Колекционирането на монети може да се превърне в инвестиция

България е предпочитано място за търсачите на старинни платежни средства

Нумизматика е наука, изучаваща историята на монетите и платежните средства като цяло, пише moneti.freebg.eu. Обект на нумизматиката са също банкноти, ордени, медали и значки. Думата също означава и на…

Снимка Монета от 1 песета от 1953 Нумизматика е наука, изучаваща историята на монетите и платежните средства като цяло, пише moneti.freebg.eu. Обект на нумизматиката са също банкноти, ордени, медали и значки. Думата също означава и наука за монетите като исторически извори (особено античните и средновековни монети), помощна наука на историята и археологията. Нумизматика се нарича също и колекционирането на монети като хоби, което пък е направило редките монети много скъпи и е превърнало нумизматиката в сериозен бизнес. Колекционирането като хоби и търговията с монети са най-развити в САЩ и въпреки кратката история на Съединените щати, американските монети са най-ценните в света. Цените им в идеално качество варират от десетки хиляди долари до милиони в случай на голяма рядкост. В България все още нумизматиката не е достатъчно разпространена и  българските монети могат да се намерят сравнително лесно и на добри цени.Не е трудно да се досетим, че интересът ще расте с времето, а с него и цените на пазара. Най-редките български монети са сребърните монети от 1916 година, от които са разпространени много малко, а останалите са претопени. Ако тези монети бяха американски, щяха да струват не няколкостин долара, а няколкостотин хиляди. Затова нумизматиката и колекционирането на монети може да се превърне лесно от хоби в доходна професия.В България се срещат много антични монети което е подтикнало българите към иманярство, а на съвременните монети не се гледа толкова сериозно. Най-добрите източници, откъдето можем да купим хубави монети, са сергиите пред “Александър Невски” в София и многобройните антикварни магазини. Не е трудно да се намерят ценни монети на добри цени. От срещащите се повече в България монети (които логично са български и тези на съседни страни), най-ценни като цяло са старите монети от Гърция. Много често виждаме тук и сръбски, румънски и турски монети. От по-ново време се срещат цели купища монети от социалистическите страни в Източна Европа, с които сме поддържали голям обмен – Югославия, Унгария, Полша, Чехословакия, ГДР и СССР. Нумизматиката у нас тепърва предстои да се развива.Поради специфичното си географско положение България е предпочитано място за търсачите на монети, тъй като е на пътя между Европа и Азия, пише numizbg.blogspot.com. Дори да не става дума за някое древно съкровище, може да се окаже, че притежавате нумизматична колекция, която само допреди няколко години е струвала няколко пъти по-малко. В България най-често става дума за златни или сребърни монети, отсечени от монетния двор на Българска народна банка (БНБ) в лимитирани бройки и по някакъв повод. Типичен пример е златният български лев, пуснат през 2002 г. Той е с емисионна стойност 500 лв., но към момента струва поне три пъти повече.В случай че притежавате монета с висока нумизматична стойност, която искате да продадете, или пък това, което БНБ ви предлага за нея, не ви е по вкуса, може да посетите няколко места, на които се извършва активна търговия. Независимо дали става въпрос за покупка или продажба, най-популярното тържище за днешните колекционери е интернет и най-вече онлайн аукционът eBау. Много популярно място и голям форум, в който участват нумизмати от цял свят, е forumancientcoins.com. На него може да намерите както много информация, така и сериозни търговци. Освен тях има специализирани публични разпродажби и базари, в които може да се включите. Нумизматиката в България като почти всяка по-специфична дейност не е много ясно уредена по закон и това кара много хора да крият колекциите си. „В момента няма пълна яснота дали сте просто временен държател на монетите, или сте техен собственик“, обясни Иля Прокопов. Това възпира и нумизматите да застраховат монетите си, което е крайно наложително, тъй като лесно могат да станат обект на грабеж. Друг голям риск е възможността да попаднете на фалшификат – нещо, което при филателистите например е голяма рядкост.Инвестицията в монети е рискова като всяка друга алтернатива. Има обаче голяма вероятност тя да ви се отплати много по-добре, отколкото инвестиция на фондовата или стоковата борса, а ситуацията далеч не е така глобална и зависеща от толкова много фактори. Стига да имате желание да се занимавате с нещо подобно, наградата няма да закъснее – била тя дори само морална.

http://images.google.bg

Археолози: В Долината на траките има и други династически центрове?

Археолози: В Долината на  траките има и други династически центрове?

© Д.Бобева д-р Г. Нехризов- Археологически институт към БАН  

Да се балансира работата на археолози, историци и учени по отношение на селищните структури и погребалните практики на траките в Долината на тракийските царе, от времето на траките. Това препоръчва  археологът от БАН д-р Георги Нехризов.

В момента той и екип археолози от музей „Искра“ в Казанлък правят  спасителни разкопки на могила №2 в района на село Долно Изворово, където сама преди дни  бе открита нова тракийска гробница.

Уникалното в случая  е, че гробницата е разкрита извън,  а не в могилния насип.

Това е първата такава гробница от 4-ти 3-ти век преди Христа, разкривана в района .
В подкрепа на тезата си за балансираното изследване на селищните структури и погребалните практики, археологът посочва и факта, че не е възможно всички разкрити тракийски гробници в района да се свързват с тракийски град Севтополис.

Животът на този изцяло проучен град е бил само 70-75 години, няма как всички могили да са свързани с него. Затова считам, че  трябва да има и други династически центрове, с които да са свързани тези паметници, заяви за „Дарик“ археологът Георги Нехризов.

Тази пролет след близо 12 годишно прекъсване започнаха отново теренните обхождания на казанлъшката долина с цел тяхното проучвания.

В тях участва международен екип от учени и студенти от САЩ, Чехия, Австралия с модерна техника.

По време на тези проучвания археолозите се натъкнаха на иманярски пробив в могила №2, до която в края на май, по време на спасителни разкопки бе разкрита новата гробница.

Според д-р Нехризов тя е от 4-ти -3-ти век преди Христа и е  била разграбена и разрушена още в древността.

Нехризов изрази скептицизъм по отношение на реализацията на проекта „Севтополис“, но уточни, че е особено важно и значимо възобновяването на научната работа към Севтополис, тъй като тогавашните археолози са имала много малко време да проучат  тази древен град.http://dariknews.bg

Големия Кит в Долината на царете.

Георги Мангинов

35 градуса на сянка. Само дето в нивите край с. Трапоклово сянка няма. На 3 км южно от сливенското село върху тракийска могила се вее националният флаг. Знамето се вижда от километри. Вече трети ден могилата се разкопава от археологическата експедиция ТЕМП. До миналата година ТЕМП беше известна като експедицията на д-р Георги Китов. От тази година ТЕМП е експедицията на Диана Димитрова. Именно археоложката е жената, която бе заедно с Китов през последните години. На практика тя е и неговият наследник в науката археология. Диана е шеф на група от 15 мъже, 8 от които са работници от близкото село Тополчане. Заедно с тях преди две години открихме златната маска, златния пръстен и сребърните ритони и оттогава винаги държим тези хора да са с нас. Ние вече сме един екип, казва археоложката. Самите мъже не крият, че се чувстват комфортно под ръководството на дамата. Не идваме заради парите, а заради обстановката. Много сме горди, че станахме съпричастни при откриването на такива уникални произведения, заявява Мишо Шопов. Той и колегите му са удовлетворени от човешкото отношение на Диана към всички. Тази година ще открием нещо много голямо, смята Трифон Симеонов. „Не говори така“, прекъсва го Диана Димитрова. „Само Господ може да каже какво ще открием и дали изобщо ще открием нещо.“ Тя обаче не може да спре похвалите, с които работниците я обсипват. Не сме имали празен сезон, ще стигнем до златния шлем. Надеждата ни крепи, един през друг говорят те. До Поповата могила, както е известна в района, се стига много трудно. Южно от Трапоклово трябва да се тръгне по черен път, който има няколко разклонения през нивите. Ако имате малшанса да объркате пътя, със сигурност ще се изправите пред напоителен канал и трябва да се връщате. Освен това за предпочитане е да пътувате с джип, защото леката кола със сигурност ще има много „наранявания“. Ако се объркате тотално, изходът е един – звъните на Диана, която при всички случаи ще ви упъти, защото ще имате визуална връзка в необятното поле от жита около могилата. Всъщност житата в момента създават проблем. Преди жътва те са набъбнали. Помолих кмета на селото да се свърже с арендатора, защото след няколко дни трябва да докараме техниката, а тя няма откъде да мине, обясни Димитрова. По Закона за паметниците на културата на 30 м от подобна могила не трябва да има нищо засято. Ние обаче не можем да унищожим реколтата на човека току-така, затова искаме да се разберем с него, казва Диана. До момента под нейно ръководство са извършени подготвителните дейности. Длъжни сме да се уверим, че няма вторични гробове, преди да започнем работа с техниката, заяви Димитрова. Самата могила е проучена и по геофизически път. Няма установени аномалии.
Това обаче нищо не означава, защото много често дори и след подобни резултати от изследването археолозите се натъкват на уникални находки. Димитрова е много благодарна на кмета на Сливен Йордан Лечков и общината, която трета година поред финансира експедиция ТЕМП. Лечков е много точен, каже ли нещо, то става, заявява археоложката. Първите дни на работата са най-тягостни, защото се проверява характерът на насипа. Редуват се тъмни със светли пластове почва. Пръстта на могилата е много сбита и трудно се копае. Диана обаче има най-добрата помощница. Това е нейната дъщеря Ирина Китова. Бъдещата четвъртокласничка е неотлъчно до майка си по време на разкопките. За да се предпази от жегата, момичето се е подслонило в микробус, покрит с плат. Ще бъде много интересно, като разказвам на моите съученички за преживяното през лятото, казва малката Ирина. Много е топло, признава тя, но пък е много интересно, а това компенсира всичко. Само за три дни повечето работници и археолози на могилата вече са изгорели. До края на лятото ще заприличаме на спасители по плажа, смеят се участниците в експедицията. В плановете на Диана Димитрова са набелязани още три могили около Сливен.
Основната задача на ТЕМП е да продължи изследванията на Георги Китов, който започна да доказва тезата си, че Долината на тракийските царе продължава до големия ръкав на р. Тунджа край Сливен. Участниците в експедицията са сигурни, че д-р Китов и това лято е с тях. Той ни гледа някъде отгоре и е съпричастен с нашата работа. Дано боговете ни помогнат заедно с тези хора, които ги няма, но те виждат, казва Диана Димитрова.

http://paper.standartnews.com/bg/

Мадарски конник в Афганистан.

