Архив за етитет: пирати-злато

БЕЛИТЕ РОБИ НА ПИРАТСКОТО ЗЛАТО.

Гара Рок, Южен Девън, 30-те години на 17 век мистериозен кораб потъва. Липсват сведения за корабокрушението, не се съобщава и за оцелели. Няма и намек за загубено съкровище…

И въпреки всичко, то седи погребано в продължение на три века и половина докато група от любители-археолози случайно не попада на него. Следващите 3 години водолазите го пренасят в пълна тайна. През 1997 г. те изненадват Британския музей с една от най-значителните колекции от злато, намерена някога във водите на Европа. Но загадката остава… Кой е този кораб и защо е превозвал такова несметно богатство?

Сега Таймуоч пътува от естуара на Солкъм до бреговете на Северна Африка, за да разплете невероятната история за похищения, пирати и търговия с пленници от Британия и други части на Европа, предназначени за пазара на роби в Северна Африка.

Днес това единствено корабокрушение хвърля нова светлина върху съдбата на повече от милион похитени жертви. Потъналите в забвение роби от Европа. Солкъм е родното място на водолазите, които първи откриват съкровището.

В Отдела по ориенталско антично изкуство на Британския музей, откритието предизвиква огромно вълнение.

В музея бързо установяват, че монетите са от високо качество злато и идват от Африка, докато другите намерени предмети сочат, че корабът е идвал от съвсем друго място.

Домакинското оборудване на кораба говори за етническия състав на екипажа . По всичко личи, че всички или по-голяма част от тях са холандци.

Намереното включва и 400 динара, валутата на Мароко. Като уточняват времето, когато е била изсечена най-късната монета, експертите определят кога вероятно е потънал и корабът.

Монетите са от управлението на владетел, наречен Амалийд, управлявал между 1631 и 1636 г.

Монетите от Северна Африка, както и предметите с европейски произход, карат експертите да смятат, че става въпрос за холандски кораб, превозващ мароканско злато. Но за водолаза-ветеран Невъл Олдъм още много въпроси остават загадка.

Има и други следи: корабът е превозвал и голямо количество златни украшения. Бижутата са много интересни и са много важни. Голяма част от тях са обици, предназначени не за ушите, а като украшения за коса. Другото интересно нещо е, че нито едно от тези неща. Но за Невил Олдъм бижутата означават съвсем друго. Всички бижута са разсечени точно наполовина, което е била стандартна процедура при пиратите: те разделяли намереното съкровище, за да пресекат всякакви спорове. Тогава половината отивала за кораба, капитана и екипажа, а другата за хората, платили за курса на кораба. Британският музей има по-практично обяснение. Златото просто било приготвено за претопяване в кюлчета, намерени при останките. Експерти от Научно-изследователския отдел при Британския музей установяват, че кюлчетата, бижутата и монетите имат един и същи източник и по всяка вероятност това е африканско злато, тъй като носят много сходни белези със северноафриканските златни монети от по-ранния период. Златото ни отвежда в най-западното царство на северноафриканския бряг Мароко. Разположени от двете страни на пристанището, укрепените градове близнаци Сале и Рабат са могъщи наследници на пиратското минало на Мароко. Мароко, особено в края на 16 век, е била богата държава, имало злато в изобилие. Султанът по това време, Ахмед Ал Мансо, Ал Мансо Непобедимият имал и друго име: Ел Даби – Златният, заради многото злато, което имал. Това злато било превръщано в монети, като тези намерени на кораба, а след смъртта му започнала контрабанда на злато от Мароко до различни пристанища на Европа, разказва проф. Мансо. Златният сега си почива в Сейдиянските гробници в Маракеш, но легендарното му богатство е дошло от по-далечния юг от Тимбукту. През 1591 г. той изпратил голяма експедиция, която да завладее империята Сунгай и да вземе под контрол източниците на злато. Това била изключителна експедиция, при която се предполага че са загинали 22 000 души, а много от хората се върнали с разни болести. Но в резултат той завладял източниците на злато, станал много богат и се говори, че дворецът му имал стени от чисто злато, а 1400 чука непрекъснато секли монети. Няма съмнение, че златото идвало от Мароко. Но как е стигнало до Солкъм? Подозрението на Невил Олдъм, че в историята са замесени пирати, се задълбочило. В откритото съкровище на морското дъно е заровена цялата история на мароканските моряци, известни още като пирати бербери, действали в Английския канал в началните години на 17 век. Пиратите бербери идват от Берберския бряг, което е северният бряг на Африка или южният на Средиземно море. Територията, която се нарича Берберски бряг се простирала грубо между днешна Либия и Гибралтар и в нея доминирали градовете Триполи, Тунис и Алжир, а впоследствие и градовете на Мароко. Всичко това представлява т.н. Берберски бряг. Но къде са веществените доказателства, които свързват находката с Берберския бряг? Учудващото в цялата история е, че не са намерени следи от самия кораб. Само оръдията, златото и няколко лични вещи са лежали на морското дъно. Ако е бил притежание на пирати, е трябвало да изглежда както тези леки тримачтови кораби, управлявани с весла, които са имали триъгълни латински платна, различни от днешните квадратни европейски конструкции.

