Всички публикации от admin

Огромен подземен град е открит в Румъния под древната столица на даките

Останки от светилища в Сармизеджетуса

Огромен подземен град с площ от 200 квадратни километра е открит под древната столица на даките – Сармизагетуза (Западна Румъния), предаде ИТАР-ТАСС, цитирана от БТА.
Румънските археолози са успели със съвременна техника да определят разположението на 75 големи помещения, свързани помежду си с тунели и тайни коридори. Археолозите предполагат, че там е имало древен град с инфраструктура, предназначена не само за отбрана, но и за живеене. Смята се, че комплексът е бил изграден през първи век от н.е. или дори по-рано.
Продължете да четете Огромен подземен град е открит в Румъния под древната столица на даките

Враца – старата столица на тракийското племе трибали

tribal.jpg

Нарцис търси планината на тракийските владетели край Враца, Жоро намери тъкачен стан на 6300 години при Мездра, а Сергей изрови оттам дезодорант на 17 века. Така фамилиарно се отнасят към тримата археолози във Врачанско, защото сензационните им открития в последните няколко години ги направиха популярни почти като фолк звезди. Стигна се дотам, че артефактите, които излизат от разкопаните земни пластове, помпат по-силно самочувствието на местните, отколкото съвременното им битие.“Ние сме били голяма работа!“, чуди се народът, който май взе да разбира от археология повече, отколкото от футбол.
Това лято ст.н.с. д-р Нарцис Торбов от Врачанския исторически музей продължи разкопките си край прохода „Вратцата“, известен досега като природен феномен и истинско предизвикателство за алпинистите да катерят страховитите отвесни скали. Оказа се, че до „Вратцата“, откъдето идва името на Враца, е разположена зле проучената доскоро местност Градище, която буквално е нагнетена с история. От две години насам Нарцис Торбов опровергава съшитата с бели конци теория на историци, които искали да се докарат на руснаците, че Вратица е славянско селище. Това, което намира Торбов под пластовете цивилизация, които спят под сипеите при Лудото езеро, се приближава до хипотезата му, че Враца е най-старата столица на трибалите. Продължете да четете Враца – старата столица на тракийското племе трибали

Мощи на Св. Йоан Кръстител лежали векове край Созопол

 256x233.jpg381590imagelarge.jpgrelikvarii1.jpgМощите, открити при разкопки на остров „Св. Иван“ край Созопол, са на Св. Йоан Предтеча -светецът, който епредсказал появата на Исус Христос, и койтого е кръстил във водите на река Йордан.

Това обяви в крайморския град проф. д-р Казмир Попконстантин, цитиран от БТА.Реликварят бе отворен пред журналисти при засилени мерки за сигурност. Припомняме, той беше открит преди дни.Кутията съдържа части от ръка, лицева част и зъб,допълва burgasnews.com. Предстои да бъде направенантропологичен анализ.Стана ясно, че реликварият е от алабастър, а не от мрамор, както предполагаха предварително археолозите.Преди церемонията мощехранителницата беше осветена от Сливенския митрополит Йоаникий. Реликварият беше отворен от проф. Попконстантинов, в присъствието на министър Божидар Димитров, ст.н.с Александър Минчев и директора на Археологическия музей в Созопол Димитър Недев.Алабастърът е по-скъп материал от мрамора, както навремето, така и днес. И вътре наистина имаше мощина Свети Йоан Предтеча. Археолозите очакваха или пръсти на едната ръка, или парче от черепа му, тъй като именно такива кости са се пазили в Патриаршията в Константинопол, обясни проф. Божидар Димитров.По думите му се потвърждава, че това са автентични кости. Най-вероятно още в дълбока древност някой от Константинополската патриаршия е дарил на манастирачаст от светите мощи, съхранявани в Константинопол.Според проф. Божидар Димитров наличието на мощите на Св. Йоан Кръстител на остров Св. Иван се обяснява с това, че манастирът „Свети Георги“, където те бяха открити, е биледин от най-големите царски и патриаршески центрове.Точно там е била сватбата на цар Светослав Тертер с византийската принцеса Теодора. Проф. Димитров посочи, че е открил документи за наличието на този манастир вбиблиотеката на Ватикана, след което са започнали и разкопките на острова.Реликварият е подобен по форма на саркофазите от Античността и такъв се открива за първи път по българското крайбрежие. Съществува и още една такава мощехранителница,открита в Поморие, но тя е пренесена в музея за изкуство в Атина.Проф. Попконстантинов потвърди, че откритата заедно с реликвария каменна кутийка е служила за пренасяне на светите мощи. Върху нея има надпис на гръцки език, който посочва кой е приносителят – Тома. Мощите са пренесени на острова на 24 юни, когато е роден светецът.Те бяха предадени на Българската патриаршия, която трябва да реши къде ще бъдат изложени.

Вивакс Груп ООД е новия официален представител на всички търговски марки на фирамата Фърст Тексас Лимитед за България.

 mdpictirefisher.jpg

Вивакс Груп ООД е новия официален представител на всички търговски марки на фирамата Фърст Тексас Лимитед за България.Това включва търговските марки при метал детекторите – Fisher, Teknetics, Bounty Hunter и за уредите за нощно виждане – IGen.Това стана факт след успешното сертифициранена 16 и 17 юни 2010 на Вивакс Груп ООД лично от г-н Крейк Фрешер от Фърст Тексас Лтд. Висока оценка получи организацията на дистрибуцията на металдетектори и високо професионалния сервиз, който позволява възможно най-кратките срокове за сервизно обслужване. Висока оценка получи и специализирания интернет магазин за металотърсачи собственост на Вивакс Груп ООД – www.mdetectors.com , който е с основен пазарен дял в България и съществен на Европейския пазар.

