Белинташ- главното светилище на бесите

„…Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената гора на Дионис се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар“.

Светоний Транквил, ‘Животът на дванадесетте цезари’

Вече повече от столетие продължава интересът на изследователи, любители и разбира се, иманяри към светилището на бесите, описано за пръв път от Херодот в неговата ‘История’. Очакванията за несметни богатства, скрито тайно знание или просто вълнението от допира до тайнствата на жреците на бесите, са разпалвали не малко умове, посветили се на търсенето на това загадъчно място.
Макар и откъслечни, малко на брой, а понякога и неточни, сведенията на античните автори- съвременници на легендарните беси, както и скорошни открития и анализи, ни насочват към конкретното местоположение на този прочут в древността храм.
Нека започнем нашето търсене на култовото място със съобщението на самия ‘баща на историята’:

„Сатрите, доколкото знам, не са били подчинени никога на никого и единствени от траките продължават да са и досега свободни; живеят високо в планините, които са покрити с всякакви гори и сняг, и са отлични воини. Те притежават прорицалището на Дионис, то се намира на висок връх в планината. Измежду сатрите с прорицанията в светилището се занимават бесите; жрица дава предсказания, точно както в Делфи; няма нищо различно“.

Херодот, ‘История’

Споменаването на светилището на бесите ведно с това в Делфи- най-известното в древния свят- само по себе си е доказателство за известността му. Именно тези думи на Херодот дадоха основание на известния български траколог Александър Фол да нарече търсения в Родопите храм на Дионис „северен Делфи на неелинизираните траки“. Очевидно е, че значимостта на този древен култов център далеч е надхвърляла границите на тракийското племе. Интерес буди и сведението за местонахождението му- ‘на висок връх в планината’. Ако приемем за достоверно това твърдение, от възможните съвременни ‘претенденти’ за светилището трябва да отхвърлим Перперикон, който се намира на невисоко възвишение в ниските Източни Родопи.
Друг автор, който хвърля светлина върху светилището на Дионис, е Амбросий Теодосий Макробий (края на ІV – началото на V в.сл.Хр.):

„Знаем, че в Тракия слънцето се смята също като Либер. Траките го наричат Сабазий и го почитат много тържествено. Нему е посветен храм върху хълма Зилмисос, един околчест храм, чийто покрив е отворен в средата. Кръглостта на храма показва природата на тая звезда. Светлината влиза през върха на покрива, за да се покаже, че слънцето осветява всичко с лъчите , които пуска от върха на небето и че с неговото сгряване се открива всичкo“.

Изследователи, които се позовават на Макробий, търсят само следи от околчест храм като единствен характерен белег. Нека се има предвид, че върху мегалитните светилища от времето на пантеизма не са се строели храмове. Древните са обожествявали самата природа- скали, извори, реки, вековни дървета, небесни явления. Възможно е върху труднодостъпното и осеяно с няколко стотици култови елементи каменно плато на Белинташ да е имало и символичен олтар- ротонда. Може би Светоний съобщава за обред в такъв храм.

От съобщенията на Страбон и на други автори знаем, че бесите са граничели с одрисите. Става ясно, че светилището е било близо до границата между тези две племена, защото не е било възможно да се подари на одрисите, без да бъдат покорени и земите на бесите. Този извод е изключително важен, защото ще ни помогне да установим с доста голяма степен на точност местонахождението му. За тази цел ще се спрем на историческите данни за териториите, населени от одриси и беси, и границата между тях.
Книгата на Ал. Фол- ‘Историческа география на тракийските племена’ дава обширна информация по тези въпроси:Територии на бесите

(Тук ще направим уговорката, че бесите са жречески род от племето на сатрите, обслужвал култа на Дионис (Сабазий) в известното светилище. Поради голямата им известност в древния свят името им постепенно се е прехвърлило върху цялото племе на сатрите, а впоследствие поради яростната съпротива срещу римляните е станало нарицателно и синонимно за всички тракийски племена, които отказвали да се подчинят на империята.)

„Сатрите са споменати най-напред от Хекатей като племе, което живее в Европа. Той не го локализира. Херодотовите сведения са по-подробни и дават възможност за по-точна локализация на племето. Според Т. Сарафов изразът ‘високи планини’ трябва да ни насочва към западно разположените Рила, Пирин и Западни Родопи. Ако имаме предвид обаче, че сатрите са поставени след едоните, и приемем израза на Херодот ‘живеещи навътре в страната’ спрямо едоните, ще получим западнородопския масив. От друга страна, едва ли може да се включат Пирин и Рила, защото проучванията на поселищния живот в древна Тракия показват, че такива високопланински терени не са били обитавани, а вероятно само експлоатирани. Следователно сатрите са заемали района на Родопите и южните предпланини без Пирин и Рила, като на изток вероятно са достигали линията Ксанти-Ардино-Първомай.” (Перперикон е на изток отвъд тази линия и следователно не би могъл да бъде търсеното светилище, б.м).