Разликата между североафриканския тримачтов кораб и холандския търговски кораб е като между лодка и обемист шлеп. Ако се открие корабът, конструкцията му ще покаже откъде е дошъл. Екип от Археологическата водолазна служба, която е правителствена организация от морски археолози, идва в Солкъм, на борда на своя кораб Експлорър, за да направи проучвания за корабокрушението. Познанията на любителите водолази за района, правят перспективата обещаваща. Когато Експлорър достига мястото на корабокрушението, на капитана му става ясно защо мистериозният кораб е потънал тук. Нужно е само да се огледа брега наоколо, за да се разбере, че никой кораб, попаднал в този залив по време на буря, няма шансове да оцелее.Професионалистите бяха донесли най-последното оборудване, за да изследват мястото: на първо място силно чувствителен цезиев магнитометър, който да локализира предметите от желязо. Докато капитанът прави серии от успоредни обхождания, друг уред, мулт лъчев скенер използва ехограф, чрез който да се проникне под наносите на морското дъно. Триизмерната карта на клисурата ще покаже дали има още останки от корабокрушението. Новите данни ще нарисуват възможно най-пълна картина и ще покажат дали водолазите са открили вече всички останки от кораба или все още има нови неоткрити доказателства. Водолазите имат късмет попадат на отломка от дърво. Веднага го отнасят в Британския музей за анализ. Само едно парче не може да даде представа за конструкцията на кораба. Въпреки всичко, ако археолозите разберат къде поне е расло това дърво, ще установят произхода на кораба. Материалът от вечнозелен дъб ни насочва не към Холандия, а към Средиземноморието, корабът навярно е построен по далечните брегове на Северна Африка. Да се върнем на мястото на корабокрушението. Не всички водолази споделят теорията на Невил Олдъм за пиратския кораб. Следващият намерен предмет още повече разклаща версията за Северна Африка уникална холандска лула. Предполага се, че произходът й е от Едем, в Холандия. Майсторството е от висока класа. Лула от Холандия, греди от Средиземноморието….Тези противоречия още повече задълбочават мистерията. При следващото гмуркане е открита друга следа – заровени между скалите, вкаменени, но непокътнати, невидими на пръв поглед, шепа бобени зърна са оцеляли по чудо. Експерти твърдят, че те датират от преди 400 години. От лявата ми страна са бобените зърна, намерени на морското дъно, датиращи от преди 400 години. Тяхното научно предположение е, че намерените зърна са от Средиземноморието. Още едно сериозно доказателство в полза на юга. Едрият боб е част от мароканската кухня, има го в цяла Северна Африка. Много е вероятно екипажи на корабите да са се запасявали с боб, особено ако е изсушен, за да издържи по-дълго време, и тогава произходът му наистина ни води към Северна Африка, а по всичко личи, че поне част от екипажа също е от там.