Вивакс Груп ООД, става собственик и на домейните: www.fisher.bg : www.teknetiks.bg и www.bountyhunter.bg и стартира новия онлайн супермаркет за техника, аксесоари, екипировка и оборудване за хоби, свободно време, планинарство, колекционерство, лов и металдетектинг www.weekend-shop.com  

Фирмата планира, да бъдат разрабонети и пуснати за продажба специално разработени за тях сонди S.E.F.  за моделите на Фишер F2 и F5, като по този начин ще баде пуснат комплекта F2 мега и F5 мега с две сонди, които ще станат най-конкурентните в своя клас.

Глухите камъни край Любимец

tirn-i-fig04.jpg„Глухите камъни са място с голяма култова натовареност. Твърде вероятно е да се окаже по- голям или поне с размерите на Перперикон култов комплекс” сподели д-р Георги Нехризов научен сътрудник към Археологическия институт  на БАН. В тази връзка на 17 август в зала „Любимец” гр. Любимец бе организирана пресконференция, на която присъставаха журналисти от региона.
Той сподели пред тях, че благодарение на подкрепата на общинското ръководство, те работят вече втора година на този обект и са изцяло на издръжка на общината. Благодарение на тази подкрепа те успяват да си вършат работата и да правят по няколко големи разкрития.
Тази година той  работи съвместно с екипа на д-р Веселка Кацарова, която също е от Археологическия институт към БАН. Тя прави проучавене пък на античния комплекс.
Скалите са обявени за паметник на културата от доста години, но по – обстойни разработки на този комплекс започват да се правят едва отпреди няколко години. Двата екипа са много обнадеждени от резултатите, които ежедневно получават от своята работа.
По време на пресконференцията д-р Нехризов разказа историята на комплекса и откритията, които са намерили по време на разкопките. Според него този комплекс се намира на много по– голяма площ, от колкото е известно до момента, а това, което се вижда сега, се явява като негов център.
Целият обект обхваща над 20 скални масива, по които се наблюдава продължително обитаване от І-то хил.пр.хр. или т.н. ранно-желязна епоха и стига до късното Средновековие. Археолозите смятат, че става въпрос за затворен манастирски комплекс, а изсичанията в скалите се ползат за поставяне на праха на видните личности от племето.  Пример за това е Скалната църква, открита вследствие на иманярски разкопки. Уникалното при нея е, че разполага с щерна, която почти целогодишно е пълно с вода. При теренни обхождания са намерени релефна украса, напречни изсичания, мраморна плоча, парапетна мраморна колона и др. Намерени са още стенописи: лоза с лист и грозд, стенопис с букви, дрехи на светци, драперии. В северната част на църквата е открит камък с врязан кръст на него и голяма паница от 12-13 в.
Другият интересен и основен факт е, че откритата керамика е от ранно-византийската епоха. Вече има доказателства, че средновековната църква стъпва на основите на ранно- християнската църква. Всички проучвания сочат, че става въпрос за култов център, изграден от траките и който е обитаван в продължение на векове.
Археолозите са категорични, че става въпрос за едно и също селище, което обхваща вр. „Св. Марина” и „Глухите камъни”, защото и на двата обекта са представени едни  и същи периоди. В близост до върха са открити оградна крепост и тракийски материали от същия период. Друго доказателство е близостта на двата обекта и пътят, който ги свързва. Това е единственият възможен и най – близък начин за връзка между тях.
На вр. „Св. Марина” също е имало църква, която е носила същото име.Според д-р Кацарова, църквата, която се намира под вр. „Св. Марина” е била използвана през два етапа – раннохристиянския и през средновековието.Работата на двата екипа доказва, че там има трайно отсядане на хора – открити са жилища и селища, които са се развивали между 300 и 400 години. Намерена е много керамика, съдове и миниатюрни човешки изображения. Има данни, които сочат за доста масивни градежи по южния склон на култовия комплекс.
Още в първите дни на миналогодишната проучване археолозите откриват на Глухите камъни уникален тракийски петроглиф – рисунка, изсечена в скалата. Според  д-р Нехризов е изобразена ладия, която пренася Слънцето. Това се явява и емблемата на целия комплекс, който обаче не е изграден във връзка със соларния култ, а по-скоро те са свързани с култово-погребалните вярвания на траките.
През тази година откритите находки до момента са монети на Михаил Комнин от средата на 12 в., бронзово кандило, много керамика с различна декорация и кости.Въпреки че разкопките дават своя резултат, д-р Нехризов е убеден, че комплексът ще е обект на проучвания десетилетия наред, а това са само първи стъпки.
Въз основа на откритията д-р Г. Нехризов и Общинска администраця – Любимец, обмислят вариант да социализират обекта, за да може да се виждат повече неща от всички, които го посещават. За тази цел се предвижда да бъде изработен съвместен проект, с който да се кандидатства по Европейски програми за културен туризъм.
Евентуалното финансиране на проекта ще превърне култовия комплекс на траките в приятна културна дестинация за туристите.