„Явно е, че едно от тези светилища, посветени на Дионис, се намирало на пътя от Беломорска Тракия през Родопите към Филипополис, защото по този път ще преминат и Александър III Македонски в похода си срещу непокорните племена отвъд Стара планина, и по-късно бащата на Август. Двата най-удобни и вероятни пътя вече се оформиха в хода на проучванията. Единият преминава от района на вр. Виденица към Пещера- Брацигово по билото на Баташката планина и е използван и през предримската и римска епохи. Вторият, който е по-къс и по-удобен, преминава от сливането на притока на Места западно от вр. Циганско градище- с. Арда- с. Могилица- Смолян (пр. Рожен)”. Оттук той поема по билото на пл. Преспа към с. Тополово и е отдалечен от Белинташ само на около 4 км.

Освен, че е по-дълъг и заобиколен, първият друм има съществения недостатък, че преминава през земите на непокорните родопски племена, за разлика от втория, който се движи по граничните земи между беси и одриси. А гениален стратег като Александър Македонски надали би избрал по-неудобния, опасен и заобиколен първи вариант през Западните Родопи. Налице са и многобройни археологически данни за съществуването на древния път през Родопите: за района на с. Арда- остнаки от римски път в граничния район, двете късноантични крепости при с. Кошница и м. Калята при с. Могилица, както и известният Агушев конак показват голямото значение на този път чак до късното средновековие. Пътят води към Смолян, а малко по-нататък, на вр. Рожен е разкопан могилен некропол. След Роженския проход пътят продължава на североизток по вододелните била на реките Марица и Арда. По северния склон на връх Преспа(2001 м.) са запазени големи участъци от римски път. Над с. Горнослав се намират руините на крепостта Калето, а над с. Тополово също има останки от големи строежи, вероятно от крепост. В с. Тополово е открито златно съкровище с монети от Филип II и Александър III Македонски. Напълно вероятно е съкровището да е свързано с преминаването на Александър Велики. Не е изключено то да е част от ограбеното богатство на светилището.
Предполага се, че Александър Велики е познавал пътя, знаел е за прорицалището на бесите, отбил се е при жреците, за да поднесе своите дарове и да му предскажат бъдещето, след което, доволен от предсказанията за бляскава кариера, според преданията, е подарил златна колесница и много монети, сечени от него и баща му.
Походът на Александър Велики от Амфиполис (древен град в Беломорието, на югоизток от дн. Сяр) до Стара планина е отнел 10 дни (според Ариан), потвърдено от Тукидид, който отбелязва, че добър пешеходец изминава това разстояние за 11 дни.
Несъответствието от един ден лесно се обяснява с характера на войската на Александър, включваща и конница.
Вземайки предвид походa на Александър Македонски, търсеното светилище на бесите не би могло да се намира на Перперек, тъй като отклонението от очертаните възможни пътища е прекалено голямо.Не би било по силите дори на армията на гениалния пълководец да измине това разстояние за 10 дни и да направи отклонение от близо 100 километра от най-прекия път!„Очевидно е, че в Родопите е живяла племенна група, чието име може да бъде отъждествено с това на сатрите или бесите и чиято материална култура не е била различна от тази на траките в останалите райони на страната.”

„Третият голям район се разполага в Родопите и е зает от сатрите. Най-общо той се разполага по горното и средно течение на Места, северните склонове на Родопите, на изток достига линията Ксанти-Първомай, а на юг- Гоцев връх-вр. Циганско бранище.”

Т. Сарафов: „Сатрите не са малко племе, а една значителна част от населението на Тракия, по-точно тази, която обитавала западната, планинската област на Тракия, обхващаща Родопите и вероятно средната и горната част на долината на Места и опираща до източните склонове на Пирин и югоизточните склонове на Рила’ (Сарафов Т. 1973)
Тези мнения се споделят и от изследователите Хан, Томашек, Визнер и Ленк.

Територии на одрисите

Предвид приетото от всички изследователи за достоверен исторически факт местонахождение на светилището на Дионис в пограничния район между племенните територии на беси и одриси, нужно е да прегледаме и териториите на одриската държава. Ще направим това с предварителната уговорка, че е невъзможно да бъдат определени точните граници на отделните племена.
На картата на Х. Киперт одрисите заемат земите между Тунджа и Марица, сакар и Западна Странджа.
На картата на М. Кислинг одрисите се разполагат по долното течение на р. Тунджа, от двете й страни до водосборния басейн на север от р. Ердене в Турция, на североизток от Одрин. В приблизително подобна територия ги локализира и Томашек. Според него одрисите се разполагат на изток от бесите, по теченията на Марица, Тунджа и Ергене(река в Европейска Турция). И тримата автори са единоушни, че земите на племенното ядро на одрисите са по Марица, Тунджа и Ердене.
Според Б. Ленк за създаването и укрепването на одриската държава спомогнало и географското положение: първоначално одрисите живеели вероятно по двата бряга на Тунджа до Черно море и не са било граничени от планини, което е спомогнало за тяхната експанзия. Опирайки се на сведнеията на Страбон, Ленк смята, че през 4-ти век пр. Хр. Всички племена от устието на Марица до Варна били подчинени на одрисите (Lenk Br. 1937). Неподчинени били племената от Родопите и планинските области по долното течение на Струма.
„В периода VI- III в. пр. Хр. локализацията на одрисите в земите на Западна Странджа и Сакар може да се приеме като основна племенна територия, откъдето те ще започнат своето разширяване в две основни посоки. Първата е към Източните Родопи, които скоро ще се превърнат напълно в одриска територия, а втората- на север и североизток, където те достигат Дунав.”