Мадарски конник в Афганистан

Прилича на нашия, наричат го Мадара. Местните разказват легенди за българите, имат местности Шумен и Варна

Какво кара екип от квалифицирани специалисти в различни области да поеме към далечните и опасни земи на Афганистан; да претърси надлъж и нашир Таджикистан и Узбекистан? Факт е, че наложените хипотези се пропукват. „Така например вече не можем със същата категоричност да твърдим, че българите са хуни – монголоидността не им е присъща; не би следвало да ги сродяваме и с тюрките, последните се появяват едва през IV в. сл. Хр.“ – обяснява доц. Иво Панов.

Kои сме ние, съвременните българи? С каква мая сме замесени? Чии потомци сме? От кои земи са дошли нашите предци? С какви култури са имали допирни точки и какво са заимствали от тях? А и какво са им оставили в замяна?
На тези въпроси нашата научна и просветена общност десетилетия наред търси отговор и, ако трябва да бъдем откровени докрай, не е успяла досега да го намери категорично и с достатъчна научна аргументация. Не е тайна, че битуващите в днешно време версии за нашия произход са често пъти коренно противоположни и дори взаимно изключващи се.

Ето затова солиден научен екип с авторитетен инициативен комитет, в който присъстват имена като тези на проф. Георги Марков и проф. д-р Георги Бакалов, под егидата на Българската академия на науките и на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, и под патронажа на вицепремиера на Република България г-н Ивайло Калфин, реши да проведе национална интердисциплинарна пилотна експедиция под наслов “Българи – прародина”. По този начин на сериозна научна основа се поставя една от съществуващите днес версии за произхода на прабългарите. А именно, че техните корени трябва да търсим в непосредствена близост до древната планина Имеон (Памир – Покрива на света), че те са близки до иранския етнос.

Благодарение на ентусиазма на ръководителите на Общобългарска фондация “Тангра – ТанНакРа” – Петко Колев и Димитър Димитров, в средата на месец септември 2008 г. екип от шестима българи пое към земите на Афганистан, Таджикистан и Узбекистан. Кои бяха те: доц. д-р Александър Илиев, преподавател в НАТФИЗ и АТКИК, режисьор и оператор-фотограф – ръководител на експедицията; Петко Колев, председател на Общобългарска фондация “Тангра–ТанНакРа” – логистика; доц. д-р Иво Панов, ръководител на катедра “Класически Изток” и на специалност “Иранистика” в СУ “Св. Климент Охридски” – иранист; доц. д-р, ст.н.с. Ружа Нейкова-Саева, Институт за фолклор, БАН – фолклор и музикознание; Иво Леонкев, преподавател в НАТФИЗ, оператор-фотограф, компютърна регистрация – театрални и мистериални форми; д-р Славян Стоилов, оператор-фотограф, специалист по вътрешни болести – традиционна медицина, и лекар на експедицията.

Основната цел, която се поставихме, бе да проучим етногенезиса на българите, техния бит и култура в древността, състоянието на държавността им преди идването им в Европа през ІІ век. Да проверим има ли потомци или сродни на българите народи по тези земи. И разбира се, ако постигнем дори частичен успех в тази насока, да подготвим научния терен за пълна интердисциплинарна експедиция, която да стартира през 2009 г.

Членовете на експедициятаОт ляво на дясно:
д-р Славян Стоилов – лекар на експедицията,
местен шофьор таджик,
Петко Колев – председател на Общобългарска фондация “Тангра – ТанНакРа”,
ст.н.с. д-р Ружа Нейкова-Саева – фолклорист и етномузиковед,
Иво Леонкев – оператор-фотограф на експедицията,
доц. д-р Александър Илиев – ръководител на експедицията,
Нурали – узбек, водач на експедицията в Таджикистан и Узбекистан,
доц. д-р Иво Панов – иранист.

Експедицията потегля към Афганистан с писмо от тяхното посолство. В него се посочва, че афганското министерство на външните работи ще осигури на нашите учени охрана и подходящ транспорт – брониран отдолу автомобил, заради евентуално попадане на пехотни мини. „Навсякъде, откъдето минавахме, беше изпъстрено с предупредителни знаци, че огромни територии все още не са обезвредени от мините”, разказва доц. Панов. Местните власти са наясно колко голям е рискът при преминаване през някои от териториите на Афганистан. Никой от чиновниците не се осмелява да осигури нужната охрана. Поради тази причина екипът успява да посети единствено някои северни части на страната и град Балх, който също се свързва с етнонима болгар. В Балх екипът прави интервюта с местни историци.

Името българи сред тях е познато и близко

„Реално е наш проблем да разберем кои точно земи сме обитавали”, коментира иранистът.

Поради нажежената обстановка експедицията не успява да разгледа местностите Варна и Шумен, тъй че въпросът дали нашите и тамошните наименования имат общ произход остава отворен.

Посещават обаче друг важен паметник – тамошния Мадарски конник. Изследването на този барелеф може да се окаже от решаващо значение при изясняване на произхода ни.

Още преди 20 години наши учени предоставят фотоси на изсечения в скала ездач. Те дават и точните координати на местонахождението му – 2500 м надморска височина в планините на областта Шамарк. След 50-минутен преход с джип и още толкова катерене по стръмните скали екипът достига заветната цел.

Конникът е масивен и внушителен. За съжаление е обезглавен от талибаните, които рушат всичко, което не произхожда от тяхната култура. А Мадара безспорно произхожда отпреди ислямския период.

Името Мадар произлиза от персийската дума за майка „модар”. Така го наричат местните – майка. Обикновено това название се свързва с мъдрост. „По същия начин гробницата на основателя на персийската държава Кир се нарича „модар де Соломон” – майката на Соломон, т.е. става дума за някаква мъдрост. – обяснява доц. Панов. – Допускаме, че същата мъдрост е закодирана и в Мадарския конник, но тепърва трябва да разберем точно какво е посланието на тези, които са го сътворили.”

Мадарският конник в България Прототипи на Мадарския конник могат да се намерят на много места из земите на Иран, но те ще бъдат посетени при следващи експедиции. Ако тяхната загадка намери решение, може би ще се превърнат в ключ и към енигмата на нашия Мадарски конник. Освен величествения скален паметник, експедиция „Българи – прародина” се връща с още много материал за изследване.

Откриват над 800 думи, които се срещат във фарси и в българския

Например в памирските езици лош е лош, а луд – лауда. Някои от думите не са стигнали до нас чрез езици посредници като турския или арабския. Откриването на названия, които присъстват само в персийския и в българския, ще покаже, че някъде има допирни точки между двете култури. Но тяхното издирване и класификация тепърва предстои.

В Афганистан и до ден днешен се носят легенди за герой на име Ходжа Болгар. Пак там вее българският вятър. За него се знае, че ако човек е болен, трябва да излезе на полето, да го духне този вятър и той ще се излекува.

В много от произведенията на класическата иранска литература в периода VІІІ – XV в. има споменавания за българите под името „болгар”. Вече повече от десетилетие научен екип изследва персийския фолклор и произведенията на персийските автори класици. Принос в това отношение имат както българските иранисти, така и афганистанските писатели д-р Розек Руин и преподавателят в специалност “Иранистика” Голам Ягоне, а също и младият ирански учен и преподавател Алиреза Пурмохаммад. В тези произведения

красотата на българката е пословична, най-хубавите жени се сравняват с българки

(в Афганистан все още се използва поговорката: „Хубава като българка” – бел.ред.)

Българите са се славили навсякъде по онези земи като майстори кожари. Предлаганите от тях ботуши, конски юзди и седла са били високо ценени заради умелата изработка. „Тези стоки не са били внос – уверява доц. Панов, произвеждани са на място.”

„Чайнак-е болгар” е уникален български чайник от кожа

Той е известен със способността си да излекува всякакъв здравословен проблем. В него се запарва чай за болни или се умива мъртвец.

В различни области записват песни, в които се споменават българите. Сега текстовете им се превеждат, за да могат да бъдат изследвани. Музиковедът открива и доста допирни точки в ритмите, тактовете, мелодиите. Тамбурата е позната под името булгарела.

Това са само част от сходствата, които доц. Панов разкри в аванс пред нашия екип. Предстои най-трудната част – обработването на информацията, сравняването, тълкуването и анализирането на данните. Няколко години ще са необходими, за да разберем окончателните резултати. Но експедиция „Българи – прародина” вече е набелязала обектите за следващото приключение. Този път ще посетят и земите на Иран. По пътя „Балхара” е топоним водач, „болгар” – етноним, познат навред из земите на памирските народи.

http://www.ossem.eu

Морското дъно пази легенди за несметни съкровища.

Историите за съкровищата на Лизимах и Черния рицар се носят от уста на уста

Разказ, основан на кратко изречение от древен историк, предизвиква вълна от златна треска

Морското дъно пази легенди за несметни съкровища Морското дъно пази легенди за несметни съкровища

Балканът пази своите тайни, гласи изречение в популярна тв реклама. Не по-малко са тайните, които крие Черноморското ни крайбрежие, убедих се в разговор с подводния археолог от варненския Исторически музей Теодор Роков. Най-интересна според него е легендата за съкровището на Лизимах. „Има исторически сведения от античен автор, който казва, че Лизимах, наследникът на Александър, е криел в пещерите на нос Калиакра своите богатства“, разказва Роков. Доста дълго време обикновени водолази, дори и военни се опитвали да разберат дали има зрънце истина в това. „Все пак е писано от историк, а не някой обикновен писател, който създава митове“, подчертава служителят на музея. Във връзка с Лизимах е публикуван и полуприключенски разказ от един от основателите на подводния спорт в страната ни – Цончо Родев. „В този разказ точно се описва как един водолаз влиза в тази пещера, намира съкровищата и народната милиция започва да го следи. Всичко е описано много реалистично“, казва Роков. След публикуването на творбата става нещо нечувано. Основан на кратко изречение от древен историк, той предизвиква истинска вълна от златна треска. Английският кораб „Черният принц“, потънал около Шабла, е друго предание, превърнало се в любима история на много рибари и водолази. На борда на товарния кораб имало множество богатства. „Принцът“ обаче, както и имането на Лизимах все още не са открити от учените. Роков е роден през 1976 г. във Варна. Завършил е археология в СУ „Св. Кл. Охридски“. В момента е уредник в един от музейните отдели в морската столица.