Но възможно ли е пиратски кораби да са се осмелявали да навлизат толкова навътре в Британски води през 1630 г.? Със сигурност Британия не е контролирала морето в този период.Основната причина за това са политическите противоречия между краля и парламента в навечерието на гражданската война. Кралят имал много проблеми в набирането на средства за добра флота. Незащитените пристанища на Югозапад били много уязвими. Крайбрежните селища били в голяма опасност. По време на мистериозното корабокрушение са регистрирани много северноафрикански пиратски кораби южно от Девън. Но ако техен кораб е потънал тук, какви следи биха останали на морското дъно? Според експертите, ако такъв съд е потънал, той би бил толкова неустойчив, че би се преобърнал и всички тежки предмети като оръдията, златото, котвата биха отишли право на дъното и е логично да има отпечатъци, огледален образ на разположението на тежкия товар на палубата. Ако си представим как оръдието е паднало надолу, нормалното е да е обърнато наобратно. От деветте оръдия на мястотото на корабокрушението, 8 са обърнати, но по-показателен е начинът, по който са подредени. Ако корабът е бил холандски, а не средиземноморски тримачтов, оръдията щяха да бъдат разположени на равни разстояния от двете страни на кораба и на дъното щяха да образуват две успоредни редици. Ако корабът е бил тримачтов, щяхме да намерим, както е и в този случай, две групи на разстояние от 27 до 30 метра. На тримачтовия кораб оръжието би трябвало да е отпред или отзад. То не може да е по протежението на кораба, тъй като това би пречило на веслата. Ако там е имало оръдия, естествено е че няма да има място за гребците. Оръдията лежат там, където е станало нещастието. Но никъде не се виждат греди. Ако корабът, като ранена птица, е бил оставен на милостта на природните стихии, то вятърът и теченията са го отнесли в посока на т.н. марокански пясъци. През деня местните хора са видели телата и парчетата дърво. Погребали са мъртъвците, а дървения материал са използвали. Пиратите бербери са известни като мароканци и може би оттам е дошло името марокански пясъци.

На пясъчното дъно е открита дръжка, за която се предполага, че от голяма тенджера. Новото откритие е изпратено в Британския музей за анализ. Нужни са няколко дни, за да излязат резултатите. Морските археолози вече почти са привършили изследванията си. Невил Олдъм и хората му се качват на борда на Експлорър, за да анализират резултатите. Те нямат търпение да видят триизмерната карта на местността, където работят последните три години. Върховете на цветните линии показват къде са разположени оръдията, но важното е това, което липсва. Резултатите показват, че екипът трябва да направи преоценка на първоначалното си предположение. Извършено е пълно претърсване на околността, без да бъдат локализирани тежки греди. Вероятността корабът да е бил по-лек, започва да надделява. Направеният експертен анализ на дръжката е следващата стъпка в разбулването на мистерията. Установи се, че тя е част от много голям казан, който не е правен в Северна Европа, а някъде по Средиземноморието и най-вероятно в Северна Африка. Готварското оборудване на тримачтовия кораб е включвало огромни казани за готвене. Ако това е бил пиратски тримачтов кораб, то причината, която го е привлякла към европейските брегове е потресаваща. Тази брегова линия фактически се е управлявала от тях и се стигнало до там, че корабите не излизали в морето, защото пиратите искали не кораби, а жива плът, която продавали или предлагали за откуп в Северна Африка. Неохраняван, Английският канал и цялото западноатлантическо крайбрежие са били в ръцете на тези морски разбойници. Един от най свирепите корсари се казвал Мурат Райс. Пиратът вече бил пленил 400 души от Исландия и други 1200 от Мадейра, когато се отправил към бреговете на Южна Ирландия и малкото рибарско селище Балтимор. Според експертите, Мурат Райс хвърлил котва около 10 часа вечерта, в неделя, на 19 Юни 1631 г. близо до устието. Първата атака започнала по този начин: четири от лодките напуснали кораба, като тези от пиратите, които не гребели, се снишили ниско долу. Заобиколили мястото, слезли на чакълестия бряг и оттук насетне започнал най-дългият ден в Балтимор. Нападнали къщите, запалили сламените покриви, няма сведения какво точно се е случило, но всичко било в пламъци и дим, двама души били убити, хората бягали ужасени, а целта на пиратите била да хванат колкото се може повече живи. Общият брой на пленените надвишавал 100, а в последната лодка били само жени и деца, някъде около 80 жени и деца, и 20 мъже. Това никога не било забравено и днес една от кръчмите има на входа си възпоминателна плоча. Старото селце Балтимор изчезнало. Нито една от жертвите не се вънала. 109-те мъже, жени и деца, отвлечени от Мурат Райс, били в морето около 40 дни. На мнозина им се искало да не са между живите. Вратата на пристанището на Сале за тях се превърнала във врата към ада. Според съвременни източници, някои от новодошлите пленници умрели от уплаха.Един от малкото пленници, които успели да се върнат обратно в Англия, Джеймз Уодсуърд, разказва, че с пленниците се отнасяли като с домашни птици. Бяхме откарани в замък в Сале и ни угояваха като петли, за да сме по-дебели при продажбата, разпределиха ни помежду си и ни продадоха.

