Кои са траките-1част

Сподели

 430x3554.gif

Етнонимът ТРАКИ се появява за първи път в Омировия епос.
Под топонима ТРАКИЯ древните елини (гърците) разбирали, първоначално, тясната ивица по северното егейско крайбрежие – от Халкидическия полуостров до Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров). Впоследствие, през класическия и елинистическия периоди, познанията на гърците за тракийските земи се разширява. Под същия етноним вече се разбира цялата територия, затворена между северното егейско крайбрежие на юг, Черно море на изток, река Дунав на север, и населена предимно с тракийски племена.
Траките са първото познато от писмени сведения население в източната половина на Балканския полуостров и по-специално – в днешните български земи.
Поради оскъдните изворови данни, все още остава спорен въпросът, дали те са местно население или са пришълци от някъде, дошли тук по време на миграционните процеси, започнали през III хилядолетие пр. Р. Хр.
Съществуват три теории за произхода на населението на Балканския полуостров в древността.
Миграционна, според която населението, обитаващо полуострова през II и I хилядолетие пр. Р. Хр., индоевропейско по своя характер, идва от север, на няколко вълни, като отчасти избива, а отчасти покорява завареното местно прединдоевропейско население и се смесва с него.
Автохтонна, според която на Балканите съществува пълен етнически континюитет (етническа приемственост, непрекъснатост), още от времето на неолита (новокаменната епоха) – VII-V хил. пр. Р. Хр.
Смесена, според която местното население от периода, обхващащ неолита, енеолита и бронзовата епоха, претърпява определен процес на индоевропеизация, твърде продължителен във времето, като, към края на I хилядолетие преди Р. Хр., местното балканско население става предимно индоевропейско.
На юг, съседи на траките били елините, които заемали територия малко по-голяма от днешните гръцки земи плюс част от Мала Азия и островите в Егейско и в Бяло море.
На запад, траките граничели с илирийски племена – пеони, дардани и други (западно от местоживелищата на медите; от името на дарданите произхожда името Дарданели), заемащи, през I-во хилядолетие пр. Р. Хр., целия северозападен дял на Балканския полуостров – приблизително, териториите на днешна Албания и на бивша Югославия. Югозападни съседи на траките били македонските племена (древните македонци нямат генетична връзка с днешните македонци), които, по същото време, населявали голяма част от област Македония.
Сродни с траките са даките, които населявали земите северно от река Дунав – дн. Румъния и част от дн. Унгария. Тяхното народностно име дава названието на днешните румънски земи в съчиненията на древноримските и на византийските писатели – Дакия.
От запазените тракийски названия – главно топоними и хидроними (т.е. имена на местности и на водни обекти) – става ясно, че траките принадлежали към европейската етно-лингвистична общност и, в този смисъл, били близки и с дошлите по-късно (в кр. на V и в началото на VI в.) на Балканския полуостров славяни.