Тракийската Ромфея Част 2

Продължение…

За по-детайлна защита на тезата ни, която ще изложим по-долу, ще си позволим да цитираме споменатите пасажи от Тит Ливий и Плутарх. Първият описвайки бойните действия между консула Сулпиций и Филип V през 202 г. пр. Хр., между другото казва:

“…Повечето от околните места били гористи и като такива крайно неудобни за действието на македонската фаланга… пък и траките дори не могли да си послужат със своите румпии, които бидейки предълги, преплитали се между спускащите се отвред клони на дърветата…”.

scan2-2.gif

Плутах пък описва битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. така:

“…Първи настъпили тракийците, от чиито вид Назика, както сам казал, най-много се изплашил. Те били снажни мъже, въоръжени със светли и блестящи големи щитове („tuveoi“ – б.н.) и перикнемиди, отдолу облечени с черни хитони, поклащайки на дясното си рамо издигнати нагоре тежки ромфеи”.

Както отбелязва Г. Михайлов, щитовете споменати от Плутарх са наречени “tupeoi”, като названието им произлиза от думата “врата”, предизвиквайки представата за голям правоъгълен или овален щит, подобен на латинския “scutum”. По този начин за ромфеята е оставала свободна само дясната ръка. Споменатото от Плутарх поклащане на дясното рамо би се получило само, ако оръжието е закрепено към гърба на притежателя си с ремък или пък е било поставяно в своеобразна ножница, също носена на гърба. Ако разгледаме детайлно пасажът от същия автор, ще открием два отчетливо разделени момента: свидетеля на битката (пълководеца Назика) е видял траките с това оръжие издигнато над рамо пред римския строй, а в следващият миг те вече са атакували и се врязали в легионите. В такъв случай възникват два въпроса: Първо: как в стремителната атака на неприятелските редици бойците биха могли с една ръка, държейки дръжката на това дълго близо 150 см. оръжие, прикрепено за гърба да го изтеглят готово за бой, а в другата да носят тежък щит? Второ: за какво е използвано оръжието – за сечене или за мушкане и как се ползвало в мелето на битката?

Описаната от Плутарх тракийска войскова част не е сбирщина от хора, а ако се съди по еднаквостта на облеклото и въоръжението явно става въпрос за добре екипирана войскова единица, организирана и подчинена на един замисъл. Големите щитове предполагат сгъстен строй, подобен на македонската фаланга или римския легион, където такова дълго оръжие, използвано за сечене би било неизползваемо поради липса на пространство. Характерни за гърци, македонци и римляни са късите мечове (дължина 50-60 см.), като за римляните Тит Ливий и Флавий Вегеций Ренат казват, че войниците били обучавани да мушкат, а не да секат.

scan3-1.jpg

Само две от описаните по-горе находки имат криви остриета, което предполага удобство при сечене, докато при останалите остриетата са прави. Едва ли с такова дълго (135-150 см.) оръжие, със сравнително тясно острие, би било удобно да се нанесе сечащ удар върху един добре брониран противник, като например римляните с шлемове и железни ризници, прикриващи се зад стена от щитове . Като се има предвид формата на оръжието, много по-удобно би било с него да се мушка, като се държи с две ръце, но тогава възниква въпросът как се носи големия щит. Дори и да се носи от физически силен боец, то ако се държи накрая за ръкохватката, би се нарушил баланса му. В такъв случай пробивната му мощ ще е нищожна и тънкият връх ще се счупи. Това предложение влиза в противоречие с данните на Тит Ливий, където дългите “румпии” се преплитали в ниските клони на дърветата (т.е. предполага се, че с тях се е эамахвало), а също и с изображенията по релефите от Адамклиси, където служещите си с това оръжие го държат с две ръце. Явно има съществено разминаване между запазените данни и предположенията на съвременните изследвачи. То се подсилва и от следната забележка на античния лексикограф Хизихий: “Ромфея – тракийско оръжие за защита – махайра, меч или дълго копие”.

Ако погледнем съпровождащия инвентар, на някой от оръжията за които имаме данни, се вижда, че той съвсем не е беден. Още по-интересен е и фактът, че там присъстват допълнителни нападателни оръжия: в един от случаите копие; а в друг къс меч, което показва, че притежателя на т. нар. ромфея не е разчитал само на нея. Странно е за редови войни наличието на стабилно защитно въоръжение: в три от гробните комплекси присъстват бронзови шлемове (Сатовча, Дебрен, Плетена), като единия от тях е комбиниран с бронзова броня (Сатовча),а втория с бронзови наколенници, шест торкви и вероятно кожена или платнена броня, подсилена със споменатите от разкопвача бронзови апликации (Плетена). В още един гроб освен оръжието има и бронзови торкви също шест на брой. По принцип в Тракия защитните доспехи са били притежание на състоятелни лица. Заедно със скъпите доспехи се откриват конски кости, или амуниция, което недвусмислено сочи че притежателите им са конници. Категорично може да се твърди ,че такива липсват при описваните находки, което означава само едно-воините използващи тези оръжия са били пешаци. Интересно е, че в нито един от случаите не са открити следи от щит. Това може да се обясни с наличието на оръжие, толкова дълго, защото е трябвало да се държи с две ръце и най-вероятно е използвано за мушкане, а по-рядко и за сеч. В подкрепа на това наше твърдение ще споменем стенописът от откритата през 1982 г. гробница до с. Свещари, Исперихско (до този момент не използван като паралел от занимаващите се с въпроса изследователи) (Фиг.7).

Композицията на стенописа включва конник, следван от двама пешаци и четири жени срещу тях. Първият от пешаците носи на рамото си оръжие, описвано като копие, на главата си има калпак или шлем, а на кръста му се забелязва меч. Странно е, че той държи т. нар. копие за самия му край, а копие така не се носи. Въпреки, че стенописът не е завършен, ясно се забелязва широкото острие и извития му горен край, т. е. въпросното оръжие изобразено на стенописа от Свещари напълно съвпада с някой от описаните от нас по-горе археологически находки.

Всичко това ни дава основание да предложим следната хипотеза. Оръжието, описвано в научната ни литература като ромфея се състои от право и по-рядко извито, едностранно заточено острие и дълга дръжка, завършваща с ръкохватка, която е била обкована с дърво или кост. Според нас оръжието се е носило по следния начин: едната ръка е стояла върху ръкохватката, а другата се е разполагала върху трапецовидната дръжка, която навярно на това място е била облечена с кожа или друг подходящ материал, изпълняващ ролята на амортисьор. Силно издължената форма на острието с тънкия връх е спомагала за нанасянето на мушкащ удар, проникващ през противниковия доспех. Като се има предвид високата цена на оръжието в онази епоха и сложната технология на изработване (направено е от една пръчка желязо), както и богатия гробен инвентар, открит с него може да заключим, че с това оръжие са били въоръжени състоятелни войни, воюващи като пешаци. (Фиг.8)

Те най-вероятно са отговаряли за охраната на своя господар, както е показано и на стенописа от Свещари. Поради липсата на щит тези войни са били снабдени с шлемове и доспехи, защитаващи останалите части на тялото, както и с нападателни оръжия за близък бой. С дългите си оръжия те са държели на разстояние противникът, като особено са били ефективни срещу конници, при които защитата от долу нагоре винаги е представлявала проблем. Със сигурност може да се каже, че това оръжие не е меч, но не е и описваната от Тит Ливий и Плутарх ромфея/румпия.

Като се има предвид датировката на находките, с които се открива това оръжие, то може най-общо да се отнесе към периода ІV-І в. пр. Хр., като подобните оръжия от релефите в Адамклиси, могат да се приемат за негова по-късна реминисценция и поради тази причина считаме за уместно тяхното разглеждане на друго място. В заключение ще цитираме проф. Г. Михайлов, който според нас е дал най-точното определение за разглежданото по горе оръжие: “…Може би у различните племена или по-скоро през различните епохи името е било давано на различни оръжия от този вид…”.

Само нови, добре проучени находки, открити в ненарушена археологическа среда и разгледани заедно със сведенията у античните автори, както и със запазените произведения на изкуството биха спомогнали да се даде точен отговор на въпроса: Какво представлява тракийската ромфея? Край.

Станимир Димитров
Тракия и околният свят. Научна конференция
Шумен, 2004 г.
МИФ 9, 2005 г. 285-294 с

НАЙ-СТАРИЯТ БЪЛГАРСКИ ИМАНЯР КИРИЛ ДИМИТРОВ – МИКИ: МИЛИЦИЯТА УБИ ЧОВЕК ЗАРАДИ ИМАНЕ В ТРОЯНСКИЯ БАЛКАН

num23.jpgЗАБРАНЕНА ЗОНА • Преди 10 ноември по върховете имало два иманярски клана – троянско-великотърновският с босове Милко Балев и Димитър Стоянов и странджанско-сакарски
• Едните дирели съкровището на цар Шишман в Стара планина, а другите – имането на Вълчан войвода в странджанската местност Бегликташ

Най-възрастният български иманяр е Кирил Димитров – Мики. Роденият в Сливница през далечната 1919г. търсач на реликви има бурна биография. След като завършва гимназия в София и воюва в последната фаза на Втората световна война, започва работа като чиновник в Министерството на земеделието. Бързо обаче „става неудобен“ на новата власт и му посочват вратата. Десетилетия след това е принуден да си вади хляба като монтажник. Докато „строи социализма“ обаче, се запалва по иманярството. Тази страст не го оставя до преклонна възраст, въпреки че вече няма сили да шета по гори и чукари, да обменя вехти карти и да си хортува с „колеги“ в Андровото кафене в родния му град, където от време оно се събира цветът на нашенските търсачи на съкровища.
Продължете да четете НАЙ-СТАРИЯТ БЪЛГАРСКИ ИМАНЯР КИРИЛ ДИМИТРОВ – МИКИ: МИЛИЦИЯТА УБИ ЧОВЕК ЗАРАДИ ИМАНЕ В ТРОЯНСКИЯ БАЛКАН

Теракотената армия и нейните тайни

 terakotaarmy.jpeg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В новата си книга историкът Джон Ман преплита исторически факти със собствените си изследвания, за да представи достоверен разказ за нароченото за осмото чудо на света откритие

Гробницата на император Цин, който обединява Китай и построява Великата китайска стена, е една от най-големите мистерии в археологията и повод за непрестанни спекулации.

Точният брой на теракотените войници, които я пазят, скритите опасности във все още неотворената погребална зала и съкровищата в нея са обект на предположения.

В книгата си „Теракотената армия“ историкът Джон Ман се опитва да представи достоверна история за нароченото за осмото чудо на света археологическо откритие. Той преплита исторически факти със собствените си наблюдения и преживявания по време на пътуванията си в Китай.

Продължете да четете Теракотената армия и нейните тайни

Най-ранно споменаване на българите у Анонимния римски хронограф г.354

 73.jpg

За пръв път със собственото си име българите се появяват в Европа през 354 година. Тъкмо по тава време един анонимен римски хронограф фиксира установяване на част от тях в земите на север от Кавказ. Но технитекорени са били много по-стари, а изминатият исторически път – многопо-продължителен. Откъде идват и кои са те? Къде се е намирала тяхната прародинаи какъв е техният произход? Много са теорийте, които се опитват да дадат отговорна тези твърде важни въпроси. Някои от тези теории са толкова причудливи, чеедва ли заслужават отбелязване освен в най-специализираните изследвания. Днес сувереност може да се твърди, че мястото, където се е формирала българскатаплеменна общност, трябва да се търси в Централна Азия, по-точно на северозапад от Памир и Тян Шан, в Алтай, а може би и още по на изток в Джунгария и ИзточнаМонголия. Основание за това съвременната наука намира в древнокитайските летописи, където те присъствуват с името пу-ку (пу-гу, бу-гу) и живеят в близостс уйгурски и хунски племена. Може да се твърди, че българите са част от тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която принадлежат още хуни,авари, хазари, огузи, печенези, кумани.

 

Продължете да четете Най-ранно споменаване на българите у Анонимния римски хронограф г.354

БЪЛГАРИТЕ И СВЕТОВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ЧАСТ 3

avitohol.jpgАбстрахирайки се от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер, част от тях след преврата на Саргон все пак последвала своите оскърбени вождове в Яна Идел и вдигнала своите хетски сродници-тюрки на борба за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетското благородничество, побългарило се до толкова, че царете носели български имена (като например царят на хетите Мурсилис, името на когото произлязло от българския израз Мар джълът – “сгрят от Мар – Слънцето”), охотно поддържало своите огузо-тюркски съграждани и започнало война срещу афразийците за отвоюване на българските земи от афразийските династии. Около 1600 година пр.н.е. хетско-българска войска предприела съкрушително нахлуване в Сувар, а на границата между ХIV и ХIII в. пр.н.е. – в Египет. Но не успяла да удържи отвоюваните български близкоизточни земи.
Но в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят съвместно. В VII в. пр.н.е. знаменитият български цар на Волго-Уралска Идел – Буртас Сармат (афразийските шумери-асирийци го наричали Партатуа), женен за дъщерята на асирийския цар на Шумер Асархадон (680 – 669 г. пр.н.е.), се намесил в разпрата между двете най-силни сакски групировки в Казахстан – кипчаките (от българското кипчак произлиза европейското название на кипчако-масагетите – “скити”) и масгутите (масагетите) на страната на кипчаките с намерение с тяхна помощ да завладее Южен Казахстан (Северен Казахстан вече влизал в Древнобългарската държава). Скитите-кипчаки обаче претърпели пълно поражение и помолили Буртас да ги засели далеч от масгутите. Отзивчивият Буртас помолил причерноморските кимерийци да дадат на българската Идел – за заселване на скитите – половината от Кара–Саклан (Причерноморската степ). Кимерийците необмислено и прибързано отказали, и тогава скитите на сина на Буртас – Маджи, с поддръжката на българския отряд, се втурнали в Кара–Саклан. Кимерийците били напълно разбити и побягнали през Кавказ към своите малоазийски сродници – хетите, а Украйна влязла в състава на древнобългарската държава Идел.
Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртас (шумерите наричали Идел “Арал”, т.е. Урал) да му помогне да отвоюва българските земи от другите близтоизточни афразийци. За Буртас тъстът му бил от “своите шумери” и затова му изпратил на помощ своя син Маджи със скитите, желаещи да услужат на българите за подареното им Причерноморие. Задкавказката държава Мидия се опитала да попречи на похода на българите, но Маджи, успял вече да получи за разгрома на кимерийците почетното прозвище Камир–Батир, Батър, Батар (“Победител на кимерийците”), в 653 г. пр.н.е. разбил напълно мидийската войска и се съединил с шумерските братя. По това време част от земите на яна-иделските (анатолийските) българи били завзети от афразийската държава Урарту, а обидите на Асархадон към съседите му станали особено нетърпими и скито-българите на Маджи започнали да громят наред всички близтоизточни неприятели – своите и асархадоновите. Библията достатъчно ясно предава ужаса, който обхванал афразийски свят след нахлуването на българската войска на Маджи: “Ето, идва народ от северната страна . . . държи лък и късо копие, жесток е той, няма да се смилят! Гласът им реве като море, препускат на коне, строени като един човек . . . Само като чуем вест за тях, ръцете ни се отпускат, тъга и горест ни обхваща . . . вражеският меч носи ужас от всички страни.”
Тюрко-българите от Турция и Задкавказието се присъединили с възторг към волго-уралските си съплеменници. Скито-българската конница на Маджи разгромила напълно Урарту и Палестина, и настъпила към Египет. Египетският фараон едва смогнал да умилостиви Маджи с дарове. Не по-малко от 28 години българите отново господствали над Близкия Изток. Но поради безотговорността на скитските вождове в 625 г. пр.н.е. Мидия разгромила главните сили на скитите и Маджи отвел своята войска обратно във волго-уралска Идел. Заедно със северните българи заминала и част от българите на Шумер – Сувар. Връщайки се у дома и ставайки български цар, Маджи разделил централните земи на Идел на три големи области: Булгар (междуречието на реките Волга и Бела), Буртас (десните брегове на река Волга) и Сувар (долното Поволжие и Волжко-Яикското междуречие). Очевидно в Сувар са били заселени българските преселници от Шумер. А техните сродници, останали в Турция, изпитали властта на персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.
В III в. пр.н.е. аристокрацията на причерноморските скити отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор българската войска разорила скитските земите и същевременно се опитала да присъедини към Идел и Турция. Във II в. пр.н.е. българските войски нахлули в Армения, но поредна династическа разпра им попречила да развият успеха си . . .  След това българските владетели от I и II хунска династия (II – IV в. сл. н.е.) предприели още няколко опита да завладеят Турция, но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи . . .
В началото на VI в. сл. н. е. иделският цар Булгар (II хунска династия) отново се опитал да присъедини българската Турция към Древнобългарската държава. В 516 г. суваро-българското опълчение настъпило през Дербент и разгромявавайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало византийците от Кападокия (Централна Турция), Галатия (областта около Анкара) и Понт (Северна Турция). Този успех бил постигнат благодарение на поддръжката на турските българи. Но тогава се възвисил средноазиатският Тюркски (Новотурански) каганат, образуван отчасти от турските българи, преселени от персийските владетели от Турция в средноазиатските райони. Новотуранските владетели кагани заставили Идел да им плаща данък, а в 522 г. сключили съюз с Византия. Под натиска на новотуранците българската войска наново отстъпила Турция на Византия. В 527 г. Булгар умира и на власт дошла неговата жена – суварката Бояр-Къз (Боарикс), основала нова древнобългарска династия – Суварската, и жестоко наказала участниците в похода срещу Византия. Но за масата от българския народ по-важна била съдбата на своите сродници в Турция. Затова в 559 г. българите направили още един опит да проникнат в Турция през Армения. Но тук в степите се появили аварите и новият поход бил прекъснат.
В края на VI в. на власт в Древнобългарската държава дошла династията Булгар и Идел най-после – и завинаги – получава името на господстващия в нея североогузки български народ – булгар (България). В началото на VII в. българите владеят територията от Дунав до Енисей. Наистина, в края на VII в. България отстъпва част от своите долноволжки и причерноморски земи на II Новотурански (Хазарски) каганат, но охотно взема участие във всички походи на хазарите към Задкавтазието, с цел да се доберат до своите турски братя. В 737 г. българите започват да приемат исляма и недоволни от това, хазарските кагани – под натиска на Византия – развалили съюза си с Българската държава. Тогава българските владетели присъединили в годините 960 – 970 територията на Хазарския каганат към Българската държава и възобновили опитите си да стигнат до Турция през Кавказ. Българският историк от XII в. Якуб Ибн Нугман отбелязал, че българският емир Талиб, веднага след ликвидирането на Хазария, решил да опита да се добере до Турция през Средна Азия. В края на Х в. един от най-богатите огузо-български феодали – Селджук II – с отряд български войни направил набег на Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен и южните огузи – туркмените, признават Селджук II за свой вожд, а неговите потомци – Селджукидите, овладяват в Х до средата на ХI в. Средна Азия, Иран, Афганистан и Сувар (Ирак), и създават още една огузка империя. В 1071 г. византийската армия до българския град Мен-Чокър (Манцикерт) преградила пътя на войската на Селджукидите, движеща се към него в Турция. В разгорялата се битка селджукските войски отначало били отблъснати и дори мислели за отстъпление. Но тогава младият български принц емир Адам, помолил селджукския султан Алип (Алп)–Арслан да придвижи напред своя български отряд, който наполовина бил съставен от конниците на волго-донските огузи на хан Дугар. Когато българите се вдигнали в атака, намиращите се във византийската армия турски българи видели родните червени български знамена с полумесец на дръжките и незабавно преминали на страната на Адам. След това трогателно обединение между братя съплеменници византийците се стъписали и отстъпили, а селджукската армия с цялата си мощ поддържала настъплението на българския полк. Врагът бил разгромен напълно и голяма част от Турция накрая отново преминала под властта на своите родни огузо-български владетели в лицето на селджукските султани.
За тази поддръжка огузо-селджуките помогнали на Адам в 1076 г. да отвоюва българския трон от съперника си.
Гражданските войни в България и нашествието на китайците и оймеките (които заели част от скитските земи и също получили за това българското прозвище “кипчаки”) попречили на българските канове (царе) да овладеят Задкавказието и да съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но въпреки това, северноогузката българска държава (Ак Булгар Йортъ) и огузо-селджукските султани (също северни огузи по произход) били в постоянен съюз и даже заедно се опълчвали срещу китайците в Средна Азия (средата на XII век) и срещу кипчаците в Крим (1221 г.). Огузо-българите в Турция, живеещи там от Шумерско време и дали на тази страна името Турция, заедно с южните огузи, доведени тук от Селджукидите, образували една огузо-турска нация. Тъй като езикът на турците се формирал върху основата на българския тюрки, то литературата на двете държави – България и Турция – винаги се е смятала за тяхно общо достояние. В Турция се разпространявали дастаните на българските поети (“Кисекбаш китабъ” на Абдаллах ибн Микаил Башту, “Къса-и Юсуф” на Гали и др.), а в учебниците на българските ученици били включвани произведения на най-крупните турски писатели. Българската и турската архитектурни школи също били толкова близки, че каненето на български строители и архитекти за строителството на джамии и дворци в Турция било нещо обичайно. А откриването през 20-те години на нашето столетие на един от преписите на “Записките” на българския учен от Х в. Ахмед ибн Фадлан станаха общ празник на тюрко-българските народи . . .
Но нека у читателя на остава впечатлението, че българската държава е проявявала активност само на юг. Българските владетели настойчиво са се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това българите успешно използвали своя флот. Ако от Шумер българските кораби бейнеки и платноходите кеме ~ кебе (“плаващи срещу течението”) плавали до Магун (древнобългарското название на Индия) и до Мил-Аку (българското название на Нил, а понякога и на цяла Африка, буквално означаващо “Черна река”), то в Идел българските учкуи (от уч каек – “три лодки” – съд, побиращ товара на три лодки) господствали без конкуренция по Дон, във Волго-Камската речна система и в Българското (Каспийско) море. В Сакланско (Черно) и Румско (Средиземно) морета ужас предизвиквали българските платноходи  “олгети” (от тази българска дума е произлязла руската оладя – “ладия”). В крайния Север подвижните български морски съдове – кочи (от българското коч – “пресичам, преминавам, прехвърлям се, премествам се”, “сгазвам, прегазвам, смазвам, смачквам, “въртя се”) отдавна плували от устието на Бий-су (Печора) до Енисей на изток и до Атлантическия океан (“Садум или Фаранг дингезе”) на запад. На българите били добре известни Кара Арал (Ирландия), Кара Садум (Англия), Ессе Ил – “Горещата страна” (Исландия), Галидж или Фаранг (Франция), Алман (Германия), Анатъш (Дания), Ег Садум (Норвегия), Бисте Садум (Швеция) Артан (цяла Прибалтика, понякога – Естония, Латвия и Литва), Байлак (Полша).
Източниците отбелязват, че още през епохата на Римската империя морски съдове от Западна Европа плавали до страната в Крайния Север – Тел (т.е. Идел). По-късно в страните от Скандинавия и в Англия наричали България още и Биярма (от българо-финското Бияр – “Българска” и ма – “земя”). Тези плаванията ставали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че част от Северния морски път – от устието на Печора в Идел (България) до Западна Европа – е бил основан от българите съвместно с норвежци. Този път е съществувал до края на ХIII век, когато морските съобщения на България със страните от Западна Европа били прекъснати от татарските нашествия. За активността на българите по море свидетелстват и географските названия: Испания (от българското название на местния маяк Ас Баган – “Божествен или Висок стълб”), проливът Дарданели (от българското Тартанул – “Канал”, “Провлак”) и др.
По суша връзките на българите със Западна Европа били не по-малко здрави и активни. През V в., в епохата на II Хунска династия, българските войски завзели територии от Франция до Карпатите и главната квартира на българския цар Айбат Атила (така той се е наричал сам в чест на своята родна страна – Идел–Атил) била в центъра на Германия. Част от германските родове започнали да дават войници в българските охранителни части – англи (охранявали крайбрежието,  затова названието им произхожда от българската дума анг – “вода”, “подводна река” и означава “хора, охраняващи до вода или водещи наблюдение по крайбрежие”) и сакчи (охранявали пътищата и други обекти във вътрешността на Хуно-Българската държава). В края на краищата българските думи англи и сакчи (тази българска дума означава “охранител”) се превърнали в названия на две части от германците – “англи” и “сакси”. След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в трудно положение: нали съседите им се отнасяли към тях враждебно заради служенето им на хуно-българските царе. Затова англите заедно част от сакчите (саксите) се преселили в Кара Садум и я нарекли със своето българско служебно име Англия (от “англи”), а другата част от саксите заминала в глъбините на Германия.

byzim_12a.jpg
Немският народ е съхранил спомен за господството на България в Западна Европа и е направил Атила герой на своя епос “Песен за нибелунгите”.
През IV – VII в. групи българи, спасявайки се от междуособиците на своите управници, нееднократно се разселвали по териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира град Магдебург, названието на който се е получило от българското Маг – “Вълк” и немското бург – “град”. Между другото, именно близо до този град се е намирала известната в Германия светиня “Вълчият камък”, свързана очевидно с българския култ към духа на Вълка.
Интересно е, че и названието Франция произхожда от българското название на реката Рейн – Фаранг “Равнинна (фар) река (анг)”, тъй както българите наричали фаранги пиринейските германци, преселили се по-късно във Франция (от българското фаранг е произлязло франк, а от франк – “Франция”, “французин”).
Древното название на Испания – “Иберия” означава на български “Богата на метали”. Българската дума билге – “знак, маяк” звучи и в названието на Белгия . . .
В Европа представителите на II хунска династия Дуло, управлявали в България от IV в. от н.е. до 1584 г., основали цяла поредица държави. В началото на VII в. по-младият брат на българския цар Курбат – Кубрат (потомък на Атила) – бек Шамбат Кий (неговото име е получил градът Киев) основал на териториите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Задкарпатска Украйна и част от южнославянските, австрийски и немски земи огромната държава Дулоба – “Страна на Дуло”. В Западна Европа наричали Шамбат “Само”, а държавата му – или Само, или Дулеб(а). Според Гали, от Шамбат водели родословието си владетелите на Байлак (Полша) и Маруба (Чехия, Моравия). След разпадането на Дулоба, част от българите на Шамбат отишла в Прусия, където се запазила в качеството на особен род под името семби (“семб” – от Шамбат, Само). През VII до XIII век сембите постоянно служили във войските на България. От този род произлезли основателите на литовската държава.
В същия този VII век част от българите, начело с малкия син на цар Кубрат – Аспарух, отделила от България нейната придунавска част и провъзгласила тази територия за отделна Дунавско–Българска държава (днес – държавата България със столица София).
В 894 г. по-големият син на българския цар Алмъш Джафар (потомък на Кубрат) – Арбат (Арпад), с част от българите и унгарците (мадяр) излязъл от България към Средния Дунав и основал Унгарското кралство. Българите основали град Будапеща – днешната столица на Унгария – и до ХIV в. заемали в тази държава видни постове, запазвайки при това своята ислямска вяра.
В 922 г., според съобщение на Гали, друг български принц, братовчед на цар Алмъш Джафар – Угър Лачини (по-късната руска летопис от ХII в. е предала името му като “Игор Рюрикович”), основал отделно от България украинската държава Рус със столица Киев. Впоследствие от украинската Рус се отделило Суздалското княжество. Още по-късно Суздалското княжество започва да се нарича Московия (Московско–Руска държава, Русия). Но и в Украинската, и в Московската държава управлявали потомците на същия Угър Лачини – “Рюриковичите”. Не случайно национален символ на Украйна станал гербът на българския род Дуло –     (“тризъбец”), а столица на Московията – град Мосха, основан от българския цар Ахад Мосха в 1088 г. (по данни на Гали) и получил неговото име (в Суздалско названието Мосха добива формата Москва и вече от Москва произлязло названието на Московска държава).
В средата на XIII в. преселници от България (сред които бил Бейбарс) основали в Египет Мамлюкската династия . . .
За размаха на икономическите връзки на Идел (България) с други страни по света свидетелстват фактите за чести находки в България на предмети от шумерското, древноримското, германското, украинското, скандинавското, китайското, хорезмийското, иранското, кавказкото, близкоизточното и египетското производства. От друга страна, огромно количество български монети и други вещи са намирани в Германия, Норвегия, Швеция, Полша, Балтика, Молдова, Украйна, Русия, Унгария, Италия и други страни. Източниците неведнъж отбелязват пристигането в България на посланици търговци и пътешественици от Испания, Норвегия, Швеция, Унгария, Италия, Франция, Ирак, Египет, Иран, Средна Азия, Турция, Афганистан, Индия, Исландия, Китай, Монголия, Кавказ и други страни.
В много езици по света звучат български думи: армия – от българската урма (“всеобщо опълчение”), бригада (от българската бриг – “областно опълчение”), солдат (от българската солдаш – “наемен войн”), казак (от българската казак – “доблестен рицар, сражаващ се без защитно снаряжение в знак на пренебрежение към смъртта и дал обет да не се жени, докато не извърши редица войнски подвизи”), улан (от българската улан – “тежко въоръжен рицар, гвардеец”), хусар (от българската хузар – “леко въоръжен кавалерист”), шеренга (от българската чериг – “войска, подготвяща се за започване на война или бой”) и т.н. Българите са подарили на народите по света не по-малко от две хиляди свои думи – като се започне от думата “чугун” (от българската чуен) и се стигне до думата “олимпиада” – (от българската алам – “знаме”).
Героите на българските митове живеят в легендите, приказките, обрядите и поемите на индийците, французите, китайците, гърците, арабите, италианците, иранците, евреите, монголците, украинците, русите, грузинците, исландците, скандинавците, англичаните, индианците, а също и в ислямските и християнските предания.
Географската област Перм (това българо-финско название означава “Българска земя”), български по произход са названията на градовете Казан (Газан), Хлинов (Колън), Набережние Челни (Яр Чаллъ), Елабуга (Алабуга), Самара (Самар), Симбирск (Симбир), Саратов (Саратау), Царицин (Саръчин), Харков (Харка), Полтава (Балтавар), Курск (Хурса), Мангазея (Менхаз), Тюмен (Тюмен), Омск (Омек), Пенза (Кибензай), Воронеж (Борън Инеш) и други – напомнят за миналото на Българската държава.
Названията ненци и ерзи означават “жители на България”, а имената на народите чуваши и черемиси, чермиши (марийци) са образувани от названието на социални слоеве в Българската държава: “чуваш” – от българското субаш – “държавен селянин”, “чермис” – от българското чирмъш – “войн, опълченец”.
Но днес целият свят равнодушно гледа на това, как именно този български народ от 1920 г. е подложен на безчовечна дискриминация. В Русия и Татарстан на българите е забранено да се наричат със собственото си име “българи” и милицията насила ги заставя да получават документи (паспорти и др.), в които са записани названията на други народи – руснаци, татари, башкорти и т.н. На българите са отнети всички национални права, даже правото да знаят собствения си език “тюрки”, своята история и култура. Българите вече не знаят “тюрки”, лишени са от възможността да четат произведенията на български автори (те не се издават), да бъдат избирани в органите на властта, да имат свои учреждения за образование, наука и култура. Протестиралите срещу безправното положение на своя народ българи бяха унищожени в епохата на сталинизма. През 20-те – 70-те години дискриминаторите унищожиха хиляди български книги, джамии и други паметници на българската култура, а шедьоврите на българското изкуство и съкровищата на българските царе – националното достояние на българския народ – скриха в тайниците на московските и ленинградските музеи. Кое може да бъде по-страшно от гнета, при който народът е лишен от абсолютно всякакви права и бива безнаказано избиван, при който мъчителите изпращат на 10-годишна гибелна каторга само за четене на забранена български приказки, при който пред очите на живите с трактори и танкове биват прегазвани хилядолетни български гробища и разрушавани джамии, при който народът е подложен на унизителни расистко-шовинистични експертизи, имащи за предмет “етническата чистота”.
Какво е това? – отплата на човечеството за приноса на българите в световната цивилизация?
Едва ли това е отплата на самите народи на Земята. Та нали на света няма добри и лоши народи, а има добри и лоши хора. Но ако това е отплата на народите, то нека тогава те намерят възможност да спрат невиждания геноцид над българите от Волго-Урал. Нека те изкажат своите чувства на правителствата си, които не чуват воплите на изтерзания български народ. Нека най-накрая падне траурният флаг “алам” и да свърши страшната епоха на расистко-шовинистичната дискриминация на българите в Русия и Татарстан.