Да обобщим основните изводи от този кратък преглед на териториите на беси и одриси:

1. Повечето автори са единодушни, че племената (беси, сатри, дии, диобеси и др.) от Централните Родопи (където се намира Белинташ) са останали независими дори в периода на най-голямо одриско могъщество. Следователно те са запазили владението на светилището Белинташ до самото си покоряване от римляните през 11 г.пр. Хр. Това позволява да мислим, че Белинташ би могъл да бъде прочутото в древността светилище на Дионис.2. Преобладаващото мнение сред изследователите относно териториите на одрисите е, че Източните Родопи са били овладени от тях още в началото на териториалното им разширение. Скалният град Перперек, който се намира на близо 100 км на изток от Белинташ е бил в одриски земи в продължение на векове и няма как да е бил търсеното прорицалище на Дионис.3. Непосредствената близост на Белинташ до най-краткия път от Беломорска Тракия през Родопите към Филипополис и до граничните територии между беси и одриси, импозантността на светилището и очевидната му значимост за древните обитатели на тези земи, свидетелстват, че е твърде вероятно именно там Александър Македонски да е чул съдбовното предсказание за бъдещото си величие.http://belintash.com

Откриват дворец, подобен на мексиканските, в Салвадор

Националната фондация на археология на Салвадор съобщи за находка с особена историческа стойност на около 36 км от столицата Сан Салвадор, предаде ЕПА.

Археолозите са открили край град Агуиларес, в националния парк „Чихуатан“ останките на дворец, подобен на намиращи се в Мексико образци. Смята се, че палатът наподобява изгражданите в Мексико в Доколумбовата епоха строежи на владетели. Там са запазени невероятни образци на културите на маите, тотонаките, толтеките и ацтеките. Последните подчиняват на своята власт Централно Мексико и налагат столицата си Теночтитлан преди испанското нашествие по тези земи през 15-ти век. За много кратък период – 1519-1535 г. цветущата империя на ацтеките е унищожена, а създаденото на нейно място Вицекралство Испания става най-важната испанска колония в Новия Свят. /БГНЕС

Откриване на раздела “Нумизматика”

Със следващата статия откриваме раздела за „Нумизматика“ Това е първата от няколко статии, който ще бъдат във връзка със най-често срещаните в българските земи монети, техните типове, варианти, примерни цени и др.

Продължете да четете Откриване на раздела “Нумизматика”

9 са най-търсените съкровища у нас .

Между 9 и 70 тона злато тежи средностатистическото българско имане


Девет са най-издирваните от иманяри златни съкровища в България. Това твърди изследователят Владимир Бонев, който подготвя книга за тайните съкровища – истински, или легендарни. Деветте съкровища, по които иманярите у нас от векове въздишат са: на Цар Иван Асен; на Осман паша; на Сюлейман паша; на Шакир паша; на Велко войвода; на Чавдар войвода; на Сидер войвода; на Лукан войвода; на Вълчан войвода. Разбира се, това са само най-известните, иначе ако слушаш всички слухове и легенди, ще се окаже, че на всеки българин се падат поне по десет тона злато, разказва историкът. Книгата си той ще илюстрира с десетките карти на иманета, които притежава, или е снимал.

Първо – ако някой е заровил съкровище, той не би оставил карта, разяснява той. При мен през ден идват иманяри, които ме убеждават, че имат карти и по тях ще намерят заровени антики или злато. Синдромът е описан още от Иван Хаджийски в „Психология на иманярството“. Няма човек, който може да се похвали, че е намерил съкровище по карта, убеден е Бонев. Ако някой намира имане, това става случайно. Но иманярите са болни, заблудени хора, на които не може да се каже да спрат. Самият той не е иманяр, твърди, че темата го интересува повече като историк, защото понякога в легендите, макар и дълбоко има заровено зрънце истина. 5-6 хиляди българи копаят постоянно за заровени съкровища, пресметнал е грубо Владимир Бонев.

Броят на търсачите на злато и антики,

които периодично ровят вероятно е около 300 000. Има села в близост до тракийски гробници или други антични останки, в които буквално всички копат, убеден е историкът. Според него иманярите разкопават най-много остатъци от старинни крепостни калета, градища, и тракийски могили. Търсачите на съкровища твърдят, че има заровени над 100 иманета из различни кътчета на страната, които периодично се навестяват и разравят от тях. Десетки карти на скрито злато се препродават между тях, но досега историците и археолозите са единодушни, че ако някой открие съкровище то е случайно, а картите са въпрос на добър бизнес. Корените на иманярството у нас са на по-малко от век, убеден е Владимир Бонев.

Според него треската за злато у нас пламва през 1922-1923 г., когато стотици българи започнали да търсят заровени съкровища. Горе-долу оттогава датира и най-старата публикация по тази тема, която съм открил – тя е от село Колачево, Чирпанско, където почнали да изравят много злато на място на римска златна мина, разказва Бонев. Силно запалени да намерят скъпоценности били хората във Фердинандова околия, днес Монтанско. През двайсетте на миналия век стражари и археолози отиват в дома на Коце Анчов в с. Мала Кутловица – квартал на Монтана, и намират в двора на къщата му надгробна мраморна плоча, висока над 1 м. Селянинът обяснил, че

я открил случайно

в местността Издермеца.