Траките не били единен народ. Делели се на множество племена. До нас са достигнали имената на 60 тракийски племена. Ето пълния списък на имената на тракийските племена и на техните поселения:
сигини (заемат крайния северозападен ъгъл на тракийската етническа територия; дават името на римския град Сингидунум – дн. сръбска столица Белград), трери и тилалети (в съседство с трибалите), трибали (живеещи в областта между реките Морава и Искър – в дн. Северозападна България и източна Сърбия), мизи (северно от тях, по десния/южния бряг на р. Дунав; от тяхното име произхожда името на областта Мизия), кробизи и теризи (на изток от мизите), серди (в Софийското поле; от тяхното име произхожда името на град Сердика), койлалети и дии (между реките Стряма и Тунджа, в дн. Средна гора, недалеч от земите на бесите; диите били наричани “махайрофори” – носещи меч, наречен “махайра”), дентелети (по горното течение на р. Струма), меди (по средното течение на р. Тунджа; от тях произхожда Спартак), сатри и дерсеи (по течението на р. Места), кикони (но – в по-ранен период), сапеи, сатри, триали, саи, корпили, синтии, бисалти, одоманти, едони и пиери (южно от медите – по течението на р. Места, по долното течение на р. Струма, в Родопите, по егейското крайбрежие, както и около планината Пангей; бисалтите секат собствени златни монети през VI в. пр. Р. Хр.; А името на остров Самотраки иде от името на саите – старото му име е Саонеос), крестони, мигдони и бруси (между долните течения на реките Струма и Вардар), беси (по горното течение на р. Марица и в Родопите; те контролират общотракийското светилище на бог Дионис в Родопите, с тях е свързано и Панагюрското златно съкровище), травси (в Родопите, на югоизток от бесите), одриси, кени и апсинтии (по средното и по долното течение на р. Марица и по течението на р. Еркене; кените извършвали човешки жертвоприношения), бистони (в Беломорска Тракия, западно от р. Марица), меландити, транипси, мелинофаги /ядящи просо/, тини, скирмиади и асти (в тракийския Босфор – по южното крайбрежие на Черно море, и южно от Стара планина; от името на последните произхожда и името на бирата “Астика”, а скирмиадите били известни като опасни пирати), долонките (в тракийския Херсон), дентелети (ок. Кюстендил), агрианите (по най-горното течение на р. Струма, между земите на дентелетите и медите), уздикензи (в дн. северна България, източно от р. Искър, южно от мизите), селети и нипсеи (по течението на р. Камчия), терзити и обулензи (в дн. Южна Добруджа), гети (северно от тях, по долното течение на р. Дунав и по черноморското крайбрежие на дн. Северна Добруджа; в етно-лингвистично отношение, принадлежат едновременно към тракийската и към дако-мизийската група, т.е представляват своеобразен преходен тип; техен е култът към Залмоксис – местен вариант на общотракийския орфизъм), агатирси (северно от Дунавската делта – до р. Днестър; попадат под културното влияние на скитите и възприемат дори и езика им).
Гръцкият историк Херодот (ок. 484-425 г. пр. Р. Хр.) пише: “Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всичи народи. Ако този народ се управляваше от един владетел и беше единен, той би бил по-силен от всички други народи и, на практика, непобедим.”
С това свое свидетелство, Херодот подчертава многочислеността на тракийския етнос (в тогавашните мащаби) и неговата племенна разпокъсаност. През различните периоди на I хилядолетие пр. Р. Хр., етническата картина в Тракия се променяла, в зависимост от водените войни и от миграционните процеси, в рамките на тракийския етнос.
Предполага се, че, в периода между V и I век пр. Р. Хр., на Балканите, траките са наброявали ок. 900 000 д., като преобладаващата част от тях – между 600 000 и 700 000 – са живеели южно от Стара планина. За сравнение, някои изследователи смятат, че българския хан Аспарух е пристигнал в Онгъла начело на “поне 300 000 души” (през VII век).
В преддържавния период, траките били в последния стадий на родовообщинния строй – в т. н. “военна демокрация”.
[С термина “военна демокрация” се нарича периодът на прехода от родовообщинното общество към класовото (робовладелско) общество. Военната демокрация е и форма на власт, в онзи етап на социално развитие, когато се обособява племенната аристокрация, чрез която племенния вожд заграбва властта и преустановява действието на демократичните форми на народното управление Типични форми на военната демокрация са управленията на древните елини от Омировата епоха, на римляните от “царския период, ранния период от развитието на келтите, на германците и на славяните.]
[Ако пък механично разделим броя на траките, живеещи на Балканите на броя на известните нам техни племена, се получават средно, точно по 15 000 траки на племе. Ако пък разделим членовете на племето, условно, на четиричленни семейства (мъж, жена и две деца) – получаваме бройката на мъжете, годни да носят оръжие. 3 750 е цифрата, която се получава. За сравнение, около 3000 души формират една стандарна армия, през късното Средновековие.]
Създаването на тракийската държавност било продиктувано, от една страна, под влияние на силна опасност от външни врагове, а, от друга – от възникването на антагонистични (коренно противоположни) противоречия сред тракийското общество. Постепенно се оформили две противоположни класи [писано през 1983 г.]. Едната класа била тази на аристократите-земевладелци, а другата – тази на селяните-общинници. Робството било слабо развито. Само представителите на висшата аристокрация ползвали робски труд. Робите служели и като разменно средство.