Според някои, толкова много бели роби е имало в Алжир, че е било възможно да се замени християнин за глава лук. Извън крепостните стени на Рабат има останки от пазара на роби. Пленените ирландци сигурно също са били продавани тук. Същата участ сполетяла и многочислен брой пленници от Европа. Според различни източници за населението, се очертава, че между 1580 и 1680 г. по около 34-35 000 роби периодично са откарвани в робство. Излиза, че от 1530 до 1780 г., т.е. за два и половина века, около милион, милион и четвърт бели европейци са поробени и откарани в Северна Африка. При такава статистика не е учудващо, че ужасът от нападателите или турците, както още наричали пиратите бербери, сграбчил здраво въображението на Европа. Държавният архив сочи, че нападенията на кораби през 17-ти и 18 век са били реалност. Североафриканските пирати съобщават също за гибелта на голям брой британски моряци. Изведнъж ролите се разменили и самите пирати били хващани в плен. В годините след 1600-на замъкът Бери Померой, близо до Дортмут бил крепост на Баронет Сиймор. През 1626 г. в архивните документи се казва: Още един кораб от Сале бе докаран в Сейнт Ив от Уилям Харис от Луу и други англичани, които, след като били пленени от турците и държани като роби, въстанали и сами задържали 32 на борда. Алжирският държавен глава протестирал пред Лорд Сиймор, че хората му са невинни, но без резултат. Пиратите били държани за кратко в замъка. Бил съставен план за размяна на алжирските затворници с английски роби от Северна Африка. Пътуването до Северна Африка пропаднало, тъй като самите пирати били продадени като гребци. Огромни състояния се правели от търговията с роби. Но много често най-големите печалби идвали от препродажбата им обратно на техните близки. Ако заплатата на един работник била 20 лири годишно, то цената на роб е била около 40 лири. За жена се плащало повече. През 1645 г. Мери Брустър била освободена от Алжир за 1392 лири. Хората от крайбрежието губели своите съпрузи, бащи и синове завинаги. Моряците и особено пленените и отвлечени в морето рибари, не хранели надежда, че ще видят повече зелените поля и семействата си. За някои платили откуп често посредством намесата на католическата църква. Обикновените моряци нямали този късмет. Животът им бил истинска мъка. 9 от 10 пленени били мъже, но много търсени станали и жените. Съдбата им била истински кошмар. Джозеф Питс, взет в плен през 1673 г. описва купувачите как бъркали с пръсти в устата им, за да проверят зъбите им, опипвали гърдите им, а понякога, с позволението на продавача, проверявали дали са девствени или не.