Закони на половин век регламентират дейността

Подводната археология в страната ни датира от 60-те години на миналия век. „Тогава у нас се провежда първият курс за инструктори леководолази“, разказва Теодор Роков. Ако се броят не само музейните работници и служители на Института по океанология, се предполага, че в момента всеки водолазен клуб извършва и подводни проучвания. „Търсенето на находки под вода е строго регламентирано. Все още се осланя на остаряло законодателство от 60-те години на миналия век за търсене и изваждане на ценности“, отбелязва Роков. Той изрази надежда, че ако бъде приет през т.г. новият Закон за паметниците на културата, нещата ще се променят към по-добро. „Там проучванията под вода са обособени в отделна глава. Контролът им се поема от центъра по подводна археология в Созопол. До момента той се извършваше от Института по археология в София“, казва музейният работник. Според него до момента е имало специалисти, чиято функция е била силно ограничавана. Новият закон обаче дава правомощия в Созопол да се концентрира работата по издаване на всички разрешения за проучвания под вода и концентриране на цялата информация.

Най-големият музей се крие под вълните

„Какви тайни крие морето? Както е казал Кусто: най-големият музей се крие под морските вълни. Последните години станахме свидетели на грандиозни открития на сушата – гробници, маски, златни накити. На сушата много по-лесно се извършват такива разкопки, отколкото под вода. Световната практика показва, че не по-малко интересни находки има и на морското дъно“, казва Теодор Роков.

Уникален слитък от сребро и злато е изваден случайно

Сред най-интересните находки, открити по нашето крайбрежие, Теодор Роков отбелязва изваждането на метален слитък край нос Калиакра. Слитъкът представлява сплав от сребро, злато и мед. „Уникален е. До момента в света друг такъв не е открит“, подчертава уредникът на отдел „Археология“ във варненския Исторически музей. Предметът е намерен през 1972 г. от инж. Сергей Коприянов. През 1972 г. се извършват подводни проучвания в района на Балчик. „В спомените си инженерът пише, че в събота и неделя, когато не са били ангажирани с експедицията, той е ходил сам да се гмурка в района на Калиакра, когато открива слитъка“, казва Роков.

Четири дървени платнохода лежат на дъното край Китен

Четири дървени платнохода от 19-и век лежат на дъното край Китен, става ясно от разказа на Теодор Роков. „Миналото лято имах спускания, едновременно и тренировъчни за повишаване степента на квалификация. Правехме оглед на потъналите кораби. Интересното е, че най-вероятно те са местно производство. Поне така твърдят специалистите от центъра в Созопол. Правен е анализ на дървото, от което са изработени, и се оказва, че това е странджански дъб. Единият от платноходите е напълно проучен при съвместна българо-американска експедиция през 2002 – 2003 г. От него са извадени интересни предмети, използвани от екипажа. Има стъклени чаши, цървули от кожа, дървени кутийки, керамични лули турска изработка. Предполага се, че плавателният съд е бил на български корабособственик, понеже в него е намерено голямо парче свинска кожа, а мюсюлманите избягват досега до нея. Да се гради цяла хипотеза на едно парче кожа, не е достатъчен факт, но е интересно“, казва Роков. Останалите три платнохода все още не са проучени. Всички се намират на сравнително малка дълбочина – около 7 – 8 метра.

Пазим каменни котви от 2000 г. пр.н.е.

Каменни котви с датировка 2000 г. пр.н.е., над десет медни слитъка, открити край Маслен нос, са сред другите интересни находки, до които са се добрали подводните археолози. Слитъците са били домонетни форми, преди да се появи монетата в класическия си вид. Те били разменяни срещу животни, платове, амфори с вино. Котвената тежест от края на бронзовата епоха пък била открита през 1983 г. във Варненското езеро в близост до едно от потъналите селища. Интересна е историята и около друга котва, долната част на която е отчупена. Тя е имала още два отвора, в които са се поставяли заострени колове, които трябвало да се забият при спускането й в дъното. „Тази котва не е намерена под водата, а при разкопки в Евксиноград. Този предмет беше открит в гроб на мъж от 13-и век. Предполага се, че е използвана като надгробен паметник, върху който е издълбан кръст, който личи и до днес“, казва археологът.

Интерес за науката представляват потънали селища край Ахтопол

Друг перспективен обект, който предстои да бъде проучен, са потъналите селища в залива на Ахтопол, става ясно от думите на Теодор Роков. „Имаме сведения за тях, но до момента няма целенасочено проучване. Институтът по океанология периодично извършва наблюдение на кораб с амфори, който се намира източно от нос Калиакра. При траленето голяма част от амфорите са начупени. Една от целите на подводните археолози е да се наблюдава състоянието на този обект. Той е на доста голяма дълбочина. Трудно е да се спуснат леководолази със стандартното оборудване. Затова наблюдението се извършва с мини подводница и дистанционно управляеми камери“, разяснява Роков.

Ценни антични предмети отишли в частни колекции

Не малка част от античните предмети, открити по нашето крайбрежие, са влезли в частни колекции. „ Имаше години, когато особено активна дейност развиваха рапанджиите. Те действаха в широк периметър. Чувал съм за доста интересни неща, открити от тях по дъното. Почти никога не са ги давали на музеите“, казва Роков. До 1970 – 1980 г. множество находки е имало в крайбрежната зона до 20 м. С развитието на леководолазния спорт и подводната археология тази зона е напълно проучена.

Справянето с иманярите е трудна задача

„От чисто техническа гледна точка е трудно да се справим с подводните иманяри. Един добре оборудван леководолаз, независимо дали рапанджия или целенасочено тръгнал да търси нещо по дъното, може да се спусне на една точка и да отиде на 200 – 300 м разстояние от първоначалното спускане“, казва Роков. Почти невъзможно било да се засече кой какво прави по дъното. „Имаше обсъждания с Военноморския флот за новия водолазен правилник и как да бъде регламентирано спускането под вода. Той беше насочен за обучението по леководолазна дейност и полигоните за тренировка. Трябваше да се уточнят местата, които да бъдат използвани само за тази цел. Разгледан бе и правилникът, по който да се извършва излизането на оборудван кораб за леководолази. Той трябва да се съобщава в съответната морска администрация във Варна или Бургас, така че граничните служби да знаят местоположението на всеки плавателен съд“, разказва Роков.

Обектите под вода – туристическа атракция

Подводните обекти може да се превърнат в туристическа атракция. В страни като Гърция, Израел и Египет това вече е направено, така че страната ни няма да открие „топлата вода“. „Мои приятели са ми разказвали, че в Гърция се знае за всяко едно място, където има потънал обект. Прави се малка група от 4-ма души и винаги с тях има двама придружаващи леководолази. Спускат се на метър-два над обекта. Всеки може да гледа и снима, но без да пипа“, казва Роков. Целта на двамата водолази била освен да преведе безопасно групата до обекта, и да съблюдава за сигурността й. „При добра воля от страна на държавата и водолазните клубове е напълно възможно и при нас да се случи. В момента са направени първите стъпки чрез новия Закон за опазване на културното наследство. Може би в момента належащото е да се изработи ефективно действаща система за контрол на достъпа до тези обекти. Представям си го като маркирани зони, на които се знаят координатите“, допълва Роков.

Пушка носи знак от микенската писменост

Каменна пушка, открита от археолозите, носи кръстовиден знак от микенската писменост. „Проф. Михаил Лазаров определя находката като прототип на металните, с които се завързват корабите по кейовете“, казва Теодор Роков и отбелязва, че в произведението „Одисея“ е описано използването на такъв вид каменни пушки. „В една от песните се описва как Одисей се качва на кораба и отвързва въжето от пробития камък. Съдим, че това е такъв тип камък“, допълва археологът. Не са малко потъналите кораби от Първата и Втората световна война. Една част от тях са отишли на дъното при военни действия, други – при корабокрушения.

Сероводородният слой консервирал „призраци“ от Византия

„Опитно доказано и признато от международни учени и специалисти е, че Черно море е един вид облагодетелствано с този сероводороден слой, който има, тъй като той действа като консервант“, казва Роков. Всякакъв органичен предмет – дърво, кожа, труп – се запазва непроменен, тъй като не се развива процес на гниене поради липсата на кислород. „Дори наскоро даваха филм по телевизията на проф. Робърт Балард, озаглавен „Призраци от Черно море“. По време на експедицията си той засне няколко кораба със своята техника, които са напълно запазени и датират от византийската епоха“, добавя Роков.

Атлас събира всичко открито

Съществува частна инициатива за създаване на атлас, който да събере всичко, открито на дъното на Черно море. В момента разкази за открити находки са описани в различни издания и книжки. „Лошото е, че информацията е разпръсната“, казва Теодор Роков. Той обаче е запознат, че се подготвя книга, в която ще се съберат на първо време всички данни за потънали съвременни кораби.

www.narodnodelo.bg

Мистерията на скалните ниши

Мистерията на скалните ниши

Нова теория допуска, че преди 9000 г. нашите предци са оставили в Родопите код към мините за злато, мед и полускъпоценни камъни

Той гледа. Свъсил е вежди. Устните му са здраво стиснати под идеално правилния нос. Огромен е – лицето му е по-високо от триетажна сграда. Издялано е на отвесна скала в Източните Родопи. В района има поне още 7 такива. Сред тях и едно на девойка. В зависимост от това как пада светлината, девойката гледа или закачливо, или строго, или направо зловещо. Поне 3 от тези лица са изцяло човешка направа.