Възникването на елински колонии по бреговете на Черно, на Егейско и на Мраморно море, ускорили развитието на производството и на търговията на траките. А походът на персийския цар Дарий I срещу скитите (512 г. пр. Р. Хр.) катализирал държавнообразувателните процеси в тракийския социум. Социалното разслоение на тракийското общество, стратегическата необходимост и благоприятните политически условия довели до образуването в Източна Тракия на Одриската държава (държавата на племето одриси).
Държавообразуването е бавен и сложен процес. Затова, неговият край настъпил едва в кр. на 80-те и нач. на 70-тр г. на V в. пр. Р. Хр. (около 480 г. пр. Р. Хр.). Столицата на новата балканска държава се казвала Ускудама и се намирала недалеч от Одрин. Основател на Одриското царство бил владетелят Терес I. Неговият втори син – Ситалк (440-424 г. пр. Р. Хр.) – наследил брат си Спарадок и постигнал голямо териториално разширение, икономическа и политическа мощ.
На върха на своето могъщество, Одриското царство владеело земите, разположени на изток от реките Морава и Струма. По това време, то било най-голямата държава на Балканите. Неговите провинции – земите на подвластните му тракийски племена – били управлявани от управители, наречени парадинасти.
Типът на икономическата система на Одриското царство се характеризира с названието “царска икономика”, при която владетелят разполага с държавните земи и богатства, като контролира и организира икономическия живот, често – с принудителни мерки. Основната маса от населението обитава земеделските и скотовъдни общини от дополисен тип. По време на военни действия, то се укрива в малки и големи крепости. Общините притежават отосителна самостоятелност, но върховното правосъдие се раздава лично от владетеля, който постоянно обикаля своите резиденции на това обширно, но с примитивна организация държавно образувание.
Тракийската дума за обикновено селище била дава/дева, за пазарище – пара, за град – вриа/бриа, за кула – дизос/диза. Тези названия намираме като съставна част от имената на много тракийски селища – Пулпудева, Бесапара, Буртодизос, Месемврия…
Някъде към края на V и началото на IV в. пр. Р. Хр., Одриската държава се разцепила на две части, наречени Горна Тракия и Долна Тракия. Техни владетели били Амадок и Севт II, наследени от Хебризелм и Котис I. Последният води сложна държавна политика, лавирайки между атиняни, перси и македонци. Той дори получава атинско гражданство! След неговото убийство (към 359 г. пр. Р. Хр.), вследствие на политическа криза и на децентрализация, територията на Одриското царство била разделена на четири части, начело на които стояли владетелите Керсеблепт, Амадок II, Терес II и Берисад. Това разпокъсване улеснило завоевателните походи на македонците, чиято мощ се засилила, по време на управлението на техния цар Филип II Македонски (359-336 г. пр. Р. Хр.), който успял да покори и трите държави. (Неговото име носят градовете Филипополис и Филипи.) След неговата смърт, траките се разбунтували и разгромили македонските гарнизони, разположени в земите им. Македонската власт в Тракия била утвърдена при управлението на неговия син – великият пълководец Александър III Македонски, който е известен и като Александър Велики. Той дал името Александрия на около 10 града по пътя на своя завоевателен поход на Изток, към “края на света” (който край така и не бил достигнат!).
След смъртта му, която настъпила през 323 г., пр. Р. Хр., траките възстановили Одриската държава, но тя не просъществувала дълго. Земите й попаднали под властта на един от диадохите (наследниците) на Александър III – един от неговите пълководци – Лизимах. Срещу него воювали одриският цар Севт III (неговата столица Севтополис, понстоящем, се намира под водите на язовир “Копринка” – бившият “Г. Димитров”) и гетския цар Дромихет. Лизимах започнал да воюва и с Касандър – друг Александров пълководец, който управлявал Македония. Разприте между приемниците на великия македонски владетел все повече отслабвали техните държави, което спомогнало за това отделни тракйски и илирийски племена да заживеят, както и по-рано, под властта на свои собствени владетели и в непрестанни кървави разпри помежду си. Македонското владичество над част от тракийските племена продължило до смъртта на Лизимах в 297 г. пр. Р. Хр.
Малко по-късно, през 279 г. пр. Р. Хр., в балканските земи, от северозапад, на няколко вълни, нахлули келтите. Една част от келтите, населяващи земите на Средния Дунав, нахлули в Македония и в Северна Елада, достигайки до Делфи, където били рабити. Други групи, предвождани от Леонторий и Лутарий, прекосили цяла Тракия и достигнали до Бизантион (Константинопол). През 277 г. пр. Р. Хр, македонският владетел Антипатър им нанесъл поражение край Лизимахия (столицата на царството на Лизимах). Част от келтите се преселили в Мала Азия, в земите на древна Фригия.
Пристигайки с третата вълна в Източна Тракия, една част от келтите успели да сломят съпротивата на някои тракийски племена (трибали, одриси, беси) и да създадат там своя държава с център Тиле. Нейни владетели били Комонторий и Кавар. Келтската държава запазила своя примитивен военно-племенен характер. Оградена отвсякъде с врагове, тя просъществувала до 211 г. пр. Р. Хр. Келтски топоними са Danubius (Дунав), Singuidunum (Белград), Naisus (Ниш), Remesiana (Бяла паланка), Bononia (Видин), Durostorum (Дръстър/Силистра).
В кр. на III и през II в. пр. Р. Хр., след като било отхвърлено келтското владичество, Одриското царство отново било възстановено, но било разтърсвано от постоянни политически борби. Икономическият упадък на тракийските земи, настъпил към средата на II в. пр. Р. Хр., допринесъл допълнително за всеобщата политическа слабост на тракийските държави. От този период са известни имената на следните тракийски владетели:
Райздос, Котис II, Севт IV, Котис III и Битюс.
Тракийското племе кени също създало своя държава. Нейните земи се намирали около долното течение на р. Марица и в Галиполския полуостров. Известно е името на техния цар Диегилис.
[Тази упоритост на някои от тракийските племена да създадат своя държава и да я възстановяват, след като са я загубили, напомня два известни мита. Първо – мита за птицата феникс, която изгаря в огнените пламъци, но не умира, а се преражда. Второ – мита за Сизиф, който бил наказан, заради греховете си, да бута огромна скала по склона на стръмна планина. Достигайки върха на планината, скалата стремглаво се търкулвала обратно надолу, а умореният Сизиф трябвало да тича след нея, да я догони и да я бута отново нагоре. Според един български теолог, скритото послание на този мит се състои в идеята, че Сизиф не бива да се отчайва от привидно безсмисления труд, който полага. Защото, след много години, ще настъпи моментът, в който скалата постепенно ще се изтърка и ще се превърне в малък камък, който той “ще може да сложи в джоба си”.]
В 63 г. пр. Р. Хр., римляните сложили край на Понтийското царство на даките, а дакийският цар Митридат VI Евпатор се самоубил.
Към средата на I в. пр. Р. Хр., гетският владтетел Буребиста създал голямо царство, което включвало голяма територия от двете страни на р. Дунав, чак до Стара планина. Но и то било нестабилно и нетрайно. Скоро след смъртта му (44 г. пр. Р. Хр.), се разпаднало.
Центробежните вътрешнополитически борби в тракийските държави и разпокъсаността на траките на множество племена улеснили завоюването на тракийските земи от римляните. Първият сблъсък между траки и римляни е регистриран през 188 г. пр. Р. Хр.
