Готската следа

Споделете страницата!

 max_thrax.jpg

Германското проникване в балканските провинции на Римската империя датира още от първото столетие на новото летоброене и се осъществява по два начина – чрез фронтални въоръжени атаки отвън или чрез интегриране под различни форми отвътре. Вторият не само е по-стар, но понякога се оказва и по-ефективен.
Германски нахлувания на Балканите през III в.Най-ранното проникване на германски етнически елемент на Балканите изобщо и по българските земи в частност става чрез помощните войски на римските легиони – алите – и кохортите, които се рекрутират от германци, гали и други неримски поданици на империята. По традиция ветераните от римската войска се заселват в градовете, възникнали от военните гарнизони, и така германците се оказват жители на българските земи. Обикновено това са представители на западногерманските племена, но скоро се явяват такива и от източната група. Един от тях дори се издига до възможно най-високия пост в римската йерархия. Това е император Максимин (235-238), роден в провинция Тракия от баща гот и майка аланка. Годината на неговата смърт бележи началото на готските нахлувания на Балканите.
Първите готски атаки срещу балканските провинции на Римската империя продължават с нарастваща интензивност цели три десетилетия. В хода на ежегодните кампании готите съвместно с други германски племена проникват чак до Пелопонес и кръстосват надлъж и на шир източната половина на Балканския полуостров. При един от най-опустошителните походи през 250 г. готите превземат Филипополис (Пловдив), а на следващата година нанасят съкрушително поражение на римската армия при Арбитус (Разград), в което загива император Деций. Едва през 269 г. император Клавдий II съумява да нанесе военно поражение на готите при Наисус (Ниш) и временно да прекрати техните нападения.
Част от разбитите готи, които сам Клавдий оценява на 320 хиляди души, са включени в римската армия, други са заселени като колони в Мизия и Тракия. Така се създава прецедент, който оттук насетне ще се превърне в традиция – трайното усядане на германски елемент в пределите на империята става именно след римските победи. По този начин новите заселници компенсират щетите от собствените си набези и попълват силно разредения брой на местното население, от което империята събира данъци и военни рекрути.
Германски нахлувания на Балканите през IV и V в.Към тази първа „клавдиева“ основа от германски заселници в българските земи, само десетина години по-късно по времето на император Проб (276-282) е положен втори слой. Тогава са заселени около 100 хиляди бастарни, а след тях гепиди, греутунги и вандали – все германски племена, които обитават пространствата от другата страна на Долнодунавския лимес (военната граница).
Нови военни сблъсъци и съответно нови заселвания има по времето на император Константин Велики (323-337). Тогава за първи път вестготите стават федерати (военни съюзници) на Римската империя. В продължение на няколко години 30 хиляди вестготски федерати участват в строителството на новата столица Константинопол. След поредния военен сблъсък с тях през 332 г. около 300 хиляди вестготи са заселени в Мизия, Тракия и Мала Скития (Северна Добруджа).
През 348 г. в областта край Никополис ад Иструм (днес развалини край с. Никюп, Великотърновско) се заселват вестготи християни, водени от епископ Вулфила. Както свидетелства хронистът Павел Орозий, те идват „не уплашени – като врагове, но сигурни – като при свои братя“.
Най-масовото проникване на германски елемент на Балканския полуостров става през 376 г., която се смята за начало на Великото преселение на народите. Под натиска на хуните, които тогава подчиняват остготите, вестготите поискват и получават от император Валент разрешение да се заселят в Долна Мизия и Мала Скития. Преминаването на Дунава трае дни и нощи. Опитите на римските власти да преброят новодошлите се оказват безуспешни – „все едно да пожелае да научи колко песъчинки гони зефирът в Либийската пустиня“ – с този цитат от Вергилий историкът Амиан Марцелин описва вестготското преселение.
Гостоприемството на Валент се оказва фатално и за него, и за Римската империя. Скоро вестготите въстават, разбиват римската армия при Адрианопол и убиват императора (9 август 378 г.). В продължение на две десетилетия – като врагове или като федерати – те стават господари на Балканския полуостров. Едва в самия край на столетието под водачеството на Аларих вестготите потеглят към Италия.
След смъртта Атила и разпадането на хунския племенен съюз (453 г.) Балканският полуостров отново става свидетел на продължително германско присъствие. Негови главни протагонисти сега са остготите, които за дълго стават пълновластни господари на българските земи. През 488 г. и тази последна гостска вълна отшумява на Запад. Тя обаче не е последвана от всички германски заселници от различните исторически епохи. Някои от тях остават по тези земи, чувствайки ги вече като свои.
Най-ярък е примерът с готите на Вулфила. Заселени през 348 г. по течението на р. Росица, те оцеляват при всички нашествия на своите сънародници. Нещо повече, тази група не последва нито вестготите, нито остготите при тяхното преселение на Запад. Цяло столетие след последната германска вълна готите на Вулфила продължават да съществуват и да се открояват сред останалото силно романизирано население на Северна България. Ценно свидетелство от средата на VI в. за тях е оставил историкът Йорданес, самият той гот по произход и самочувствие. В своята „История на готите“ (De origine actibusque Getarum), завършена през 551 г., той ги описва по следния начин:
„Има и други готи, които се наричат малоготи. Те са многоброен народ. Техен епископ и първосвещеник бил Вулфила, който, както се казва, им бил създал и азбука. И днес те се намират в Мизия и обитават Никополската област в полите на Хемимонт (Стара планина). Те са многобройно племе, но бедно и невойнствено, имат в изобилие само стада от разновиден добитък, пасбища и гори. Земята им е малко плодородна с пшеница и с други плодове. Някои от тях не знаят дали има другаде лозя, ако и да купуват вино от съседните места, понеже повечето от тях се хранят с мляко“.
Както се вижда от описанието на Йорданес, готите на Вулфила са загубили доста от присъщите на племенната им общност характеристики и най-вече войнствената агресивност и номадската подвижност. За два века те се превръщат в типично полупланинско скотовъдно население, етнически, социално и културно хомогенно, а очевидно и достатъчно многобройно, за да поддържа своята самобитна общност. Някои съвременни учени регистрират тяхното присъствие чак до края на VI в., следователно до началото на масовото и трайно заселване на славяните по българските земи.
При такива интензивни военно-политически отношения и масови колонизации на Балканите, продължили два века и половина, едва ли е възможно германският елемент да не е оставил никакви следи. Сигурно е, щом археолози, лингвисти и историци в Румъния, Сърбия, Хърватия и Словения намират в своите земи достатъчно, за да бъдат обект на научни изследвания.
Не са направили изключение и готите на Вулфила, чието поселение в района на Никополис ад Иструм е исторически документирано в продължение на цели 250 години. Те са оставили на поколенията ясен знак за своето продължително присъствие в района. При това толкова очевиден, че само с истинско чудо или по-вероятно с други мотиви може да се обясни обстоятелството, че досега той не е бил забелязан. Тази своеобразна „визитна картичка“ на готите на Вулфила е просъществувала през вековете и всеки може да я види на географската карта на България. Стига само да знае какво да търси и как да го чете. http://xoomer.virgilio.it

360px-fibula_aquiliforme_man_madrid_01.jpg

Вашият коментар