. Стоянчо взел своя пай от съкровището и тръгнал да строи чешми в България.
„Според Шкорпил парите са византийска находка от XI-XII век. Смята се, че монета от находката е купена от царица Йоана – първата жена на княз Фердинанд, но никой не я е виждал. Друга монета според местните била скътана от баба Pена, наследничка на Янко Канарджи. За наличие на имане в мрачното и страшно подземие твърди и руският пътешественик, писател и доброволен сътрудник на руското имперско разузнаване – Виктор Тепликов. Той посетил Варна през далечната 1828-29 година  и написал книгата „Письма из Болгарии“. В три от писмата разказва за разходките си до манастира „Св. Константин и Елена“ в едноименния сега курорт. Тогава срещнал монах, който му показал скалната обител, но го предупредил – никой да не смее да доближи там.
Цял музей на драгоценности има и който припари към входа му, изчезва, казал на пътешественика божият човек. Той после му разказал историята за млад и дързък монах, който, повлиян от легендата за съкровище, решил една нощ да се пусне в дълбините на зловещата пещера и да се добере до тайните й. На сутринта останалите монаси намерили своя брат на входа на прокълнатото място. Брадата му била навита на кичури и напъхана в ноздрите, а джобовете на расото му тежали от златни и сребърни антики и скъпи талисмани. Когато дошъл на себе си, разказал за своите удивителни приключения в подземието, но след време изчезнал.
Това се смята за най-старата легенда, казва уредникът на комплекса Валери Кинов. За да се изрази цялото фантастично видение – вземете няколко сцени от това, което разказва сър Томас Мор за тайнството на древните египтяни, прибавете няколко чудеса от омагьосаната пещера на Аладин. Накрая подправете цялата тази смес с няколко дузина древни Лари и източни духове и ето ви целия дяволски хаос, който обкръжил любопитния монах, пише руският пътешественик. В храма на един от стенописите грее ангел със загадъчната усмивка на Джокондата.

paper.standartnews.com

Изгубеният римски легион

Оксфордски историк, сравнявайки древни документи, твърди че изгубеният римски легион основава малко градче близо до пустинята Гоби, наречено Ликиан, което в превод от китайски означава Рим. ДНК тестовете се извършват с надеждата да се открият присъщите за римляните „зелени очи, руса коса и привързаност на бикоборство”.

Съществува версия, че през I век пр. Хр. в състава на китайската войска са се намирали няколко стотин римски войници.
Когато изтоковедът Омир Дабс обърнал внимание на бойния строй, описан като “рибени люспи”, той веднага си спомнил за римските легионери: “Линията на римските щитове, опънала се като непрекъсната верига по продължение на фронта на пехотинците, напомня на рибени люспи на този, който не е виждал подобно построение. Трудно е да се даде по-удачно описание.”
По-нататък в книгата “История на ранната династия Хан” се споменава, че градската порта била защитена с двойни палисади. Това също навежда на мисълта за наличие на римляни. Легионерите били майстори в изграждането на укрепления, състоящи се от канавки, “поръбени” с редици заострени колове отпред и отзад. Дабс се консултирал с историци и те му обяснили, че никой друг древен народ не е използвал такива фортификационни съоръжения. В частност, номадите нямали никакви познания в областта на военното инженерство.
Обединявайки информацията за бойния строй във вид на “рибени люспи” и за двойните палисади, Дабс предположил, че армията на Чжи Чжи е включвала и подразделение от няколко стотин римски легионери, които по някакъв начин са се оказали далече на изток и са постъпили на служба при него като наемнци. Предположението изглежда доста смело, но то е основано на няколко исторически източника.
При поражението с партите 54 г.п.н.е 10 000 от римските войници били пленени, а останалите 20 000 избити. В римските хроники се говори, че партският владетел заповядал те да бъдат изпратени към източната граница на неговата империя, на разстояние 2 000 км. далеч от неговата столица. Много легионери измрели по време на дългия и тежък преход, но оцелелите от тях били заселени като наемници (лимитанеи) в партската провинция Маргиана, намираща се на източната граница на Партия.
Много от тези римляни, отчаяни и не вярващи, че някога ще могат да се завърнат в родината си, се женели за местни жени и уреждали своя нов живот.
И така, около година 50-та пр. Хр. няколко хиляди римски легионери действително са се намирали в Централна Азия. Възможно е партският цар да е продал част от своите легионери на управителя на съседна Согдиана, който бил патрон (сюзерен, господар) на Чжи Чжи. А е възможно и някои римски войници да са успели да избягат от вражеския плен и да са продължили съдбата си като “войници на съдбата”.

www.kaldata.com

Края на света пророкува феникс в ечемичена нива.

Края на света пророкува феникс в ечемичена нива Снимка: в. „Дейли телеграф“

Кръг с диаметър 120 метра се появи в ечемичена нива в Уилтшир (Великобритания). Той изобразява феникс, възраждащ се от пепелта. Според учените фигурата предупреждава за края на света, съобщи в. „Дейли телеграф“.

Изследователите смятат, че и други фигури, появяващи се в житните посеви незнайно откъде, предупреждават, че на 21 декември 2012 г., когато свършва древният календар на маите, може да настане катастрофално бедствие.

Маите вярвали, че цивилизацията съществува в рамките на поредици от земни цикли по 144 000 дни. Според тях 13-ият цикъл свършва на 21 декември 2012 г. с апокалиптична катастрофа, която може да означава края на света.

„Фениксът е митично същество, което в много култури в света символизира възраждане и начало на нова ера. Мнозина от хората, които се интересуват от кръговете в посевите, са убедени, че кръговете постоянно насочват мисълта към 21 декември и това, което ще последва. Фениксът може да се тълкува като възраждане на човечеството или Земята след гигантска катастрофа“, разказа експертката Карън Аликзандър.

Сред появилите се в последните няколко години житни кръгове на Острова са гигантска медуза с диаметър 180 м и кодирано 45-метрово изображение на първите 10 цифри от числото пи 3,141592654.

http://www.trud.bg

Нумизматика, филателия, археология и история