Огромните човешки лица са само единият вид скални структури, които археолози проучват вече няколко сезона. Най-многобройни са трапецовидните скални ниши. Те вървят в комплект с пещера, естествена или дълбана от човешка ръка. Някои от тези пещери са във форма на човешки очи, които гледат към небето. Десетки са наблюдателниците – специални площадки на труднодостъпни места, от които се открива широка панорама. В района има и множество стълбища, които започват сякаш от нищото и свършват пак там. И огромен брой вдълбани в хоризонтални скали басейни с всевъзможна форма, големина и в най-разнообразни конфигурации. (Археолозите се съгласяват да ги наричаме шарапани, но само ако е в кавички, защото са убедени, че не са служили за приготвяне на вино.)

Двете археоложки - вляво е Ана Радунчева, вдясно - Стефанка Иванова. Има и нещо, за което изследователите са категорични, че е свързано с астрономията. Може би календар – врязани в кръг концентрични линии с радиално присичащи ги лъчи върху хоризонтална скала с почти идеално кръгла форма и ясно белязан център.

Тези скални структури винаги са групирани. Няма случай на едната скала да е изсечено нещо, а на съседната – не. Винаги между тях има и пряка видимост – от една структура могат да се наблюдават поне още две. Паметниците са повече от 200.

Кой, кога и защо е направил тези мистериозни скални изсичания? Теориите, които се възприемаха досега, бяха няколко (Виж карето – бел. ред.) До тях вече достойно застава още една – на археоложките праисторички Ана Радунчева и Стефанка Иванова от Археологическия институт с музей при БАН и геофизичката инж. Мария Златкова.

Вече няколко сезона трите дами проучват скалните структури в Източните Родопи. Според тях тези структури са система от светилища, която започва да се оформя още през неолита (седмо-шесто хилядолетие пр.Хр.) и достига разцвета си през халколита (пето-първа третина на четвърто хилядолетие пр.Хр.) Дело е на земеделска общност, която обитава равнините и притежава забележителни металургични и астрономически познания.

„Избрана група от тази общност се качва високо в планината за специфичен интелектуален труд, свързан с духовни нужди. Извършват го жреци учени. Там са им светилищата. Но там е и златото, а добивът му е свещено дело – златото се дава на боговете, за да се поддържа връзка с тях. И в други култури златодобивът е обожествявана дейност, която се осъществява от затворена група, за да се пази в тайна познанието. Скалните ниши са всъщност форма на шифроване на тази информация. Ако са си служили с пиктограми, всеки е щял да може да ги разбира“, обяснява Стефанка Иванова.

Освен на злато Източните Родопи са богати и на мед, и на полускъпоценни камъни. (Впрочем някои бижута във Варненския халколитен некропол са изработени от благородни камъни от Източните Родопи). През халколита тези находища вече са били известни и разработени.

Изкуствени пещери с форма на човешки очи“Знаем, че определен брой ниши в дадено съчетание означава наличие на рудна жила. Установихме го, защото едно и също съчетание на три различни места ни заведе до следи от металодобив. Често се повтаря

конфигурацията 4-3-1 ниши, която показва рудник

Под една така белязана скала попаднахме на две вертикални галерии, едната дълбока 26 метра. Рудникът е бил наблюдаван – до него има пряка видимост от входа на пещера, в която открихме 2 цели халколитни съда един в друг и вътре – полирана брадвичка. Белязан е не само рудникът, но и религиозните практики, свързани с неговата експлоатация. Със сигурност са маркирани и скали, в които има жили на благородни камъни“, твърди Иванова.

Според нея нишите в различна конфигурация означават различни неща – богатство на находището, на кой род принадлежи залежът, кой го е открил. Т.е. те са и исторически запис за общността.

Повече от 1200 са скалните ниши в района, екипът е успял да установи около 1000 различни комбинации, в които са групирани. За да ги дешифрират, са влезли във връзка с криптографа Мария Златкова, инженер геофизик, която също смята, че

скалните ниши са запис на данни

“Хората от онази епоха са имали знанията и уменията да откриват, добиват и преработват метали. Разработвали са много рудници, владеели са сложни технологии за металодобив, защото са умеели да контролират огъня и да постигат високи температури за топене на рудата. Използвали са и геофизични методи – търсенето на вода и метал с багети не е изобретение на нашата цивилизация“, казва тя. Според нея нишите нарочно са правени на такива места, че да се виждат от далече – на вертикални скали по поречията на реките, по които са се придвижвали хората. Изработвали са ги и с идеята да бъдат трайни – с полирани стени, за да не се задържа вода в грапавините, което би улеснило ерозията, и под скална козирка. Ако не е имало естествен навес, са го издялвали.

Според Стефанка Иванова при изработването на нишите халколитните хора са се ръководили от умисъл, който обаче няма нищо общо с удобството. Напротив – вдълбавали са ги на изключително трудни места.

„Правихме опити с алпинисти, които се спускат от върха на скалата със специалното си оборудване. Стигат на нивото на нишите и увисват пред тях, но заради обратния „Обсеваторията“ - ясно личат концентричните кръгове и радиалните лъчи, издялани в скалата.наклон на скалата или заради надвеса не ги стигат, защото по хоризонтала разстоянието е 3-4 метра. Ако пък нишите са правени със скеле – колко високо трябва да е било, при положение, че в онзи район никога не е имало големи дървета. А и как са го издигали, когато под скалата има такава стръмнина, че то просто няма къде да стъпи“, чуди се Иванова. (Отговор на този въпрос дава пещернякът Минчо Гумаров в следващия текст – бел. ред.)

Вторият най-разпространен тип скални врязвания след нишите са „шарапаните“. Има такива и от неолита, и от бронзовата епоха, и от времето на траките, но и от наши дни. Според археолозите е крайно погрешно да се твърди, че всички са за производство на вино.

„Една част от тях са използвани за металодобив. Те имат антропоморфен вид, наподобяват идол – с глава, телце и крака, ако се гледат отгоре. Главата не е функционална, само е оформена в скалата. Горната част е като тава с нисък ръб и легло за кухо стъбло, през което е пускана вода. В тавичката е поставяна ситно надробена руда, водната струя е отмивала златото, което се е събирало в долния от скачените съдове“, смята Стефанка Иванова.

Наблюдателните места са на най-високите върхове, така че над тях да е само небе.

„На това при с. Дъждовница най-отгоре има тронче, а под него – басейнче с 5 последователни каскадно свързани преливника“, дава пример Иванова. Според ния въобще не е изненадващо, че древните хора са имали обсерватории, тъй като за земеделската общност е много важно да знае кога да сее. „Вероятно селяните от равнината редовно са се качвали в планината, за да получат заръки от жреците. Каменните структури от типа светилище или астрономическа обсерватория имат стълби. Някои свършват на средата на скалата. Явно са ползвани за ритуал.“

Част от структурите обаче

са видими само от въздуха

Археолозите ги забелязали, докато облитали района с вертолет. „Някой би казал, че онези хора няма как да са имали такава гледна точка. Но защо да ги подценяваме? А митът за Икар от нищото ли е дошъл?“, пита риторично Иванова.

Стълбище, което не води за никъде, използвано за ритуали.Тя няма никакво съмнение, че каменните структури са дело на цивилизация, живяла преди 7000 г. Навсякъде около скалните изсичания екипът открива керамика от халколита – красива и богато декорирана. Отломките са от съдове, редени край скалите.

„Хората са се качвали в планината, за да се срещнат със своите богове. В края на четвъртото хилядолетие, когато мрежата от светилища е била най-плътна, са идвали от целия Балкански полуостров, даже отвъд Дунава. Доказва го намерената керамика“, смята и Ана Радунчева.

Според археоложките каменните комплекси са градени от същата общност, която е погребвала своите мъртъвци във Варненския некропол. „Тези хора са създали висока цивилизация. В тогавашното родово общество има профилиране по занаяти, специализирано производство, добив на стратегическа суровина край Провадия – сол, процъфтяваща търговия. Духовният им живот е на много високо ниво. Наблюдавали са всичко и са били в състояние да предвиждат много неща“, казва Стефанка Иванова. И малко тъжно добавя: Но това са хора, които никога няма да разберем напълно.

http://www.ossem.eu

Уникално място посещавано от император Гай и Александър Македонски

Жребичко е много старо селище. Охранявали са го запазените и до днес стени на Малкото и Голямото Иванкови калета и крепостта Коринград. Най–старият документ за селото е от 1451 г. когато султан Мохамед I го включва в списъка на селата ,дарени на неговия пръв везир Халил паша.Според преданията старото му местонахождението е било в местността Бачище но името му се свързва с легендата за изгубено жребче което стопаните намерили на мястото на сегашното село след тежка зима. Тази легенда отново насочва към древните траки най-изкусните коневъди в античния свят. Известни са десетки археологически находки с изображението на тракийски конник -монети мраморни скулптурни барелефи рисунки.Началото на просветата се счита към 1840г като за първи училищни помещения служили частни къщи а след това черковната килия която заедно с църквата била съградена в 1850 г.

Културни и природни забележителности: Множество факти сочат, че в околностите на с. Жребичко се е намирало тракийското светилище на Дионисий — бог на младостта, растителната сила и виното. Според записките на Светоний, то е било посетено от Александър Македонски и Гай — баща на император Октавиан Август. Също така там се намира и параклисът посветен на Свети Илия, построен през 1886 от Никола Кузев за здравето на сина му Стефан.

Жребичко-5649965

Жребичко-5649781

Жребичко-5649780

Пирамиди в океана

Древни пирамиди с разнообразни размери се намират не само в Египет и Южн Америка, но и в Бирма, и Китай. Може би най-интересно откритие от такъв вид са руините, открити на морското дъно до остров Йонагуни, в най-западната част на Японския архипелаг. Островът е разположен на 300 километра, югозападно от Окинава.