Белите робини били високо ценени в тази част на Северна Африка и веднъж попаднали в плен, първото нещо било да ги предложат за харема на султана, останалите били продавани на много висока цена. Но какъв бил животът на попадналите в харема? Чейла е просторният дворец от 14 век на един от мароканските управници: Абу ал Хасан. Султанът лежи сред развалините на джамията. До неговата бяла надгробна плоча има още две: тези на жена му и на тяхната дъщеря. Интересното в случая е, че жената, погребана до него, не е мароканка, а англичанка. Била е английска пленничка, която се оженила за владетеля и станала много важна личност. Получила най-красивото арабско име, Шамситоха, което означавало Изгрев. Тази абсолютно противоположна история е илюстрация на пламналата любов между Султана и християнската заложница, която станала мюсюлманка и втората по важност личност в държавата след Султана. Малко са историите с такъв щастлив край. Ако харемът се смятал за истински ужас за западната жена, то за мъжете това били лодките, където цял живот оставали приковани за веслата. Смятали го за Адът на Земята, за Божие наказане. Най-тежкото време за робите било по време на преследване или бягство, когато трябвало да гребат с пълна скорост, до изнемогване, 24 часа в денонощието. Тези, които губели съзнание били налагани с камшик от боцмана, който сновял надолу нагоре между робите. По всичко личи, че точно такъв кораб е претърпял въпросното корабокрушение, но една малка подробност от загадката остава неразгадана многото намерени предмети от холандски произход. Отговорът на този въпрос изисква да разберем кои всъщност са били хората, които командвали тези кораби. Кой е Мурат Райс – пиратът, опустошил и разрушил Балтимор. Той бил холандец по произход, прочут моряк, холандски ренегат, бил женен, но изоставил жена си и децата си, приел исляма и действал най-напред в Сале, близо до Рабат в Мароко. Разбулването на идентичността на Мурат Райс ни принуждава да преосмислим пиратския свят. Мурат Райс, известен преди като Ян Янзун без съмнение е уникален. Установено е, че голяма част от хората, които командвали пиратските кораби били европейци. Някога били пленници, но тъй като преди това са били моряци, при това много добри, често пиратите ги ползвали за свои помощници. Други пък доброволно слагали тюрбана и търсели щастието си на Африканския бряг. Какво обаче е правел този капитан на пиратски кораб, с толкова много пари на борда. Не е ли било по-сигурно да ги остави у дома. Когато някой корсар е трябвало да напусне пристанището на Сале, той не е оставял парите си в банка, защото тогава нямало банки. Те били забранени от исляма, заради лихвата и така, когато корсарът пътувал, той вземал и парите си, тъй като те му били нужни за някои сделки.

Сега вече разполагаме с достатъчно на брой части от този подводен пъзел и морският историк Малкъм Дарч е готов със своето заключение: Както мнозина други и ние най-напред си помислихме, че става въпрос за холандски кораб, тъй като има сведения за много такива кораби, изчезнали през вековете, но когато сложихме на кантара веществените доказателства, произхода на златото, разположението на оръдията, размерите на корабокрушението, дървения материал, вида му, бобените зърна, дръжката на казана и самия факт, че много европейски моряци са станали пиратски капитани, според мен, може да става въпрос само за североафрикански плавателен съд, пиратски кораб, който се загубил след като напуснал така наречените Марокански пясъци. Мистериозното корабокрушение може би най-накрая разбули своята тайна. Като разрешихме загадката на Марокансите пясъци, се върнахме в малко познатата история на Британия, при потъналата в забрава съдба на стотици хиляди мъже, жени и деца, отвлечени и закарани насила на Африканския бряг, за да не се върнат никога повече.

Часът на ВВС: