За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през далечната 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но техните корени са били много по-стари, а изминатият исторически път – много по-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародина и какъв е техният произход? Много са теориите, които се опитват да дадат отговорна тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, че едва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес сувереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българската-племенна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и Източна Монголия. Основание за това съвременната наука намира в древно-китайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близост с уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни,авари, хазари, огузи, печенези, кумани.

Продължете да четете Най-ранно споменаване на българите у Анонимния римски хронограф г.354 →

Огромен подземен град с площ от 200 квадратни километра е открит под древната столица на даките – Сармизагетуза (Западна Румъния), предаде ИТАР-ТАСС, цитирана от БТА.
Румънските археолози са успели със съвременна техника да определят разположението на 75 големи помещения, свързани помежду си с тунели и тайни коридори. Археолозите предполагат, че там е имало древен град с инфраструктура, предназначена не само за отбрана, но и за живеене. Смята се, че комплексът е бил изграден през първи век от н.е. или дори по-рано.
Продължете да четете Огромен подземен град е открит в Румъния под древната столица на даките →

Нарцис търси планината на тракийските владетели край Враца, Жоро намери тъкачен стан на 6300 години при Мездра, а Сергей изрови оттам дезодорант на 17 века. Така фамилиарно се отнасят към тримата археолози във Врачанско, защото сензационните им открития в последните няколко години ги направиха популярни почти като фолк звезди. Стигна се дотам, че артефактите, които излизат от разкопаните земни пластове, помпат по-силно самочувствието на местните, отколкото съвременното им битие.“Ние сме били голяма работа!“, чуди се народът, който май взе да разбира от археология повече, отколкото от футбол.
Това лято ст.н.с. д-р Нарцис Торбов от Врачанския исторически музей продължи разкопките си край прохода „Вратцата“, известен досега като природен феномен и истинско предизвикателство за алпинистите да катерят страховитите отвесни скали. Оказа се, че до „Вратцата“, откъдето идва името на Враца, е разположена зле проучената доскоро местност Градище, която буквално е нагнетена с история. От две години насам Нарцис Торбов опровергава съшитата с бели конци теория на историци, които искали да се докарат на руснаците, че Вратица е славянско селище. Това, което намира Торбов под пластовете цивилизация, които спят под сипеите при Лудото езеро, се приближава до хипотезата му, че Враца е най-старата столица на трибалите. Продължете да четете Враца – старата столица на тракийското племе трибали →

 Мощите, открити при разкопки на остров „Св. Иван“ край Созопол, са на Св. Йоан Предтеча -светецът, който епредсказал появата на Исус Христос, и койтого е кръстил във водите на река Йордан.

Това обяви в крайморския град проф. д-р Казмир Попконстантин, цитиран от БТА.Реликварят бе отворен пред журналисти при засилени мерки за сигурност. Припомняме, той беше открит преди дни.Кутията съдържа части от ръка, лицева част и зъб,допълва burgasnews.com. Предстои да бъде направенантропологичен анализ.Стана ясно, че реликварият е от алабастър, а не от мрамор, както предполагаха предварително археолозите.Преди церемонията мощехранителницата беше осветена от Сливенския митрополит Йоаникий. Реликварият беше отворен от проф. Попконстантинов, в присъствието на министър Божидар Димитров, ст.н.с Александър Минчев и директора на Археологическия музей в Созопол Димитър Недев.Алабастърът е по-скъп материал от мрамора, както навремето, така и днес. И вътре наистина имаше мощина Свети Йоан Предтеча. Археолозите очакваха или пръсти на едната ръка, или парче от черепа му, тъй като именно такива кости са се пазили в Патриаршията в Константинопол, обясни проф. Божидар Димитров.По думите му се потвърждава, че това са автентични кости. Най-вероятно още в дълбока древност някой от Константинополската патриаршия е дарил на манастирачаст от светите мощи, съхранявани в Константинопол.Според проф. Божидар Димитров наличието на мощите на Св. Йоан Кръстител на остров Св. Иван се обяснява с това, че манастирът „Свети Георги“, където те бяха открити, е биледин от най-големите царски и патриаршески центрове.Точно там е била сватбата на цар Светослав Тертер с византийската принцеса Теодора. Проф. Димитров посочи, че е открил документи за наличието на този манастир вбиблиотеката на Ватикана, след което са започнали и разкопките на острова.Реликварият е подобен по форма на саркофазите от Античността и такъв се открива за първи път по българското крайбрежие. Съществува и още една такава мощехранителница,открита в Поморие, но тя е пренесена в музея за изкуство в Атина.Проф. Попконстантинов потвърди, че откритата заедно с реликвария каменна кутийка е служила за пренасяне на светите мощи. Върху нея има надпис на гръцки език, който посочва кой е приносителят – Тома. Мощите са пренесени на острова на 24 юни, когато е роден светецът.Те бяха предадени на Българската патриаршия, която трябва да реши къде ще бъдат изложени.

Вивакс Груп ООД е новия официален представител на всички търговски марки на фирамата Фърст Тексас Лимитед за България.Това включва търговските марки при метал детекторите – Fisher, Teknetics, Bounty Hunter и за уредите за нощно виждане – IGen.Това стана факт след успешното сертифициранена 16 и 17 юни 2010 на Вивакс Груп ООД лично от г-н Крейк Фрешер от Фърст Тексас Лтд. Висока оценка получи организацията на дистрибуцията на металдетектори и високо професионалния сервиз, който позволява възможно най-кратките срокове за сервизно обслужване. Висока оценка получи и специализирания интернет магазин за металотърсачи –собственост на Вивакс Груп ООД – www.mdetectors.com , който е с основен пазарен дял в България и съществен на Европейския пазар.

Вивакс Груп ООД, става собственик и на домейните: www.fisher.bg : www.teknetiks.bg и www.bountyhunter.bg и стартира новия онлайн супермаркет за техника, аксесоари, екипировка и оборудване за хоби, свободно време, планинарство, колекционерство, лов и металдетектинг www.weekend-shop.com  

Фирмата планира, да бъдат разрабонети и пуснати за продажба специално разработени за тях сонди S.E.F.  за моделите на Фишер F2 и F5, като по този начин ще баде пуснат комплекта F2 мега и F5 мега с две сонди, които ще станат най-конкурентните в своя клас.

„Глухите камъни са място с голяма култова натовареност. Твърде вероятно е да се окаже по- голям или поне с размерите на Перперикон култов комплекс” сподели д-р Георги Нехризов научен сътрудник към Археологическия институт  на БАН. В тази връзка на 17 август в зала „Любимец” гр. Любимец бе организирана пресконференция, на която присъставаха журналисти от региона.
Той сподели пред тях, че благодарение на подкрепата на общинското ръководство, те работят вече втора година на този обект и са изцяло на издръжка на общината. Благодарение на тази подкрепа те успяват да си вършат работата и да правят по няколко големи разкрития.
Тази година той  работи съвместно с екипа на д-р Веселка Кацарова, която също е от Археологическия институт към БАН. Тя прави проучавене пък на античния комплекс.
Скалите са обявени за паметник на културата от доста години, но по – обстойни разработки на този комплекс започват да се правят едва отпреди няколко години. Двата екипа са много обнадеждени от резултатите, които ежедневно получават от своята работа.
По време на пресконференцията д-р Нехризов разказа историята на комплекса и откритията, които са намерили по време на разкопките. Според него този комплекс се намира на много по– голяма площ, от колкото е известно до момента, а това, което се вижда сега, се явява като негов център.
Целият обект обхваща над 20 скални масива, по които се наблюдава продължително обитаване от І-то хил.пр.хр. или т.н. ранно-желязна епоха и стига до късното Средновековие. Археолозите смятат, че става въпрос за затворен манастирски комплекс, а изсичанията в скалите се ползат за поставяне на праха на видните личности от племето.  Пример за това е Скалната църква, открита вследствие на иманярски разкопки. Уникалното при нея е, че разполага с щерна, която почти целогодишно е пълно с вода. При теренни обхождания са намерени релефна украса, напречни изсичания, мраморна плоча, парапетна мраморна колона и др. Намерени са още стенописи: лоза с лист и грозд, стенопис с букви, дрехи на светци, драперии. В северната част на църквата е открит камък с врязан кръст на него и голяма паница от 12-13 в.
Другият интересен и основен факт е, че откритата керамика е от ранно-византийската епоха. Вече има доказателства, че средновековната църква стъпва на основите на ранно- християнската църква. Всички проучвания сочат, че става въпрос за култов център, изграден от траките и който е обитаван в продължение на векове.
Археолозите са категорични, че става въпрос за едно и също селище, което обхваща вр. „Св. Марина” и „Глухите камъни”, защото и на двата обекта са представени едни  и същи периоди. В близост до върха са открити оградна крепост и тракийски материали от същия период. Друго доказателство е близостта на двата обекта и пътят, който ги свързва. Това е единственият възможен и най – близък начин за връзка между тях.
На вр. „Св. Марина” също е имало църква, която е носила същото име.Според д-р Кацарова, църквата, която се намира под вр. „Св. Марина” е била използвана през два етапа – раннохристиянския и през средновековието.Работата на двата екипа доказва, че там има трайно отсядане на хора – открити са жилища и селища, които са се развивали между 300 и 400 години. Намерена е много керамика, съдове и миниатюрни човешки изображения. Има данни, които сочат за доста масивни градежи по южния склон на култовия комплекс.
Още в първите дни на миналогодишната проучване археолозите откриват на Глухите камъни уникален тракийски петроглиф – рисунка, изсечена в скалата. Според  д-р Нехризов е изобразена ладия, която пренася Слънцето. Това се явява и емблемата на целия комплекс, който обаче не е изграден във връзка със соларния култ, а по-скоро те са свързани с култово-погребалните вярвания на траките.
През тази година откритите находки до момента са монети на Михаил Комнин от средата на 12 в., бронзово кандило, много керамика с различна декорация и кости.Въпреки че разкопките дават своя резултат, д-р Нехризов е убеден, че комплексът ще е обект на проучвания десетилетия наред, а това са само първи стъпки.
Въз основа на откритията д-р Г. Нехризов и Общинска администраця – Любимец, обмислят вариант да социализират обекта, за да може да се виждат повече неща от всички, които го посещават. За тази цел се предвижда да бъде изработен съвместен проект, с който да се кандидатства по Европейски програми за културен туризъм.
Евентуалното финансиране на проекта ще превърне култовия комплекс на траките в приятна културна дестинация за туристите.

Продължение…

За по-детайлна защита на тезата ни, която ще изложим по-долу, ще си позволим да цитираме споменатите пасажи от Тит Ливий и Плутарх. Първият описвайки бойните действия между консула Сулпиций и Филип V през 202 г. пр. Хр., между другото казва:

“…Повечето от околните места били гористи и като такива крайно неудобни за действието на македонската фаланга… пък и траките дори не могли да си послужат със своите румпии, които бидейки предълги, преплитали се между спускащите се отвред клони на дърветата…”.

Плутах пък описва битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. така:

“…Първи настъпили тракийците, от чиито вид Назика, както сам казал, най-много се изплашил. Те били снажни мъже, въоръжени със светли и блестящи големи щитове („tuveoi“ – б.н.) и перикнемиди, отдолу облечени с черни хитони, поклащайки на дясното си рамо издигнати нагоре тежки ромфеи”.

Както отбелязва Г. Михайлов, щитовете споменати от Плутарх са наречени “tupeoi”, като названието им произлиза от думата “врата”, предизвиквайки представата за голям правоъгълен или овален щит, подобен на латинския “scutum”. По този начин за ромфеята е оставала свободна само дясната ръка. Споменатото от Плутарх поклащане на дясното рамо би се получило само, ако оръжието е закрепено към гърба на притежателя си с ремък или пък е било поставяно в своеобразна ножница, също носена на гърба. Ако разгледаме детайлно пасажът от същия автор, ще открием два отчетливо разделени момента: свидетеля на битката (пълководеца Назика) е видял траките с това оръжие издигнато над рамо пред римския строй, а в следващият миг те вече са атакували и се врязали в легионите. В такъв случай възникват два въпроса: Първо: как в стремителната атака на неприятелските редици бойците биха могли с една ръка, държейки дръжката на това дълго близо 150 см. оръжие, прикрепено за гърба да го изтеглят готово за бой, а в другата да носят тежък щит? Второ: за какво е използвано оръжието – за сечене или за мушкане и как се ползвало в мелето на битката?