Съоръжението е стъпаловидно, наподобяващо вавилонските зикурати. Стените на блоковете са прецизно обработени и идеално гладки. Площта на основата е почти колкото площта на Хеопсовата пирамида, а височината – около 30 метра. Горната площадка е едва на 5 метра под морската повърхност. Това откритие станало веднага обект на ожесточени спорове, в които взели участие археолози, историци и геолози. Независимо от гладките плоскости, правилните дъги и идеално правите ребра на елементите, съставящи комплекса, изцяло изсечен в скалите, много от спорещите наричали упорито находката „причудлива игра на природата“. По най-груби сметки, този комплекс се е издигал над морската повърхност преди не по-малко от 10000 години. Тогава нивото на световния океан било по-ниско от сегашното с около 40 метра. Доктор Роберт Скоч, археолог от Бостънския университет смята, че това е естествено образувание, обработено допълнително от неизвестни каменоделци. Някои изследователи предоставили снимки, показващи сходството на подводните тераси с високопланинските храмови комплекси в Южна Америка и по-точно с тези в Кенко, изцяло изсечени в скалите на перуанските Анди. Споровете биха могли да бъдат безкрайни, ако не било намерено потвърждение за изкуствения произход на японския подводен комплекс. Аквалангисти от изследователска група, изпратена от телевизионната компания „Discovery Channel“, открили на дъното скулптурно изображение на човешка глава.

При това, ясно се виждали украшения от пера, характерни за скулптурите в Централна Америка. Но приликите не свършват до тук. Изяснило се, че съоръжението в дълбините до остров Йонагуни е изградено от многотонни каменни блокове, както и високопланинските светилища на инките. Били установени безспорни прилики в конструктивните решения. И тук и там, при изграждането на съседни стени, строителите използвали „Г“-образни каменни блокове, обезпечавайки „безшевно“ съединение. Остава пълна загадка, как култура, зародила се в Южноамериканските Анди е оставила такива следи за себе си край бреговете на друг континент! http://docho.hit.bg

БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 3

avitohol.jpgАбстрахирайки се от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер, част от тях след преврата на Саргон все пак последвала своите оскърбени вождове в Яна Идел и вдигнала своите хетски сродници-тюрки на борба за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетското благородничество, побългарило се до толкова, че царете носели български имена (като например царят на хетите Мурсилис, името на когото произлязло от българския израз Мар джълът – “сгрят от Мар – Слънцето”), охотно поддържало своите огузо-тюркски съграждани и започнало война срещу афразийците за отвоюване на българските земи от афразийските династии. Около 1600 година пр.н.е. хетско-българска войска предприела съкрушително нахлуване в Сувар, а на границата между ХIV и ХIII в. пр.н.е. – в Египет. Но не успяла да удържи отвоюваните български близкоизточни земи.
Но в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят съвместно. В VII в. пр.н.е. знаменитият български цар на Волго-Уралска Идел – Буртас Сармат (афразийските шумери-асирийци го наричали Партатуа), женен за дъщерята на асирийския цар на Шумер Асархадон (680 – 669 г. пр.н.е.), се намесил в разпрата между двете най-силни сакски групировки в Казахстан – кипчаките (от българското кипчак произлиза европейското название на кипчако-масагетите – “скити”) и масгутите (масагетите) на страната на кипчаките с намерение с тяхна помощ да завладее Южен Казахстан (Северен Казахстан вече влизал в Древнобългарската държава). Скитите-кипчаки обаче претърпели пълно поражение и помолили Буртас да ги засели далеч от масгутите. Отзивчивият Буртас помолил причерноморските кимерийци да дадат на българската Идел – за заселване на скитите – половината от Кара–Саклан (Причерноморската степ). Кимерийците необмислено и прибързано отказали, и тогава скитите на сина на Буртас – Маджи, с поддръжката на българския отряд, се втурнали в Кара–Саклан. Кимерийците били напълно разбити и побягнали през Кавказ към своите малоазийски сродници – хетите, а Украйна влязла в състава на древнобългарската държава Идел.
Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртас (шумерите наричали Идел “Арал”, т.е. Урал) да му помогне да отвоюва българските земи от другите близтоизточни афразийци. За Буртас тъстът му бил от “своите шумери” и затова му изпратил на помощ своя син Маджи със скитите, желаещи да услужат на българите за подареното им Причерноморие. Задкавказката държава Мидия се опитала да попречи на похода на българите, но Маджи, успял вече да получи за разгрома на кимерийците почетното прозвище Камир–Батир, Батър, Батар (“Победител на кимерийците”), в 653 г. пр.н.е. разбил напълно мидийската войска и се съединил с шумерските братя. По това време част от земите на яна-иделските (анатолийските) българи били завзети от афразийската държава Урарту, а обидите на Асархадон към съседите му станали особено нетърпими и скито-българите на Маджи започнали да громят наред всички близтоизточни неприятели – своите и асархадоновите. Библията достатъчно ясно предава ужаса, който обхванал афразийски свят след нахлуването на българската войска на Маджи: “Ето, идва народ от северната страна . . . държи лък и късо копие, жесток е той, няма да се смилят! Гласът им реве като море, препускат на коне, строени като един човек . . . Само като чуем вест за тях, ръцете ни се отпускат, тъга и горест ни обхваща . . . вражеският меч носи ужас от всички страни.”
Тюрко-българите от Турция и Задкавказието се присъединили с възторг към волго-уралските си съплеменници. Скито-българската конница на Маджи разгромила напълно Урарту и Палестина, и настъпила към Египет. Египетският фараон едва смогнал да умилостиви Маджи с дарове. Не по-малко от 28 години българите отново господствали над Близкия Изток. Но поради безотговорността на скитските вождове в 625 г. пр.н.е. Мидия разгромила главните сили на скитите и Маджи отвел своята войска обратно във волго-уралска Идел. Заедно със северните българи заминала и част от българите на Шумер – Сувар. Връщайки се у дома и ставайки български цар, Маджи разделил централните земи на Идел на три големи области: Булгар (междуречието на реките Волга и Бела), Буртас (десните брегове на река Волга) и Сувар (долното Поволжие и Волжко-Яикското междуречие). Очевидно в Сувар са били заселени българските преселници от Шумер. А техните сродници, останали в Турция, изпитали властта на персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.
В III в. пр.н.е. аристокрацията на причерноморските скити отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор българската войска разорила скитските земите и същевременно се опитала да присъедини към Идел и Турция. Във II в. пр.н.е. българските войски нахлули в Армения, но поредна династическа разпра им попречила да развият успеха си . . .  След това българските владетели от I и II хунска династия (II – IV в. сл. н.е.) предприели още няколко опита да завладеят Турция, но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи . . .
В началото на VI в. сл. н. е. иделският цар Булгар (II хунска династия) отново се опитал да присъедини българската Турция към Древнобългарската държава. В 516 г. суваро-българското опълчение настъпило през Дербент и разгромявавайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало византийците от Кападокия (Централна Турция), Галатия (областта около Анкара) и Понт (Северна Турция). Този успех бил постигнат благодарение на поддръжката на турските българи. Но тогава се възвисил средноазиатският Тюркски (Новотурански) каганат, образуван отчасти от турските българи, преселени от персийските владетели от Турция в средноазиатските райони. Новотуранските владетели кагани заставили Идел да им плаща данък, а в 522 г. сключили съюз с Византия. Под натиска на новотуранците българската войска наново отстъпила Турция на Византия. В 527 г. Булгар умира и на власт дошла неговата жена – суварката Бояр-Къз (Боарикс), основала нова древнобългарска династия – Суварската, и жестоко наказала участниците в похода срещу Византия. Но за масата от българския народ по-важна била съдбата на своите сродници в Турция. Затова в 559 г. българите направили още един опит да проникнат в Турция през Армения. Но тук в степите се появили аварите и новият поход бил прекъснат.
В края на VI в. на власт в Древнобългарската държава дошла династията Булгар и Идел най-после – и завинаги – получава името на господстващия в нея североогузки български народ – булгар (България). В началото на VII в. българите владеят територията от Дунав до Енисей. Наистина, в края на VII в. България отстъпва част от своите долноволжки и причерноморски земи на II Новотурански (Хазарски) каганат, но охотно взема участие във всички походи на хазарите към Задкавтазието, с цел да се доберат до своите турски братя. В 737 г. българите започват да приемат исляма и недоволни от това, хазарските кагани – под натиска на Византия – развалили съюза си с Българската държава. Тогава българските владетели присъединили в годините 960 – 970 територията на Хазарския каганат към Българската държава и възобновили опитите си да стигнат до Турция през Кавказ. Българският историк от XII в. Якуб Ибн Нугман отбелязал, че българският емир Талиб, веднага след ликвидирането на Хазария, решил да опита да се добере до Турция през Средна Азия. В края на Х в. един от най-богатите огузо-български феодали – Селджук II – с отряд български войни направил набег на Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен и южните огузи – туркмените, признават Селджук II за свой вожд, а неговите потомци – Селджукидите, овладяват в Х до средата на ХI в. Средна Азия, Иран, Афганистан и Сувар (Ирак), и създават още една огузка империя. В 1071 г. византийската армия до българския град Мен-Чокър (Манцикерт) преградила пътя на войската на Селджукидите, движеща се към него в Турция. В разгорялата се битка селджукските войски отначало били отблъснати и дори мислели за отстъпление. Но тогава младият български принц емир Адам, помолил селджукския султан Алип (Алп)–Арслан да придвижи напред своя български отряд, който наполовина бил съставен от конниците на волго-донските огузи на хан Дугар. Когато българите се вдигнали в атака, намиращите се във византийската армия турски българи видели родните червени български знамена с полумесец на дръжките и незабавно преминали на страната на Адам. След това трогателно обединение между братя съплеменници византийците се стъписали и отстъпили, а селджукската армия с цялата си мощ поддържала настъплението на българския полк. Врагът бил разгромен напълно и голяма част от Турция накрая отново преминала под властта на своите родни огузо-български владетели в лицето на селджукските султани.
За тази поддръжка огузо-селджуките помогнали на Адам в 1076 г. да отвоюва българския трон от съперника си.
Гражданските войни в България и нашествието на китайците и оймеките (които заели част от скитските земи и също получили за това българското прозвище “кипчаки”) попречили на българските канове (царе) да овладеят Задкавказието и да съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но въпреки това, северноогузката българска държава (Ак Булгар Йортъ) и огузо-селджукските султани (също северни огузи по произход) били в постоянен съюз и даже заедно се опълчвали срещу китайците в Средна Азия (средата на XII век) и срещу кипчаците в Крим (1221 г.). Огузо-българите в Турция, живеещи там от Шумерско време и дали на тази страна името Турция, заедно с южните огузи, доведени тук от Селджукидите, образували една огузо-турска нация. Тъй като езикът на турците се формирал върху основата на българския тюрки, то литературата на двете държави – България и Турция – винаги се е смятала за тяхно общо достояние. В Турция се разпространявали дастаните на българските поети (“Кисекбаш китабъ” на Абдаллах ибн Микаил Башту, “Къса-и Юсуф” на Гали и др.), а в учебниците на българските ученици били включвани произведения на най-крупните турски писатели. Българската и турската архитектурни школи също били толкова близки, че каненето на български строители и архитекти за строителството на джамии и дворци в Турция било нещо обичайно. А откриването през 20-те години на нашето столетие на един от преписите на “Записките” на българския учен от Х в. Ахмед ибн Фадлан станаха общ празник на тюрко-българските народи . . .
Но нека у читателя на остава впечатлението, че българската държава е проявявала активност само на юг. Българските владетели настойчиво са се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това българите успешно използвали своя флот. Ако от Шумер българските кораби бейнеки и платноходите кеме ~ кебе (“плаващи срещу течението”) плавали до Магун (древнобългарското название на Индия) и до Мил-Аку (българското название на Нил, а понякога и на цяла Африка, буквално означаващо “Черна река”), то в Идел българските учкуи (от уч каек – “три лодки” – съд, побиращ товара на три лодки) господствали без конкуренция по Дон, във Волго-Камската речна система и в Българското (Каспийско) море. В Сакланско (Черно) и Румско (Средиземно) морета ужас предизвиквали българските платноходи  “олгети” (от тази българска дума е произлязла руската оладя – “ладия”). В крайния Север подвижните български морски съдове – кочи (от българското коч – “пресичам, преминавам, прехвърлям се, премествам се”, “сгазвам, прегазвам, смазвам, смачквам, “въртя се”) отдавна плували от устието на Бий-су (Печора) до Енисей на изток и до Атлантическия океан (“Садум или Фаранг дингезе”) на запад. На българите били добре известни Кара Арал (Ирландия), Кара Садум (Англия), Ессе Ил – “Горещата страна” (Исландия), Галидж или Фаранг (Франция), Алман (Германия), Анатъш (Дания), Ег Садум (Норвегия), Бисте Садум (Швеция) Артан (цяла Прибалтика, понякога – Естония, Латвия и Литва), Байлак (Полша).
Източниците отбелязват, че още през епохата на Римската империя морски съдове от Западна Европа плавали до страната в Крайния Север – Тел (т.е. Идел). По-късно в страните от Скандинавия и в Англия наричали България още и Биярма (от българо-финското Бияр – “Българска” и ма – “земя”). Тези плаванията ставали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че част от Северния морски път – от устието на Печора в Идел (България) до Западна Европа – е бил основан от българите съвместно с норвежци. Този път е съществувал до края на ХIII век, когато морските съобщения на България със страните от Западна Европа били прекъснати от татарските нашествия. За активността на българите по море свидетелстват и географските названия: Испания (от българското название на местния маяк Ас Баган – “Божествен или Висок стълб”), проливът Дарданели (от българското Тартанул – “Канал”, “Провлак”) и др.
По суша връзките на българите със Западна Европа били не по-малко здрави и активни. През V в., в епохата на II Хунска династия, българските войски завзели територии от Франция до Карпатите и главната квартира на българския цар Айбат Атила (така той се е наричал сам в чест на своята родна страна – Идел–Атил) била в центъра на Германия. Част от германските родове започнали да дават войници в българските охранителни части – англи (охранявали крайбрежието,  затова названието им произхожда от българската дума анг – “вода”, “подводна река” и означава “хора, охраняващи до вода или водещи наблюдение по крайбрежие”) и сакчи (охранявали пътищата и други обекти във вътрешността на Хуно-Българската държава). В края на краищата българските думи англи и сакчи (тази българска дума означава “охранител”) се превърнали в названия на две части от германците – “англи” и “сакси”. След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в трудно положение: нали съседите им се отнасяли към тях враждебно заради служенето им на хуно-българските царе. Затова англите заедно част от сакчите (саксите) се преселили в Кара Садум и я нарекли със своето българско служебно име Англия (от “англи”), а другата част от саксите заминала в глъбините на Германия.