По-късно Коце се похвалил на свой братовчед, че бил намерил и старинни монети. Така обеднелите хора в района се запалили по иманярството. Стремежът към бързо забогатяване се пренесъл и в Ломско. Според легендите едно от най-големите скривалища, в които римляните криели съкровищата, се намира на Белоградчишките скали. Още преди векове там имало крепост с тайно подземие, а входът й издълбан в скалите и е затрупан с камъни. Оттогава легендите за тонове злато се множат лавинообразно и понякога дори за историк е трудно да прецени дали става въпрос за старо предание или за измислица, която се е родила в нечия глава, признава Бонев. Миналото лято например беше на мода историята за кървавото богатство на поп Мартин – стотици се юрнаха да го търсят.

Според преданията някъде в катакомбите на скалите над река Русенски Лом са скрити 4 тона злато. Най-запалените търсачи обикаляха пещерите в местността Грамовица между селата Иваново и Кошов. Друга популярна легенда разказва, че в Трапезица във Велико Търново била царската монетарница. Намирала се до южния вход при Царева стъпка. Под нея имало подземие, в което се пазело царското съкровище. Входът бил покрит с каменна плоча. Надолу водели стълби до желязна врата. Само царят и пазителят на хазната знаели тайната на вратата. Пред нея имало ниши. В тях стояли скрити стражите. Когато турците нахлули, Шишман заповядал всичко да бъде пренесено в подземието. Машините за сечене на пари, суровото злато и златните и сребърните монети. Пълната съкровищница била затворена.

Царят заповядал да се срине монетарницата.

На мястото останали само купища камъни. Входът бил под камък на ос. Той се завъртал и се откривала каменната плоча. Под нея били стълбите към желязната врата. Тайната за камъка знаел само Шишман… Повечето от легендите са измислени и неверни, но подхранват иманярските страсти, убеден е Владимир Бонев. Според него 90 на сто от картите, които се разпространяват сред иманярите, са фалшиви. Защо ги правят ли? Защото винаги ще се намери някои кандидат Индиана Джоунс да даде сума пари за такава карта. Без да си зададе въпроса след като е автентична и води до тонове злато, защо собственикът й просто не отиде и си прибере съкровището.

Оказва се, че не само българи са заразени от иманярската треска. Гърци редовно прескачали у нас да търсят иманета. А последният случай, който доби популярност бе, когато петима иманяри от Одрин обявиха в тяхната преса, че са открили първите следи на съкровище, за което се предполага, че съдържа около 300 тона злато, спомня си Бонев. Иманярите открили съкровището по карта, получена от България. Според в. „Миллиет“ ставало дума за 30 тона от скъпия метал. На мястото на разкопките се е намирал монетен двор на Османската империя. Изданието твърди, че съкровището е било заровено по време на Балканската война, за да не попадне в ръцете на българите, които окупирали Одрин. Картата, в която се посочвало точното място на заритото съкровище, попаднала в ръцете на българска туркиня. Съкровището е на стойност около 3 милиарда долара.

Пошумя се малко във вестниците

и с това си остана, продължава Бонев и цитира какво каза по този повод тогава проф. Божидар Димитров: Нашенци никога не са стигали повече от 70 тона Това са такива легенди, които се появяват особено при промяна на времето, когато лудите хора се активизират. Аз имам по трима на ден, които знаят къде какво количество злато има и искат да ми го покажат. Те обикновено казват, че е от 9 тона до 70 тона. И за това свалям шапка на турските иманяри; голяма нация, големи мечти. Аз не знам колко е златният резерв на Турция, но знам че е по-малко от 300 тона. На България е 35 тона, като злато не сме продавали от 1919 г. Горе-долу колкото едно единствено средностатистическо съкровище.

http://www.chudesa.net

Съкровището на хан Кубрат е сред най-ценните в света.

Джоел Леви проследява в луксозния том “Атлас на изгубените съкровища” (изд. „Рива“) историите на приказни богатства и митични артефакти, подлудявали авантюристи и иманяри по цял свят. Той разказва не само за най-прочутите находки от благородни метали, но и за безценни предмети, които имат научна и технологична стойност. Такива са механизмът от Антикитера и багдадската батерия, шахматните фигури от остров Луис или взривените от талибаните каменни статуи на Буда…
И все пак най-любопитните раздели са свързани с историята на намирането, а често и с преминаването от ръка на ръка на предмети от злато, сребро, украсени със скъпоценни камъни, които най-добре илюстрират представата на хората за това що е съкровище. Сред тях попадат  над 20 000 златни накита, открити в Северен Афганистан.
Съкровището на Оксус днес едва ли би било събрано в Британския музей. Разбойници го задигат от истинските му притежатели през 1880 г. Британски офицер ги догонва, успява да прибере накитите и да ги върне на окрадените. Те му подаряват гривна, а тя събужда възхищение и британците изкупуват останалите накити. Непо-малко интригуващи са историите на съкровищата от Милдънхол, Хоксън и Куеърдейл, румънското национално съкровище…
Специално внимание е отделено на царските съкровища,sakrovishte повечето от които са гробни дарове. Започва се с предметите от гробницата на Тутанкамон, със съкровището на цар Приам, с маската на Агамемнон.
За нас, българите, ценни са страниците, посветени на откриването на златните и сребърните предмети на хан Кубрат, намеренипрез 1912 г. в Малая Перешчепина. Това съкровище се пази в Ермитажа.
Авторът сладкодумно разнищва мистериите около имането на Монтесума, Светия Граал, на Чингис хан, шахтата Мъни Пит на Оук Айланд и т. н. Той е разделилкнигата си на няколко части, защото има любопитни описания на артефакти, за които само се носят легенди. Те са илюстрирани с примерни възстановки на уникатите.