Описаната от Плутарх тракийска войскова част не е сбирщина от хора, а ако се съди по еднаквостта на облеклото и въоръжението явно става въпрос за добре екипирана войскова единица, организирана и подчинена на един замисъл. Големите щитове предполагат сгъстен строй, подобен на македонската фаланга или римския легион, където такова дълго оръжие, използвано за сечене би било неизползваемо поради липса на пространство. Характерни за гърци, македонци и римляни са късите мечове (дължина 50-60 см.), като за римляните Тит Ливий и Флавий Вегеций Ренат казват, че войниците били обучавани да мушкат, а не да секат.

Само две от описаните по-горе находки имат криви остриета, което предполага удобство при сечене, докато при останалите остриетата са прави. Едва ли с такова дълго (135-150 см.) оръжие, със сравнително тясно острие, би било удобно да се нанесе сечащ удар върху един добре брониран противник, като например римляните с шлемове и железни ризници, прикриващи се зад стена от щитове . Като се има предвид формата на оръжието, много по-удобно би било с него да се мушка, като се държи с две ръце, но тогава възниква въпросът как се носи големия щит. Дори и да се носи от физически силен боец, то ако се държи накрая за ръкохватката, би се нарушил баланса му. В такъв случай пробивната му мощ ще е нищожна и тънкият връх ще се счупи. Това предложение влиза в противоречие с данните на Тит Ливий, където дългите “румпии” се преплитали в ниските клони на дърветата (т.е. предполага се, че с тях се е эамахвало), а също и с изображенията по релефите от Адамклиси, където служещите си с това оръжие го държат с две ръце. Явно има съществено разминаване между запазените данни и предположенията на съвременните изследвачи. То се подсилва и от следната забележка на античния лексикограф Хизихий: “Ромфея – тракийско оръжие за защита – махайра, меч или дълго копие”.

Ако погледнем съпровождащия инвентар, на някой от оръжията за които имаме данни, се вижда, че той съвсем не е беден. Още по-интересен е и фактът, че там присъстват допълнителни нападателни оръжия: в един от случаите копие; а в друг къс меч, което показва, че притежателя на т. нар. ромфея не е разчитал само на нея. Странно е за редови войни наличието на стабилно защитно въоръжение: в три от гробните комплекси присъстват бронзови шлемове (Сатовча, Дебрен, Плетена), като единия от тях е комбиниран с бронзова броня (Сатовча),а втория с бронзови наколенници, шест торкви и вероятно кожена или платнена броня, подсилена със споменатите от разкопвача бронзови апликации (Плетена). В още един гроб освен оръжието има и бронзови торкви също шест на брой. По принцип в Тракия защитните доспехи са били притежание на състоятелни лица. Заедно със скъпите доспехи се откриват конски кости, или амуниция, което недвусмислено сочи че притежателите им са конници. Категорично може да се твърди ,че такива липсват при описваните находки, което означава само едно-воините използващи тези оръжия са били пешаци. Интересно е, че в нито един от случаите не са открити следи от щит. Това може да се обясни с наличието на оръжие, толкова дълго, защото е трябвало да се държи с две ръце и най-вероятно е използвано за мушкане, а по-рядко и за сеч. В подкрепа на това наше твърдение ще споменем стенописът от откритата през 1982 г. гробница до с. Свещари, Исперихско (до този момент не използван като паралел от занимаващите се с въпроса изследователи) (Фиг.7).

Композицията на стенописа включва конник, следван от двама пешаци и четири жени срещу тях. Първият от пешаците носи на рамото си оръжие, описвано като копие, на главата си има калпак или шлем, а на кръста му се забелязва меч. Странно е, че той държи т. нар. копие за самия му край, а копие така не се носи. Въпреки, че стенописът не е завършен, ясно се забелязва широкото острие и извития му горен край, т. е. въпросното оръжие изобразено на стенописа от Свещари напълно съвпада с някой от описаните от нас по-горе археологически находки.

Всичко това ни дава основание да предложим следната хипотеза. Оръжието, описвано в научната ни литература като ромфея се състои от право и по-рядко извито, едностранно заточено острие и дълга дръжка, завършваща с ръкохватка, която е била обкована с дърво или кост. Според нас оръжието се е носило по следния начин: едната ръка е стояла върху ръкохватката, а другата се е разполагала върху трапецовидната дръжка, която навярно на това място е била облечена с кожа или друг подходящ материал, изпълняващ ролята на амортисьор. Силно издължената форма на острието с тънкия връх е спомагала за нанасянето на мушкащ удар, проникващ през противниковия доспех. Като се има предвид високата цена на оръжието в онази епоха и сложната технология на изработване (направено е от една пръчка желязо), както и богатия гробен инвентар, открит с него може да заключим, че с това оръжие са били въоръжени състоятелни войни, воюващи като пешаци. (Фиг.8)

Те най-вероятно са отговаряли за охраната на своя господар, както е показано и на стенописа от Свещари. Поради липсата на щит тези войни са били снабдени с шлемове и доспехи, защитаващи останалите части на тялото, както и с нападателни оръжия за близък бой. С дългите си оръжия те са държели на разстояние противникът, като особено са били ефективни срещу конници, при които защитата от долу нагоре винаги е представлявала проблем. Със сигурност може да се каже, че това оръжие не е меч, но не е и описваната от Тит Ливий и Плутарх ромфея/румпия.

Като се има предвид датировката на находките, с които се открива това оръжие, то може най-общо да се отнесе към периода ІV-І в. пр. Хр., като подобните оръжия от релефите в Адамклиси, могат да се приемат за негова по-късна реминисценция и поради тази причина считаме за уместно тяхното разглеждане на друго място. В заключение ще цитираме проф. Г. Михайлов, който според нас е дал най-точното определение за разглежданото по горе оръжие: “…Може би у различните племена или по-скоро през различните епохи името е било давано на различни оръжия от този вид…”.

Само нови, добре проучени находки, открити в ненарушена археологическа среда и разгледани заедно със сведенията у античните автори, както и със запазените произведения на изкуството биха спомогнали да се даде точен отговор на въпроса: Какво представлява тракийската ромфея? Край.

Станимир Димитров
Тракия и околният свят. Научна конференция
Шумен, 2004 г.
МИФ 9, 2005 г. 285-294 с

ЗАБРАНЕНА ЗОНА • Преди 10 ноември по върховете имало два иманярски клана – троянско-великотърновският с босове Милко Балев и Димитър Стоянов и странджанско-сакарски
• Едните дирели съкровището на цар Шишман в Стара планина, а другите – имането на Вълчан войвода в странджанската местност Бегликташ

Най-възрастният български иманяр е Кирил Димитров – Мики. Роденият в Сливница през далечната 1919г. търсач на реликви има бурна биография. След като завършва гимназия в София и воюва в последната фаза на Втората световна война, започва работа като чиновник в Министерството на земеделието. Бързо обаче „става неудобен“ на новата власт и му посочват вратата. Десетилетия след това е принуден да си вади хляба като монтажник. Докато „строи социализма“ обаче, се запалва по иманярството. Тази страст не го оставя до преклонна възраст, въпреки че вече няма сили да шета по гори и чукари, да обменя вехти карти и да си хортува с „колеги“ в Андровото кафене в родния му град, където от време оно се събира цветът на нашенските търсачи на съкровища.
Продължете да четете НАЙ-СТАРИЯТ БЪЛГАРСКИ ИМАНЯР КИРИЛ ДИМИТРОВ – МИКИ: МИЛИЦИЯТА УБИ ЧОВЕК ЗАРАДИ ИМАНЕ В ТРОЯНСКИЯ БАЛКАН →