byzim_12a.jpg
Немският народ е съхранил спомен за господството на България в Западна Европа и е направил Атила герой на своя епос “Песен за нибелунгите”.
През IV – VII в. групи българи, спасявайки се от междуособиците на своите управници, нееднократно се разселвали по териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира град Магдебург, названието на който се е получило от българското Маг – “Вълк” и немското бург – “град”. Между другото, именно близо до този град се е намирала известната в Германия светиня “Вълчият камък”, свързана очевидно с българския култ към духа на Вълка.
Интересно е, че и названието Франция произхожда от българското название на реката Рейн – Фаранг “Равнинна (фар) река (анг)”, тъй както българите наричали фаранги пиринейските германци, преселили се по-късно във Франция (от българското фаранг е произлязло франк, а от франк – “Франция”, “французин”).
Древното название на Испания – “Иберия” означава на български “Богата на метали”. Българската дума билге – “знак, маяк” звучи и в названието на Белгия . . .
В Европа представителите на II хунска династия Дуло, управлявали в България от IV в. от н.е. до 1584 г., основали цяла поредица държави. В началото на VII в. по-младият брат на българския цар Курбат – Кубрат (потомък на Атила) – бек Шамбат Кий (неговото име е получил градът Киев) основал на териториите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Задкарпатска Украйна и част от южнославянските, австрийски и немски земи огромната държава Дулоба – “Страна на Дуло”. В Западна Европа наричали Шамбат “Само”, а държавата му – или Само, или Дулеб(а). Според Гали, от Шамбат водели родословието си владетелите на Байлак (Полша) и Маруба (Чехия, Моравия). След разпадането на Дулоба, част от българите на Шамбат отишла в Прусия, където се запазила в качеството на особен род под името семби (“семб” – от Шамбат, Само). През VII до XIII век сембите постоянно служили във войските на България. От този род произлезли основателите на литовската държава.
В същия този VII век част от българите, начело с малкия син на цар Кубрат – Аспарух, отделила от България нейната придунавска част и провъзгласила тази територия за отделна Дунавско–Българска държава (днес – държавата България със столица София).
В 894 г. по-големият син на българския цар Алмъш Джафар (потомък на Кубрат) – Арбат (Арпад), с част от българите и унгарците (мадяр) излязъл от България към Средния Дунав и основал Унгарското кралство. Българите основали град Будапеща – днешната столица на Унгария – и до ХIV в. заемали в тази държава видни постове, запазвайки при това своята ислямска вяра.
В 922 г., според съобщение на Гали, друг български принц, братовчед на цар Алмъш Джафар – Угър Лачини (по-късната руска летопис от ХII в. е предала името му като “Игор Рюрикович”), основал отделно от България украинската държава Рус със столица Киев. Впоследствие от украинската Рус се отделило Суздалското княжество. Още по-късно Суздалското княжество започва да се нарича Московия (Московско–Руска държава, Русия). Но и в Украинската, и в Московската държава управлявали потомците на същия Угър Лачини – “Рюриковичите”. Не случайно национален символ на Украйна станал гербът на българския род Дуло –     (“тризъбец”), а столица на Московията – град Мосха, основан от българския цар Ахад Мосха в 1088 г. (по данни на Гали) и получил неговото име (в Суздалско названието Мосха добива формата Москва и вече от Москва произлязло названието на Московска държава).
В средата на XIII в. преселници от България (сред които бил Бейбарс) основали в Египет Мамлюкската династия . . .
За размаха на икономическите връзки на Идел (България) с други страни по света свидетелстват фактите за чести находки в България на предмети от шумерското, древноримското, германското, украинското, скандинавското, китайското, хорезмийското, иранското, кавказкото, близкоизточното и египетското производства. От друга страна, огромно количество български монети и други вещи са намирани в Германия, Норвегия, Швеция, Полша, Балтика, Молдова, Украйна, Русия, Унгария, Италия и други страни. Източниците неведнъж отбелязват пристигането в България на посланици търговци и пътешественици от Испания, Норвегия, Швеция, Унгария, Италия, Франция, Ирак, Египет, Иран, Средна Азия, Турция, Афганистан, Индия, Исландия, Китай, Монголия, Кавказ и други страни.
В много езици по света звучат български думи: армия – от българската урма (“всеобщо опълчение”), бригада (от българската бриг – “областно опълчение”), солдат (от българската солдаш – “наемен войн”), казак (от българската казак – “доблестен рицар, сражаващ се без защитно снаряжение в знак на пренебрежение към смъртта и дал обет да не се жени, докато не извърши редица войнски подвизи”), улан (от българската улан – “тежко въоръжен рицар, гвардеец”), хусар (от българската хузар – “леко въоръжен кавалерист”), шеренга (от българската чериг – “войска, подготвяща се за започване на война или бой”) и т.н. Българите са подарили на народите по света не по-малко от две хиляди свои думи – като се започне от думата “чугун” (от българската чуен) и се стигне до думата “олимпиада” – (от българската алам – “знаме”).
Героите на българските митове живеят в легендите, приказките, обрядите и поемите на индийците, французите, китайците, гърците, арабите, италианците, иранците, евреите, монголците, украинците, русите, грузинците, исландците, скандинавците, англичаните, индианците, а също и в ислямските и християнските предания.
Географската област Перм (това българо-финско название означава “Българска земя”), български по произход са названията на градовете Казан (Газан), Хлинов (Колън), Набережние Челни (Яр Чаллъ), Елабуга (Алабуга), Самара (Самар), Симбирск (Симбир), Саратов (Саратау), Царицин (Саръчин), Харков (Харка), Полтава (Балтавар), Курск (Хурса), Мангазея (Менхаз), Тюмен (Тюмен), Омск (Омек), Пенза (Кибензай), Воронеж (Борън Инеш) и други – напомнят за миналото на Българската държава.
Названията ненци и ерзи означават “жители на България”, а имената на народите чуваши и черемиси, чермиши (марийци) са образувани от названието на социални слоеве в Българската държава: “чуваш” – от българското субаш – “държавен селянин”, “чермис” – от българското чирмъш – “войн, опълченец”.
Но днес целият свят равнодушно гледа на това, как именно този български народ от 1920 г. е подложен на безчовечна дискриминация. В Русия и Татарстан на българите е забранено да се наричат със собственото си име “българи” и милицията насила ги заставя да получават документи (паспорти и др.), в които са записани названията на други народи – руснаци, татари, башкорти и т.н. На българите са отнети всички национални права, даже правото да знаят собствения си език “тюрки”, своята история и култура. Българите вече не знаят “тюрки”, лишени са от възможността да четат произведенията на български автори (те не се издават), да бъдат избирани в органите на властта, да имат свои учреждения за образование, наука и култура. Протестиралите срещу безправното положение на своя народ българи бяха унищожени в епохата на сталинизма. През 20-те – 70-те години дискриминаторите унищожиха хиляди български книги, джамии и други паметници на българската култура, а шедьоврите на българското изкуство и съкровищата на българските царе – националното достояние на българския народ – скриха в тайниците на московските и ленинградските музеи. Кое може да бъде по-страшно от гнета, при който народът е лишен от абсолютно всякакви права и бива безнаказано избиван, при който мъчителите изпращат на 10-годишна гибелна каторга само за четене на забранена български приказки, при който пред очите на живите с трактори и танкове биват прегазвани хилядолетни български гробища и разрушавани джамии, при който народът е подложен на унизителни расистко-шовинистични експертизи, имащи за предмет “етническата чистота”.
Какво е това? – отплата на човечеството за приноса на българите в световната цивилизация?
Едва ли това е отплата на самите народи на Земята. Та нали на света няма добри и лоши народи, а има добри и лоши хора. Но ако това е отплата на народите, то нека тогава те намерят възможност да спрат невиждания геноцид над българите от Волго-Урал. Нека те изкажат своите чувства на правителствата си, които не чуват воплите на изтерзания български народ. Нека най-накрая падне траурният флаг “алам” и да свърши страшната епоха на расистко-шовинистичната дискриминация на българите в Русия и Татарстан.

БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 2

omurtaggudjenov2.jpg 

Върху пирамидите, в техните пещери, около тях и по тях поставяли скулптурни изображения на покойни управници, родоначалници и герои – балбал или на духове – синташ и др.
Свои обичаи, митове и достижения българите разнесли по целия свят, тъй като широко, в епичен мащаб, се разселили по цялата земя. Около 12 000 години пр.н.е., след идването на карите (фино-угри) от изток в Идел, сред българското общество избухнала гражданска война. Враждуващите групировки били оглавени от родните братя Алмъш и Хазан. В края на краищата Хазан отстъпил трона и заедно със своите привърженици и част от подвластните му кари бил принуден да напусне Идел или стария Туран.
Едни от хората му, заедно с карите, се отправили на изток – в Цантрална Азия, където населили Алтай, Уйгурия, Монголия, Северен Китай и се прехвърлили дори в Америка. Съседите им често наричали българите по името на тачения от тях Дух на Вълка – Синдиу (Синби) или Хон – синди (инди), сянбийци, хуни (от “Хон”) и т. н. Затова великите държави, създадени на изток от българите, са известни като хунски, сянбийски (в Северен Китай, Монголия и Алтай) и т. н. В Алтай българите започнали да леят желязо. В Северен Китай основали не малко градове, продължили да създават пещерни пирамидални храмове в планините, мавзолеи и стъпаловидни пирамиди – пагоди, въвели обичая да се носи коса (в Манджурия), разпространили мита за Вълка – спасител на българския принц, дали име на р. Хуанхъ (от българското Кубан-су – “Жълта река”), на пустинята Гоби (от българското куба или кума – “жълт, песъчлив”, “пустиня”). В Монголия българите дали име на тази страна (“Монгол” – от българското Магол), разпространили мита за спасения от Вълка български принц Чингиз и др. Манджурците, киргизите, уйгурите, фино-угрите и другите народи оценили майсторството на българските занаятчии и започнали да наричат най-хубаво обработените кожи и обувките булгар (булгари). В Америка потомците на българите майя (от българските названия на духа на Слънцето Май и рода Май), ацтеки (от названието на българския род Иштяк) и инки (от названието на българския род Еней) също построили много градове, големи пирамиди, разпространили българския мит за Карга, донесъл на Земята топлина, и много български думи (индианската цилан – от българската джилан – “змей”, индианската Куба – от българската куба ~ кума и т.н.) . . .
Другата част от българите на Хазан се придвижила на юг. В Казахстан и Средна Азия от основната маса на българите се отделили масагетите и кушаните, които българите наричали също сак и сок. След това от българите се отделила още една част, която под названието на своя тотем – Синдиу (Хиндиу) отишла в Индия и завоювала тази страна. В Индия българите синдийци дали названието на своя тотем на цялата страна (“Индия” – от Синдиу, Хиндиу) и на всичките й жители (от синдиу – названието “индийци”), на няколко реки – на Ганг (от бълг. анг – “пълноводна река”), на Инд (от синдиу) и др, основали не малко градове, разпространили мита за българския принц Газан – Магули, спасен от Вълка (от българското Магули произлязло индийското “Маугли”), започнали добив и производство на метали, направили популярен българския символ на земната радост и щастието – “свастиката” . . .  Интересно е, че и по-късно, през XVI – ХIХ век, индийската държава е носило българско название “Империя на Великите Моголи” (от българското название на духа на Вълка – Магол). Още една група българи, останала в Средна Азия, основала града Бухара (форма на етнонима “булгар”), Самара (съвременния Самарканд) и други.
Но част от българите, водена от легендарния дух Самар в образа на огромен бик – Тюрк, се придвижила през Средна Азия на Запад, където подчинила целия Близък Изток (територията на Балканите, Мала Азия, Северен Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Задкавказието, Западен Иран) и образувала там в памет на духа Самар държавата Самар (Шумер, Шумерстан). Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак, когото българите нарекли Сувар – “Междуречие” (оттук – гръцкото название на Ирак е “Месопотамия” – “Междуречие”). Първата столица на Самар бил южносуварският град Ат-Атлан, по името на който някои източници наричали цялата българска близкоизточна държава Атлантида. Българите дали свои названия и на всички други области на Самар: на Финикия (от българското бейнек – “кораб от свързани тръстикови снопи”), на Балканския полуостров (от българското балкан – “планини, подобни на могили, хълмове”), на остров Крит (от българското креш – “борчески”), на Мала Азия (тези области българите с обич наричали Яна Идел – “Нов Идел”, от което се получило “Анатолия”, “Анадол”); на областите на Задкавказието (Иберия – от българското абар ~ ибер – “метал”; Армения – от българското арман – “земя по склона на планина”; Албания – “Високопланинска” – от алъп – “висок”; Елбрус – “Богатирски (елбир) връх (ас)”; Месхетия – от българското мосха – “крава”; Ереван – от българското ер евен – “войнишка вишка”, “застава”; Муганска степ – от българското Могун; Кавказ – от българското Куб Каш – “Бяла планина” и др.), на Палестина (от българското Бал-и Стан – “Област на българите”, на Египет (от българското Ег кепе (“Голяма Каменна Пирамида”); по-късно – българското название на Египет – “Мамил”) и на други.
В Самар, както и навсякъде другаде, българите издигнали много пирамиди (в Египет, Турция, Ирак и в други области), основали металургично производство, създали голям брой градове: Ъстамбул – “Мраморен Пролив или Град”, Могун и Евен (от българското евен ~ овин – “ловна примка, капан, клюса”, “бедна къщурка, колиба, хижа”) на Балканите (по-късно тях започнали да ги наричат съответно Стамбул, Микена и Атина); Атряч в Мала Азия (с европейско произношение Троя); Ерсу Булем (съвременния Йерусалим в Палестина) – “Град (булем) на Бога (Ерсу)”; Джир Каган (по-късния Йерихон в Палестина) – “Дух на песента”; Унук или Урук в Сувар (унук или урук на български значи “род”); Киш в Сувар (от българското киш или кеш – “участък, парцел земя”); Ур (на български значи “поселище, квартал”); Бай Авлан в Сувар (по-късният Вавилон) – “Велика (Прекрасна) Ливада”. Някои градове са съхранили отзвуци от българските митове, свързани с техните названия. Например, Джир Каган (Йерихон). Мохаммед Гали пише, че хората от един български град се опитали да се усъмнят в силата на гласа на алпа Джир-Каган и тогава алпът Сандугач със силата на своя глас съборил стените на цитаделата. От тогава и нарекли този град “Джир Каган”. В руските билини Джир каган е навлязъл като Соловей–разбойник, чието пеене (“свирене, свистене, пищене”) рушало всичко наоколо . . .
Не малко реки в Близкия Изток запазили българските си названия: Йордан (от българското ирдан – “влажна низина”, Булгар-чай (в Муганската степ), Ефрат (от българското кобуртка – “брод през река”) и др.
През 3182 г. пр. н.е. значителна част от Сувар била залята от водите на невиждан по сила потоп, който след това нарекли Всемирен Потоп. Тогава загинал главният, българският център на държавата Самар – градът Ат-Алан със значителна част от българското население на Сувар. Според преданието част от българите се спасили на върха на една от шумерските планини, която българите започнали да наричат Урарат – “Връх, обкръжен от вода” или Урарату – “Планина, обкръжена от вода” (от тук и европейското название на тази планина – Арарат и наименованието на държавата Урарту). Потопът подкопал могъществото на българите – Древния Шумер.
През 3000 г. пр. н.е. българите загубили Северен Египет, завзет от етиопски афразийци (българите наричали Африка – Етиопия, а афразийците – кара оба – “род, област на черните, т.е. на чернокожите хора”, от което се образувала думата хараб – “араб”). Но египетските афразийци възприели от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското оба – “племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското барън – “царска слава”), имената на духовете – Ра, Амон (от българското куман – “жълт”), наименованието на Синайския полуостров (от Син – “Вълк”), високите български шапки (те станали корона на фараона), българския мит за спасението на принца Магис (наистина, българският котел се превърнал у афразийците в кошница, а името Магис – в “Моисей”) . . .
Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или хетите (до нас е дошло насмешливото българско прозвище на кимерийците – камърлар, буквално – “хора от тесто”). По сведенията на Кул Гали те били предци на редица немски племена от Скандинавия и Германия, съхранили техните названия: готи, кимври и т.н. Възползвайки се от безпомощността на българската династия след Потопа и напора на афразийците от юг към Шумерстан, кимерийците овладели почти целия Яна Идел (Мала Азия), с изключение на областта около град Атряч, наричана Рум (от българското рум ~ рям – “хълм, покрит с ниска растителност, храсталак”). Издръжливостта на Атряч – Троя се обяснява с това, че градът бил едновременно и център на цялата българска Мала Азия – Яна Идел. Хетите обаче скоро се помирили с малоазийските българи, възприели тяхната висока култура и им предоставили в държавата си равни с хетите права. Българските отряди станали ударна сила на хетските царе. Даже областите на Хетското царство в Яна Идел запазили българските си названия: Бриг – “Областно опълчение” в Централна Анатолия (Анадол) (от тук – по-късното гръцко “Фригия”), Кепе Даг – “Пирамидалните (Пещерни) Планини” в Централна Анатолия (от тук по-късното гръцко “Кападокия”), Басан – “Голяма Долина” в Източна Анатолия и т.н. В хетската част на Яна Идел се запазили почти всички български градове: Каръш – “Отпор”, наречен така в памет на отпора на гражданите му срещу опитите на кимерийците да превземат града със сила; от Каръш е по-късното му название Карс), Мен-Чокър – “Голяма Клисура, Теснина, Пролом, Дефиле или Вдлъбнатина, Хлътналост, Яма, Кухина” (по-късна форма на това наименование е Манцикерт) и др.
Все пак загубата на независимостта изострила националното чувство у яна-иделските българи и затова не е никак случайно, че именно в техните среди възникнал обичаят да се наричат тюрки, а своята земя – Турция, в памет на славното придобиване от българите на Самарската държава благодарение на духа Самар – Тюрк. За пръв път второто българско наименование на Яна Идел – Турция (във формата Турукку) се среща в хетските източници две хилядолетия пр. н.е.
Към това трябва да добивам и това, че мнозинството българи в Яна Идел – Турция още от самото начало са били огузоезични българи,  затова огузкият език станал главен език на тюркската етническа група българи в Мала Азия. Тези българи – тюрки станали основа на тюркската (турската) нация, образуването на която някои несведущи хора отнасят към по-късните времена. Затова езиците на тюркското население в Яна Идел (Анатолия, Турция) и на тюрко-българите от Волго-Урал (Булгар) не са просто близки, а представляват фактически един и същи по произход огузо-български език – “тюрки”, който само във Волго-Урал наричат “български тюрки”, а в Турция – “анатолийски тюрки”. След 1917 г. болшевишкото ръководство на Русия закри българските училища и българите бяха лишени от възможността да изучават своя литературен език “тюрки”. Но това углавно вмешателство на болшевиките в етническото им развитие, това насилствено отнемане от българите на техния роден “тюрки” не можа да скрие факта за изначалната огузоезичност и кръвната родственост между българите от Волго-Урал и турците в Турция (потомци на яна-иделските българи от Древношумерската епоха).
Завоюването на почти цялата Мала Азия от хетите още повече отслабило Шумерстан и разрушило връзката на балканските, критските и атрячските (троянските) българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските (древногръцките) племена, в съюз с причерноморските кимерийци през второто хилядолетие в. пр. н.е., завоювали Балканите и остров Крит. След това, в 1200 г. пр. н.е., дорийците (на български тирляр) и наетите от тях причерноморски кимерийци нападнали българския Атряч – Троя. След 10-годишна война Атряч бил разгромен, но част от атрячите доплавала на българските кораби бейнеки до Апенинския полуостров . . .
Но самите дорийци се оказали покорени от българската култура. Така гърците възприели от българите традицията да живеят на родове, общини в градове-държави (или с развито самоуправление и автономия), много митове (митът за Икар, например, е гръцка преработка на мита за Мардукан – Карга), названия на техните градове, някои обичаи (българската борба – спартанската борба, българските възпоменателни състезания за спускане на траурния флаг “алама” – гръцките Олимпийски игри и т.н.), редица думи (гръцката “акро” – от българската югаръ – “висок” и др.), географски наименования (названието на Егейско море – от българското название на това море – Ек дингез – “Море със силни течения”), названието на гръцките планини “Тайгос” – от българското Тайга – “Планина, покрита с високи, непроходими гори”) . . .  Интересно е, че и превземането на Атряч древногръцкият поет Омир е изобразил във вида на българския празник нардуган. Участниците в нардугана правели снежен град и се разделяли на две групи, едната от които защитавала града, а другата го щурмувала с огромно чучело кон. Точно така, с помощта на конско чучело в поемата на Омир “Илиада” гърците завладели град Атряч (Троя)! Възможно е самият Омир да е бил по произход атрячки кимериец (за това говори и фактът, че името му напомня българското название на кимерийците – камър) и затова е построил своята поема “по сценария” на любимия български празник . . .
Даже гръцкото название на Гърция – Елада – произхожда от древнобългарското елам – “страна”.
Онези атрячи, които отплавали към Апенините, населили редица райони на полуострова и създали своя апенинска държава под предишното българско название Идел. От названието Идел (по думите на Гали даже на царя на българите – Атила, жителите на Апенините “говорили за своето идване тук от бреговете на Идел, за да не воюва с тях”) възникнало името на съвременната държава Италия. Самите атрячи били наричани от съседите им етруски (изопачено “атряч”), а те наричали своите съседи алтънбашци – “златоглави” (от българското алтънбаш произхожда древното название на италианците – латиняни). По думите на Гали българите са основали в Идел – Италия известните градове Сере или Цера (от старобългарското сере – буквално “тронен килим”, в преносен смисъл – “столица”), Болоня (от българското болън – “заливна ливада”, “ливада, заливана от пролетните води”), Венеция (от българското Биняче – “Дух или господар на Водата”), Рим (от българското рям ~ рум или от названието на областта Рум, чийто център бил град Атряч – Троя), Генуа (от названието на българския род Еней), Равена (от българското авен ~ овин) и още един голям град (без да отбелязваме другите по-малки), са дали са име на италианските области Лигурия (“лигур” – от “локър” – форма на етнонима “булгар”) и Тоскана (от старобългарското “тюш ~ туз” – “блато със силни изпарения”), на моретата – Лигурийско и Тиренско (от българското “тирен” – “дълбоко”) и т.н. Атрячко–етруските царе са седели на тронни столове – курбаси, етруските занаятчии основали в Италия металургично производство, етруските скулптори са ни оставили великолепни балбали – ваяния на скулести и кривогледи италиански българи–огузи, етруските жреци са носели български жречески шапки тудуло. Етруските се прекланяли пред щастливото число седем (седемте хълма на Рим), пред българските духове Туран, Адонис (от  Утен) и на Тигез (една от формите на името Таргиз), и предавали от поколение на поколение българския мит за спасението на момчето от Вълка (под формата на легенда за основаването на Рим), а на Рим – от крясъците на гъските. От българския език в италианския са навлезли думите “тиран” и “трон” (от български “трун” – “царска власт”, капитолий (от българското “кепе дуло” – “храм на хълма”) . . . На основата на българо-етруската цивилизация възникнали римската и италианската цивилизации . . .
След загубата на Северен Египет българите загубили и Палестина (но върху част от нейната територия се е закрепил българският символ – “знакът на Тангра” – шестолъчната звезда). В самия Сувар, от който е останало само името Самар – Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската култура, получило българско гражданство и вече след Потопа започнало да доминира числено в страната. През 2316 г. пр.н.е. афразийският слуга на един от българските владетели – Саргон, с помощта на афразийското мнозинство, завзел властта над Сувар. Започнала историята на Късния (афразийския) Шумер. Все пак афразийско-шумерските царе продължавали да гледат на българите и на местните афразийци като на единен шумерски народ, грижливо съхранявали (до персийското завоюване през VI в. пр.н.е.) писмените източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от “черноглавия народ” (т.е. от българите), българо-шумерския език и българо-шумерската култура. Например, афразийците продължавали да строят българските триетажни и седеметажни пирамиди (зиккурати). В афразийския вариант българският мит за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се преименува в “Гилгамеш”, Енкей (Боян) – в “Енкиду”, Шурале (Кувъш) – в чудовищното дърво “Хувава”. Мардукан навлязъл в афразийските варианти на българските митове под името “Мардука” (от него е и еврейското име Мордехай), Тама-Тархан – с името “Тиамат” и т.н. Българският епитет за Бога – Йогби, Йохби (Велик, Величествен, Съвършен) станал у афразийците название на Бога във формата “Яхве”. В края на декември всяка година афразийците продължавали да празнуват българския празник в чест на сина на Мар – мардукан (нардуган), чийто главен момент бил щурмът на снежно градче, карнавалът около украсено дърво (по клоните му провесвали жертвоприношения и разноцветни ленти) и пирът със задължителното изяждане на жертвена гъска. Една от афразийските секти, основала християнството, превърнала българския празник на “родения от Мар”, в чест на алпа Мардукан, в “Рождество Христово”. Остава да добавим, че на “своето” рождество християните също ядат гъска, веселят се около украсена елха и прославят майката на Христа – Мария . . .

Очаквайте продължение…

Нумизматика, филателия, археология и история