http://kliuki.bg

Храмът на Артемида бил първата банка.


Морето вече не мие крепостните стени на Ефес, а е на цели 5 километра от руините на древния град

За разлика от египетските пирамиди останалите чудеса на древния свят не устояли на разрушителната сила на времето. От храма на Артемида край Ефес е останала една-единствена изправена колона и още една, пречупена. Въпреки това туристите не пропускат да се снимат пред руините на едно от древните чудеса на света  Храмът бил толкова впечатляващ, че привличал поклонници от близо и далеч. Построен бил върху блато, а за да не потъне, като основа служели животински кожи. Много бързо служителите в него забогатели и започнали да раздават заеми на частни лица и дори на държави. Артемида била почитана не само като покровителка на лова, но и като богиня на плодородието, и е изобразявана с много гърди. Храмът й се смятал за неприкосновено място и всеки, който се скриел зад стените му, бил защитен от гнева на владетелите. През 356 година преди Христа храмът бил подпален от жадния за слава на всяка цена обущар Херострат. За да впише името си в историята, той решил да разруши едно от чудесата на древния свят. Според историка Плутарх богинята Артемида не спасила горящия си дом, защото същата вечер се родил най-великият й син – Александър Македонски. Дълго време храмът се строял наново. Александър Македонски пожелал да даде пари за издигането му, ако му напишат паметна колона. Гордите ефесиани обаче отказали с довод, който да не го обиди – че не може бог да строи дом на друг бог. Храмът отново бил разрушен от готите.

http://paper.standartnews.com/bg/

Откриха библиотеката на цар Иван Шишман.

 

Проф. Овчаров показва сребърния обков, на който ясно се вижда думата „архонт“.

Част от масивен сребърен обков с позлата и бронзова закопчалка за ръкописна книга откриха в двора на великотърновската църква „Св. Петър и Павел“ археолозите проф. Николай Овчаров и д-р Хитко Вачев. Обковът е от предната страна на книгата, върху която обикновено в Средновековието са били изобразявани различни сцени. Много от книгите през Средновековието са достигали големина до 1 метър и не е изключено откритият обков да е именно от такава книга.

Според проф. Овчаров на целия обков е имало изображение на един от архангелите, най-вероятно Михаил. На откритата малка част се вижда част от нимб, думата „архонт“ и надпис на гръцки. При изработката на обкова са били използвани всички видове познати по онова време златарски техники – ажури около нимбовете, изчуквания, точкувания, като всичко е правено на ръка с изключителна прецизност. Първоначалната експертиза сочи, че книгата е от края на 14-и и началото на 15-и век, когато е най-големият разцвет на Търновската митрополия.

Втората находка представлява бронзова закопчалка за много голяма книга. Двата предмета са били открити на около 30 см един от друг на 20 см дълбочина.

Книгите от личните библиотеки на цар Иван Шишман са скрити в църквата в последните дни на Второто българско царство. Проф. Овчаров обясни, че в началото на 19-и век при ремонт на църквата „Св. Петър и Павел“ в зазидано помещение била открита голяма библиотека от средновековни ръкописни книги. Според сведения на очевидци тогавашният търновски митрополит Иларион Критски наредил част от книгите да бъдат използвани като подпалки при варенето на гюлова ракия, а останалите да бъдат заровени в земята.

http://www.monitor.bg

За келтите в Тракия.

През януари 1931 г. трима жители на свиленградското с.Мезек отишли да копаят край могилата Малтепе („могилата на имането“) и скоро се натъкнали на входа на гробница. Извикали кмета и учителя, взели фенери и още същия ден изнесли от могилата бронзови съдове, оръжие, златни накити. Дни по-късно новината стигнала до София и от музея изпратили археолозите Богдан Филов и Иван Велков, които веднага оценили значението на гробницата – най-голямата открита дотогава, при това неограбена. Междувременно успели да съберат намерените предмети – с някои малки липси, разбира се.
Сред находките имало няколко бронзови предмета, чието предназначение Филов – иначе голям познавач на гръцките и римските древности – не успял да определи. Едва по-късно немски археолог ги идентифицирал като части от келтска колесница. Според разказите на селяните в гробницата наистина имало много кости от коне. Само че какво прави келтска колесница насред Тракия? Кога по нашите земи са живели келти?

Отговор на тези въпроси дават античните историци. Страбон разказва, че когато Александър Велики бил на поход срещу трибалите (в днешна Северозападна България), при него дошли келтски пратеници. Царят ги попитал „от какво се страхуват най-много – надявайки се да кажат, че от него, – а те му отвърнали, че не се боят от никого, освен да не би небето да падне върху им“.
Това е първата известна поява на келти в тракийските земи. Не е изключено една златна торква, открита на брега на Дунава, да е била свидетел на тази среща. Днес тя се пази в Археологическия музей в София. Такива накити са известни от същинските келтски земи в Европа и ако се вярва на разказите, благородните воини влизали в битка голи, само със златни торкви на шиите – толкова голяма била храбростта им. Разбира се, предметът може да е попаднал в Тракия по много различни начини – като дар от келтски вожд за владетел на трибалите или като плячка след някоя битка. А такива е имало. Много е възможно голямото съкровище от Рогозен да е било заровено именно поради келтската заплаха по това време. Не това обаче е най-известният епизод, в който се разказва за келти в Тракия. В началото на III в. пр. Хр. в Панония (в Северозападните Балкани и Унгария) започнали да се събират воини от много келтски племена и през 279 г. вождът Брен повел огромна армия от 150 000 пеши войници и 60 000 конници към Гърция, където накрая били разбити от съюзените елини край светилището в Делфи. Както разказва историкът Полибий, част от сразените келти стигнали до околностите на Бизантион (днешен Истанбул), след което „победили траките и превърнали града Тиле в столица на своето царство“.

Така започва историята на келтското царство в Тракия. Повече от век историци и археолози търсят столицата Тиле. Още Иречек я локализира в района на казанлъшкото село Тулово – заради сходството в имената и заради едно късно сведение, че градът бил близо до Хемус, т. е. до Стара планина. По това време, разбира се, никой не подозирал за съществуването на тракийската столица Севтополис край Казанлък – която, изглежда, преживяла голямото келтско нашествие – нито за тайните на околните могили.
Всъщност Тиле още не е намерена. Това е един от парадоксите на келтите в Тракия – че въпреки изричните сведения на древните историци те остават невидими за археолозите. За присъствието им свидетелстват отделни предмети тук и там. Сякаш за да докаже своето съществуване, келтският владетел Кавар – „царствен и великодушен“ мъж, твърдят изворите – сякъл монети с името и титлата си. Но келтите донесли със себе си мода, най-вече оръжия и накити, която траките също възприели. Нашите земи отново се оказали
гранични – този път между „варварските народи“ на умерена Европа и елинистическите царства на Средиземноморието. Келтите се настанили сред смесица от траки, гърци и македони и едва ли някой може да каже какъв език е говорил воинът, носил келтски меч и погребан по местния обичай. Находките от Мезек са част от картината. Съществува мнението, че в гробницата е положен владетел от династията в Тиле.
Не така смята доц. Тотко Стоянов от Софийския университет. „Гробницата е построена по-рано и е била използвана няколко пъти, вероятно от тракийски владетелски род – обяснява той. – В нея няма други келтски предмети, които да подкрепят идеята за погребан в нея знатен келт. Много по-вероятно е колесницата да е била дипломатически дар или военна плячка, съпровождаща новия си тракийски собственик.“

„Келтското царство би трябвало да се търси на югоизток – казва доц. Стоянов, – близо до проливите – в Странджа или турската част на Тракия, все още слабо проучени райони.“ Пришълците не успели да се задържат дълго сред толкова много врагове. През 213 г. пр. Хр., по времето на цар Кавар, „царството на келтите било разгромено и цялото племе затрито от траките“. Това ни казва Полибий. Всъщност не знаем какво точно се е случило, но след много перипетии една келтска колесница намерила своето място
във витрините на Археологическия музей в София.

http://www.nationalgeographic.bg

Пловдив-Античност и Средновековие.

Пловдив е един от най-старите градове в Европа. Един град съвременник на Троя и Микена по-древен от Рим, Атина или Константинопол. Няма окончателен отговор на въпроса за възрастта на града. През 1975 г. са разкрити останки от религиозна постройка от периода на Критско-Микенската култура, сравнима само с находката на остров Кносос. Траките са най-старото население на Балканския полуостров. Уседналият им начин на живот и естественият процес на елинизация ги превръщат в носители на висока материална и духовна култура, а благодарение на ранната поява на племенни общности те стават важен фактор в историята на полуострова. Траките оставят изключително оригинална култура, в която традициятата и асимилираното чуждо влияние създават естествена връзка между Изтока и Запада.

Омир, Херодот и други антични автори описват бита, нравите и богатата култура на траките. Историята на Пловдив е тясно свързана с две тракийски племена ­ одрисите и бесите. Те населявали поречието на р. Марица и Родопите. Царството на одрисите, основано около 480-460 г. пр. н. е., е най-ранният тракийски племенен съюз. Траките първи създават върху трихълмието укрепено селище, наречено от тях Евмолпия(Сладкозвучен, на името на митичния тракийски герой, цар и певец). През 342 г. пр. н. е. Филип II завладява селището, обгражда го със здрави крепостни стени и го назовава Филипополис (град на Филип). Но македонското управление трае само около половин век. Смъртта на Александър Велики, син на Филип II, подбужда свободолюбивите траки към въстание и Сеутес III, цар на одрисите, възстановява тракийското царство. Липсата на единство сред тракийските племена скоро става причина за първото голямо разрушение, което градът преживява през 278 г. пр. н. е. от келтите. През 3 и 5 век метрополисът преживява още две унищожителни нашествия ­ на готите и на ордите на Атила, цар на хуните.