След като успяла да превърне Македония в своя провинция (завоювана област) – през 148 г. пр. Р. Хр., Римската империя се загледала в земите на траките. Намесата на римляните в делата на Балканския полуостров била предизвикана от нуждата да се премахне морското разбойничество в Адриатическо море, а постепенното разпространене на властта им в балканските земи било улеснено от съперничествата и враждите, в които, след разпадането на Македонската империя, живеели малките елински, тракийски и илирийски държави. Първа тяхна жертва станало Македонското царство. Богатата Тракия привличала римските търговци и робовладелци със своите земеделски и скотовъдни продукти, както и с възможността за доставяне на роби, След двувековни усилия, римляните съумяли да сломят упоритата тракийска съпротива и, през 45 г. сл. Р. Хр., траките окончателно загубили своята независимост.
Имената на последните тракийски владетели са: Реметалк I, Раскупорис, Реметалк II, Котис IV, и Реметалк III.
В покорените тракийски земи римляните въвели своята военно-административна уредба и своята робовладелска социално-икономичвска система. Прокарани били много нови пътища за осъществяване на връзка между отделните селища и провинции. Социално-икономическото разслоение сред тракийското общество се задълбочило. Тракийското селячество било задължено да изплаща тежки данъци в пари и в натура, да дава войници и роби.
[Свидетелство за мястото на Тракия като един от източниците за робска работна ръка е етническият състав на най-голямото робско въстание в Европа, в Античността, както и етническия състав на негович водач – Спартак.]
Тракийското селячество страдало от гнета и своеволията на римската администрация, и на римската войски, но – и от експлоатацията от страна на богатите робовладелци.
Във военно-административно отношение, тракийските земи били разделени на три големи провинции [чиито имена се използват и днес]: Мизия (дн. Северна България с част от Сърбия), Тракия (земите на юг от Стара планина до Бяло море) и Македония (югозападната част на полуострова).
Първоначално, добрата организация и новите, по-високо развити робовладелски отношения оказали благотворно въздействие върху стопанското развитие на Тракия. Била преодоляна икономическата криза. Значително се увеличил броят на градовете и на крепостите. Градският живот се характеризирал с голяма активност. Този възход продължил около 200 години.
През късноантичния период (IV-VI век), в тракийските земи настъпила остра стопанска и политическа криза. Робският труд рязко поскъпнал и робовладелските латифундии и големите занаятчийски работилници западнали. Едрите земевладелци прибегнали до т. н. система на колон‘ата – те раздробявали големите си стопанства и раздавали земя на освободените от тях роби, срещу задължението последните да им дават част от получения добив. Новите притежатели на земята – кол‘оните – имали по-голяма заинтересованост да се трудят.
[Системата на колон‘ата, както този нов вид отношения се нарича в историографията, отбелязва края на робовладелската обществено-икономическа формация и постепенното й преминаване към феодализма. В Източната Римска империя ролята на колоните е заменена от свободните селяни-общинници. Промяната във Византия настъпва по време на големите аграрни преобразования, протекли през VII-VIII век.]
Настъпил упадък на градовете и на градския живот.
През 395 г., Римската империя била разделена на Западна (със столица Рим) и Източна (със столица Константинопол). За кратко, единичното държавно управление (монархията) било заменено от властта на четирима (тетрархията). Източната римска империя (Византия) показала значително по-голяма жизненост. Докато през 476 г., след превземнето на Рим от “варварите”, Западната Римска империя била окончателно унищожена, Византия продължила своето съществуване чак до 1453 г. Земите на траките били важна съставна част на Византийската империя и имали голямо стопанско и политическо значение за нейната столица Константинопол. За съвременниците на тези събития било ясно, че Западът бил изгубен за Империята.
От средата на III век започнали съществени етничски промени на населението в тракийските земи. Постоянните нападения и грабежи, извършвани от различни племена довели до опустошаване и до обезлюдяване на редица области. Същевременно, някои от тях се заселвали тук и се смесвали с тракийското население. Малка част от траките останала да живее в градовете. Те предпочитали да се изтеглят в труднодостъпни планински места, където се опитвали да съхранят етническия си облик. В навечерието на нашествията и заселването на славяните на Балканския полуостров, траките не живеели като хомогенно население в една голяма област, а били пръснати на различни места. Те продължавали да пазят своя език, своите обичаи, своите религиозни вярвания, своята културна и етническа идентичност.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.