Гръцкият писател Лукиан не без основание възкликва:“…Това е най – големият и най – красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му…“ – Лукиан /ІІ век/ Повече от два века коства на римляните да покорят Тракия. Редуват се кръвопролития и дипломатически ходове до 72 г. пр. н. е., когато римският пълководец Терентиус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис, който римляните наричат Тримонциум (град на трите хълма). Макар и покорени, траките запазват своята автономия до 46 г. от н. е., когато римският император Клавдий включва Тракия в пределите на империята. По-късно Тримонциум става център на огромната провинция Тракия Романа. През 2 и 3 в. от н. е. градът е обявен за метрополис на провинцията със собствен сенат и и общотракийско събрание (койнон тракон), упълномощено да събира данъци и мита и да кове монети. Именно тогава Тримонциум достига своя икономически и културен зенит. В Тримонциум се пресичали няколко стратегически артерии в Римската империя, от които първата и най-важна ­ Виа Милитарис, е главният военен път на Балканския полуостров. Римляните бързо оценили важното стратегическо местоположение на Тримонциум и предприели мащабно строителство на здрави,

павирани с камък пътища, охранявани от патрули и белязани с километрични камъни (милиарий).

Строят се също обществени сгради, храмове, бани, стадиони, театри. С разрастването си градът напуска очертанията на Трихълмието и се разпростира в низината. Старите укрепления са построени отново, издига се втора крепостна стена, за да обхване разрасналия се град. Тримонциум има модерни за времето си водоснабдителна система и канализация. За великолепието на града основна роля са играели огромният стадион, амфитеатърът, баните и на първо място

римският преаториум. Това била резиденцията на императорския управител на провинция Тракия, както и мястото, където отсядал императорът при посещенията си в града.

Преаториумът се е намирал на Таксим тепе и имал внушителни размери (около 2 хектара), перфектни архитектурни пропорции, прекрасни колони,

капители и корнизи. Древните автори описват мраморния трон, който бил разположен на най-западната точка, върху скалите. Оттук императорът можел да наблюдава ученията на войските, състезания и фестивали на стадиона, да размишлява върху държавническите грижи, съзерцавайки величествените очертания на Родопите и Балкана. За Римската империя настъпва период на упадък и тя се разцепва на две. Създадена е Източната римска империя ­ Византия, и Пловдивският регион е включен в нея. През 330 г. столицата на империята се премества от Рим във великолепния Константинопол.

Така в края на IV в. започва т.н “византийския период” в историята на града. VI век отбелязва нов етап в развитието на вечния град. Император Юстиниян Велики (527-565) обновява напълно Тримонциум. Една от целите на императора е да възстанови и укрепи близо стоте крепости в тракийските си владения. Този век е изключително важен в историята на Пловдив и с още едно събитие.

Около средата на VI в. в града идват славяните, които постепенно променят етническия облик на целия регион. Ако през римската епоха градът, освен Тримонциум, е наричан още Улпия, Флавия и Юлия, то славяните възприемат тракийското Пулпудева, но го модифицират като Пълдин и Плоудин, откъдето произлиза и днешното име Пловдив. След създаването на Първото българско царство Пловдив се оказва пограничен град, изключително важен в непрестанните борби между Византийската империя и младата българска държава. Българите окупират града и цяла Тракия десетки пъти. За първи път през 812 г. хан Крум завладява Пловдив, но градът бил официално включен в пределите на българската държава от хан Маламир през 834 г. Пловдив преминава от ръце в ръце ­ и Симеон Велики (893-927), и наследникът му Петър (927-969), и Самуил (980-1014) го отвоювали отново от Византия. Въпреки че българската управа присъства тук за кратки периоди, този факт позволява на славяните да се установят трайно в града и околностите, което завинаги променя етническия и културния му облик. От осемте кръстоносни похода, продължили до 1291 г., Пловдив е по-малко или повече повлиян от първите четири, които преминават през града, а два от тях го оставят в пламъци. След разрушенията на кръстоносците градът е възстановен и укрепен от византийския император Исак Ангел, а след основаването на Второто българско царство цяла западна Тракия отново е включена в пределите на българската държа. По време на политическия възход на Второто българско царство и зенита, достигнат от Иван Асен II, България се издига и утвърждава като велика сила в Източна Европа. Пловдив остава в пределите на България до смъртта на Иван Асен II през 1241 г.

Римски стадион – Античният стадион на Филипопол или Тримонциум се намира на площадното място западно от Джумая джамия. Част от съоръжението, с размери хиляда римски стъпки дължина и двеста и петдесет ширина (съответно 250 и 74 метра). Експонирана е под нивото на уличното движение, като входът му се намира под главната улица „Княз Александър I“. Построен е в характерния за малоазийските градове (като Милет, Аспендос, Ефес) тържествен архитектурен стил. Седалките са разположени на 14 мраморни реда, като са декорирани с релефни подпори, издялани във формата на лъвски крак. Главната част на стадиона е пистата за надбягване, която започва при главния вход и достига северната част, при която е оформен завой наречен сфендон, използван при надбягванията с колесници. Пистата е дълга един римски стадий (600 римски стъпки). Обрамчен с полукръгла арка вход, извеждащ на улица настлана с големи сиенитни плочи, се намира в средата на сфендона. Виждат се и долните части на колоните на античния акведут, който захранвал голямото водохранилище на Таксим тепе с вода от Родопите. През римската епоха, когато бил разцветът на Филипопол (II – IV век.), в античния Римски стадион се провеждали Кендрийски и Александрийски игри, в чест на бог Аполон и на Александър Македонски. В края на IV век, античният стадион започнал да се използва само като хиподрум, защото император Теодосий Велики забранил атлетическите игри. Античният стадион побирал около 30 хиляди зрители и бил една от най-внушителните и значими архитектурни постройки в днешен град Пловдив.

Античният театър изграден в началото на II в. от н.е. по времето на император Траян /98 – 117 г./, театърът е бил една от най-значимите обществени сгради на Тримонциум, забележителна с архитектурната си представителност и великолепие. Античният театър побирал от 5 до 7 хиляди зрители. Сцената е била украсена с фризове, корнизи и статуи. Разкрит е при археологически разкопки, проведени през 1968-79 година от Археологически музей – Пловдив. От амфитеатралния театрон са оцелели 20 от всичко 28 реда. Включен в границите на архитектурния резерват „Старинен Пловдив“, днес театърът се вписва в неговия ансамбъл като най-емблематичният паметник на непрекъснатата културно-историческа приемственост, осъществена върху Трихълмието през вековете.

Възроден за нов живот, той е привлекателно духовно средище на града, в което съвременната култура взаимодейства с непреходните ценности на миналото. Днес в него през лятото се изнасят театрални и оперетни постановки, концерти и тържества, разполага с 5000 седящи места /колкото зала № 1 в НДК/.

Римският Одеон е реставриран през 2004 г. Построен е през 25 в. и е вторият (или малкият) античен театър на Филипополис със седалки за 350 зрители.

В действителност сградата е строена като булевтерион – седалище на градското събрание и по-късно е била реконструирана и пригодена за нуждите на покрита театрална сграда.

Римският форум от времето на император Веспасиан през 1 в. и доизграден през 2 в. се намира до днешната Централна поща в град Пловдив и в непосредствена близост до Римския одеон. Заема площ от 11 ха и е бил заобиколен от магазини и обществени сгради. Тук са се фокусирали главните улици на Древния Филипопол.

Римският Аквадукт в Пловдив Водоснабдяването на Пловдив води начало още от римско време, когато Тримонциум има модерна за времето си водоснабдителна система. Римляните са направили водохващане на Кайнаците в Куклен и на карстовите извори в Марково.

Investor.BG

Цар Ирод Велики е посрещнал римския военноначалник Марк Агрипа с нов театър и мавзолей.

Цар Ирод Велики е посрещнал римския  военноначалник Марк Агрипа с  нов театър и мавзолей
Днес израелските археолози , водещи разкопките в Иродион, крепост в Иудейската пустиня, съобщиха нови данни за гробницата на цар Ирод Велики,която бе открита миналата година и за целият комплекс от здания около нея.

По мнението на археолозите цар Ирод е бил погребан в разкошен мавзолей от два етажа.Зданието е било високо 25 метра.До царския саркофаг са били поставени още два по малки,вероятно с останките на членовете на семейството на Ирод.Към мавзолея е имало тетър с 650 места, със специална ложа за самия цар.Стената на театъра е била покрита с фрески ,изпълнени в стил, непознат в Израел до момента- този стил е бил разпространен в Рим и Кампания през 1 век преди новата ера.Професор Ехуд Нецер ръководител на групата археолози предполага, че строителството на театъра е свързано с посещението в Иродион на римския военноначалник Марк Агрипа през 15 година преди новата ера .Саркофагът на Ирод Велики , изработен от йерусалимски камък, с бронзово покритие е бил разбит след смъртта му, вероятно по времето на Великото възстание срещу римското владичество през 66-72 г. от н.е. Цар Ирод е бил известен със своята жестокост и мащабно строителство.Сред проектите осъществени по негово време трябва да се спомене реконструкцията на Втория Храм в Йерусалим, строителството на град Кейсария на Средиземно море, крепостите Масада и Иродион, които са му служили и за резиденции.Царят се отличавал и с изключителна подозрителност и жестокост и избил всички, които са заговорничали срещу него и властта му дори ако е ставало въпрос за собствените му синове.С него е свръзана легендата от Евангелието за избиването на младенците. Узнавайки за раждането на Исус Христос, Ирод решил че той заплашва трона му и наредил да бъдат убити всички новородени.По данни на историците Ирод Велики е умрял през 4 год. от н.е. след като управлявал 34 г.

http://www.global-report.net

Нумизматика, филателия, археология и история